Алекс Кош
Огненият патрул (15)

Действие 3

— Както в добрите стари времена — въздъхна Чез, когато седнахме в креслата до фонтана. Оттук се откриваше прекрасна гледка към огромното черно петно, оставено от огненият ми вихър. — Ние петимата срещу целия свят.

— Да, колко отдавна беше това — със сериозно лице каза Невил. — Преди цял месец.

Наив потвърдително захруска зелето.

Кой би си помислил, че Наив, толкова дълго мечтал за всякакви меса, извън Академията няма да може да се откаже от вегетарианската храна. Ето това е силата на навика.

Замълчахме за известно време, събирайки мислите си.

— Какво ще правим сега? — Алиса зададе най-важният въпрос в момента.

— Чез ни разказа за посещението ти в Академията и описа в общи линии всичко, което е станало тук — обърна се към мен Невил. — И изниква резонния въпрос… За какъв дракон изобщо сте нападнали тези Майстори?

— Но те бяха от „Децата на Дракона“ — изненадах се аз. — Щом Чез ви е разказал, значи знаете, че те са виновни за смъртта на Императора. Ние трябваше да ги задържим на всяка цена.

Невил се намръщи.

— Сигурно е имало и други начини да ги задържите или поне да извикате помощ. Защо ви е трябвало да ги атакувате директно?

Не бях се замислял над това. Решихме и нападнахме, защо не?

— Кейтен каза да атакуваме, затова атакувахме — неуверено казах аз.

Сега, когато Невил ми обърна внимание, на мен също ми стана непонятно безотговорното поведение на Кейтен. В крайна сметка, Майсторите имаха връзка помежду си… телепатична или някаква друга. По нея Кейтен изпращаше докладите, така че защо не призова от Академията още няколко Майстора? Със сигурност нямаше да сме в състояние да развържем езиците на двамата „изследователи“? Вместо това Кейтен реши да ги атакува сам с помощта на ученик-първокурсник. Дори от помощта на Чез се отказа… странно! Нямам думи!

— Много глупаво сте действали. — Невил сведе всичките ми мисли до едно просто заключение. — Не вярвам, че Кейтен е толкова глупав. Мисля, че е имал някаква причина да се държи по този начин.

— Защо? — не разбра Чез.

— Ако знаех защо, непременно щях да ви кажа — увери го Викерс-старши. — И тогава щях да бъда най-малкото телепат.

— Мисля, че сега мотивите на Кейтен не са най-важното — каза Алиса. — Повтарям въпроса си: какво ще правим?!

Всички погледнаха към мен.

— Първо непременно трябва да се свържем с Академията — изразих на глас очевидното. — Е, някой знае ли по какъв начин Кейтен изпраща докладите си?

— Нямаме представа — отговори от името на всички Чез. — Но можем да използваме телепорта, с които дойдохме тук.

— Няма да стане — не се съгласих аз. — Тази сутрин Кейтен ме изпрати до Академията и въведе някакъв енергиен код. Без този код телепортът няма да работи. Предлагам други два варианта — да опитаме да говорим с началника на стражата или да намерим други патрули, и по-точно да посетим втория патрул в Крайдол.

Невил кимна.

— А ти кой вариант предпочиташ?

Тук нямаше какво да се умува.

— Трябва да опитаме и с двата.

— Тогава нека започнем със стражата, те са по-близко — обобщи Чез. — А сега ни разкажи подробно за всичко, което се случи на Общото събрание. Ще е интересно…

Докато подробно разказвах за посещението си в Академията, Наив притича за пирожки и ние спокойно се наобядвахме. На фона на двубоя между Майсторите и историята за тайното общество моето наказание някак избледня. Освен това то влизаше в сила чак след края на практиката, така че нямаше никакъв смисъл да се хабим нервите. Ще му дойде времето да мислим за него. А и Ромиус обеща да поговори с Майстор Ревел, който може да отсрочи наказанието за неопределено време.

Освен това трябваше подробно да разкажа на приятелите си за сънищата-изпитания, които провеждаха „Децата на дракона“.

— И нищо не си ни казал за това? — обиди се Чез. — А се наричаш приятел. Не трябва да имаш никакви тайни от нас!

Прехвърлих наум тайните, които все още криех. Преброих около десетина. Не е зле за човек, постъпил в Академията само преди няколко месеца.

— Какви ти тайни! — не съвсем естествено махнах с ръка. — Просто не ми беше до това. Аз до последно си мислех, че е било сън. Сами помислете, за какво ми е да обръщам внимание на някакъв странен сън? Малко неща ли могат да ти се присънят…

— Да — съгласи се Наив. — Ето вчера сънувах странен коридор с много врати… Между другото, изглежда като този на Зак…

От изненада се задавих с пирожката и се закашлях.

— Кхъ… да, странен сън…

— Знаеш ли — Чез се намръщи. — Аз също сънувах нещо подобно…

— И аз — изненадано каза Невил.

И тримата погледнаха първо към Алиса, а след това към мен.

— Нищо подобно не съм сънувала — бързо каза вампирката.

Под подозрителните погледи на приятелите си се почувствах много неприятно.

— Какво ме гледате? Сънищата са си ваши, не мои. Разбира се, поласкан съм, че сънувате моя сън — изразително погледнах към Алиса — за разлика от някои, но каква вина имам аз? Може би… само може би, за тези сънища е виновна Прокълнатата къща. Уж прокълната, прокълната… а нищо лошо не се случва.

— Не говориш ли твърде много за човек, който „няма вина“? — ухили се Чез. — Добре, може би това наистина е нещо необяснимо. Ще се върнем към темата по-късно… непременно ще се върнем.

Той се изправи и се протегна.

— Е, ще тръгваме ли?

— А кой ще пази къщата? — попита Невил. — Или просто си тръгваме ей-така, пък който иска да си го взема този фонтан, без него ще ни бъде по-спокойно.

— Не! — едновременно отговорихме ние.

— В такъв случай в къщата остават Чез и Наив — реши Невил. — И хайде без спорове.

— Че кой спори — неочаквано лесно се съгласи Чез.

Леле, нашият неудържим приятел е загубил някъде любопитството си!

— Днес си купих нов роман — замечтано се протегна Наив. — С удоволствие ще му отделя няколко часа…

Ето това е, истински мечтател. През цялото време витае някъде далеч, връща се към реалността само за да напълни стомаха си.

— А аз ще се запозная със заклинанията в справочника. И може да се поупражня малко — каза Чез.

— Само бъди по-внимателен — предупреди го Алиса. — И ако нещо се случи, веднага потърсете помощ… или просто избягайте оттук.

— Много смисъл има в тази охрана — аз се усмихнах, протягайки схванатите си крака. — Да тръгваме?

Оставихме Чез и Наив да охраняват къщата, а ние се отправихме към управлението на стражата. Невил веднага наложи такова темпо, че едва го следвахме — често дори трябваше да използваме лакти и да подтичваме, за да не го изгубим от поглед.

Пазарът се завръщаше към обичайния си ритъм на живот — разнородната тълпа като река заливаше търговските сергии едновременно от всички страни. Където и да мръднехме, по странна закономерност тълпата винаги вървеше насреща. Хората съвестно се опитваха да ни направят път, но не беше лесно при толкова народ.

Алиса предвидливо си беше наметнала качулката, за да не плаши околните. На всички им беше ясно на кого може да му се наложи да си крие лицето от слънцето, но в това нямаше нищо подозрително. Много по-шокиращ можеше да бъде вида на вампир, разхождащ се посред бял ден без да се страхува от слънцето, дори и да принадлежеше към ордена на Майсторите. Между другото, за пореден път забравих да погледна в справочника за заклинание, променящо външния вид. Предполагам, че би трябвало да има такива заклинания, но дали са ги вкарали в нашия справочник?

За известно време вървяхме мълчаливо, скоростта ни на предвижване не позволяваше да проведем нормален разговор. В крайна сметка трябваше да помоля Невил да не бърза чак толкова, защото трябваше да обсъдим някои неща преди срещата с началника на стражата.

— Мисля, че не трябва да казваме на никого, с изключение на чичо ми, разбира се, за изчезването на Кейтен — продължих прекъснатия разговор. — На стражата ще кажем само, че трябва да се свържем с Академията. И то не веднага, а първо ще опипаме почвата, да видим кое как стои и чак тогава.

— Разбира се — съгласи се Алиса. — Невил, ти днес си говори със стражата, имаш и приятели сред тях. Според теб, какво е отношението им към Патрула?

— Насмешливо.

Алиса си оправи качулката и се извърна към Невил:

— А по-подробно?

— Те не разбират за какво изобщо трябваше да се създава Патрула… Макар че след днешното шоу за тях не остана почти никаква работа — всички жители на града се обърнаха с проблемите си към нас.

— Трябва да са доволни! — казах аз. — Така ги облекчаваме.

— Доволни са — съгласи се Невил. — Но някои от тях се притесняват, че благодарение на Патрула стражата може да стане излишна.

— Но Патрулът е временно явление — отвърнах аз.

Невил ме погледна замислено.

— Сигурен ли си?

В заповедта на съветника черно на бяло беше написано, че Патрулът е „временна структура“. От друга страна, можеше ли да се вярва на всички тези документи? Там, където се намесва политиката, нещата са непредвидими — написано е едно, но на практика става съвсем друго.

— Аха, значи не ни харесват? — уточних аз.

— Като цяло ще се отнасят към нас напълно лоялно — увери ме Викерс-старши. — Но няма да ни помагат.

А имахме ли нужда от тяхната помощ? Какво е стражата в сравнение с учениците на Академията? Е, в града ги познават и ги уважават повече от нас… поне засега. Но ако започнем да решаваме всички постъпили жалби, то и за „свои“ може да ни приемат, стига да не объркаме нещо…

Въпреки че вървяхме бързо, времето за размишления беше напълно достатъчно. Блъсканията и виковете на Пазарната улица създаваха изненадващо приятен фон за философско настроение, даже бих казал песимистично-философско. Думите „Човек на съдбата“ не излизаха от главата ми. Ръката ми постоянно посягаше към дневника, много исках да продължа четенето, но, уви, засега нямаше такава възможност. Тайната на полуделия собственик на Прокълнатата къща ме примамваше, завладяваше… и очароваше, постоянно изскачайки някъде от периферията на съзнанието ми. Даже проблемът с Алиса неочаквано за мен мина на втори план.

Днес дори не бях говорил с нея.

Небрежно се приближих до вампирката и попитах невинно:

— Какво става?

Алиса ме погледна изпод качулката.

— А ти как мислиш?

— Мисля, че не е много добре — предположих аз. — Но всъщност имах предвид странните убийства.

Вампирката изсумтя.

— А, за това питаш. Честно казано, нищо не става. Най-обидното е, че днес още няма нито едно убийство.

— Обидно ли?! — подскочи Невил. — Какво искаш да кажеш?

Подобни думи, произнесени в родния му град, могат да ядосат всекиго.

— Няма значение — побързах да го успокоя — тя не го каза сериозно… надявам се. Алиса има в предвид, че не е намерила никакви улики и още едно убийство може да разкрие нови факти. Въпреки че тя се надява да няма повече убийства. Нали това имаше в предвид, Алиса?

Алиса побърза да кимне.

Невил премигна и погледна много внимателно вампирката.

— Аз все още мисля, че тя каза нещо друго…

— Така ти се струва — уверих го аз. — Нали знаеш, тя си е такава шегаджийка…

Разговорът замря.

На влизане в квартала на друидите Невил рязко забави крачка и започна да се оглежда. Доста внимателно при това…

За пореден път се убедих колко странно чувство за хумор имат хората в този град — всичко преувеличават. Сега например наричаха квартал няколкото триетажни къщи, заобиколени от внушителен жив плет. Невил напразно се оглеждаше за красивата друидка — от дърветата и храстите се виждаха само покривите.

— Не се вълнувай — намигнах му аз. — Както сме я подкарали в най-скоро време ще ни потрябват услугите на друидите.

— Не, не — смути се Невил. — Просто разглеждам… отдавна не съм минавал оттук.

— Да, от вчера — съгласи се Алиса — по-скоро от тази сутрин. Не че те упреквам, но имаме по-важни работи за вършене, ще имаш време да се разхождаш.

Нашият приятел окончателно се смути и хукна толкова бързо, сякаш го гонеха вампири. Всъщност, един вампир наистина го гонеше… ние с Алиса зарязахме всякакво благоприличие и се врязахме в тълпата, опитвайки се да не изоставаме от обидения и влюбен Невил.

В един момент пред Невил изникна натоварена каруца и той, без да забавя скорост, ловко я прескочи със странично салто, стряскайки бедния каруцар и петнистите коне. Между другото, в Крайдол имаше доста от тези животни…

— Любовта дава крила — коментира Алиса, заобикаляйки каруцата.

— Така много ще изостанем — неволно казах.

Алиса рязко се обърна към мен и ме погледна в очите.

— Аз…

Туп!

Вампирите, разбира се, са пъргави и ловки, но нямат очи на гърба си. Алиса с пълна скорост се вряза в един здравеняк. Тя бързо се отхвърли на няколко крачки от него, претърколи се и запали Огнено кълбо. Разбира се, човекът не представляваше никаква опасност за нас, но за месеците тренировки в Академията всички си бяхме изградили подобни рефлекси.

Само за миг пространството около нас опустя. Цялата тълпа утихна буквално за секунда. Изчезнаха дори търговците с техните сергии.

— Ъ-ъ… съжалявам, господа Майстори — избоботи минувачът, който се оказа собственикът на ресторант „Мечта“. — Стана случайно.

— Няма нищо — смути се Алиса и бързо угаси Огнената топка. — То и аз не гледам къде стъпвам…

Тролоподобният Гръм погледна вампирката и се разсмя.

Мисля, че разбрах защо го наричаха Гръм. Ако такъв глас се разкрещи, ефектът може да бъде просто страховит — покривите на някои сгради просто ще отлетят.

— Не гледала… къде стъпва… — Гръм продължи да се смее. — Е, разсмя ме…

Алиса осъзна, че е казала глупост и също се засмя. Малко сковано, разбира се, но за начало ставаше.

В този момент към нас се втурна Невил.

— Какво стана? — запъхтяно каза той. — Видях огнено кълбо…

Погледът му попадна на Гръм.

— О, здрасти. Какво правиш тук?

— Ами, дойдох за продукти — през смях каза Гръм и гордо показа чантата си — и за малко не ме стъпкаха…

А чантата изглеждаше доста внушително — спокойно можеше да побере дори Наив.

— Фалшива тревога — казах аз. — Просто Алиса има твърде добри рефлекси.

Улицата постепенно се запълни с хора. Осъзнавайки, че няма опасност, те веднага забравиха за инцидента, или поне се престориха, че са забравили, и продължиха по своите си дела.

— Закъде бързате? — попита Гръм. — Или гоните някого? Трябва ли ви помощ? Не бих имал нищо против да си спомня старите времена и да разцепя няколко глави…

— Не, засега никого не гоним, а и няма кого да гоним — въздъхна Алиса. Очевидно на нея също и тежеше, че дори да се сбие няма с кого. — Но ако възникне такава нужда, непременно ще ти се обадим.

Гръм щракна с пръсти. Прозвуча доста зловещо.

— А на стражата нещата им се получават. Днес хванаха вампира, убил готвача ми.

— Наистина?! — попитахме хорово.

Алиса беше тъжна гледка — разочарованието буквално я беше заляло. Тя се надяваше сама да открие убиеца, а най-добре да го хване и да го неутрализира. Ако трябва — до смърт.

— Целият град само за това говори.

— Но не и с нас — въздъхнах аз.

Невил се плесна по челото.

— Грешката е моя. Трябваше да събирам слухове, а аз вместо това… — тук той се смути и млъкна.

О, небеса, сигурно по цял ден е висял в квартала на друидите и нито е видял, нито е чул нещо. Любовта не само окрилява, но от нея се ослепява, оглушава и затъпява.

— Кого са хванали? — тъжно попита Алиса.

— Някакъв вампир, от нашите — сви огромни рамене Гръм. — Не знам подробности, не ми е работа.

Дракон да ме одере, как са ни изпреварили?

Ние се спогледахме с Невил.

— Гръм, с удоволствие бихме си поговорили с теб, но трябва да бързаме — каза Невил.

— Тогава елате да вечеряте при мен — предложи ни Гръм. — Сега имам нов готвач, благодарение на госпожа Майсторката. Между другото, готви не по-лошо от предишния, ако не и по-добре. Аз черпя.

Той за миризливия старец ли говореше? Не съм сигурен, че ще ям ястията, приготвени от този тип. Въпреки че Алиса го защитава…

— Разбира се, ще дойдем — съгласи се Алиса. — Още повече, че ти черпиш.

— Тогава до довечера — сбогува се с нас Гръм и се скри в тълпата.

Ние проследихме с погледи огромната му фигура.

— Е, Алиса, разследването ти приключи — Невил въздъхна. — Сега ще разберем всички подробности.

Алиса рязко намести качулката си и ядосано процеди през зъби:

— Нека видим кого са хванали. Аз също мога да хвана първия срещнат вампир и да го обвиня за всички убийства.

Викерс старши мъдро се въздържа от коментар.

— Добре, да вървим. Управлението е само през две къщи.

Сградата на управлението лесно се познаваше по висящия пред входа символ — щит с изображение на кучешка глава. Явно животното символизираше предаността на стражата към жителите на града. Лицето на кучето беше нарисувано много подробно, особено изпъкваха интелигентните и малко тъжни кафяви очи…

Пред входа на сградата леко изостанах от приятелите си, заглеждайки се в образа на най-добрия приятел на човека. Изведнъж покрай мен се плъзна невзрачен субект, увит в парцали, и леко докосна рамото ми. В същото време в ръката ми, сякаш с магическа пръчка, се появи смачкан лист хартия.

Учудено погледнах в ръката си, после вдигнах поглед да видя непознатия, но той беше успял да изчезне в тълпата.

Алиса и Невил спряха пред отворената врата.

— Идваш ли? — извика ме Невил.

— Ей сега — казах и разтворих бележката.

На нея с разкривен почерк беше написано:

 

„Спешно трябва да поговорим. Ще те чакам в уличката вляво от управлението на стражата. Ела сам.

Даркин“.

 

Уау. Чудех се как да намеря този вампир, а той сам ме намери. Е, това е супер, само моментът не е подходящ.

— Какво се бавиш? — попита нетърпеливо Викерс старши.

Бързо скрих бележката в ръкава си.

— Спешно трябва да свърша една работа. Веднага се връщам.

Невил се намръщи, но после се усмихна.

— Не може ли да почака?

— Не може — незабавно се ориентирах аз. — Изчакайте ме, ще съм бърз.

Без да дочакам отговор, бързо заобиколих сградата от лявата страна и влязох в уличката, не забравяйки да се оглеждам предпазливо. Никога не знаеш какво да очакваш от вампир… ако бележката изобщо е от него.

Мястото се оказа доста подходящо за среща с вампири — сградите бяха толкова близо една до друга, че слънцето не проникваше до земята. Въпреки това едва ли биха се чувствали удобно. Тъкмо се канех да се връщам обратно, когато пред мен се появиха три фигури. Всъщност успях да видя как скочиха от близкия покрив, така че предварително подготвената Огнена птица не напусна върховете на пръстите ми и замръзна недовършена.

— Моите уважения — поздрави един от вампирите.

Само не ме питайте как разбрах, че това са именно вампири. Вече ми бяха разказали за абсурдната мода в облеклото им, пък и при срещата с Даркин успях да се полюбувам на безвкусното му облекло. В Лита подобно облекло нямаше да ми се привиди дори в най-кошмарните и алкохолни сънища.

— Моите уважения — поздравих и веднага пристъпих към работа — Защо ме извикахте тук?

Казвайки това, просто за всеки случай създадох Въздушен щит и няколко Огнени топки, в допълнение към Огнената птица.

— Имаме работа с теб — ми каза вампира, облечен в най-малко натруфеното облекло и направи крачка напред. — Казвам се Даркин, вече сме се срещали.

— Зак — представих се аз и огледах вампирите от главата до петите.

Черните впити дрехи в комплект с кожената маска на лицето щяха да изглеждат много стилно, ако не беше допълнението във формата на яка и екзотичните шарении на най-неочаквани места. А Даркин беше с най-скромния костюм от тримата! Като цяло, местните вампири искаха да изглеждат страшни и тайнствени, но видът им предизвикаше само усмивка.

— Знаем — кимна вампирът. — Беше ни заповядано да се свържем само с теб.

— Кой ви заповяда? — не разбрах аз. — И защо трябва да се свързвате с мен?

— Великият вампир — Даркин едва не се задави от възхищение, произнасяйки тези думи — ни заповяда да помогнем на патрула, в които ще бъде дневния вампир, със всичко, с което можем.

— Великият вампир — това Келнмиир ли е? — бързо се ориентирах аз. — Или Велхеор?

Уау, не Висш, а именно Велик! Изглежда, че моите приятели са на най-високото стъпало в йерархията на вампирите.

— Всъщност и двамата.

Е, сега всичко се изясни. Вече разгадах една от загадките — вампирите са отскочили до този град и са убедили местните нисши, че трябва да ни помагат. Алиса все пак им е родственица и те искат да се грижат за нея… предполагам. Аз дори не знам дали вампирите изпитват роднински чувства. Впрочем, съдейки от разказите на Келнмиир, те могат да обичат не по-лошо от хората, така че защо да нямат родителски инстинкти? Значи, за да не се червят пред Алиса, моите зъбати приятели са решили да прехвърлят всички контакти с местните вампири на мен. Е, логично.

— Лошо ни помагате — казах аз. — Вчера вампир от Бойния клан едва не ни уби.

Даркин наведе глава.

— Уви, нищо не можехме да направим — вампирите от клана Сеон са истински машини за убиване.

Трябваше да призная, че той беше абсолютно прав, дори и вампирите на клана Миир едва ли могат да се противопоставят с гола сила на сеонците. Дори Келнмиир, който е преживял хиляди години, много трудно би се справил с представител на Бойния клан, живял няколкостотин години. Разбира се, Келнмиир има много повече опит, но и при вампирите, както и при нас, има определен таван на енергията, над който те не могат да отидат, без значение колко века са живели. Що се отнася до нисшите, те не могат да използват вътрешната си енергия — нямат тази способност. Сред истинските вампири най-слаби са Дневния клан — вероятно има нещо общо с факта, че те могат да понасят слънчевата светлина и практически не пият кръв. Клановете Миир, Хеор и Сеон са на по-високо стъпало на развитие — тези вампири могат да натрупват огромни количества енергия.

— Ами… тогава с какво може да ни помогнете?

— С информация — с готовност каза Даркин. — Освен това, фактът, че не можем да се справим с истински вампири съвсем не означава, че сме безсилни. С всякакви други врагове можем да се справим…

— И с тролове? — пошегувах се аз.

Вампирът зяпна.

— В града няма тролове — каза той след кратка пауза.

— Няма засега — казах многозначително. — Добре, извикахте ме тук, за да ми кажете, че сте готови да ни помогнете? Има ли и нещо друго?

Вампирът се поколеба.

— Всъщност, сега ние се нуждаем от вашата помощ — най-накрая призна той.

— Браво — възкликнах аз. — Все пак кой на кого ще помага?

— Мисля, че можем да си помогнем взаимно.

По принцип не бих имал нищо против да помогна на тези момчета… в известен смисъл дори ми беше жал за тях. Нисшите не ги приемаха нито хората, нито истинските вампири, те бяха аутсайдери… От друга страна, съдейки по разказите за поведението им, така им се пада. Дракон знае кое от кое произлиза — дали поведението им е следствие на отношението към тях или отношението към тях е следствие на поведението им?

— Аз все още не разбирам напълно с какво може да ни помогнете — казах аз. — Но както и да е, от какво имате нужда сега?

Вампирите се спогледаха.

— Ами — започна Даркин. — Днес стражата хвана един от нашите и сега го обвинява за всички тези убийства, с отрязаните глави…

Това не го знаех. Офицер Девлин още от началото каза, че убиецът е нисш вампир. Само че той беше уверен, че нисшите сами ще предадат убиеца, а тези момчета не смятаха, че техният човек е виновен.

— Той не го е извършил — продължи Даркин. — Напротив, Мидл следеше истинския убиец и именно затова се оказа до трупа в момента, когато се появи стражата.

— Може ли да е видял убиеца? — попитах аз.

— Може и да го е видял — съгласи се Даркин. — Така че непременно трябва да бъде освободен, той е ценен свидетел.

Значи това искаха от мен.

— И как, според вас, трябва да го освободя?

— Не знам — сви рамене вампирът. — Но ако успеете, ще ви бъдем много благодарни.

За какво ми е благодарността на нисшите? Доколкото схванах, те и така ще ни помагат — помолил ги е Великия вампир, макар че не точно ги е помолил, а им е заповядал.

— Добре, ще видя какво може да се направи — съгласих се аз. — Но нищо не обещавам, със стражата нямаме нищо общо…

— Благодаря ви — поблагодари Даркин. — На повече не сме се и надявали.

Позволих си да се отпусна малко.

— Разбрахме се. Сега трябва да тръгвам, но преди това имам за вас още нещо — ти нали каза, че винаги мога да те намеря в кръчмата „При добрия вампир“?

Даркин кимна.

— Е, днес в Патрула постъпи много сериозно оплакване — постоянно се биете, плашите посетителите, не си плащате сметките. Не е добре това…

Вампирът се поколеба.

— Случва се…

— Ще трябва да платите за щетите, — с тон на строг родител казах аз. — И занапред си плащайте сметките. Не забравяйте, че вие живеете в този град, сред културни хора.

Разбира се, с културата малко прекалих, тук са Пограничните райони, не е центърът на Империята…

Един от вампирите, който през цялото време стоеше зад Даркин, пристъпи напред и прошепна с висок женски глас:

— Това пък защо?

Даркин рязко се обърна към нея.

— Пак ли предизвикваш неприятности?

Вампирката упорито гледаше през кожената маска.

— С какво право жалкия човек ще ми казва какво да правя? Ние, вампирите, сме свободен народ!

— Глупачка — кратко изръмжа Даркин. — А за думите ти пак аз ли ще трябва да отговарям?

Очаквах нещо подобно. Е, не можеше срещата да протече спокойно. Нямаше начин.

Аз довърших незавършеното заклинание и във въздуха пред мен се появиха две огнени топки и огнената птица, която кацна на рамото ми. Този нов трик измислих наскоро, когато на един от уроците ни учиха как да придаваме на птицата по-голяма прилика с истинските птици — сега това не беше просто купчина пламъци, а напълно оформен огнен орел. Ливреята не позволяваше на птицата да ме изгори, макар че без качулка подобен трик би бил доста опасен за прическата.

— Сега ще видим кой от нас е наистина жалък — обещах на вампирката и хвърлих към нея двете топки.

Нахалната вампирка изпищя и се опита да се скрие зад Даркин. Ако наистина исках да я накажа, тя зад никой гръб не можеше да се скрие, но аз по начало исках само да я уплаша. Затова огнените топки рязко спряха точно пред носа на Даркин.

— Не обръщай внимание на тази глупачка — помоли вампира, старателно преструвайки се, че не го е грижа за искрящите пред лицето му топки. — Никога не си държи устата затворена.

Гласът му почти не трепереше, което не можеше да не предизвика уважение.

— Всичко е наред — кимнах и изгасих топките и птицата. — Не съм обидчив.

— Не се притеснявай, ще платим за щетите — обеща Даркин. — Самият аз се канех някой ден да се оправя с тази разюзданост.

Аз кимнах.

Разбира се. Само че това „някой ден“ едва ли щеше да настъпи скоро, ако изобщо настъпеше.

— И бъдете по-вежливи със собственика на кръчмата — той е нормален човек, и сега това място е под наша закрила. От сега нататък за реда в целия град отговаряме ние.

Излязох на алеята с гордо вдигната глава и леко треперещи колене.