Алекс Кош
Огненият патрул (2)

Действие 0

В заведението беше необичайно празно. Въпреки че кръчмата беше в покрайнините на Крайдол, по това време на деня винаги беше пълна с посетители. Но не и днес. Само две самотни фигури в сиви наметала и качулки, смъкнати над очите им, седяха в най-далечния ъгъл. Собственикът малко плахо погледна в тяхната посока, но не посмя да отиде без покана. Той прекрасно знаеше кой точно обича да носи подобни дрехи и нямаше ни най-малко желание да спори с вампири, независимо от факта, че тези двамата изплашиха всичките му клиенти. Още влизайки в залата на все още пълната кръчма, един от тях вдигна стоящата до камината чаша и я смачка в причудлива форма на неголям дракон. След това вторият посетител заяви, че те имат тук среща, която искат да проведат без излишни уши. А първият добави, че всички уши, които са все още тук след минута, ще станат излишни и ще бъдат отрязани. Естествено, посетителите са разбягаха много преди края на тази минута. Само кръчмарят остана, благоразумно предполагайки, че гостите може да пожелаят по едно питие. И той с удоволствие им наливаше от най-доброто си вино за сметка на заведението. В края на краищата, парите идват и си отиват, но животът е само един.

— Сигурен ли си, че без това нищо не можем да направим? — тихо попита бившият крал на вампирите.

— Безусловно — твърдо каза неговия събеседник. — И освен това, ти съвсем неправилно поставяш въпроса. Ако всичко може да бъде решено чрез насилие, то това е нашия път!

— Ами, разбира се — със съмнение каза Келнмиир.

— Хайде — Велхеор махна с ръка. — Ако искаш, можеш просто да гледаш отстрани, докато говоря с тях. Така по-лесно ли ще ти е?

Келнмиир дълбоко въздъхна.

— Не съм сигурен. С един-двама, разбира се, ще се справиш без никакъв проблем, дори и в твоето странно състояние на безпомощност, но с десетки… Нали не мислиш, че те ще дойдат на срещата двама или трима?

Велхеор удари масата с юмрук, карайки изнервения собственик на кръчмата да подскочи от изненада, и се засмя.

— Виждаш ли, от това никъде не можеш да избягаш — ще се наложи да „гасиш“.

— Ще се наложи — беше принуден да се съгласи Келнмиир. — Никога не бих помислил, че толкова настойчиво ще защитаваш една твоя толкова далечна родственица.

— Но е така! — гордо отговори вампирът. — Такъв съм си. И изобщо, за разлика от теб аз съм винаги готов да се бия. Ако пък има и подходящ повод, всичко е просто прекрасно!

Ако собственика на кръчмата можеше да ги чуе, направо щеше да получи удар. Шега ли е — вампирите се канят да „гасят“ някого в неговото скромно и все още чисто заведение.

— И все пак, защо мислиш, че те няма да ни се подчинят? — попита Велхеор, внимателно оправяйки черните си кожени ръкавици. — Все пак ние не сме някаква измет на Вселената, а високо уважавани Висши вампири.

— О, да! — саркастично се съгласи Келнмиир. — Уважавани Висши вампири, които са в нелегалност. И на лов за нас са точно тези, които на теория трябва да ни уважават. Забавно. Нека да видим как ще ни посрещнат местните полувампири.

— Хайде, те са тук, живеят далече от столицата, предполагам, неизплашени са още…

— От това се опасявам — недоволно каза Келнмиир. — Как така никой не е отишъл при тях да ги… „гаси“. Тихо вече. Те вече са близо.

Велхеор не можа да устои и въздъхна завистливо. За разлика от Келнмиир, той вече от няколко месеца нямаше психокинетични способности. След един много интересен опит с прехвърляне между различни светове вампирът силно пострада. От друга страна, той почти не съжаляваше, че попадна в другия свят — там имаше телевизор, кола, и още много ужасно интересни неща. И лексиката на вампира се обогати с много прекрасни изрази, които обаче никой освен него не можеше да разбере. Ако можеше да избира, най-вероятно Велхеор пак щеше да даде част от своите способности за толкова забавно пътуване. В крайна сметка много от уменията му, като бързо възстановяване, физическа сила, и още други приятни неща, се запазиха, така че цената за това пътуване можеше да се окаже приемлива.

— Аз ще говоря — предупреди Келнмиир приятеля си.

Велхеор демонстративно вдигна рамене.

В този момент входната врата се отвори и в залата нахлу тълпа от странни личности, облечена в блестящи черни дрехи със странно покритие.

— Какво е това? — ококори се Келнмиир.

— Нова мода — засмя се Велхеор. — Не ти ли харесват черните опънати панталони? Или черните ризи с финтифлюшки?

— Клоуни — промърмори бившият крал на вампирите. — Какво ли не правят жителите на Пограничните райони, за да се открояват…

— Изроди — добави приятелят му.

Междувременно новодошлите свалиха качулките си, спокойно се огледаха и бавно пристъпиха към вампирите. Най-високият, очевидно старши в тази група, без дори да поздрави, попита:

— Какво може да искат от нас столичните — той почти изплю думата — господа?

— Какви невъзпитани млади, и най-важното — нисши вампири — прозя се Велхеор.

Между другото нисши наричаха непотомствените вампири — родени като хора и впоследствие станали вампири. В действителност „непотомствените“ бяха нещастни същества, еднакво презирани от хора и вампири — слаби в сравнение с потомствените вампири, те имаха всички техни недостатъци — страх на слънчева светлина и се хранеха с кръв.

— Така си е — съгласи се Келнмиир и небрежно махна с ръка към новопристигналите…

Високият нахалник без видима причина се срина на пода и в миг се разпадна на прах. Никой от другарите му нямаше време дори да се уплаши.

— Има ли сред вас по-културни хора? — лениво се позаинтересува Келнмиир, демонстративно разглеждайки дървения таван.

— Приветстваме Висшите в нашето скромно градче — незабавно реагира един от вампирите, облечен най-малко предизвикателно. — Разрешено ли ни е да знаем какво ви е довело тук?

— Разрешено ви е — благосклонно каза Велхеор — От вас ще изискаме някои услуги… не за нас, а за наши хора. Искаме да се уверим, че при необходимост ще направите всичко, което те могат да поискат от вас.

— С какво право? — възмути се млада вампирка с доста занемарен вид. Тя стоеше най-далече от масата, на която стояха Висшите вампири, и очевидно се чувстваше сравнително безопасно.

Тук Велхеор реши да се намеси. Мълниеносно скочи от стола си и се метна към вампирката. Един от нисшите се опита да застане на пътя му, но веднага беше ударен с такава сила, че отлетя към най-далечния ъгъл на залата.

— Каза ли нещо? — макар и да попита любезно, Велхеор хвана момичето за гърлото и я вдигна от пода.

— Не — тихо изписка вампирката.

— Ай-ай-ай — поклати глава Велхеор. — Трябва да отговаряш за думите си.

Той пусна момичето на пода, бавно свали лявата си ръкавица и разкърши дълги остри нокти…

— Не! — скочи да защитава момичето облеченият в най-скромен костюм вампир — По-добре убийте мен!

— С удоволствие — съгласи се Велхеор и небрежно отблъсна вампирката. — Въпреки че… такава самоотверженост изисква специална награда.

Той замахна и удари вампира през лицето, раздирайки с нокти черната маска и скритото под нея лице. От плитките прорези веднага бликна кръв, но жертвата дори не трепна.

— Благодаря ви — процеди през стиснати зъби.

— Жени — въздъхна Велхеор, облизвайки нокът. — От тях само проблеми. Ето че и един невинен вампир пострада. Между другото, не се учудвайте, но раните, нанесени от Висш вампир, не са лесни за изцеление и регенерацията тук няма да помогне. Изцелението трябва да си го заработите.

Пострадалият смирено наведе глава и не каза нищо. Зад гърба му надничаше уплашената вампирка. Въпреки че лицето й беше покрито с маска, Висшите вампири отлично почувстваха силата на нейните емоции.

— Някой друг иска ли да се оплаче? — с интерес попита Келнмиир.

Цялата тълпа от вампири, изглеждащи толкова самоуверени само преди минута, уплашено мигаше с очи и мълчеше.

— Не, разбира се — увери ги вампирът с издрасканото лице. — Вие казахте вашите… хора? Това как да го разбираме? Наистина ли ще трябва да помагаме на… хора?

— Щом съм казал, че ще помагате на хора… — тихо започна Келнмиир.

— … то вие ще помагате на хора — завърши Велхеор, не можа да се сдържи и добави: — А ако кажем, че трябва да помагате на тролове, ще помагате и на тролове. А ако…

— Спокойно, Вел. Мисля, че те вече разбраха какво искаш да кажеш — нетърпеливо го прекъсна приятеля му.

Нисшите вампири внимателно наблюдаваха гостите от столицата.

— И в какво ще се изразява тази помощ?

— Във всичко — кратко отговори Келнмиир. — Помагате във всичко, за което бъдете помолени, а понякога дори и за това, за което не са ви молили.

Започналият преговорите вампир очевидно искаше да зададе и други въпроси… но желанието по-бързо да напусне залата все още беше по-голямо от любопитството му.

— Ще го направим — примирено каза той. — А как ще познаем тези, на които трябва да помогнем?

— Много просто — отговори Велхеор, сядайки обратно на стола. — Чували ли сте за новото постановление на Главния Съветник, временно изпълняващ задълженията на император?

Вампирите дружно поклатиха глави.

— О, да, разбира се, не знаете — усмихна се Велхеор. — Накратко, от сега нататък във всеки град, в зависимост от големината му, ще се изпратят определен брой Патрули. Знаете ли какво е Патрул?

Вампирите отново поклатиха глави.

— Патрулът — това е новото формирование за поддържане на реда, който се съставя изцяло от Майстори.

— И ще трябва да помагаме на Майстори? — Вампирите бяха ужасени.

— Да — рязко отговори Келнмиир. — Още един риторичен въпрос — и броят на вампирите в този провинциален град ще започне да намалява много бързо.

— Във вашия град ще има няколко от тези патрули — сякаш нищо не се е случило, продължи Велхеор. — Трябва да помагате само на един конкретен Патрул — този, в който ще е вампирката от Дневния клан. Разбрахте ли?

Пограничните вампири бързо закимаха.

* * *

Висшите вампири напуснаха кръчмата половин час по-късно. Леко намалялата компания местни вампири прелетя малко по-рано, като носеха със себе си гърненце с пепелта на бившия си предводител.

Преди да напусне, Велхеор се доближи до собственика на кръчмата и дълго време обсъжда нещо с него. В резултат на това удовлетворения вампир връчи на стреснатия човек кесия с монети и надраска нещо с нокът по дървения плот.

— Какво му каза? — попита Келнмиир, като излязоха от кръчмата.

Велхеор загадъчно се усмихна.

— Нищо… просто промених името на това забележително заведение.

— Палячо — Келнмиир се засмя. — Надявам се, че не си го кръстил на себе си? В заведение с име „Най-кървавият вампир на хилядолетието“ е малко вероятно да влязат хора.

— Не говори така — направи се Велхеор на възмутен. — Името е просто прекрасно — кръчма „При добрия вампир“.

— Шегуваш ли се?

Велхеор си оправи качулката.

— Не подхожда ли? Сега е модерно да бъдеш добър, затова реших да сменя имиджа си. Вече бях „най-кървавия вампир на хилядолетието“, сега ще се опитам да стана най-добрия.

— Опитай — сви рамене Келнмиир. — Към нисшите, както забелязах, твоята доброта май не се простира?

— Драконите да ги вземат — махна с ръка Велхеор — Несъвършенства. Как тази тълпа от идиоти може да помогне на децата? С една дума — те са безполезни.

— Хайде — не са съгласни Келнмиир. — Докато нас ни няма, нашите малки приятели ще получат никаква помощ. В крайна сметка, по-добре да оставим тези плашила да искат да помогнат по някакъв начин, отколкото обратното.

— Между другото, ти обърна ли внимание на факта, че кръчмарят изчезна веднага щом нисшите дойдоха?

— Уплаши се, изглежда тук всички са такива — сви рамене Велхеор.

— Уплашени? — попита Келнмиир. — И тези също ли?

— Кои „тези“? — не разбра Велхеор.

— През цялото време забравям, че ти си направо инвалид. Ето, сега ще видиш какво точно имам предвид.

И точно в този момент иззад ъгъла се появи огромна тълпа хора. Всички бяха ядосани и въоръжени до зъби. Вили, лопати, кухненски ножове, вилици, някой дори с мечове… и на всички на коланите им стърчаха трепетликови колове.

— Интересно — въздъхна Велхеор. — Акция против вампири, посред бял ден… с една дума — село.

— Да бягаме някак си не ни отива — замислено каза Келнмиир. — Да се бием пък не е изгодно…

— А къде е авантюристичния дух, или както там му казваш? — подсмихна се най-кървавият вампир на хилядолетието.

Келнмиир го изгледа, сякаш е идиот.

— Да, разбирам — сведе поглед Велхеор. — Това е под нашето достойнство… — той се замисли за момент и разтегна уста в доволна усмивка. — Тогава да отлетим от тук?

— Ама че случка — изрази недоволство Келнмиир. — Добре де, няма да те оставя тук. Качвай се.

Велхеор леко скочи на раменете на приятеля си и те се зареяха във въздуха, придружени от учудените погледи на гражданите. Не всеки ден можеш да видиш летящ вампир да носи някого на раменете си…