Алекс Кош
Огненият патрул (18)

Действие 6

„Сега ти си единственият наследник на всички знания, които съм събрал в моя живот, и единственият, който може да ги използва — дневникът е настроен само за теб и никой друг не може да го прочете. Най-важното е — не бързай, в противен случай може да те достигне моята съдба. Внимателно прочети целия дневник и едва тогава решавай как ще живееш — дали да използваш своя Дар или е по-добре завинаги да забравиш за него.

Имай предвид, че Човекът на съдбата не може да умре просто ей така, в някоя тиха тъмна уличка, смъртта му ще бъде горда и красива. Около теб винаги ще стават важни събития, и ти винаги ще бъдеш в центъра на този водовъртеж. Свиквай с тази мисъл, защото от това не можеш да избягаш.

Дарът може да ти помогне да носиш този тежък товар, а може и да те отведе в гроба. Какво е Дарът? Мисля, че това е наследство от драконите. Някога хората са ги избивали, вярвайки, че като изпият кръвта им, ще получат свръхестествени сили. Легендите не възникват случайно и е напълно вероятно кръвта на драконите наистина да носи в себе си част от тяхната магия. Именно чрез нея аз получих своя Дар, но за това ще ти разкажа по-късно. Главното са свойствата на Дара, той ще ти позволи да използваш магията на сънищата — да предсказваш бъдещето, да виждаш в други вселени, да влизаш в сънищата на други хора, да създаваш миниатюрни светове на границата между реалност и сън, както направих света, в който ти премина изпитанието. С помощта на Дара можеш да направиш много, но в никакъв случай не трябва да злоупотребяваш с него и да действаш прибързано. В противен случай може да се простиш с разсъдъка си, както това се случи с мен…“

* * *

Утрото се прокрадна така неусетно, че нямах време дори да заспя. Дракон ме караше да чета дневника през нощта. След това дълго се въртях в леглото и се опитвах да разбера какво имаше в предвид смахнатият автор, когато ми обеща необикновена смърт. Разбира се, аз се радвах, че няма да умра в „някоя тиха тъмна уличка“, но красива и горда смърт на бойното поле също не ме блазнеше, особено ако настъпи в разцвета на силите ми. Перспективата да загубя ума си също не ме радваше. Въпреки това, способностите, които обещаваше тайнствения Дар, много ме заинтригуваха. Да влизам в сънищата на другите и да създавам микро светове… звучи интересно, но дали си струва?

Дълго разтърквах очите си, вече червени като на вампир, опитвайки се да се разсъня. Не се получи особено — в стаята беше тъмно и противно, изобщо тъжно място.

Илюзорната Академия на стената се извисяваше над мен, сякаш ме упрекваше — напразно ме избраха за заместник на Кейтен, всичко провалих. За пореден път се опозорих и приятелите си подведох. Защо му трябваше да се бие с тези Майстори… въпреки че аз спънах лъжеизследователя и го изпратих в краката на Кейтен. Какво се получава, пак аз съм виновен?!

Накрая плюх на всичко, облякох се и слязох долу. Не знам защо, но ми се прииска да видя Фонтана на съдбата. В края на краищата, щом аз съм Човек на съдбата, тогава трябва да има някаква връзка между нас.

Свалих предварително поставеното от мен заклинание-аларма и седнах на ръба на фонтана.

Водата се лееше все така безшумно и хвърляше блестящи отражения във всички цветове на дъгата. Зачудих се защо никога досега не сме се сетили да пием от водата? Чак пък никога? Ето аз сега се сетих. Пфу, какви глупости. Ами ако има отрова.

Наведох се към фонтана и потопих ръка във водата. Приятна хладина плъзна от пръстите до рамото ми — водата беше освежаващо ледена. Прекарах мокра ръка по лицето си, отмивайки останките от съня.

Защо пък не? — мярна се безумна мисъл.

Наведох се към повърхността и със затаен дъх потопих лицето си.

* * *

Удар.

— Ставай, Същество!

Пред очите ми се появи размазано лице.

— Ставай, ти казвам!

Аз послушно се изправих.

Удар!

— По-бързо трябва да ставаш, Същество!

Човекът се отдалечи от мен и аз видях, че е облечен в червената ливрея на Майстор.

— Да проверим реакцията ти срещу въздушна магия — каза Майсторът.

И веднага в Съществото се удари нещо… мисля, че беше мълния. Адската болка ме изхвърли от съзнанието му.

Полетях под самия таван и се огледах. Неголяма стая. В средата, покрито с енергийно поле, стоеше странно създание, може би човекоподобно, а може би не. Собственикът на онези ръце със зъбатите пръсти. Лице като такова изобщо липсваше — просто странна кокалена маска в мръсно черен цвят, всъщност то цялото от главата до петите беше покрито с такива кокалени плочки. Около Съществото припряно обикаляха трима Майстори и периодически го обстрелваха с различни магии.

— Магията на огъня.

В Съществото полетя огромна огнена топка и след секунда цялото му тяло се покри с огън. Сигурно енергийното поле пропускаше атакуващите заклинания и спираше всички звуци, идващи отвътре, защото цялото действие се извършваше в пълно мълчание. На фона на случващото се фактът, че в съня си можех да виждам чуждите атакуващи заклинания и енергийните щитове, просто избледня.

— Физическа атака.

Огромно ледено копие удари Съществото в гърдите, но не му причини никаква вреда.

— Здрава гадина — с гордост каза един от Майсторите. — Мисля, че експериментът може да се счита за успешен.

— Да, сега може да поканим…

Тук Съществото потръпна с цяло тяло и сякаш се разми във въздуха, а в следващата секунда се материализира извън енергийния купол.

Майсторите замръзнаха в нямо удивление и се втренчиха в създанието. Съществото вдигна ръце над главата си и… закрещя. И как само закрещя. Всичките осем пръсти-усти се разтвориха в див писклив крясък.

Тримата Майстори закриха ушите си с ръце и изкривиха лица в гримаса на ужас.

Създанието се метна към най-близкия Майстор и го удари в гърлото. Острият като бръснач нокът разряза кожата и към раната веднага се прилепи пръста-уста. Паникьосаните изследователи дори не се опитаха да атакуват излязлото на свобода чудовище, а веднага се втурнаха към изхода. Но не успяха. Създанието хвърли мъртвото тяло и разтваряйки се отново във въздуха, се появи точно пред тях. Мълниеносно движение на двете му ръце и Съществото вече държеше двете тела във въздуха, пирувайки с кръвта им.

Само след няколко секунди то захвърли телата и огласи стаята със зловещ вик…

* * *

— Зак!

Бавно отворих очите си и видях пред себе си разтревоженото лице на Алиса.

— Какво правиш, реши да се удавиш ли?

За какво говореше тя? Аз просто малко се освежих, изплаквайки лице във фонтана…

Пляс!

— За какво?

— За това! Слизам долу и те виждам да плуваш във фонтана.

Да плувам?

Бавно се надигнах от пода и неуверено казах:

— Какво ти става, аз само се измих малко. Какво ти плуване? Аз дори не умея…

— Точно затова! Плаваше с лицето надолу, като труп!

Нещо се беше заблудила. Аз просто изплакнах лицето си, а след това имах видение за Съществото. Не съм плувал…

Опипах ливреята. Суха. А, да, тя беше водоустойчив — водата моментално се стича от нея. Погледнах към пода — под мен се беше образувала доста голяма локва. Ето къде се е стекла.

— Леле-е — с дрезгав глас казах аз и си спомних всички детайли от съня си. — Само да знаеш какво видях…

— Тунел? — предположи Алиса.

— Какъв ти тунел — махнах с ръка. — Имах видение на Съществото, онова с пръстите-усти. Как само крещяха…

— Кои крещяха? — не разбра Алиса.

— Пръстите му…

— Разболяваш се — Алиса плесна с ръце.

Седнах на ръба на фонтана.

— Не, не съм болен и това видение не беше случайно. Нещо или някой ми показа откъде се с взел странният убиец.

— Защо изобщо направи това? — Алиса почука с пръст по слепоочието си — ето откъде Чез е взел това движение! — и седна до мен.

— Нали това ти обяснявам — обидих се аз. — Между другото, моите сънища… — и спрях.

Какво се бях разбъбрил. Моите сънища — това е моята тайна, а аз се опитвах да разкажа нещо на Алиса. Защо?!

— Какви за твоите сънища? — попита Алиса.

— Ами… нищо… — не много уверено смутолевих аз.

От една страна, аз бях абсолютно сигурен, че видях реални събития и моят сън вероятно щеше да ни помогне да спрем тези убийства. Но от друга страна, не можех ей-така да разказвам за моята тайна… или можех? Можех да разкажа не цялата истина, а само част от нея.

— Алиса, това не е прост фонтан — казах аз. — Това е Фонтанът на съдбата. Той позволява да се види бъдещето и миналото… понякога… от някои хора…

Това беше. Отчасти истина, защото това наистина беше Фонтанът на съдбата, и отчасти малко послъгах. А може и да не съм послъгал, кой го знае какво може и какво не може този Фонтан. Днес за първи път имах видение в будно състояние. По-точно, аз съвършено неочаквано се отключих и след това видях съня…

— А ти откъде знаеш? — подозрително попита Алиса.

— Чичо ми ми каза — не се смутих аз. — Затова „Децата на дракона“ се опитаха да го откраднат — той е много силен техномагически артефакт, достигнал до нас от дракон знае кои времена.

И отново аз почти не излъгах.

— И как действа? — заинтригува се Алиса.

— Нямам представа — отговорих аз честно. — Може би трябва да се потопиш в него както това… както бих направил аз.

В края на краищата аз наистина ли се потопих в него? Нищо такова не си спомнях. Просто потопих лицето си в него и изведнъж, без никакъв преход, видението започна.

Алиса се наведе над водата.

— А ако аз опитам?

— По-добре недей! — казах бързо. — Още не знаем как работи, а и на вампирите може да действа по-различно.

— Но ти вече опита — съвсем основателно отбеляза вампирката.

— Случайно — отговорих аз честно. — Просто исках да се измия…

На горния етаж се чу силен тропот — така по стълбите можеше да слиза само Чез.

— Хей, добро утро! — бодро ни поздрави той. — Каква романтична сцена — влюбените стоят на ръба на фонтана, прегръщайки се и гледайки се в очите.

И двамата с Алиса скочихме на крака.

— Твърде късно! — извика победоносно Чез. — Вече ви видях!

— Ще ти кажа аз какво си видял — заплаши го с юмрук Алиса.

Междувременно на стълбите се появи Наив.

— Време е за закуска — заяви ни той и изхвърча като куршум от къщата.

Последен се появи Невил. Той размахваше бял плик и си свирукаше весела мелодия.

— Дойде отговор от Академията — радостно ни информира Викерс-старши.

Ние всички се събрахме около него в очакване на момента, когато ще отвори плика. Невил умишлено бавно свали печата на Академията с изображение на дракон и извади писмото.

„До Огнения патрул в Крайдол,

Не се притеснявайте, Кейтен вече се свърза с мен, той е добре. Ще се наложи известно време да се справяте със собствени сили. В негово отсъствие главен остава Закари. За съжаление в момента нямам свободното време, за да дойда в Крайдол. Ще се опитам да се измъкна в най-близко бъдеще, но няма да е по-рано от края на тази седмица. Ако възникнат сериозни затруднения ви съветвам да потърсите помощ от местната общност на друидите. За финансовите въпроси може да се обърнете към финансовия отдел.

С уважение,

Ромиус Никерс“.

— Значи Кейтен е добре! — зарадва се Чез. — А ние се притеснявахме. Странно е, че не може да се върне.

Алиса посочи писмото.

— Тук пише, че той просто се е свързал с Ромиус, тоест сега Кейтен може да е навсякъде.

— Шпионин в бърлогата на врага! — възхитено каза Чез.

— Не — обадих се аз. — Шпионират враговете, а ние разузнаваме. Схващаш ли разликата?

— Смътно — призна приятелят ми. — Остави ме на мира, не виждаш ли, че се радвам.

Невил взе писмото от Алиса и внимателно го върна обратно в плика.

— Ще ни трябва, — обясни той. — Сега ми кажете как можем да се свържем с финансовия отдел? Нямаме никакви пари!

— Да! — опомни се Чез. — Кейтен беше обещал да ми купи подарък за момиче. Всички го чухте, само да получим парите — и веднага в бижутерийния магазин!

Алиса се опита да му удари шамар, но Чез вече се беше скрил зад гърба ми.

— Нямаш ли срам? — възмути се вампирката. — Имаме толкова много проблеми, а ти мислиш само за себе си.

— Скъперница — не се притесни Чез. — Чуждите пари жалиш. Както и да е, ние наистина се нуждаем бързо от много пари, нали, Зак?

Всички погледнаха към мен. Чез с многозначителна усмивка, а другите — изненадано.

— Какво става, Зак? — попита подозрително Невил.

— Ще видите. Това е изненада.

Разменихме заговорнически погледи с Чез.

— Хей, а какво е това мокро петно на пода? — неочаквано попита наблюдателния Невил.

* * *

След това пристъпихме към закуската, на която подробно обсъдихме всички предстоящи работи. Също така разказах на приятелите си за видението и Фонтана на съдбата. Трябваше леко да попроменя разказа си — не беше трудно да го направя — така че за всичко препращах към Ромиус. Да, аз нямах идея как работи Фонтанът на съдбата, но Ромиус каза, че това е много важен артефакт. Да, аз видях това странно видение и вярвах в неговата реалност. И, разбира се, няколко пъти подробно описвах на приятелите си Съществото. Образът на огромното чудовище, покрито с черни плочки, се беше отпечатал много ясно в съзнанието ми. За мен това беше в повече — нощта вече можеше да ме изненада не само с полезни видения, но и с ужасяващи кошмари. Писъците на пръстите-усти все още кънтяха в ушите ми. В началото приятелите ми реагираха на историята с известен скептицизъм, но накрая успях да ги убедя в реалността на видението.

Като цяло сутринта беше ползотворна.

А след това започна тихият ужас. Защо тихият? Беше много шумен дори! Първо, пред къщата се изви огромна опашка от хора, които искаха да се оплакват от всеки и от всичко. Теглихме жребий и се падна на Чез да приема жалбите, така че с чиста съвест можех да се заема с по-важни неща. Какви ли? Например, с подготовка за идването на… А, ето ги и тях!

Пред Прокълнатата къща се появиха нисшите вампири. Тълпата облечени в черни кожени костюми момчета и момичета разблъскаха хората с явно удоволствие.

— Какво е това? — тихо ме попита Алиса. — Само не ми казвай, че това е изненадата, за която спомена Чез.

Не можах да сдържа смеха си.

— Почакай да разбереш защо съм ги поканил тук.

Нисшите спряха пред входа и опашката се раздели на две. Хората се стремяха да се отдръпнат от нашите гости, но никой не искаше да си тръгне — всеки се чудеше защо вампирите са дошли тук, а и не искаха да губят реда си.

— Доведох най-адекватните, както ме помоли — обърна се към мен Девлин.

За случая нашият нов приятел се беше облякъл в черна кожена роба с качулка. Като истинските вампири.

— Чудесно, — кимнах аз. — Влезте в къщата, сега ще ви инструктираме.

Отворих справочника със заклинанията на предварително отбелязаната страница — „Гласът на гръмотевицата“, така се казваше заклинанието, което позволяваше значително да увеличаваш силата на гласа си. Много точно название, държа да отбележа. Авторът на наръчника със сигурност беше говорил с нашия приятел Гръм, неговия глас беше наистина гръмовен. Сплитайки съответните енергийни потоци, аз започнах речта си:

— Уважаеми жители на славния град Крайдол! — благодарение на магията гласът ми свободно се разнесе из целия площад. — Във връзка с това, че количеството жалби значително надмина всички наши възможности, ние решихме да разпространим призив сред местното население за допълнителни служители в Патрула. Те са доброволци и ще ни помогнат да се справим с жалбите ви. Благодаря на всички, след половин час ще продължим нормалния прием на жалби.

С чувство на изпълнен дълг слязох от сцената.

— Шегуваш ли се? — изсъска Алиса към мен. — Та те са… те са вампири!

— Олеле — засмях се. — Това е расизъм!

Нима успях да засека вампирката със собствените й думи?

— Как изобщо си успял да ги довлечеш тук?!

Хванах Алиса под ръка, умишлено бавно се наведох до ухото й и прошепнах:

— Тайна.

Поведението ми беше глупаво, но обстановката предразполагаше.

Влязохме в къщата и намерихме много забавна картина. Вампирите приемаха оплакванията на посетителите, които не бяха успели да напуснат залата. Бедните местни жители се притискаха към стената, а вампирите ги извикваха един по един на масата и питаха:

— Жалби?

— Нн… никакви…

— А защо си тук тогава? Не искаш да ни товариш с твоите проблеми ли? Не се притеснявай, ние ще се понапънем и ще помогнем… Хайде, разкажи, тук сме само свои.

— Ами… такова…

— Хайде, не се притеснявай.

И над бедните посетители се надвесваха дузина нисши вампири в кожени маски с най-различни форми и размери.

Братя Викерс и Чез стояха отстрани и наблюдаваха сцената със смесица от интерес и подозрение.

— Сигурен ли си, че това е решение? — беше първото нещо, което ме попита Невил.

С вампирите за нищо не трябва да си сигурен, но днес бях оптимист.

— Аз мисля, че това е много добър, бих казал страхотен, изход от създалата се ситуация. Само си помислете — ние така или иначе няма да се справим с всички постъпващи жалби, а съветът на началника на стражите съвсем не ме устройва.

— Това е ясно. Но защо си поканил точно тези… — Невил изразително погледна към вампирите. — Защо не извика обикновени хора?

Плеснах Невил по рамото.

— Първо, сега обикновените хора няма да са агресивни, вампирите са много по-силни. Второ, хората се страхуват от тях, и следователно няма да идват с всяка глупост, която им хрумне. Това достатъчно ли е?

— Достатъчно е — кимна Викерс старши. — Само че при това положение скоро никой няма да идва при нас.

— Супер! — зарадва се Чез. — Така и ние ще сме по-добре.

— Можем да опитаме, разбира се — неочаквано ни подкрепи Алиса. — Но ако започнат проблеми, ще си изпатят.

Ние с Чез тържествено си стиснахме ръцете. Нашата идея започна да се реализира.

— Е, тогава ни остава да обсъдим с тях финансовия въпрос — подхвърли Чез и бързо отстъпи към вампирите, оставяйки ме да отговарям на възмутените ни приятели.

— Какво?! Финансовият въпрос?!

Алиса обвинително ме мушна с пръст в гърдите.

— Ти и пари ли си им обещал?

Поех си дълбоко дъх.

— Ами, те няма да работят за едно „благодаря“. Също така ще имат стимул, за да работят старателно. Между другото, Алиса, ти трябва да се радваш.

Вампирката примигна изненадано.

— Аз?

— Разбира се — започнах да говоря по-уверено, опитвайки се точно да копирам интонацията на бившия си учител по политика и реторика. — Нисшите вампири заемат много ниско стъпало в обществото. Абсолютно всички ги презират — те са асоциални. А аз предлагам своеобразна програма за подпомагане на расовото малцинство, за да могат те най-накрая хармонично да се интегрират в обществото. Вид социална адаптация.

Невил вдигна палец в знак на одобрение.

— Звучи добре.

Разбира се, ненапразно леля ми ме пращаше по всевъзможни учебни заведения. Честно казяно, в главата ми не оставаше много, а и повечето уроци ги пропусках, но ако трябва някое засукано изказване — аз съм насреща.

Алиса изобщо не се смути.

— А защо да не може тази социална адаптация да е безплатна? Ние им помагаме.

— Заплащането за извършена работа е неразделна част от разработената от мен програма — важно поясних аз.

Все пак, браво на мен.

Вампирката сви рамене.

— Всъщност, какво правя? Парите не са наши — опомни се тя. — Но ако направят някоя пакост…

— Разбира се, разбира се — бързо казах аз. — В този случай не им завиждам.

От радост направо се самозабравих и целунах Алиса по бузата.

Вампирката учудено ме погледна, но преди да успее да каже нещо, аз бързо се извърнах и се присъединих към Чез.

Моят приятел се пазареше с вампирите. С цялото си сърце, сякаш щеше да им плаща от собствения си джоб. Дори и Даркин, който представляваше всички по-ниски вампири, не се пазареше така настървено.

— Та вие нямате никакъв опит!

— Но сме по-силни от обикновените хора.

— И по-глупави…

— Ние ли сме глупави?!

— А да не би да сме ние…

Престорих се, че ги слушам внимателно, но през цялото време с крайчеца на окото си наблюдавах Алиса. Много исках да разбера как ще реагира на моята целувка.

Алиса говореше за нещо с Невил и периодично поглеждаше към мен. Срещайки погледа ми, тя ми показа юмрук. В отговор аз се усмихнах.

— Зак!

— А? Какво?

Чез ме потупа по рамото.

— Какво се отнесе?

— Да… — обърках се аз. — Ами… размишлявам.

Какво друго ми остава, освен да размишлявам дали да мечтая?

— Разбрахме се — каза ми той и приятелски побутна с юмрук Даркин. — Разбира се, този вампир ни изцеди всичките сокове, но аз, като работодател и касиер, съм доволен.

Не тръгнах да му обяснявам, че никой не го е назначавал за касиер, а и работодател от него не става. Настроението му беше прекалено хубаво, за да спорим за такива дреболии.

— Е, да се залавяме ли за работа? — деловито попита Даркин.

— Разбира се — кимнах по инерция, но бързо се опомних. — Чакай, първо ще ви инструктираме.

Инструктажът се оказа кратък, но много ползотворен. Най-напред Алиса обясни подробно на нисшите вампири какво би направила с всеки, който не оправдае очакванията й. Конкретни указания не дадохме, защото самите ние никога не се бяхме занимавали с жалби. Само Невил, като кореняк, даде няколко съвета за това как да се държим с хората и всички внимателно го изслушахме. Въпреки че аз, Чез и Алиса слушахме доста по-внимателно, отколкото вампирите. После предупредихме вампирите, че входът към затворената с каменна стена (такава илюзия избрахме за завесата) част на залата е строго забранен за тях. Вампирите са много любопитни същества, така че беше малко вероятно забраната да подейства, но нищо не струваше да опитаме. За в бъдеще ще трябва да сложим някакви защитни заклинания, които хем да не причиняват вреда, хем да не ги пускат където не трябва.

В къщата решихме да оставим два вампира, които да приемат жалби вместо Чез. Така се освобождавахме от излишни проблеми и можехме спокойно да се заемем с разследването на убийствата.

На останалите девет вампира начело с Даркин дадохме да разследват купчината жалби и ги пуснахме из града. После се събрахме на кратък съвет в закритата част на залата. За тази цел сложихме там маса и няколко кресла.

— Страхувам се дори да си представя как ще свърши всичко това — усмихна се Невил. — Но идеята, трябва да призная, не е лишена от известно изящество. Как изобщо успя да се договориш с тях?

Вече бях готов за този въпрос и отговорих съвсем честно.

— С Чез посетихме заведението, в което те се събират, и поговорихме с тях. Разбира се, не мина без използването на Огнени топки.

— Надявам се, че няма да направят някоя глупост — мрачно каза Алиса.

Чез извади наръчника със заклинания и започна съсредоточено да го прелиства.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Помислих си… — започна да обяснява той, без да се разсейва от книгата. — Да допуснем, че всичко е нормално, и тези момчета ще ни помагат. Трябва да измислим някакъв знак, по който да ги различаваме.

— Защо? — не разбра Алиса.

Чез затвори книгата.

— Ами ако някой започне да се представя за тях и да прави всякакви мръсотии? Нали всички нисши вампири са облечени еднакво, трудно е да ги различиш един от друг.

— Тогава нека се преоблечат — сви рамене Невил.

Схванах идеята на Чез и осъзнах, че Викерс старши не е прав.

— Не — не се съгласих аз. — От преобличането полза няма. Трябва да измислим нещо, което да не може да се фалшифицира.

— Всичко може да се фалшифицира — логично отбеляза Невил. — Но си прав… трябва да измислим нещо техномагическо. Подобно на картите, които се използват в столицата като ключове за аларма… само че с някаква визуализация.

— И за самите нас ще направим такива — кимна Чез. — Само че в справочника няма нищо за техномагии…

Ние наистина не разбирахме от техномагия. Имахме само един уводен урок, на който съвсем схематично ни въведоха във вграждането на заклинания в предмети.

— Сами няма да можем да го направим — обобщих аз. — Трябва да потърсим специалист.

— Човек би си помислил, че в Пограничните райони гъмжи от експерти по техномагия — каза Алиса ядосано. — Или сами ще се справим, или оставаме без знаци.

— Грешиш — обади се Невил. — Тук, както и във всеки друг град, има експерти и за техномагия, и за лечение, и за строителство. Цялата тази къща, между впрочем, е правена от наши специалисти.

— И откъде идват те? — заинтересувах се аз. — Както разбирам, това не са Майстори?

Невил се засмя.

— Зависи. Те не се обучават в Академията, а в собствени закрити семейни школи, но също притежават определено майсторство. Следователно, те също са майстори.

Но наистина! Как не се сетих за това? Във всекии град има хора, изготвящи техномагически вещи за ежедневна употреба — като музикалните инструменти. В селата също имат свои специалисти, които помагат в отглеждането на растенията, и те също не са възпитаници на Академията. За да оборудваш дома си със сложни заклинания ти трябва Майстор, разбира се, но те не се занимават със строителство или ремонт.

— Е, в този случай понятието Занаят се използва в широк смисъл — не се съгласих аз. — А в случая с Академията Майстор — това е по-скоро звание или квалификация…

— Стига — прекъсна ме Чез. — Правилно ли разбрах, че в този град има хора, които могат да изпълнят поръчката ни? Чудесно, и стига сте философствали.

— Наистина — съгласи се с него Алиса. — Мисля, че има смисъл пак да се разделим, как мислиш, Зак?

Аха. За благоприличие тя реши да поиска моето мнение. Нали съм назначен за отговорник… Добре, ще се преструвам, че аз съм шефа тук.

— Точно така — кимнах важно. — Ще се разделим по двойки — аз тръгвам с Невил, а Наив с Алиса.

— А аз? — възмути се Чез.

— Ти върви при специалистите по техномагии. Идеята е твоя — реализирай я.

— А къде е Наив — попита Алиса. — Къде изчезна?

Между другото, и аз отдавна не бях го виждал.

— Седи си в стаята, книга чете — каза Невил. — Сега ще го извикам.

След като обсъдихме всички подробности, започнахме да се подготвяме за първото си пълноценно патрулиране.

Преди да тръгне, Алиса спря до фонтана и известно време тъжно наблюдава играта на светлината върху водната повърхност. Приближих се до нея и леко я докоснах по рамото. Вампирката трепна от моето докосване и леко се отдръпна.

— Какво се замисли? — попитах аз, като се престорих, че не забелязвам движението й.

Тя не отговори веднага.

— Слушай, Зак, нали можем да опитаме да узнаем нещо за този Фонтан на съдбата.

— Какво имаш в предвид? — веднага попитах аз.

Вампирката леко се запъна.

— Ами, старецът, когото изпратих на Гръм за готвач, той е бивш библиотекар. Той може да си спомни нещо…

— Този старец?

Дори и да не лъже за библиотеката, силно се съмнявах, че има толкова добра памет.

— Да — предизвикателство каза вампирката. — Между другото, Велес е много начетен и културен човек.

— Добре — съгласих се аз. Ако Алиса толкова се вълнува за стареца, няма да я дразня. — Можеш да го попиташ, дано каже нещо полезно.

Постояхме мълчаливо.

— Зак…

— Да?

— Защо, когато ни раздели по двойки, ме постави с Наив?

Защо, защо… защото не искаш да говориш с мен. Ако дори от едно мое докосване толкова се отвращаваш… На глас, разбира се, това не го казах.

— А какво, искаше да отидеш с Навил ли? — раздразнено попитах аз.

— Глупак.

Обърнах се към нея, но Алиса вече крачеше към вратата.