Алекс Кош
Огненият патрул (16)

Действие 4

Невил и Алиса ме посрещнаха с подозрителни погледи.

— Какво прави там толкова дълго? — попита Алиса.

— На теб всичко ще ти кажа — усмихнах се аз. — Но стига сме стояли на входа, да отидем най-накрая да се запознаем с началника на стражата.

Те се спогледаха.

— Доста си нагъл — каза Невил.

— Отдавна не си получавал Огнена топка в челото — съгласи се Алиса.

Бързо отскочих от приятелския удар под ребрата.

— Стига сте се цупили, сякаш кой знае колко съм ви забавил… Ох!

Вторият удар все пак достигна целта си.

— Това ли беше? Доволни ли сте вече? — попитах аз, потривайки натъртените си ребра. — Сега можем ли да се залавяме за работа?

— Да опитаме. — Алиса ме хвана под ръка. — Това е, за да не избягаш.

— Аха — казах аз. — Ето какво е трябвало да правя, за да ме хванат под ръка.

Влязохме в Управлението с блъскане и шеги. Точно зад прага ни посрещна офицер Девлин с неговата лъчезарна усмивка. Тя леко помръкна, когато почти го стъпкахме и едва не го съборихме на земята. Не е трябвало да си сваля бронята, без нея беше опасно да ни среща.

— Здравейте — поздрави ни той, подскачайки на един крак. — Началникът отдавна ви чака.

— Това си е твоят началник — за всеки случай му напомни Алиса. — Нашите началници са в Академията на занаятите.

Е, това си беше безсрамна лъжа, разбира се. Бяха ни дадени ясни устни инструкции за всичко да се подчиняваме на началника на стражата. Но точно затова бяха устни — да си ги спомняме само когато е необходимо.

— Моля, последвайте ме — кратко каза Девлин, демонстративно игнорирайки забележката на вампирката.

Качихме се на втория етаж по огромна каменна стълба, покрита с мек сив килим. Веднага след стълбите започваше доста просторен коридор. По стените му висяха най-различни по размер и вид брони, видимо от различни епохи. Някои бяха женски, други мъжки… имаше дори детски.

Кабинетът на началника, естествено, се намираше в самия край на дългия коридор, така че по пътя да можем да се възхищаваме на цялата тази железария. Сигурно за някой тези брони изглеждаха като произведения на изкуството и най-вероятно преди много време са били полезни, но сега от тях полза нямаше. Такива брони не могат да те спасят от вампирите, освен от нисшите, а всеки Майстор с лекота ще се справи и със сто рицари, без значение колко брони са навлекли. От друга страна, тези брони са идеални за възстановяване на реда сред гражданите. А може и заклинания да им сложат! Но това е скъпичко и мисля, че в Пограничните райони техномагията не се среща често.

Офицер Девлин много деликатно почука на вратата. Той правеше всичко много деликатно и живописно, сякаш се опитваше да създаде определен образ… или да подражава на някого… или просто да се забавлява. Кой го знае.

— Господин началник, дойдоха представителите на Патрула!

— Нека да влязат — се чу зад вратата и тя се отвори срещу нас.

Леко смутени, ние последвахме офицер Девлин.

Кабинетът на началника повече напомняше на трапезария. Такава малка, уютна, с голяма маса за няколко дузини хранещи се хора. Освен масата, столове и неголям стенен шкаф в кабинета нямаше нищо друго, с изключение, разбира се, на самият началник, който се оказа доста колоритна личност. Напомняше на Гръм, само че собственикът на ресторанта в сравнение с началника на стражата изглеждаше тънък като вейка. С такова масивно тяло едва се побираше зад масата. На широкото, удивително дружелюбно за такава длъжност, лице бяха кацнали големи черни мустаци.

— Моите уважения — едновременно поздравихме ние.

— Моите уважения — кимна едрият мъж. — Не стойте на вратата, влизайте и сядайте.

Той посочи с ръчището си към празните места на масата.

Чудя се защо напоследък постоянно се срещаме с такива здравеняци? Неволно започваш да се чувстваш някак… недоразвит или нещо такова… Все пак, здрави хора живеят в Пограничните райони.

— Слушай, Девлин, върви се поразходи малко — помоли началникът.

Примигахме изненадано, учудени от необичайната фамилиарност.

Девлин козирува и с отсечена стъпка напусна кабинета.

— Е — капитанът погледна към нас. — Позволете да ви се представя — Витор, началник на стражата в прекрасния град Крайдол.

Ние набързо се представихме, леко притеснени от този странен човек.

— А ти защо си с качулка? — попита той Алиса и след това продължи: — А, да, младата представителка на Дневния клан. Разбира се, наслушах се, целият град говори за това, че в Академията е приет вампир. Не се притеснявай, видът ти не ме смущава.

Е, в Лита може и да се говори, но в Крайдол едва ли. Очевидно този Витор от време на време прескача до Златния град.

— Не се притеснявам. — Алиса свали качулката си и предизвикателно погледна началника на стражата.

— Това е добре — Витор се усмихна и ме погледна. — Значи ти си самият Закари?

Което означава това „самият“? За какво съм му, дракон да ме одере?

— Не съм сигурен — отвърнах аз честно.

— Ти си, ти си — увери ме Витор. — Ти си племенникът на тази рижа лисица Ромиус.

Рижа лисица?

— Познавате ли се? — бях изненадан.

Витор се засмя.

— Дали се познаваме? Заради него ме изхвърлиха от Императорския дворец! — Той удари с юмрук по масата. — И цялата работа беше една голяма лъжа, между другото.

Неволно се притиснах към облегалката на стола и опитах да се слея с нея. Ама че късмет! Може да имаме големи проблеми, ако този човек е сериозно ядосан на Ромиус.

Невил и Алиса ме погледнаха с широко отворени очи. Очевидно и те си помислиха същото.

— Съжаляваме… — започнах аз.

— А аз — не! — викна Витор.

Прехапах си езика от изненада.

— Беше ми писнало от тази сбирщина надути пуяци — продължи Витор. — Само дето Ромиус не успя да ме предупреди, когато организира този театър… Но няма значение. — Той замислено повъртя левия си мустак и внезапно смени темата. — Значи ще си сътрудничим?

— Ще си сътрудничим — отговорихме вкупом.

Витор ни изгледа отгоре.

— Ще обядвате ли?

— Ами ние вече… обядвахме — плахо каза Алиса.

Дори нашата независима и с остър език вампирка малко се беше стреснала от началника на стражата.

— Както желаете — сви рамене Витор. — А аз, с ваше позволение, ще хапна. От сутринта залък не съм слагал в устата.

С тези думи той извади изпод масата огромен поднос с месо.

— Надявам се, че не сте от тези… зелените, които не ядат месо? — попита той, без да откъсва очи от подноса. — Че то нашия Император, нека почива в мир, с това неядене на месо голяма глупост направи. Само корени ядеше и хоп, отиде си без време. Без месо не може, казвам ви…

Той пъхна в устата си огромно парче от гореспоменатия продукт.

— Обичаме месо — увери го Невил. — Но в Академията то е забранено, така че трябваше да ядем само плодове и зеленчуци.

Дебелият мъж едва не се задави.

— Изверги! Как може да ви карат да ядете тази гадост? Затова сте такива тънки, като клечки.

Алиса тактично реши да премълчи, че изобщо не яде месо.

— Нямахме избор — въздъхна Невил. — Кажете, Витор, какви са плановете ви за нас? Какво, според вас, ще трябва да правим в града?

— Можете да опитате да решите всички оплаквания, които постъпиха при вас днес — предложи Витор и отново се засмя. — Представям си как сте се шашнали, когато целия този народ се е изсипал при вас.

Аз едва не паднах от стола.

— Значи вие сте ни ги изпратили?!

— Аз лично не, разбира се, но моите хора — да — скромно се съгласи началникът.

— Но защо?!

— Ще се опитам да обясня — отвърна Витор, дъвчейки парче месо. — При нас средно на ден постъпват по около петдесет жалби и оплаквания, от които повече от половината са пълни глупости. Ние не можем да губим време с кражби на пилета и подобни глупости, защото няма да ни стигне времето за убийствата и истинските кражби. Обикновено ние просто записваме жалбата, обещаваме да я разследваме когато се отвори възможност и забравяме за нея. Хората, разбира се, са недоволни, но какво могат да направят? И изведнъж се появявате вие… в заповедта за Патрула ясно е записано „всякаква помощ, която могат да окажат на поданиците на Империята“, затова ние разпространихме листовки със заповедта, а на входа на Управлението окачихме копие на тази заповед заедно с пояснение към нея.

— С какво пояснение? — попитах подозрително.

— Обикновено кратко пояснение — сви рамене Витор. — Нещо от рода на „Ако сте недоволни от работата на стражата, то се обърнете към Патрула“ и след това е посочен вашия адрес.

Всички мрачно се вторачихме в усмихнатия дебелак.

— Е, благодарим — процедих аз. — Ето че сме от полза…

Витор остави празната чиния и сплете пръсти.

— Кой да предполага, че недоволните ще са толкова много?

— Човек би могъл да се досети — прошепна ми Невил. — С такъв шеф…

Витор вдигна пръст.

— Но затова пък, освобождавайки се от тези жалби, ние се съсредоточихме върху по-тежките случаи и вече хванахме убиеца-маниак.

Алиса рязко се наведе напред.

— Ако може по-подробно за това, моля.

— О, това беше истинско клане — той размаха ръце, изобразявайки удари. — Хванахме вампира на местопрестъплението! Той отказа да се предаде и се нахвърли на стражата, но ние не отстъпихме и използвахме специални мрежи.

Разбира се, под „ние“ Витор сигурно имаше в предвид стражата като цяло. Едва ли дебелият началник е присъствал лично на ареста.

— А доказателствата имаше ли? — бързо попита вампирката.

— Какви доказателства? — Витор сви рамене. — Вампирът беше хванат точно над тялото.

Алиса тихо изруга.

— Е, поне устата му беше ли изцапана с кръв?

Витор се замисли.

— Вероятно, откъде да знам? Те носят маски, не може веднага да се определи.

— Значи просто сте хванали човека, който съвсем случайно се е намирал до трупа? — не мирясваше вампирката.

— Не е човек, а вампир — поправи я Витор.

Голяма грешка, че го каза. Да казваш такива думи пред Алиса не е безопасно за здравето.

— Това се нарича расизъм — каза тя тихо.

Сега тихо изруга началникът на стражата.

— Ама че го каза.

— А ако днес или утре истинският маниак извърши ново убийство? — попита вампирката, твърдо решила окончателно да довърши Витор.

— Това ще означава, че заловеният е съучастник — отсече дебелакът. — Повярвайте на професионалиста, той е убиецът. За цялата ми кариера в стражата никога не съм грешил…

— За всичко си има първи път — предизвикателно каза Алиса.

Честно казано, бях доволен. Сега, когато Алиса започна да защитава правата на този нисш вампир, аз с чиста съвест можех да опитам да изпълня молбата на Даркин без да предизвиквам подозрение. Освен това, подкрепяйки Алиса, ще направя добро и на нея.

— А ще можем ли да поговорим със задържания? — попитах аз. — Работата е в това, че ни е позволено да използваме определени заклинания, които ще помогнат да разберем убивал ли е някого или не.

Аз, разбира се, блъфирах. Но от друга страна, напълно е възможно в справочника да има подобни заклинания.

— Няма проблем — съгласи се Витор, който ние като че ли успяхме да отегчим с глупавите си въпроси. — Слезте с Девлин в подземието и заедно го разпитайте за тези ваши доказателства. Той също участва в залавянето на убиеца.

— Заподозрения — педантично го поправи вампирката.

— Ако ще да е свидетел — махна с ръка началникът. — Основното е, че хванахме и заключихме този зъбатко.

— Просто расист — констатира Алиса… добре, че го каза тихо.

— Срещата със… заподозрения ще оставим за накрая — спрях Алиса, която веднага беше готова да тръгне към подземието. — Имаме още няколко въпроса…

Витор бръкна под масата и извади още една чиния, въпреки че този път не с месо, а с няколко вида пирожки.

— Разбира се, питайте.

— Какво ще правим с всички хора, които дойдоха днес при нас? Просто ни затрупаха с оплаквания, а утре ще дойдат още толкова, ако не и повече.

Началникът се усмихна.

— Какво, какво… изслушвайте търпеливо и записвайте всички жалби, а след това ги подреждайте в специална кутия. Когато се напълни, запратете я в най-далечния ъгъл и я забравете.

— Не може така! — възмути се Алиса. — Хората идват при нас със своите проблеми, те се надяват на нас…

— Нека се надяват — съгласи се Витор — хората се нуждаят от надежда. Но това не означава, че трябва по цял ден да обикаляте из града в търсене на загубено кученце.

Алиса се намръщи, но на това не можеше да възрази — да търсим загубено кученце явно не й хареса.

— Значи нищо няма да предприемаме? — попита както винаги практичния Невил.

— Разбира се, че не — увери ни Витор. — Откакто работя тук, никакви проблеми не е имало.

— А от колко време работите тук? — изведнъж попита Алиса.

— От три месеца — гордо каза Витор.

А аз си мислех, че е тук от десетки години. Толкова гордо каза „за цялата ми кариера в стражата никога не съм грешил…“. Странно чувство за хумор има дебелака.

— Аха. — Невил си пое дълбоко дъх. — С това ясно. Още един въпрос и с радост ще се отправим на екскурзия в подземието ви.

— Разбира се — съгласи се началникът. — Ще помогна с каквото мога.

Невил се замисли за момент, подбирайки правилните думи.

— Имате ли някаква връзка с Академията? Тоест, да получавате указания от тях или може би новини?

— За какво ми е? — изненада се Витор. — Академията няма никакво отношение към мен. Пък и Майсторите не харесват особено Пограничните райони.

— Нямаме повече въпроси — заявих аз.

Витор напъха последната пирожка в устата си и скри празната чиния под масата.

— Не трябва да се притеснявате — каза той с пълна уста. — Правете каквото искате, никой няма да ви докладва нито в Академията, нито в която и да е друга инстанция.

Алиса изгаряше от справедлив гняв.

— Ние не се притесняваме…

Бързо я сръгах в ребрата.

— А ако хората се жалват? — делово каза Невил. — Те могат да се оплачат от нашата работа.

Витор удари с ръка по масата.

— Всички жалби на хората минават през тази маса. Няма да позволя някой да оклевети честното име на Никерс?

Започнах.

— Толкова ли уважавате чичо ми?

Дебелият мъж се засмя.

— Разбира се, все пак сме роднини.

— А…

— Далечни. Честно казано, не съм много добър в тези родословни връзки, в Двореца обичат да пресмятат кой с кого и от кого произхожда до двайсто коляно. За мен е достатъчен самия факт.

Уау. И тук роднина!

Витор с усмивка наблюдаваше учудените ни лица.

— Между другото, при среща на роднини трябва непременно да се пие. И не спорете, това е въпрос на принцип.

Той извади изпод масата поднос с гарафа, чаши и закуски.

— Е, за наше здраве…

* * *

От кабинета на началника нашата компания излезе след три… или четири чаши вино. Ние с Невил се държахме на краката си, но за непривикналата с виното Алиса то се оказа доста силно. Лицето й беше застинало в израз на глуповато умиление и тя постоянно се препъваше и залиташе. Наложи се ние с Невил да я подкрепяме, докато слизахме по стълбите, но тя въпреки това успя да се препъне на последното стъпало. Като по чудо не падна, а направи невероятно салто и се приземи на крака точно пред търпеливо чакащия ни офицер Девлин.

— Г-жо, позволете да ви предложа ръката си — деликатно предложи стража.

— Ще я счупя — кратко заплаши Алиса.

— Разбрах, — бързо реагира Девлин.

Ние с Невил бавно се спуснахме по стълбите, стъпвайки на всяко стъпало, внимавайки да не повторим номера на Алиса.

Невил ме тупна по рамото.

— Ей, полезно е да се дружи с тебе. Където и да плюеш — все роднина наплюваш…

— Какво означава, където и да плюеш? — обидих се аз.

— Извинявай — Невил се замисли. — Не исках да кажа…

Офицер Девлин ни погледна иронично и попита:

— Може би да ви изпратя до вкъщи?

— Не-е, не до вкъщи — Алиса поклати глава. — Трябва да отидем в подземието.

Стражът едва потисна усмивката си.

— За нещо конкретно или просто така?

Алиса дълбоко се замисли.

— При убиеца — каза Невил и сериозно добави: — Хлъц!

— Виждам, че сте намерили общ език с нашия началник и сега искате да посетите нашия затвор? — предположи стражът.

— О! — съгласи се Алиса.

Офицер Девлин без повече думи чинно ни отведе в затвора. Входът се оказа скрит под стълбите за втория етаж, слизаше се по вита стълба с изненадващо неудобни стъпала.

По пътя Алиса падаше на няколко пъти, но ние с Невил я хващахме навреме.

Долу ни посрещна тъмничарят — невзрачен слаб старец. Белезникавите полуслепи очи внимателно огледаха лицето на Девлин, после се плъзнаха към нас. Неволно потръпнах при този странен поглед, невиждащ, но гледащ…

— Те са с мен — обясни Девлин. — Витор им позволи да видят убиеца-маниак.

— Последвайте ме — невъзмутимо отвърна старецът.

Коридорите се осветяваха от магически светилници с много лошо качество — някои трептяха, други светеха с намалена сила или искряха — това добавяше нещо зловещо в и без това не особено уютната атмосфера. Мръсни стени, разбит под, зверски студ и разнасящи се из цялото подземие писъци на плъхове… гадно място. Аз дори почти изтрезнях.

— Не се плашете — тихо каза Девлин. — Всичко това създава специфична атмосфера, която прави хората по-сговорчиви. Истинският затвор е извън града.

— Кой тук се плаши? — повиши глас Алиса.

— Шшт! — изсъска Невил към нея. — Не крещи!

Тъмничарят спря рязко и Невил с цялата си инерция се блъсна в мършавия му гръб. Старецът не пострада, но Невил едва не падна на земята.

— Пристигнахме — сякаш нищо не е станало каза старецът и посочи вратата на килията.

— Искате ли да влезете вътре или ще погледате оттук? — попита ни Девлин, а в очите му все още се забелязваше лека насмешка. — Все пак това не е обикновен затворник, а вампир-убиец.

— Какво може да ни направи? — стана смела Алиса. — Ние сме Майстори… — тук вампирката осъзна, че малко прекалява и скромно добави — … бъдещи.

— Както желаете. — Девлин сви рамене и кимна на тъмничаря. — Отвори.

Старецът извади от пазвата си огромна връзка ключове и послушно отключи вратата.

Първо в килията пристъпи Девлин. След него влязохме ние с Алиса и Невил.

— Е, къде е? — каза Алиса и се облегна на рамката на вратата. — Само не ми казвай, че е избягал.

— Глупости — обиди се Девлин. — Оттук е невъзможно да се избяга. Освен ако не се промуши през дупчиците на вентилацията…

Ние с Алиса си разменихме разбиращи и леко замаяни погледи. Нима си мисли, че това е шега?

— Знаеш ли — тихо се засмях. — Имаш късмет, че това не е висш вампир. Вярата ти в този затвор можеше силно да се разклати.

В замаяният ми мозък пробягна забавна мисъл — седи си бедния вампир-маниак в килията и изведнъж му се изсипва тълпа пияни Майстори… бъдещи, разбира се. И той трябва да се скрие под леглото, за да не го достигат пияните ръце.

— Погледни под леглото — предложих на Невил.

Той чинно отиде до леглото и падна на колене.

— О! Виждам го — каза зарадвано.

Девлин скочи към Невил и се опита да го издърпа.

— Отдръпни се, това е опасен убиец!

— Няма проблем, не сме беззащитни — увери го Алиса и се опита да създаде Огнена топка. За наше щастие се появи само кратък проблясък.

— Хей, излизай! — Невил протегна ръка към скрития под леглото вампир. — Искаме да… поговорим с теб.

Офицер Девлин не издържа и избута приятеля ми от леглото.

— Да не изкушаваме излишно съдбата.

След това сграбчи ръката на вампира и го издърпа. Убиецът не се съпротивляваше…

Когато Девлин го извади изпод леглото се оказа, че вампирът е вече мъртъв.

— Умрял е от страх — предположи Алиса. — Още щом е чул страшните ни гласове… хлъц!

Девлин внимателно огледа тялото.

— Не съм сигурен, но мисля, че този вампир… са го изпили.

Ние с Невил приседнахме на пода до Девлин и тялото на вампира.

— Наистина — уверихме се ние. — Виж, гърлото е прерязано, а наоколо няма и капка кръв… същият почерк.

— Значи трета жертва — каза Алиса, продължавайки да се обляга на рамката на вратата.

— Всъщност, четвърта — поправи я Девлин.

Алиса започна напрегнато да мачка пръстите на ръцете си.

— Така — Невил се изправи. — Чувствам се… хлъц! Докъде бях стигнал? А! Няма значение… просто днес видях в справочника…

Той започна да рови в гънките на ливреята си.

— О! — Намирайки справочника, Викерс-старши го отвори и започна да чертае с ръка във въздуха, като периодически поглеждаше към схемата. — Уф… да не сгреша… Пфу, никога повече няма да пия… хлъц! Докъде бях стигнал? А! Никога повече няма… да пия……

— Какво е това вино? — попитах Девлин, завалвайки думите. — Когато излизахме от кабинета… си бяхме добре, а сега се чувстваме много зле…

— Да, виното е коварно — съгласи се Девлин. — Не действа веднага, но затова пък като подейства… не се препоръчва повече от една чаша, освен ако не искаш да се прибираш на четири крака…

Съсредоточих се върху пръстите си, които започнаха да се раздвояват и като че ли отчитаха количеството изпити чаши. Периодично показваха невероятни числа, за които пръстите ми не стигаха.

— Готово! — обяви Невил.

В следващия миг съзнанието ми напълно се избистри. Погледнах нагоре и срещнах съвършено трезвия поглед на Невил.

— Повече няма да пием — твърдо си казахме един на друг.

— Хей, Невил, какво си му направил? — попита изтрезнялата Алиса, бутайки с пръст лежащия на пода страж. Девлин се търкаляше до мъртвия вампир и сладко похъркваше. Зад вратата на килията се чуваше героичното хъркане на тъмничаря.

— Страничен ефект — предположи Невил. — Бях пиян, докато го правех, пък и го правех за първи път. Снощи случайно попаднах на него и го запомних. Слава богу, че нищо по-лошо не се случи.

— Как да го кажа — не се съгласих аз. — Опозорихме се…

— Пред кого? — Невил кимна към спящия Девлин. — Не мисля, че ще си спомнят подробности, като се събудят.

Нашите погледи сами се обърнаха към тялото на убития вампир.

— За пръв път виждам изпит вампир — каза Алиса, като се наведе над тялото. — Това е някак… странно…

— Нима може да се убие вампир, като се изпие кръвта му? — бях изненадан.

— Разбира се — кимна Алиса. — Висш, разбира се, няма да можеш, но това е най-обикновен нисш вампир — той почти не се различава от кой да е човек.

Невил се задави.

— Дракон да ме одере… значи той наистина е мъртъв!

— Невероятно — подразни се Алиса. — Колко време ще ти трябва, за да го схванеш?

Невил пребледня като платно.

— Може ли… да почакам отвън? — попита той с леко треперещ глас.

Кой би си помислил, че невъзмутимия Невил има толкова слаба психика — не за първи път вижда труп, а още му прилошава. Неприятно ми е да призная, но аз вече свикнах с вида на труповете. Всъщност просто не можех да възприема неподвижното тяло, лежащо пред мен, като живял някога човек. Може би затова ми беше по-лесно, отколкото на моите приятели.

— Добре, върви — отвърнах му аз.

Той изскочи от килията като ужилен. Алиса го изпрати с подигравателна усмивка, въпреки че само преди ден тя припадна в подобна ситуация.

— Мислиш ли, че убиецът наистина е проникнал през отдушника?

— Може би — кимнах аз. — Освен ако не го е пуснал тъмничаря…

— Какво изобщо се чудим? — развълнувано каза Алиса. — Сега ще разпитаме мъртвеца и той всичко ще ни каже.

На вратата се показа бледото лице на Викерс старши.

— Аз също ще погледам… оттук…

Алиса взе справочника и започна да произнася познатото заклинание от раздел „Некромантия“.

Във въздуха пред нея започна да се образува светла мъгла… и скоро в нея започнаха да се появяват засега все още размазани образи… Готово. Вампирът лежеше на леглото — погледът му беше насочен към тавана. Тук рязко скача на крака, очите му се устремяват към ъгъла на килията, и после… обратно към тавана. Това ли беше? Изображението бавно угасна…

— Алиса, повтори по-бавно от момента, когато скача от леглото — помолих аз.

— Ще опитам… — не много уверено отвърна тя.

Изображението се върна в изходна позиция. Сега погледът се преместваше към ъгъла на килията няколко минути. Но когато той най-накрая се фокусира върху сенките, съвсем ясно видяхме… тъмен силует, нахвърлящ се върху вампира.

— Спри! — извиках аз.

Алиса малко закъсня, силуетът вече беше съвсем близо до жертвата си и протягаше ръка…

— Какво е това? — шокирано попита Невил от прага, все още без да смее да влезе в килията.

— Ръка… — не много уверено казах аз. — Или не е ръка…

Алиса мълчеше, очевидно поддържането на образа й костваше доста усилия, но и тя вероятно беше не по-малко изненадана от нас. Това, което аз нарекох ръка, по скоро изглеждаше като някаква пародия на ръка, сякаш към дланта имаше прикрепен огромен, странно извит нож. Но не стоманен, а по-скоро от кост. Вместо пръсти тази чудовищна лапа имаше четири странни израстъка, приличащи на неголеми змийски глави — само че устите им бяха пълни със зъби, а очите им гледаха страшно. Цялата ръка на странното създание беше абсолютно черна и напомняше на фрагмент от рицарските брони, изработени от непознат материал…

— Може ли малко назад — попитах с дрезгав глас.

— Не съм сигурна какво ще се получи… — напрегнато каза Алиса.

Изображението бавно се задвижи в обратна посока…

Лапата с острите нокти и четирите усти вместо пръсти започна бавно да се отдалечава… но тъмната фигура категорично отказа да се появи в осветената част от картината. Тихо изругах стражата, която умишлено използваше бракувани светилници.

— Е! — извика в ухото ми Невил.

Кога успя да се приближи толкова?

Фигурата се плъзна обратно в сянката, и… се разтвори?!

Алиса се сви и падна на колене. Димът моментално се разнесе и образът изчезна.

Хванах я и се опитах да я изправя на крака.

— Добре ли си?

— Да. — Тя въздъхна. — Само малко… се уморих…

Затвори очи и се отпусна в ръцете ми.