Алекс Кош
Огненият патрул (17)

Действие 5

„Какво е Човек на съдбата? Това е човек, което е тясно свързан със създаването на съдбата, той е част от нея и нищо не може да направи за това. Но въпреки, че е част от нея, той е в състояние да погледне в миналото и бъдещето както на себе си, така и на другите хора. Човекът на съдбата е предсказуем — свързан е с твърде много определени знаци, преследващи го цял живот. Именно с помощта на такъв знак ти ще трябва да намериш собствения си страх. Не знам как изглежда този знак, но ако помислиш правилно, ще разбереш, че той е тясно свързан с теб, както и ти с него. Тази връзка ще остане до края на живота ти — в нея е твоята сила и твоята слабост.

Ти си Майстор, както и аз, или много скоро ще станеш, защото да се справи с елементалите на четирите елемента може само човек, притежаващ голям таланат за Занаята. Всъщност елементалите, с които се сблъска, не бяха истински — просто слаби имитации, създадени специално за моето малко изпитание. Повярвай ми, ако срещнеш истински елементали, веднага ще усетиш разликата в сила и мощ. Искаш ли да разбереш защо се срещна точно с тях? За съжаление не мога да кажа със сигурност, противникът беше избран въз основа на твоя психологически портрет.

Между другото, не се изненадвай, че толкова спокойно описвам изпитанието, през което си минал — аз отдавна съм мъртъв. Когато създавах малкия си свят, част от душата ми премина в него и остана да живее в къщата, за да гледа изпитанията и да чака подходящия кандидат. Надявам се, че си достатъчно добре подготвен и срещата с елементалите не ти е създала особени главоболия, защото в противен случай може да имаш много сериозни проблеми в бъдеще. В крайна сметка, на раменете ти лежи много тежко бреме… Не бързай да се ласкаеш, Хората на съдбата не са малко — всички наистина важни събития са се случвали с тяхно участие. Повечето герои, за които си чел в книгите, са хора на съдбата. Но! Същото е вярно и за всички злодеи. Към кои от тях ще се присъединиш ти… не знам, изборът е изцяло твой…“.

* * *

Това беше нашата първа нощна разходка в Крайдол. Тук се мръкваше рано, така че в действителност не беше нощ, а късна вечер, но за жителите на столицата такава тъмнина можеше да се свърже само с нощта. В Лита се мръкваше постепенно, огромното количество енергийни капани — обикновените хора ги наричаха „маргаритки“ — акумулираха в себе си много слънчева енергия и изкуствено удължаваха деня. В резултат на това агресивно изпомпване на енергия магическия фон в прилежащите към Империята територии, тоест в Пограничните райони, беше значително по-слаб. Но това си имаше и своите предимства, например нямаше ги безликите сенки, създадени от Майсторите преди много време, за да предпазват и защитават Златния град. Въпреки че тези същества се хранят само с магическа енергия, всеки жител на столицата винаги носи със себе защитен медальон, защото безликите са създадени именно за да ловуват хора. Добре, че не могат да живеят никъде другаде освен в Лита — ще умрат от недостиг на енергия. Но в столицата наистина трябва да се притесняваш от тях. Затова се налага хората да използват медальони. Мнозина дори си ги имплантират под кожата, за да не ги губят. А най-богатите, естествено, използват скъпо заклинание, което се прилага директно към тялото и се актуализира веднъж годишно.

Нощният Крайдол доста се различаваше от Лита. Най-малко заради многото хора по улиците. В столицата никога не са обичали нощта и много рядко след залез слънце можеше да се срещне някой на улицата, с изключение на патрулиращите стражи и безликите сенки. Златният град просто замираше до първите лъчи на слънцето, а в Крайдол животът не спираше. Въпреки че броят на хората беше по-малък, Пазарната улица си оставаше оживена. Единични фенери, пълни с евтини светлинни заклинания, осветяваха отделни части от града, и така понякога възникваше странното чувство, като че ли част от него изчезва в друг свят. В това имаше нещо тайнствено и вълнуващо, а когато си спомниш, че там често ловуват истински вампири, ставаше страшно. Говорейки за страха, на мен още ми се разтреперват коленете, щом се сетя за съществото, което уби нисшия вампир, или по-скоро не просто уби, и „изпи“. Така наричат вампирите изсмукването на кръвта. Противно на популярното мнение, малко вампири можеха да изпият всичката кръв на един човек. Висшият може да изпие половината, ако спешно трябва да се възстанови, но на един дъх да изпие всичката кръв… никога. Това ни разказа Алиса на връщане от управлението.

Спящият Девлин поверихме в ръцете на тъмничаря — той се събуди буквално след няколко минути. Очевидно алкохолното заклинание на Невил само го беше докоснало, и ако се съди по външния му вид, старецът беше свикнал с пиячката. Не се върнахме при началника — нямахме никакво желание и сили. Всички бяхме уморени…

Връщайки се в Прокълнатата къща, ние проведохме кратко съвещание и стигнахме до извода, че заместник на Кейтен ще бъда аз. По-точно това беше избора на моите приятели — аз нямах особено желание… но щом искат, ще бъда. Ако стане нещо — сами са си виновни.

И сега, след като си дадох малко почивка, реших да се разходя в нощния Крайдол и да го изследвам, за да се справя по-добре със своите задължения в отсъствието на Кейтен.

Тази разходка можеше да бъде много по-романтично изживяване… ако бях излязъл с Алиса, а не с Чез. Но тя предпочете справочника с магии пред мен, така че тръгнах с рижия си приятел. Трябваше да призная, че опознаването на нощния град беше много приятно и полезно. Е, ползата беше в много по-голяма степен.

За да не изпъкваме в тълпата, ние сменихме ученическите ливреи с обикновени дрехи. Невил дълго и досадно се опитваше да ни разубеди, позовавайки се на факта, че градът е доста опасен и без ливреите ние най-вероятно ще се навлечем неприятности.

Ние с Чез се възмутихме, можехме и без ливреи да изплашим всеки, а неприятности лесно ще намерим и дори сиви ливреи на Върховни майстори няма да ни помогнат. И защо трябва да се страхуваме? Магията си е с нас, уменията от Изкуството също не сме ги забравили.

— Както искате — предаде се Невил и демонстративно се прибра в стаята си.

След изчезването на Кейтен братя Викерс все пак се преместиха в Прокълнатата къща, предполагайки съвсем основателно, че когато сме заедно ще ни бъде много по-спокойно.

И ето ние с Чез вървяхме по нощните улици на Крайдол като най-обикновени хора. За свои, разбира се, не ни приемаха, но минавахме за най-обикновени гости. За съжаление.

С новите дрехи придвижването ни из града стана много по-трудно — ако по-рано на „господа Майсторите“ учтиво правеха път, то сега или въобще не ни обръщаха внимание, или нарочно ни блъскаха и закачаха, приемайки ни за гости на града. Аз понасях сравнително спокойно това отношение, но на Чез бързо му прекипя.

— Къде вървиш, мутро мазна?! — изрева той, когато поредният минувач мина буквално през него. Тоест се опита да мине през него и в резултат на това го настъпи по крака, блъсна го и се опита да го ритне отзад.

Чез заподскача на един крак, викайки с цяло гърло:

— Изрод, чакай да те хвана. Стой ти казвам! Сега ще те…

Едрият човек беше искрено изненадан, че Чез, подскачайки на един крак, успя да избегне ритника му.

— Навъдиха се всякакви — каза той през зъби. — Добрите хора вече няма къде да минат.

— Ти ли си добрия! Поглеждал ли си се изобщо в огледало?

Безхитросният жител на Крайдол не се зачуди какво толкова не харесва Чез във външния му вид, а просто мълчаливо замахна към главата му. Естествено, реакцията на моя приятел беше бърза и той избягна удара. Пред него въздухът започна да свети — сплиташе Огнена топка. Но преди напълно да се оформи аз успях да създам малко змийче, което я унищожи. Поради факта, че структурата все още не беше напълно заредена с енергия ги нямаше обичайните блясък и гръм.

Едрият мъж опули очи.

— Какво беше това…

Възползвах се от краткото му разсейване и с всичка сила го ударих по шията. Огромният мъж бавно се свлече на земята.

— Идиот! — изсъсках на Чез. — Какво правиш, не трябва да привличаме внимание!

— А той защо се бие? — възмути се Чез. — Аз реагирах по рефлекс…

— Понякога трябва да използваш главата си. Рефлекси имал… — сграбчих ръката на Чез и го издърпах далеч от сцената. — Казваше ми Невил, не излизай с Чез…

— Без мен е скучно — отсече нахалника и ме завлече нанякъде.

След няколко квартала аз седнах на тротоара (по-точно това, което местните наричат тротоар) и спрях вървящия някъде напред Чез.

— Къде отиваме?

— Напред към приключения — оптимистично заяви Чез. — Само не ми казвай, че си против.

— Аз? Разбира се, че не… Но нека да потърсим приключения другаде.

— Къде? — заинтересува се Чез. — Имаш в предвид някое определено място?

Аз наистина имах предвид нещо конкретно, а именно — кръчмата „При добрия вампир“. Във връзка със странната смърт на нисшия вампир исках да отида при Даркин да обсъдим някои интересуващи ме въпроси. И по-специално бих искал да разбера дали нисшите са чували за убиеца със зъбатите пръсти. Освен това би било хубаво да разбера каква именно помощ се канят да ни предложат. Тъй като тази вечер с мен беше именно Чез, си позволих да отхвърля тежестта на поне една тайна. Исках старият ми приятел да знае, че Келнмиир е помолил нисшите вампири да ни помагат. За Алиса това трябваше да остане тайна, докато Келнмиир сам не реши да й каже. По мое мнение това нямаше кой знае какво значение, но щом вампирът беше решил така, това си беше негова работа.

— Знаеш ли, Чез — започнах отдалеч. — Ще ти разкрия една тайна, за която трябва да мълчиш…

— Тя затова е тайна, да не се разкрива — усмихна се моят приятел — Нима нашият тайнствен Зак най-накрая е решил да се довери на човек, с когото се познават от деца?

В гласа на Чез се прокраднаха обидени нотки. Е, той имаше причини да се обижда. Но и аз имах причини да мълча за много неща.

— Да — въздъхнах аз. — Реших да ти се доверя. И се надявам, че ще се отнесеш много сериозно към това.

— Слушам те внимателно — миролюбиво каза приятелят ми.

— Работата е много проста. Преди да отпътува, Келнмиир е дошъл в Крайдол, разговарял е с местните вампири и им е заповядал да ни помагат по всякакъв начин.

Чез се замисли за момент.

— Веднага изникват три въпроса. Накъде е заминал Келнмиир? — той изправи един пръст. — Откъде е знаел предварително, че ние ще бъдем на стаж точно тук? — той изправи втори пръст. — И третият въпрос… каква тайна е това? Мислех, че ще ми кажеш нещо наистина интересно.

— На първите два въпроса ще ти отговоря кратко — понятие си нямам. Що се отнася до третия, по някаква причина Келнмиир не е искал никой освен мен да знае за неговата помощ.

В действителност не е искал Алиса да научава, за останалите със сигурност не му е пукало.

— Добре — каза накрая Чез. — Значи искаш да се срещнем с тях, за да ги попиташ не знаят ли нещо за тези убийства. Разбирам… А как изобщо разбра, че Келнмиир е бил тук? И къде да ги търсим тези нисши?

— Това ще ти го кажа по пътя — обещах аз.

* * *

Отвън кръчмата „При добрия вампир“ с нищо не се различаваше от другите подобни заведения, с които вече успяхме да се запознаем. Обичайната двуетажна дървена постройка не можеше да се похвали дори с нормална табела — просто някакъв любител художник беше нарисувал на стената озъбен вампир и под него беше написал с червени букви: „При добрия вампир“. Вероятно разкривената муцуна е трябвало да изобразява приятелска усмивка, но замисълът на художника си беше останал само замисъл.

— Каква прелест — изкоментира Чез. — Мисля, че този, който го е нарисувал, неведнъж е посещавал Прокълнатата къща и се е възхищавал на картините там.

Приближих се до стената и докоснах рисунката.

— Боята е прясна. Или е нарисувано съвсем скоро, или са опреснили старата картина.

Чез сви рамене.

— Или някой просто е използвал магия…

— Хайде, кой в Пограничните райони ще използва магия за такава дреболия?

Ако някой имаше излишни пари, би ги похарчил за нещо полезно — защитно заклинание или магическа вещ, която да е полезна за сградата.

— Значи ти искаш тук да се срещнем с нисшите вампири — реши да уточни моят приятел. — И е много вероятно вътре да има много от тях, нали?

— Мисля, че освен вампири вътре няма никой друг — казах аз. — Едва ли хора ще седнат в кръчма, пълна с вампири. Ще им приседнат хапките.

— Затова пък няма да заседнат на гърлата на вампирите — малко нервно каза Чез и завъртя пръст в слепоочието си. — А някои хора от незнание казват, че нямам ум в главата… Просто не познават теб!

— Страх ли те е? — попитах раздразнено. — Ако е така, можеш да ме изчакаш тук.

— Глупости — изсумтя Чез. — Ще ти фрасна един. Ако нещо се случи с теб, Алиса и без това ще ми откъсне главата.

— Тогава да не губим време.

Съвсем неочаквано за себе си почувствах необичайна увереност в силите си. Знаех, че нисшите ни поканиха тук не за да ни убият. Но дори да беше така… Това не бяха истински вампири и ние имахме какво да им противопоставим.

— Подготви няколко заклинания — за всеки случай предупредих Чез.

— Добре, че ми каза — сопна се той. — Такова съм им приготвил…

Ние се забавихме малко пред входа, за да подготвим още няколко заклинания и да съберем смелост. Дори нисшите вампири могат порядъчно да объркат живота ти… или да те лишат от него.

От вратата се разнасяше глъч и весел смях. Вампирите винаги са можели да се забавляват… просто хуморът им беше доста специфичен — не всеки можеше да го разбере.

И накрая, събирайки сили, отворих вратата и влязох. Чез пристъпи след мен.

Тишина.

Къде изчезнаха глъчката и веселия смях?

Тридесетина нисши вампири ни гледаха мълчаливо. Навсякъде безвкусни черни дрехи. Беше вечер и всички бяха без кожените си маски, така че можехме изцяло да се насладим на недоволните им зъбати физиономии. В погледите им можеше да се прочете всичко друго освен благоразположеност. Учудих се, че не ни се нахвърлиха веднага — най-вероятно нямаше да можем да ги отблъснем.

— Идваме при Даркин — казах аз.

Колкото и да е странно, гласът ми дори не трепна.

Чу се изскърцване на стол и пред нас се изправи слабичък младеж, приблизително на нашата възраст, облечен в прилепнал черен костюм с огромна яка.

— А той поканил ли те е? — попита това плашило с противен глас.

— Да, покани ме — махнах с ръка. — Къде е той?

— Нека позная — ухили си този изрод. — Даркин ви е поканил на вечеря?

Наистина не разбирах какво искаше от мен.

— Може и на вечеря.

— Ъ-ъ… Зак — червенокосият ми приятел ме потупа по рамото. — Мисля, че под покана за вечеря те разбират нещо друго…

Дракон да ме вземе, нещо се бях отпуснал тази вечер.

— Ще се задавиш — обещах на ухиленото плашило.

Преди да реагира на думите ми, аз създадох малко въздушно стъпало на нивото на лицето му. Когато вампирът се опита да ме приближи с бързо плъзгащо движение, главата му се блъсна в невидимата преграда.

Тряс!

Ние с Чез много добре виждахме лицето му. Злобната му усмивка изчезна веднага, главата му остана на място, а тялото по инерция продължи движението си напред. В резултат на това вампирът с трясък рухна точно пред краката ни.

Всички посетители на кръчмата наскачаха от местата си.

— Сега е мой ред! — радосно извика Чез и… в залата заваля сняг.

Вампирите забравиха за нас и втрещено загледаха падащите от тавана снежинки.

— Нещо май обърках — виновно каза Чез. — Не трябваше да правя непознато заклинание без да го проверя.

В същото време снегът престана, вампирите се опомниха и си спомниха за нас.

— Стойте! — извиках аз и създадох станалите вече класика Огнени топки. Засега само около дузина, колкото да премахнат всякакво желание на вампирите да ни нападнат.

Нисшите застинаха в нелепи пози, страхувайки се дори да мръднат — топките висяка точно над главите им и весело искряха.

— Седнете — тихо заповядах.

Един на вампирите рязко скочи настрани и с ловки маневри между столове и маси се затича към изхода. Чез побърза да поправи досадната грешка със снега и пусна след него една Огнена птица. Вампирът почти беше стигнал до вратата, когато птицата го блъсна в гърба и го събори на земята.

Всичко това отне няколко секунди, по време на които останалите вампири стояха неподвижно, чудейки се дали да ме послушат или по примера на другарчето си да се опитат да избягат.

Стаята бавно започна да се изпълва с миризма на изгоряла кожа. Искам да кажа миризма на запалени кожени дрехи.

— Всички да седнат! — повиших глас аз.

Вампирите послушно седнаха по столовете, гледайки ту нас, ту лежащия до изхода вампир. Той не даваше никакви признаци на живот — вероятно просто се страхуваше да мръдне, не мисля, че Огнена птица с толкова малък размер може да причини значителни щети, просто го удари в гърба.

Но демонстрацията имаше успех — нямаше повече глупави опити за бягство.

Кой казва, че нисшите вампири имат скандалджийски нрав? Те са кротки като агънца… ако им подпалиш малко задника.

— Господа Майстори! — чухме радостен глас зад бара, или по-скоро под него, където своевременно се беше скрил собственикът на кръчмата. — Заповядайте, седнете.

В залата се разнесе изненадан шепот. Едва ли са предполагали, че нападат Майстори. Макар че видяното току-що би трябвало да ги наведе на такива мисли, кой освен Майстори може да създаде такъв магически хаос. Май не бяха много съобразителни.

Огледах се и видях, че няма нито едно свободно място — всички бяха заети от вампири.

Без да се бавя, аз пристъпих до най-близката маса и ударих с юмрук върху нея.

— Повтарям въпроса си — колкото се може по-твърдо казах аз. — Къде е Даркин?

— Той не е тук — бързо отговори един от вампирите.

— Тогава върви и го намери! — включи се и Чез. — Хайде, бягай! Вземи и приятеля си.

Вампирите сякаш вятър ги издуха.

— Ето и място се освободи — тихо се засмя Чез.

Седнахме на масата и се огледахме.

Всички ни гледаха мълчаливо изпод вежди. В техните очи имаше всичко — от страх до омраза. Огнените топки засега реших да ги оставя, за да ги подсещам за нашето превъзходство. В допълнение заобиколих нашата маса с най-добрата защита срещу неочаквани атаки — въздушен щит. Дракон знае, но така ще ни е много по-спокойно.

— Малко е неуютно тук — тихо каза Чез, продължавайки да се оглежда.

— Хей, какво се опитваше да направиш, когато заваля снегът? — зададох интересуващият ме въпрос.

— Днес го четох в справочника — заклинание за замразяване.

— И какво можеш да замразиш с него?

Чез сви рамене.

— Може би някакъв продукт… Не знам, така или иначе не проработи…

Собственикът все пак се реши да излезе и пристъпи към нас.

— Какво желаят господа Майсторите? — последната дума произнесе особено, влагайки в нея цял океан от уважение. От изненада едва не се удавих в него.

Май отсега нататък думата „Майстори“ ще присъства във всяко негово изречение, така че всички вампири да я чуват.

— Чай — поисках аз. — Може и нещо сладко.

— Ей сега, господа Майстори.

Ето на, казах ви.

Докато чакахме чая си, вампирите не мръднаха от своите места. Просто си стояха, внимателно наблюдавайки ни, и очевидно не знаеха какво да правят.

Скоро собственикът ни донесе чай и прясно изпечени кифлички. Трябваше да премахна Въздушния щит, за да стигне до нашата маса.

Постоянно повтаряйки „За господа Майсторите само най-доброто“, той се върна на бара.

Когато почти привършвахме с чая, в залата се втурна вече познатият ми по дискретните и смачкани дрехи Даркин. Виждайки висящите във въздуха огнени топки, той рязко спря.

— Какво по… — тогава ни видя. — О! Господа Майстори, не мислех, че ще дойдете толкова скоро.

— Работата не търпи отлагане — поясних аз и незабелязано махнах Въздушния щит. — Заповядай.

Веднага стана очевидно, че тук много уважават Даркин — един от вампирите веднага му предложи стол. Той свали кожената си маска и седна срещу нас.

За първи път виждах Даркин без маска — обикновен човек, малко по-голям от нас. Лицето беше добродушно, въпреки двата доста големи и грозни белега, преминаващи през бузата от дясното слепоочие до устата. Белезите бяха съвсем пресни, сякаш вампирът съвсем отскоро ги има. Странно, аз много добре си спомнях какво ни казваше Алиса — вампирите не могат да имат белези, дори и нисшите. Ще трябва по някакъв начин да разбера какво му се е случило, само да се появи подходяща възможност.

Вампирът внимателно огледа цялото помещение, задържайки за момент поглед на Огнените топки.

— Всъщност, това не е най-доброто място да говорим — най-накрая каза той. — Твърде много излишни уши.

Чез ме смушка с лакът в ребрата.

— Ей сега ще отрежем излишните.

Той извади справочника, отвори на нужната страница и кимна към заглавието: „Завеса на мълчанието“.

— Искаш ли да опиташ? — попита ме той.

Наистина досега не бях пробвал нито едно заклинание от справочника — не се беше налагало!

Заклинанието „Завеса на мълчанието“ по сплитане напомняше нормален щит, само че беше настроен не за физически или магически въздействия, а за звук, като го поглъщаше, без да го пуска да премине. Логично, ако само го отразяваше, вътре в щита такова ехо щеше да има…

Създаването на щита ми отне по-малко от минута.

— Сега можем да говорим — казах на Даркин, който през цялото време наблюдаваше с изумление нашите манипулации. — Никой няма да ни чуе.

Всъщност не бях сигурен на сто процента, че заклинанието сработи правилно, но не го проверих. Пък и не смятах, че Даркин може да ни каже нещо особено интересно, което да представлява тайна за вампирите около нас.

— Това е страхотно — възхити се вампирът. — И всичко това го могат обикновени ученици?

— Не обикновени — с гордост каза Чез. — Ние сме специални.

Да, ние сме специални, експериментални ученици. Върху нас изпробват новата система за обучение по метода с моркова и тоягата. Освен това, сред всички ученици само ние можем да се забъркаме в такава опасна ситуация. Или това се случва единствено заради мен? Нали вече съм Човек на съдбата…

На глас, разбира се, нищо не казах.

— Чудя се, щом в Академията може да постъпи вампир от Дневния клан, дали и нисш вампир ще има шанс? — замечтано попита Даркин.

— Нямам представа — отговорих аз честно. — Да не се разсейваме, дойдохме тук по работа.

— Да, разбира се — побърза да се съгласи Даркин. — Готов съм да отговоря на всичките ви въпроси.

Чез се усмихна.

— Ако можеше да отговориш на всичките ни въпроси…

— Да, само да можеше — усмихнах се и аз.

Ех, ако можеше да отговори на всички мои въпроси…

— Ти изобщо знаеш ли, че приятелят ви, когото арестуваха за странните убийства, днес е бил намерен мъртъв в килията си? — попитах аз.

Вампирът започна трескаво да масажира лицето си, мръщейки се от болка при докосване на белезите.

— Така си и мислех… значи той действително е видял убиеца и тази твар го е убила.

— Ти също ли си я видял? — подскочихме ние.

Даркин ни погледна неразбиращо.

О! Той просто така, образно, се беше изразил. Само да знаеше колко е прав…

— Какво друго знаеш за тези убийства? — попитах аз.

— Почти нищо, освен това, че никой от нас не го е направил — леко нервно отговори вампирът. — Стражата, разбира се, веднага се опита да ги припише на нас, те не обичат да се претоварват с работа. Но никой от нисшите вампири просто физически не може да го направи! Сам разследвах всеки един случай и мога да кажа, че това е работа най-малко на висш вампир…

— Проучвал си всеки случай? — зарадвах се аз. — Чудесно. Чез, намери нещо за писане. Днес ще си писар. Записвай само най-важното.

Тук ни провървя, той би трябвало да знае всичко, което може да се научи.

— Няма проблем — моят приятел извади бележник. — Готов съм.

Кимнах на Даркин.

— Започвай.

— Първото убийство е извършено вчера сутринта — бил е убит готвачът на Гръм. Свидетели няма. Второто убийство — крадецът. Свидетели няма, но има стражи, които са видели вас на местопрестъплението. Третият убит е собственикът на магазина за килими. Свидетел има, но стражите са го арестували и скоро след това е бил намерен мъртъв… от вас.

Чез се усмихна.

— Това ние си го знаем.

На практика ние знаехме много повече. Взех да се чудя дали изобщо ще може да ни каже нещо, което да не знаем.

— Убиецът действа много бързо. При това не оставя никакви следи. Начинът на убийство също е много странен — той не само изпива кръвта, но и прерязва гърлото. И то точно в този ред, защото ако прерязва гърлото, докато човекът е жив, всичко наоколо щеше да е в кръв. Въпросът е как изпива кръвта, без да има следи от зъби върху вратовете им? Мистерия…

Е, с какво тази твар реже гърлата вече видяхме — със странните нокти. И първо реже гърлото, едва след това пие кръвта. Само не беше ясно как успява да го направи, без да разлее нито капка от ценната течност.

— Не знам защо — продължи Даркин — но истинските вампири много се интересуват от тези убийства. Вие сами видяхте, те дори крадат главите на убитите.

И по-точно това го правят сеонците, но нашият нов приятел, изглежда, все още не го знаеше. Е, няма да отделям време да му давам допълнителна информация за ловците на глави…

Аз се плеснах по челото.

— Главата! Дракон да ме вземе… Трябваше да предупредя стражите внимателно да наблюдават трупа!

Даркин потропа с пръсти по масата.

— Мисля, че е твърде късно. В предишните случаи истинските вземаха главите в рамките на няколко часа след убийството.

— И защо са им на тях тези глави? — вяло попита Чез, за който споменаването на вампири, крадящи чужди глави, будеше не особено приятни спомени.

Вампирът замислено потърка брадичката си.

— Имам едно предположение. Веднъж четох, че висшите вампири ги обезглавявали, за да не могат да се възстановят. Може би затова им режат главите на убитите? За да не се превърнат в… нещо си.

Това не беше лишено от смисъл! На покрива вампирът от Бойния клан ни каза, че трябва „благодаря“ да му кажем за това, че отрязва тези глави. Ако това Същество (да, точно така, с главна буква), което видяхме в килията, може да зарази човек с някакъв вирус, както вампирите… Стоп! Но нали вампирът не убива! Той може да зарази човек чрез ухапване, но човекът трябва да остане жив. Значи вампирите от Бойния клан се страхуват, че труповете ще оживеят! Е, това са само наши догатки…

Чез съсредоточено драскаше в бележника си.

— Тоест ти предполагаш, че убиецът е някакъв нов вампир, който може да зарази когото си поиска? — попитах аз Даркин.

— Предполагам — не много уверено отговори вампирът. — Във всеки случай сега, като го каза… аз наистина мисля така.

— Значи, ние трябва по някакъв начин да се свържем с тези, които крадат главите — обобщих аз. — Те са длъжни да ни обяснят някои неща.

Даркин поклати глава.

— Тук не си прав — не са длъжни на никого. А дори да са длъжни, никой не може да ги принуди да го направят. Това са истински вампири!

Да, прав беше. Единственият подходящ начин да получим информация от сеонците беше да им се кланяме до земята. И пак нямаше да помогне.

— Има и нещо друго — бавно каза Даркин. — Убийствата стават по две на ден. Разбира се, твърде е рано да се каже, но е напълно възможно това да продължи.

Леле!

Ние още известно време обсъждахме тази тема и дори разказах на Даркин какво стана в килията. Все пак вампирът явно искаше да ни помогне… А сега опасността беше надвиснала над целия град, включително и над нисшите вампири, които, между другото, по време на нашия разговор кротко си стояха по местата и не бързаха да си ходят.

Час по-късно ние с Чез се наканихме да си тръгваме — времето беше напреднало и приятелите ни сигурно се притесняваха. На изхода, докато гасях огнените топки, неочаквано ме осени идея как в крайна сметка могат да ни помогнат нисшите вампири. След като изслуша моята идея, Чез дълго се смя, но Даркин наистина се заинтересува, отнесе се сериозно към моето предложение и обеща да направи всичко, както го помолих.

Излизайки от „При добрия вампир“, реших да видя записките на Чез. Той с готовност ми подаде бележника.

„Всичко е зле“ — гласеше единственото изречение, старателно изписано с калиграфичен почерк.

* * *

По време на отсъствието ни Алиса и братята не бяха скучали и дори не бяха имали време да се притеснят за нас. Те претърсили стаята на Кейтен и намерили с какво се е свързвал с Академията — някаква невзрачна малка кутийка. Едва ли щели да й обърнат внимание — някаква си празна кутийка — ако точно в момента, когато Наив я отварял, от Академията не било пристигнало писмо. Пликът пристигнал в кутията с лек плясък, един вид сигнализация, защото самата телепортация е напълно безшумна.

Полученото писмо било отговор на въпроса на Кейтен какво да правим с всички постъпили жалби. На двете изписани със ситен почерк страни на листа с печата на Академията превзето се съобщавало, че ние сме длъжни да правим това, което сме длъжни да правим. Не ставало ясно с какво и към кого сме длъжни. Било очевидно, че указанията са написани от човек, който не иска да взема абсолютно никакви решения. Така че по този въпрос бяхме оставени сами да се оправяме…

Не им отнело много време да разберат принципа на действие на кутията. Писмата с имената на получателите се поставяли в кутията, след това капака се затварял и телепортът се осъществявал. Най-вероятно тези кутии, несъмнено раздадени на всички Патрули, изпращат писмата в едно помещение, от което се разнасят към получателите в цялата Академията. Или кутията разчита името на получателя директно от плика и веднага го изпраща към кутията на получателя… На мен такъв вариант ми изглеждаше излишно сложен, но кой ги знае? Важното беше, че вече имахме връзка с Академията!

След завръщането ни започнахме да съставяме писмо до чичо ми. Въпреки голямата вероятност нашето писмо да бъде прочетено не само от Ромиус, ние трябваше да съобщим за изчезването на Кейтен. Без подробности, разбира се. Освен това Чез настояваше да повдигнем въпроса за нашето финансово обезпечаване и, разбира се, помолихме Ромиус да посети Прокълнатата къща в най-близко бъдеще. А за да разбере чичо ми важността на това съобщение, аз тайно от приятелите си направих тънък намек на тема моите сънища, който би трябвало да разбрере само той. Единственото, което ме притесняваше, беше постоянната заетост на Ромиус. Дори след получаване на писмото ни и разбирайки намека ми, той най-вероятно щеше успее да пристигне при нас след няколко дни.

— Да го изпращам ли? — попита Алиса, след като го запечата и надписа.

— Давай.

Гледахме я как слага писмото в кутията и затваря капака.

Отваряйки го след няколко секунди, ние се уверихме, че е заминало.

— Сега ни остава просто да чакаме, — констатирах аз.