Алекс Кош
Огненият патрул (19)

Действие 7

Крайдол ми напомняше на разровен мравуняк. Вероятно това се дължеше на факта, че почти никога не излизахме извън Пазарната улица и прилежащите й квартали. Хората сновяха наоколо, спираха на всевъзможни сергии и магазинчета, блъскаха се, крещяха… да, не беше особено приятно. Аз и в Лита никога не съм харесвал претъпканите пазари, но там поне те бяха малки, а тук лудницата беше превзела целия център на града.

Двамата с Невил бавно крачехме по Пазарната улица. Хората благоразумно ни заобикаляха в доста голяма дъга, а някои от минувачите дори ни пожелаваха добро утро. Все пак в ливреите беше много по-спокойно — ето, признание за заслуги… но, какви ти заслуги? Може би за бъдещи, или просто от страх?

Моят приятел разлистваше неголям сноп жалби, а най-интересните четеше на глас, добавяйки кратък коментар:

— … Покривът тече… Ние какво, да не сме строители на покриви?

— … О! Това е още по-добро, тук направо искат основен ремонт на покрива. Доста нагло.

— … Молят да изтребим плъховете… Това ще го отделим. Мисля, че няма да е трудно.

— … Друидите искат прекалено високи цени за лечение. А ние какво можем да направим? Ако някой от нас се опита да излекува главоболие или дори проста драскотина, болния и друидите няма да го спасят. Каквито сме специалисти…

— … В града вече дълги години няма библиотека. Това е лошо, разбира се, но с подобни оплаквания трябва да се обръщат към стражата.

— Защо към стражата? — заинтересувах се аз.

Невил размаха купчината жалби пред лицето ми.

— При нас стражата е единственият управляващ орган в града.

Разбира се! Как бих могъл да забравя? Само в Империята на Елирите във всеки град имаше управляващи — потомствени благородници от благороднически фамилии, назначени на постовете си лично от Императора. А в Пограничните райони за всичко отговаряше стражата, която доскоро нямаше нищо общо с Империята. Едва сега начело на стражата назначиха имперски благородник и всички Погранични райони на теория се присъединиха към Елирия. Защо на теория ли? Защото на жителите на тези райони изобщо не им пукаше за Империята, просто не искаха да целуват задниците на Шатерския халифат или на вампирите. За имперски данъци изобщо да не говоря — тях няма кой да ги плаща дори и под страх от смъртно наказание.

— Е, с коя да започнем? — попита Невил.

Тогава ми хрумна една интересна идея.

— Я ми ги дай всички тези жалби.

Невил ми подаде целия сноп жалби и аз тържествено отброих до тринадесетата.

— Така, да видим какво имаме. Аха, плъховете, — въздъхнах малко разочаровано.

Не знам какво точно очаквах, но със сигурност не беше обикновена жалба за сивите гризачи. В крайна сметка аз се възползвах от своя „указател“, точно както пишеше в дневника…

Невил сви рамене.

— Тъкмо заедно ще се поупражняваме със земната магия.

Между другото, само незапознати хора могат да свързват земната магия единствено с растенията и самата земя. Всъщност терминът „земя“ в този случай има много по-широко значение, то включва в себе си и растенията, и животните, и самата земя. Просто Майсторите отдаваха предпочитания на магиите, свързани със земната кора и растенията, тъй като за живите същества трябва определен талант, който като правило се проявява само в потомците на друидите. Самите друиди наричат своята магия „магия на живота“, с акцент върху живите същества и растения.

Почеркът на листа очевидно не беше моя, значи тази жалба я е приел Кейтен.

Върнах на Невил всички жалби.

— Води.

— Знам този адрес, наблизо е — увери ме Викерс старши.

Какво пък, ще пробваме силите си да изгоним гризачите. Невил както винаги беше прав, ще ни е от полза да опитаме нещо ново. Между другото, до този момент аз някак си не приемах нашата практика като реална възможност да изпробваме нови заклинания. А нали цялото това градче можеше да стане един полигон за опити със заклинания от книгата. Възниква резонния въпрос — защо ни дадоха тези справочници? За да се улесни работата ни в града или за да можем в реална обстановка да проверим знанията си и да научим нови заклинания? Знаейки методите на Майсторите, можех да предположа, че те елегантно са съчетали едното с другото.

Предния ден аз прелиствах справочника и забелязах интересна закономерност — бяха представени най-прости заклинания от всевъзможни раздели, като се започне от лечение и се завърши с некромантия. По две-три бройки несложни сплитания, а понякога дори словесни формули. Словесните формули се използваха в случай, че сплитането е прекалено сложно или просто неразбираемо — те помагат да се създаде правилната основа за сплитане, а понякога и сами го създават. Но във всичко това имаше едно голямо „но“! Не можехме да променяме словесните формули — алгоритъмът за създаването им за нас беше черна дупка. Така че само с произнасяне на глас няма да научим нищо — трябва да работим много.

Докато криволичехме из улиците на града, Пазарната улица и кварталите около нея останаха назад. Сега крачехме в малко по-богати райони и ставаше ясно, че едва ли хората от „златната“ част на града ще викат Майстори за някакви си плъхове. За това сигурно си имат специални заклинания, както е в Лита.

Външият вид на околните сгради постепенно се променяше. За мен, като жител на столицата, видяното беше просто шок. Тоест аз, разбира се, подозирах, че условията на живот тук се отличават от тези в Лита, но чак пък толкова! Монотонните сиви стени на едноетажните сгради на места бяха срутени, а на други изобщо липсваха. Здрави покриви имаше едва на половината от къщите, а остъклени прозорци никъде не видях. Хората по улиците бяха малко, сякаш всички се бяха скрили в дупките си и се страхуваха да излязат на светлина.

Търсеният дом далеч не беше в края на града, но трудно можеше да се нарече с такава горда дума „дом“. Постройката представляваше странна симбиоза между птиче гнездо и голяма кутия. Покрив от слама, паянтови стени с криви отвори, вероятно трябваше да са прозорци — всичко това, меко казано, действаше депресиращо.

— Хей, да не би жалбата за основен ремонт да идва от същия човек? — попитах аз, гледайки с изненада това архитектурно чудо.

— Ние не сме строители — резонно отбеляза Невил. — А и какво можем да поправим?

— Да — кимнах аз. — Тук само да започнеш и всичко ще рухне отгоре ти.

Невил тихо изруга.

— Ако имаме още такива жалби, ще изпратим вампирите. Да видим как те ще поправят покриви.

— Мислех, че си против идеята ми.

— Не ми харесва. — Невил се намръщи. — Сега Огненият патрул, както ни наричаше Ромиус, се превърна в един фарс. Тези зъбатите са напълно безотговорни.

Аз бях напълно съгласен с него, но не смятах, че е толкова зле. Пък и ще е забавно.

— Но Алиса също е вампир и не може да се нарече безотговорна — казах аз.

— Това е Алиса — убедено заяви Невил.

Преди той имаше малко по-друго мнение за Алиса. При първата им среща едва не се сбиха. Но с течение на времето братя Викерс промениха отношението си към вампирката.

В действителност Алиса беше само наполовина вампир. Дневният клан произхожда от съюза на вампири с друидки. Затова Алиса беше вегетарианец, спокойно издържаше на слънчева светлина, а и характерът й в никакъв случай не беше вампирски. Малко хора заеха историята за произхода на Дневния клан, и аз съвсем случайно бях един от тях. От друга страна, според дневника на лудия Майстор, всички тези тайни се стоварваха на главата ми съвсем неслучайно — като магнит привличах неприятностите и това беше моята истинска съдба.

Стигнахме до къщата и предпазливо се заизкачвахме по скърцащите стълби.

— Страхувам се да почукам на вратата — честно си признах аз — може да се разпадне.

Преди Невил да успее да отговори, вратата с трясък се отвори. Въпреки опасенията ни, нито вратата, нито стената, в която тя се удари, се разпаднаха.

На прага се появи много екзотична личност — слаб мъж, облечен в странна дреха, сякаш ушита от стотици цветни петна. За първи път виждах такъв екстравагантен стил, а в столицата често са идвали скитащи циркове и гости от различни страни. Какво ли не бях срещал, но такова чучело виждах за пръв път.

— Добър ден, господа Майстори — задърдори колоритния селянин. — Позволете ми да се представя, името ми е Клавдий, и толкова се радвам, че откликнахте на молбата ми и решихте да помогнете на скромния търговец. Влезте, влезте…

Значи той е търговец? А тази помийна яма да не би да е магазина? И с какво търгува тук, бих искал да знам?

— О, толкова пострадах от гризачите! Изядоха всичките ми запаси от брашно и сушено месо. Не им стига това, ами тези същества изгризват всичко, което им попадне: дърво, желязо, камък! Наскоро започнах да ползвам железни кутии за съхранение на храните, превърнаха ги на решето, сякаш за да ми се подиграят — търговецът закърши ръцете си. — Вече ме е страх да влизам в склада — какви трябва да са им зъбите, че да разкъсват всичко, което им попадне? Ами ако следващият съм аз?

Странно. Дървото, както и да е, плъховете могат да го изгризат, но желязото, и то „на решето“… не ми се вярваше. Може би търговецът силно преувеличаваше?

Ние влязохме след собственика. Вътре къщата се оказа още по-малка, отколкото отвън. Как може да живеят в такава барака? Дори малката ми стая в Академията е два пъти по-голяма от тази къща.

— Какво биха могли да търсят плъховете тук? — учудих се аз. — Ако тук влезе дори един плъх, веднага ще стане твърде тясно.

Застанах в средата на стаята и се огледах. Окото нямаше на какво да се спре — абсолютно голи сиви стени, в ъгъла единичен мръсен дюшек.

Каква храна, какво месо? Да, този човек просто е луд да живее в такова сметище. Вече почти го разбирах…

Очевидно Невил беше по-осведомен.

— Входът под дюшека ли е? — деловито попита той.

— Разбира се — бързо кимна дребният мъж.

Погледнах неразбиращо към приятеля си.

— Какъв вход?

— За склада — каза Невил и презрително изблъска с крак вонящия дюшек.

Под него са показа доста впечатляващ железен капак. Невил посегна към халката, но Клавдий бързо се шмугна напред и го изпревари.

— Извинете ме, но по-добре аз да го отворя. Има заклинания, аларми…

Той ли е алармата или какво?

Търговецът долепи голям ключ към желязната халка, измърмори нещо под носа си и подпря люка на стената.

— Е, сега можете да влизате — облекчено каза той.

Очевидно той беше от хората, които се отнасяха с известно недоверие към магиите. А може би подобно отношение беше много по-добро, отколкото сляпата вяра във възможностите на Майсторите.

Невил погледна вътре.

— Само след вас.

— Разбира се, разбира се — отново се забърза малкия човек. — Следвайте ме, сега ще ви покажа всичко.

Мислех, че просто ще се спуснем в малка изба. Но не беше така! Надолу водеше вита стълба! Слизахме около петнадесет метра. Кой би си помислил, че под жалката барака ще се окаже скрит цял подземен склад.

Клавдий щракна с пръсти и осветлението се включи. Сега можех да се огледам и видях, че помещението беше с доста прилични размери — около четиридесет крачки широко и още по-голямо на дължина — и беше пълно с всякакви видове стелажи и сандъци.

— Слушай, аз ли нещо не разбирам или наистина собственикът на този огромен склад живее горе в онази отвратителна стая и спи на малкия миризлив дюшек? — прошепнах на Невил.

— Да, — кратко отвърна той.

— А-а…

— Наистина не разбираш — продължи Невил. — Това е просто склад, той вероятно живее някъде в квартала — в по-хубава къща, а на дюшека спи някой охранител.

Търговецът направи знак да го последваме. След няколко стелажа спряхме пред сандък със зърно. Откъде разбрах, че вътре има зърно? Много просто — една от страните на сандъка беше прегризана и по пода се беше разпръснало съдържанието му.

— Ето, вижте — процеди Клавдий. — Тези твари ядат брашно, зърно, зеленчуци, плодове, месо…

— А ти виждал ли си ги? — попитах аз.

— Не, не съм ги виждал — призна търговецът. — Не стоя постоянно тук, само от време на време слизам за стока.

Тогава защо беше убеден, че това са плъхове? Може би в склада се е заселил някакъв… знам ли… много гладен субект. От друга страна, складът не е чак толкова голям, че да може да скрие човек, търговецът със сигурност беше претърсил всичко тук. Значи, все пак са плъхове…

— Е, ще се опитаме да разберем — замислено каза Невил.

— Аз няма да ви притеснявам — бързо каза Клавдий. — Ще ви чакам горе.

Явно малкият човек много го беше страх от тези плъхове, веднага ни остави насаме със стоката си. Или пък ни се доверяваше?

— Е, какво ще правим? — попитах приятеля си.

— Ти ли ме питаш? — изненада се Невил. — Сам предложи да се захванем с тази жалба, така че решавай.

Замислих се дълбоко.

И така, какво имахме? Плъхове изяждат храни и развалят железни кутии, ние трябва да ги намерим и да ги унищожим. Или просто да ги изгоним? Не, да ги унищожим ще е по-лесно. Да започнем с първа точка — да ги намерим.

— Нека опитаме да проследим плъховете по следите от зърното — предложих аз.

— Не съм сигурен, че ще свърши работа, но можем да опитаме — съгласи се Викърс старши и с отработено движение извади наръчника със заклинания.

Докато той сплиташе заклинанието, аз огледнах по-внимателно склада. Всички продукти бяха опаковани в кутии, най-вероятно заради плъховете, така че не можех да задоволя любопитството си. Тъй като не се интересувах кай знае колко от съдържанието на различните кутии и контейнери, нямах намерение да ги разбивам. Но съвсем наблизо забелязах един още неизгризан сандък с доста прилични размери — стигаше ми приблизително до кръста.

Приближих се да го разгледам по-добре и моментално отскочих назад.

— Невил! Открих един плъх!

Той веднага се отказа от заклинанието и изтича към мен.

— Къде?

Посочих с пръст сандъка.

— Ето там.

Не знам защо, но плъхът ме плашеше, досега не бях виждал тези същества на живо, а само на картинки в книгите. Какво очаквахте? Живеех в най-богатия квартал на Златния град, какви плъхове да има там? А и размера на тази гадина надхвърляше всичките ми представи за нея. Може би бърках, но мисля, че сиви плъхове с дължина колкото ръката ми — това не беше нормално.

Ние с Невил надникнахме в сандъка.

Плъхът спокойно хапваше зърно и не ни обръщаше никакво внимание.

— У-у… каква гадост — не издържах аз.

Плъхът спря да яде и вдигна към нас муцуната си, с големина колкото юмрука ми. В полумрака на кутията проблеснаха червени като въглени очи.

Никога не бях се замислял защо очите на плъховете са червени като на потомствени вампири? Просто съвпадение или тази прилика подсказваше нещо? Може би вампирите са вид плъхове?

— Ще го изгорим ли? — деловито попита Невил.

— Изгори го — съгласих се аз.

Викерс старши сплете малко Огнено кълбо и го хвърли към плъха. Но хитрата твар сякаш усети опасността и веднага се хвърли към изгризаната в сандъка дупка. Огнената топка удари зърното, което веднага пламна.

— Изгаси го! — извика Невил и се втурна след плъха. Хм, той го запали, а аз да го гася.

Събрах малко влага от околното пространство, все пак бяхме под земята и тя беше в изобилие, и я изсипах върху пламъците.

Изгасяйки огъня, аз веднага се втурнах след приятеля си.

Изведнъж чух вече познатият ми писък… висок, пронизващ… О, не! Съществото!

Невил застина в средата на склада като статуя, а пред него се изправи на задните си крака плъхът и диво запищя. По-скоро пищеше не плъхът, а показващата се от устата му твар, точно копие на крещящите пръсти на Съществото от моето видение.

Приключвайки с писъците, плъхът стъпи обратно на четири крака и се шмугна под един от стелажите.

— Ка-какво беше това? — с леко заекване попита Невил. — Плъховете не пищят така…

Уау, притесни се. Пък аз си мислех, че освен момичета нищо друго не може да го смути.

— Съществото от моето видение крещеше точно така — казах на приятеля си. — Но плъха защо… и защо от устата му излезе тази сляпа пищяща змия?

— Нещо с тази сива гадина не е както трябва, съвсем не е както трябва — обобщи Невил, идвайки на себе си. — Как мислиш, трябва ли да продължим лова?

Че как иначе, нали сме Майстори!… бъдещи, защо трябва да се страхуваме от плъхове?

— Изплаши се от една сива топка косми? — изненадах се аз. — Нека крещят колкото си искат, ние ще ги хванем.

Честно казано, аз се надявах, че плъхът е само един. Така щеше да ни е далеч по-лесно.

— Хайде, довърши си търсещото заклинание — изкомандвах Невил. — И сега ще действаме без огнени заклинания, че ако изгорим всичко тук, после ще трябва да платим на търговеца за щетите. Може би с Въздушни юмруци…

Невил настрои търсещото заклинание за сандъка, в който видяхме странния плъх.

— Сега да видим колко плъха са се ровили в това зърно…

Пътеката от червен дим започна постепенно да излиза от сандъка в… различни посоки! Три, четири, пет… че колко плъха е имало тук?

— Може би все пак е бил един плъх — с надежда каза Невил — просто побеснял.

Целият под на склада бавно се покриваше с розово-червена мъгла.

— Че са бесни, бесни са — съгласих се аз. — Виж!

Около нас от розово-червената мъгла започнаха да се появяват сиви муцунки. Множество сиви миши муцунки със светещи червени очи.

Невил наклони главата си към мен.

— Знаеш ли, мисля си…

— Ето ти ги плъховете — съгласих се бързо и веднага създадох Въздушен щит около нас. — Да се махаме оттук…

Колко ли са тези плъхове? Няколко десетки?

— Бавно се придвижваме към стълбите — прошепна Невил.

Но едва направихме първата стъпка и всички плъхове отвориха устите си, изкараха зъбати езици и запищяха. Писъкът беше толкова силен, че направо физически удряше по мозъка с огромна сила.

Запуших ушите си с ръце, но не можех да завърша заклинанието си. Трудно е да се съсредоточиш върху енергийните потоци, когато главата ти си пръска от такива силни сърцераздирателни писъци.

Изведнъж писъците спряха и в следващия момент всички твари се хвърлиха към нас.

Така й не направих Въздушен щит, но Невил успя. Ако не беше той, лошо ни чакаше. Щяха да ни захапят на секундата.

Плъховете с всички сили се удариха във Въздушния щит, но не можаха да го преодолеят.

Да кажа, че се уплаших, значи да не кажа нищо. Плъховете пискаха, скачаха върху невидимия щит, от техните усти надничаха зъбати езици. Аз по инерция пуснах в една от сивите гадини доста голям Въздушен юмрук, но тя с лекота го избягна.

— Аз ще обновявам щита, а ти създай още един върху него! — бързо каза Невил.

Вече и сам помислих за това. Създавайки още един Въздушен щит, аз се почувствах малко по-спокоен и можех повече или по-малко трезво до оценя ситуацията. Плъховете явно не бяха прости, ако тези гадини изобщо можеха да се нарекат плъхове. Бяха пъргави и лесно избягваха единични заклинания. Значи ще мога да ги убия само с нещо голямо…

Търсещото заклинание на Невил се изчерпа и розово-червената мъгла бързо се разнесе.

— Дракон да ме вземе!

Целият под беше пълен с плъхове и приличаше на сив, люлеещ се килим. Колко ли са? Сигурно бяха стотици!

— Може би спя и всичко това ми се присънва? — с надежда каза Невил, но нито аз, нито плъховете му отговориха.

— Тръгваме към изхода — твърдо казах аз. — Да не предизвикваме съдбата си.

И ние бавно започнахме да се придвижваме към стълбата, разблъсквайки с Въздушни щитове сивите тела. А те се съпротивляваха! С всяка стъпка ставаше все по-трудно и по-трудно.

— Твърде много са — изпъшка изпотеният от напрежение Невил.

Нашите заклинания за щитовете по принцип не бяха предназначени за подвижност, тоест както обикновено ние просто ги поставихме пред себе си. За да се преместят, трябваше да вложим доста магическа енергия. А това изобщо не беше лесно.

— Ще трябва да атакуваме! — констатирах аз и избърсах потта от челото си. — Дай едновременно да направим Огнени стълбове, ти — от лявата страна, аз — от дясната.

Плъховете постоянно пищяха, така че трябваше да повиша глас почти до вик, за да ме чуе Невил.

— Разбрахме се да минем без огнени магии — напомни ми Невил.

— Имаш ли някакви други идеи? — попитах аз раздразнено. — Не? Чудесно. Давай огъня!

Ние почти едновременно създадохме два Огнени стълба, всеки с диаметър около метър. От това хитрите гадини не можаха да избягат. В мазето замириса на изгоряла плът и се разнесоха още по-зловещи писъци.

— Така няма да стане — признах аз. — Трябва да измислим по-ефективен начин.

— Какво по-ефективно от това? — извика Викерс старши.

— Трябва да преценим…

Невил насочи няколко Ледени стрели към сърцата на плъховете. Някои от тях дори достигнаха целта си, но не причиниха особени щети. Но веднага след тази атака, незнайно как, един от плъховете мина през Въздушния щит. Той се появи пред мен, изпищя и направи скок към мен, целейки се в гърлото ми. Аз изобщо не очаквах поява на плъхове зад щита, така че не успях да реагирам, само се извъртях и подложих рамото вместо шията си. Експлозивна болка прониза цялата дясна половина на тялото ми.

— Как?! — изрева Невил и с отработен удар с крак събори плъха от рамото ми.

Болката беше още по-силна, отколкото преди миг. В леко замъгления ми ум проблесна мисълта, че подлото създание е отхапало парче месо от рамото ми.

Ние с Невил едновременно ударихме с Огнени топки падналия на пода плъх и той веднага се превърна в пепел.

— Зак! Ухапа ли те?

— А ти как мислиш? — сопнах се раздразнено, опитвайки се да спра звъна в ушите си. — Половината рамо ми откъсна!

Пред нас изникна още един плъх. Директно от въздуха, сякаш се телепортира. Този път не се чудихме и го изгорихме преди да има време да ни нападне.

— Те се телепортират! — извика Невил, запалвайки още един плъх, изникнал пред него.

Не само, че тези плъхове имаха същите пищящи езици като Съществото от моето видение, но и можеха да се телепортират, пак също като него!

— Дракон да го вземе този склад! — тръснах глава, опитвайки се да си възвърна остротата на зрението. — Хайде да им устроим огнен ад и да изгорим цялата тази паплач!

— Да опитаме!

— Значи ще действаме по същия начин: ти от лявата страна, аз отдясно. И ще променим огнения стълб да е нисък, но с по-голям диаметър… Плъх!

В щита едновременно се появиха два плъха, но успяхме да ги изгорим.

— Гори!

И ние направихме истинска огнена атака. Плъховете така се разпищяха, че едва не оглушах окончателно и безвъзвратно. Рафтовете паднаха пред нас, зад нас, и дори върху нас, но Въздушният щит все още издържаше. Вонята беше невероятна, дори и в моя сън-изпитание, когато се бих с огромната планина от плът, не вонеше толкова силно. Разнесе се противен, разяждащ очите дим. Стана много горещо.

— Към изхода! — извиках аз и се закашлях от дима.

Вървяхме по горящи трупове на плъхове, по овъглени трески и дракон знае какво още. Бавно, стъпка по стъпка, се придвижвахме към вратата, но аз постепенно започнах да губя сили. Плъховете повече не се телепортираха при нас, сигурно бяха изгорели прекалено бързо, за да се възползват от способността си. А дори и една да беше успяла, можеше да е фатално, ние просто нямаше да имаме време да реагираме — от дима почти нищо не се виждаше.

— Кхъ! Не издържам повече! — извика Невил. — Ще се задушим!

Използвах Въздушна вълна, за да изчистя въздуха в пределите на Въздушния щит и тогава видяхме, че на няколко метра пред нас има обгоряла стена.

Невил рязко спря и се огледа.

— Къде са стълбите?

Паднах на едно коляно, но Невил успя да ме хване и да се повдигне.

— Страхувам се, че сме я изгорили — с дрезгав глас предположих аз.

— Не, чакай… нека да тръгнем по стената.

Трябваше да се облегна на рамото на приятеля си, за да мога да направя първата си неуверена крачка напред.

Всичко наоколо гореше. Създадох още няколко въздушни вълни, за да можем да дишаме и да се огледаме.

— Още малко! — извика Викерс-старши. — Трябва да е някъде тук!

Сякаш по команда на няколко метра от нас се появиха очертанията на стълбата.

— По-бързо!

Невил направо ме носеше, а аз с последни сили правех Въздушни вълни, така че да не се задушим. В момента, когато се канехме да стъпим на стълбите, плъховете предприеха последната си атака. Сигурно в нея участваха абсолютно всички гадини, оцелели от огнения ад.

Връхлетя ни вълна от сиви тела. Достигайки до защитната стена, те не се опитаха да я гризат, а съвсем спокойно, бих казал организирано, започнаха да се телепортират вътре.

Ние с Невил очаквахме това и аз своевременно сплетох още един Въздушен щит пред нас, така че плъховете да не ни достигат веднага.

Стъпка по стъпка се оттегляхме нагоре по стълбите, изгаряйки сивите гадини една по една, стараейки се да действаме много внимателно, за да не подпалим самата стълба. Малко по-късно като по чудо стигнахме до капака.

Невил го бутна нагоре…

Беше заключен!

— Гадина! — изрева Невил.

Отдавна се бях загубил в пространството, така че трудно схващах какво изобщо се случва. Единственото нещо, което все още можех да правя, беше да хвърлям огнени топки към плъховете. И го правех автоматично, без да мисля.

— Кой? — немощно попитах аз.

— Търговецът!

Точно в този момент капакът се отвори и се появи изпитото лице на Клавдий.

— Викате ли ме? — бодро попита той и изведнъж пребледня, виждайки хаоса зад нас. — Какво сте направили?!

Невил грубо изблъска мъжа от пътя си и ме измъкна за яката навън. Аз с последни сили изстрелях Огнена топка, въпреки че вече не се виждаха никакви плъхове.

Свежият въздух ме удари като атакуващо заклинание. Паднах по гръб до капака, разперих ръце и вдишах дълбоко. С крайчеца на окото си видях как Викерс старши затвори капака и се облегна уморено на стената.

Сега не се нуждаех от нищо. Не чувствах никаква болка в рамото си, просто лежах там и се наслаждавах на свежия въздух. Кой би си помислил, че ще нарека свеж вонящия въздух на Пограничните райони.

Търговецът правилно разбра, че не ни е до разговори… за около тридесет секунди.

— Какво направихте? Всичко изгорихте долу! Как аз сега… какво… кой ще ме обезщети за загубите?

Невил бавно се отдръпна от стената и попита уморено:

— Какво си се развикал? Ако не бяхме го направили, с вас можеше да се случи нещо много лошо.

През цялото време, докато бяхме в мазето и се биехме с плъховете, те крещяха толкова силно, че трябваше постоянно да викаме, за да се чуем, и леко бяхме оглушали. Така че дрезгавият глас на Невил звучеше не по-тихо от виковете на търговеца.

Клавдий почервеня.

— Ако не бяхте вие, складът ми щеше да е цял! Знаете ли колко струва цялата тази стока?

Повдигнах се на здравия си лакът.

— Повече от живота ти?

Мъжът отвори уста да каже нещо, но се отказа. Той така си и остана втренчен в нас с отворена уста, без да може да каже и една дума.

Невил дойде при мен и се отпусна на колене.

— Как си?

Проверих усещанията си.

— Как да ти кажа… ръката вече почти не я чувствам. Но ще оживея. Знаеш ли какво разбрах днес?

Невил се усмихна уморено.

— Повече никакви мазета?

— Не, трябва да помислим за някаква нова система за защита. И нещо с пречистването на въздуха и за поддръжка на постоянна температура в защитената зона…

Избърсах потта от челото си и направих гримаса от болка — ръцете ми бяха доста изгорени. Викерс старши внимателно огледа рамото ми, по-скоро се опита — под ливреята не можеше да види нищо.

— Хей, тъй като тези плъхове най-вероятно са отровни и те ухапаха… спешно трябва да те закарам при друидите.

— Да съм казал нещо друго?

По навик свих рамене и отново се изкривих от болка.

— Ей, ти — обърна се Невил към глупаво мигащия търговец. — Помогни ми да го откарам до квартала на друидите.

Търговецът очевидно беше изпаднал в икономически шок, защото послушно помогна на Невил да ме вдигне от пода.

— А мазето? — попитах немощно. — Там със сигурност са останали плъхове…

— Капакът е заключен — каза Невил. — Никъде няма да избягат… предполагам. Хей, търговеца, от мазето има ли и друг изход?

Клавдий бързо заклати глава.

— Това е добре — удовлетворено кимна приятелят ми. — Да тръгваме!

Успяхме да направим няколко крачки към вратата, когато зад гърбовете ни се разнесе зловещия и до болка познат писък. Невил се обърна рязко, бутна ме настрани заедно с търговеца и почти слепешката хвърли Огнена топка.

Топката прелетя близо до плъха, без дори да го докосне, но това не беше необходимо. Съществото диво изпищя и се завъртя бясно на едно място. Отне ми няколко секунди, за да осъзная какво се случва. Слънчевата светлина, падаща през дупки в тавана, го изгори като най-обикновен вампир.

Отново замириса на изгоряла плът.

Търговецът ужасен отскочи настрани и едва не ме изтърва на пода.

Невил все пак направи още една топка и довърши пищящия плъх.

— Значи все пак са вампири — казах уморено и се облегнах на стената. — Погледни само как му подейства слънцето.

— Това е добре — изведнъж се зарадва Викерс-старши. — Значи до вечерта тези гадини няма да се измъкнат от мазето.

— Ка-какво беше това? — търговецът посочи с треперещ пръст това, което беше останало от плъха.

— Плъх — отоговри Невил. — Имате стотици такива в мазето, какво се учудвате?

Не издържах на напрежението и бавно се свлякох надолу по стената.

— Сигурно не сме убили всички…

Невил кимна.

— Да, трябва непременно да се върнем преди вечерта и да убием всички, които са оживели.

— С радост — съгласих се аз. — А дотогава хайде да отидем на гости на друидите…