Алекс Кош
Огненият патрул (14)

Действие 2

Връщайки се от Академията, първо отскочих до познатата пекарна при ресторант „Вкуснотии“ да купя няколко кифлички. Оказа се, че от нервен стрес може здраво да се огладнее, така че за всеки случай купих пет огромни питки, напълнени с всякакви неща, а защо ги наричаха кифлички умът ми не го побираше. Или просто бях твърде изтощен? С такива нощни разходки и днешните експерименти с кактуси от бедното ми съзнание можеха да се очакват всякакви изненади.

До Прокълнатата къща отидох без да бързам, опитвайки се колкото е възможно да отложа началото на работния ден. Подозирах, че днес отново ще трябва да обикалям из целия град да търся я вампир, я несъществуващо дете… А нали и с началника на стражата трябваше да се срещнем, освен ако приятелите ми вече не са се срещнали с него, докато ме нямаше. Толкова много неща за правене… а аз даже не успях да се запозная с наръчника със заклинания и тайнствения дневник. Защо пък да не поседя тихо в някое заведение и да почета? Ще кажа, че са ме задържали в Академията…

Аз дори зърнах подходящо място, но не намерих сили да се отклоня от пътя. Съвест, дракон да я изяде. Я Чез пак ще се втурне да преследва вампири, я Невил ще се завлече без мен на посещение при друидите. Никога няма да си простя, ако пропусна нещо интересно, а книгите няма да избягат, ще ги прочета.

Неусетно ускорих крачка.

Когато до Прокълнатата къща оставаше по-малко от минута, с изненада забелязах, че пазарът беше някак подозрително тих. Хората си бяха тук, но притихнали и ходеха едва ли не под строй. Стигайки до къщата осъзнах, че всички тези хора просто чакат в редица, която водеше директно към входната врата.

Това беше много странно, защото къщата открай време беше с възможно най-зловещата репутация. На входа между хората сновеше фигура в жълта ливрея и раздаваше команди към тълпата:

— Ей ти, къде пререждаш?! Веднага се върни, че ще те изпепеля!

Това, разбира се, беше Чез. Точният човек за тарикатите.

Промъкнах се през тълпата и тупнах приятеля си по рамото.

— Какво си организираш тука?

— О, младият градинар се завърна — зарадва се Чез. — А в това нямам пръст, то е подарък от стражата.

— От стражата?

— Да, ето чети — и тикна в ръката ми някакъв лист. — Хей, нали ви казах да влизате по един!

Чез тръгна към входа на къщата, оставяйки ме да прочета документа.

 

„С указ на съветник Митис във всички градове на Империята се създават временни структури, за да се гарантира сигурността в държавата. Официалното име на структурата е Патрул. Във всеки град ще бъдат създадени представителства на Патрула, съставени от Майстори и Ученици. Задълженията на служителите на Патрула включват — осигуряване на безопасността на населението, наблюдение за спазването на всички закони, предотвратяване на възможни вълнения, както и всякаква помощ, която могат да окажат на поданиците на Империята“.

 

И какво му е различното? Алиса вече ни прочете нещо подобно преди ден. Едва ли съдържанието на това парче хартия може да обясни цялото това стълпотворение.

Промъкнах се до входната врата и влязох покрай крещящия на някого Чез. Може би Кейтен ще може нормално да обясни какво става.

Още с първия поглед към залата разбрах, че скоро няма да мога да си поговоря с Кейтен — към него водеше дългата опашка, чийто край бях мярнал някъде в съседния квартал. Залата беше разделена на две части от огромна завеса, която закриваше по-голямата част от помещението, включително и фонтана, а бедният Кейтен стоеше зад масата и пишеше нещо. Съдейки по огромните купчини изписана хартия до него, явно отдавна се занимаваше с това. Вероятно от най-ранно утро.

Какво ли се е случило, че жителите на Крайдол, които до този момент игнорираха самия факт, че съществуваме, да се изпълнят с толкова силно желание да общуват с нас? И какво стана с делението на „наши“ и „не наши“?

Тъкмо си мислех, че сега е момента да отида в стаята си и да почета, когато Кейтен ме видя.

— Зак! Чакай, искам да поговорим. — Той стана от масата. — Почивка петнайсет минути!

Изражението на лицето му в този момент беше такова, сякаш го боляха всички зъби едновременно. Той заобиколи масата в широка дъга и ме дръпна настрана.

— Е, как мина? — попита.

— Не много добре — въздъхнах аз. — Отстраниха ме за една година.

— Уау — Кейтен подсвирна. — И това за някакви си кактуси?

Очевидно Алиса или Чез са успели да му кажат за предполагаемата причина за отзоваването ми в Академията.

— Тези кактуси са разбили тавана в стаята ми — обясних аз. — И в стаята над мен също…

Кейтен се втренчи в мен.

— Да не се шегуваш?

— Какви ти шеги — тъжно отвърнах аз. — Добре, че наказанието ще влезе в сила едва след края на практиката.

— Да, това поне е добре — съгласи се Кейтен. — Сега имаме нужда от всеки човек.

— Между другото, какво става тук? — сетих се аз. — Какви са тези тълпи?

Кейтен се хвана за главата.

— Истински кошмар. Видя ли вече документа?

Размахах парчето хартия, получено от Чез.

— Да, но не разбрах каква е връзката между заповедта на съветник Матис с това стълпотворение.

— Ако внимателно си прочел заповедта, то трябва да си видял накрая фразата „всякаква помощ, която могат да окажат на поданиците на Империята“.

Аз се взрях в документа.

— Да, видях. И какво от това? Ако става дума за това, ние не сме в Империята, а в Пограничните райони. Спомням си, че правата на жителите на Империята не се отнасят за жителите от Пограничните райони…

— Не се отнасяха — поправи ме Кейтен. — Предполагам, че си пропуснал този момент, но преди няколко месеца Пограничните райони бяха присъединени към Империята. Само на книга, разбира се, но напълно достатъчно за това жителите на Крайдол да пожелаят да се възползват от всички права на поданици на Империята.

Наистина съм пропуснал.

— Уау — възкликнах. — Чакай, но това не обяснява…

— Обяснява и още как! — нервно извика Майстора. — Някой, може би самата стража или не знам кой, е подучил хората за всички проблеми да се обръщат към Патрула! За всички, разбираш ли?

Замислих се колко ли проблеми може да има средностатистическия жител на Пограничните райони. Явно не са малко.

— Тогава ги прати по дяволите и приключвай с тях — предложих аз.

— Не мога — ядосано каза Кейтен. — За действията на Патрулите могат да следят проверяващи от Двореца, а и местната стража сигурно изпраща отчети за всичко, ставащо в града. Ако някой от жителите се оплаче от нас… ще започнат сериозните проблеми.

Огледах пъстрата опашка.

— И от какво се жалват?

— От всичко — уморено каза Кейтен. — От времето, от съседите, от плъховете, от стражите, от живота… един умник написа жалби срещу всеки член на семейството си, а те са над дузина.

Погледнах опашката с напълно различен поглед. Ако всеки един от тях напише дори по една жалба, ще ни се наложи да работим денонощно, и то за много, много дълго време. От друга страна, с такава практика наказанието ми може никога да не влезе в сила…

— Мислиш ли, че някой ги е подтикнал да дойдат при нас с всички тези глупости? Въпреки че на кой ли би му трябвало това…

Кейтен си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои.

— Сигурен съм, че всичко е умишлено. Сам помисли — каква е вероятността цялата тази тълпа, едва прочитайки листовката, веднага да се втурне към Прокълнатата къща. Това е невъзможно, със сигурност някой ги е подучил. Ех, само да ми падне, ще го накарам всички записани жалби да ги изяде на сухо, без никакви течности.

Погледнах солидната купчина листи и съжалих бедния подбудител.

— И няма отърване, така ли? — казах аз. — Ще трябва да обработим всички жалби?

— Аз наистина не знам какво трябва да правим — призна Кейтен. — Изпратих запитване до Академията, да видим какво ще кажат те. И докато чакаме аз ще приемам всички жалби, без изключение.

— А къде са братя Викерс и Алиса?

— Братята тичат из града, опитвайки се да решат някои от жалбите, а Алиса все още се опитва да открие детето.

— Ясно — намръщих се аз. — Значи аз съм единственият без работа.

— Ако искаш, отиди да видиш какво правят тези изследователи от Академията с фонтана — предложи Кейтен. — След половин час този фарс ще свърши — предварително обявихме, че ще приемаме жалби само до обяд.

Какви изследователи?! Ромиус каза, че в Академията никой освен него не знае за фонтана!

— Какви изследователи? — попитах напрегнато. — Познаваш ли ги?

— Не, но нямам причина да не им вярвам. Що за идиоти трябва да са, че да се представят за Майстори?

— За никого не им трябва да се представят — казах бързо. — Слушай, Ромиус ни заповяда да запазим в тайна съществуването на този фонтан и на никой да не разказваме за него. От доклада ти той е изчистил всичко, касаещо фонтана, така че никакви изследователи от Академията не трябва да има тук.

Едновременно погледнахме към огромната завеса, закриваща фонтана.

— Двама са — тихо каза Кейтен, схващайки веднага ситуацията. — Ако се подготвим предварително, ще можем да се справим с тях. Ще трябва да отвлечеш вниманието на единия за няколко секунди, после аз ще го поема.

Съдейки по това, което съм чувал от учителите, нямах голям шанс да успея да отвлека вниманието на Майстор дори за няколко секунди.

— Да извикаме Чез? — не много уверено предложих аз.

— Няма време — Кейтен махна с ръка. — Сами ще се справим.

Кимнах към хората, търпеливо чакащи края на почивката.

— А тези?

— Нищо няма да им се случи. Вече казах, че цялата зала е обработена със защитни заклинания. Дори тази завеса е много по-силна от стандартния Енергиен защитен купол.

— Дай ми няколко минути — казах аз и се съсредоточих върху подготовката за предстоящата битка.

При тази пълна с хора зала не можех да използвам никакви огнени заклинания, така че трябваше да създам Въздушни юмруци — най-простите заклинания, аналог на огнените топки. Получиха се не много добри юмруци, но затова пък много. Цели седем парчета. Остатъка от силата ми отиде за създаването на две универсални стени. Всъщност бях планирал три, но едната се разпадна… Разбира се, те едва ли щяха да ме защитят от атака на истински Майстор, но това беше най-доброто, което можех да измисля.

Не гледах какво прави Кейтен, но в залата забележимо захладня. Бях чел за ефекта на рязкото захлаждане, но го виждах за първи път. На теория, този ефект се проявява когато се използва много голямо количество енергия.

— Готов ли си? — попита Кейтен, а по челото му се стичаха капчици пот.

— Да — казах кратко.

— Ще създам един воал, който ще скрие от Майсторите нашите магии, но той няма да се задържи дълго. Атакувай веднага щом ти кажа, например след думата „дракон“ — той прокара ръка по челото си. — Да влизаме.

Дръпнахме края на завесата и пристъпихме в закритата част на залата.

Пред фонтана наистина стояха двама мъже в червени ливреи на Майстори. Интересно, дали са истински? По-добре да бяха самозванци — животът щеше да стане много по-лесен.

— Как е изследването? — като че ли нищо не се е случило, попита Кейтен.

Гостите рязко се обърнаха.

— Странен екземпляр — неопределено отговори единият, а очите му подозрително трепнаха. — Ще изисква продължително изучаване…

Направи ми впечатление, че Майсторите бяха доста млади, приблизително на възрастта на Кейтен. А по думите на Ромиус в „Децата на дракона“ членуват основно млади Майстори. Сигурно са разбрали по някакъв начин за Фонтана на съдбата и са решили да го изследват, нали драконите са пряко свързани със забранената магия. Ех, ако можехме да ги разпитаме, те щяха да ни кажат доста интересни неща…

— Кой ви изпрати тук? — небрежно попита Кейтен.

Майсторите се спогледаха.

— Общото събрание — малко неуверено каза единия.

Кейтен направи крачка напред.

— Общото събрание се заинтересува от нашата находка?

— Много — каза Майстора, втренчвайки се в мен. — Беше взето решение да отнесем този фонтан в Академията за по-подробно разследване.

Някъде бях чувал този глас…

Кейтен направи още една крачка напред.

— Какво мислите, защо точно дракон?

Веднага пуснах всичките седем въздушни юмрука в по-близкия Майстор. Нито едно от заклинанията не достигна целта си, всички се разбиха в невидим енергиен щит. Би било глупаво да мисля, че Майсторите ще са незащитени, но се надявах, че седем юмрука ще успеят да направят поне малка пукнатина…

Кейтен в същия момент изстреля серия мълнии във втория Майстор с много по-голям успех — противникът му беше отхвърлен на отсрещната стена, а на гърдите му се появи овъглено петно.

Моят противник, вместо да отговори на атаката ми както очаквахме, веднага изстреля огнен стълб към Кейтен. Това определено ни изненада, но Кейтен все пак успя да се защити.

Пуснах няколко огнени топки, но Майстора просто се отдръпна и те се изпариха във въздуха. В същото време забелязах, че първия Майстор, когото Кейтен нокаутира, изчезва в блясъка на телепортирането… изглежда му беше заложено заклинание, което да го телепортира на определено място в случай на загуба на съзнание. Четох в учебника за нещо подобно — такава техника са използвали още в ерата на войните с вампирите…

Двамата Майстори си направиха истински двубой, засипвайки се един друг с всевъзможни заклинания, повечето от които не познавах. Опитах се да помогна на Кейтен колкото можех, но всички мои атаки бяха безполезни — Майсторът дори не ги забеляза.

Едва сега започнах да разбирам колко нищожни са нашите знания, ако изобщо могат да се нарекат знания. Разбира се, многократно ни се казваше, че един Майстор може с лекота да се справи със стотина като нас, но сега за първи път наистина осъзнах този факт.

След поредната моя атака Майсторът ме погледна за миг като досадна муха и ми изпрати едно обикновено огнено кълбо. Аз реагирах веднага и изправих универсалната стена, която на теория би трябвало да разплете атакуващото заклинание, но нещо не се получи както трябва. Огнената топка удари по универсалната ми стена и се изпари заедно с нея. Сега останах само с един слой защита.

Значи все пак съм способен на нещо! Да издържиш на атака на Майстор, дори и слаба — това вече е добре. За първокурсник си е направо подвиг.

Майсторите определено бяха равни по сила — нито един от тях не успяваше да получи предимство пред другия. От мен нямаше никаква полза. Както и да се опитвах да се намеся, резултат нямаше.

Постепенно заклинанията на Майсторите ставаха все по-зрелищни. Количеството енергия в залата просто нямаше време да се допълва от външния свят.

Захладня.

Тогава ми хрумна друга идея — какво ще стане, ако се опитам да направя измисленото днес от мен заклинание, обединяващо универсална стена и огнено кълбо? Тогава при унищожаването на щита цялата енергия ще се преобразува в огромна огнена топка, която ще е в състояние да навреди дори на Майстор. Във всеки случай, искрено се надявах да е вярно.

С големи усилия направих необходимото енергийно сплитане и хвърлих няколко огнени топки към Майстора, опитвайки се да привлека вниманието му. Без дори да ме поглежда, сякаш между другото той създаде въздушен вихър — доста мощно въздушно заклинание.

За първи път виждах такъв странен вихър — той сякаш изсмукваше енергията от околната среда и се увеличаваше с всеки изминат метър, добре, че енергията не беше чак толкова много. Съмнявайки се относно способността на моя щит да преобразува толкова сложно заклинание, рухнах на земята.

Ярка светкавица ме заслепи за няколко секунди и в същото време се раздаде силен трясък. След няколко секунди някъде над главата ми започна да нараства странен свистящ вой.

Разтърках насълзените си очи и погледнах предпазливо нагоре.

Уау!

От мен към Майсторите се движеше нещо… средно между огнено кълбо и въздушен вихър. Изглежда отново съм направил нещо не както трябва и заклинанието ми вместо обикновена огнена топка е създало нещо… хибридно, което веднага нарекох огнен вихър. Той постепенно нарастваше, продължавайки да абсорбира енергия от околната среда.

— Зак! Какво пак направи?! — извика Кейтен. — Това нещо напълно изсмуква цялата енергия от околната среда!

Значи до преобразуването на заклинанието то е било изкуствено ограничено да изсмуква само част от енергията! Ето защо вихърът растеше толкова бавно. А аз отново направих нещо не както трябва, че и ограничението премахнах…

Майсторите едновременно отскочиха в различни посоки. Вихърът мина между тях и се удари в стената, разпръсквайки снопове огнени пръски. Къщата осезаемо се разтърси. Все пак защитата й се оказа наистина добра и огромния вихър не можа да пробие стената, но успя да изсмуче почти цялата енергия на пространството — просто физически усетих странна празнота. Почти същото се случи и в Академията, когато избухна енергохранилището и в кулата престана да постъпва енергия.

Майсторите бързо скочиха от пода и спряха объркани — в къщата нямаше и капка енергия. Необходимо е определено време, за да може да се възстанови магическия фон, това е като стоплянето на въздуха от слънцето в ранните сутрешни часове, не става мигновено.

Веднага стана ясно, че нито един от тях никога не се е занимавал с Изкуството, в противен случай те не биха били толкова объркани. За пореден път се убедих, че Майсторите, свикнали да работят с огромни количества енергия, в такива случаи малко се позагубват.

Без да губя време изминах разстоянието до самозвания изследовател и скочих върху него, надявайки се да го победя преди да се възстанови енергийния фон.

Майсторът доста пъргаво ми се изплъзна, но аз все пак успях да му подложа крак. Той се претърколи през глава точно в краката на Кейтен, който толкова се изненада, че не успя да реагира и падна върху него.

Последва хаотична борба.

Канех се да се намеся, но не успях. Ярка светкавица закри Майсторите и в следващия миг те бяха изчезнали.

Задейства се телепорта на самозвания изследовател, отнасяйки със себе си и Кейтен!

Но нали еднократните телепорти са само с насочено действие! Това означава, че те не могат да бъдат прехвърлени надалеч… или могат?

Изхвръкнах през завесата и се втурнах през тълпата, разблъсквайки хората, докато накрая излязох на улицата.

Наоколо беше пълно с народ, но нямаше нито една червена ливрея, което си беше логично. На какво се надявах? Може би това не е телепорт с еднократно действие, а нещо друго.

— Какво става? — притича към мен Чез. — Така си се ококорил, сякаш си видял трол.

— Де да беше така — втрещено отвърнах аз. — Дори не можеш да си представиш какво се случи току-що.

* * *

С Чез стояхме до фонтана и гледахме черното петно на стената.

— Не е лошо — отбеляза Чез. — Защо не направи такова чудо на турнира? С един замах щеше да издухаш цялата петорка на водните.

— Даже не знам как се получи — признах аз.

— Както обикновено — кимна Чез. — Слушай, хрумна ми една идея. Ти докосна ли този Майстор?

— Препънах го с крак — казах скромно.

— Аха — Чез щракна с пръсти. — Значи ще можем да го проследим с магията за призоваване, която използвахме за кесията ми. С кой крак го спъна?

Той извади справочника и направи заклинанието.

Във въздуха пред нас, на нивото на пода, се появи тънка червена нишка, която започна да повтаря траекторията на самозвания изследовател. На мястото, където беше борбата, се появи малък червен облак, но от него не излезе нищо.

— Пфу — ядоса се Чез. — Очевидно това заклинание не може да последва хора, използващи телепорт. Което, по принцип, е логично…

Но пък е обидно, дракон да ме вземе!

— И какво ще правим сега? — попитах аз.

— Вероятно ще трябва да изпратим доклад до Академията — предположи Чез. — Може би те ще могат да направят нещо по въпроса…

Изругах на висок глас.

— А знаеш ли как Кейтен изпраща докладите?

— Не — намръщи се приятелят ми. — Мислех, че може би ти знаеш…

— Значи имаме сериозни проблеми — казах бавно.

Чез поклати глава.

— Тук не си прав. Страхувам се, че проблемите на Кейтен е по-сериозни…

Да… а може би той ще победи този Майстор и ще се върне скоро? Разбира се, ако там, където се пренесоха, няма други „Деца на дракона“. Или тези Майстори не са от това тайно общество? Не, не става, кой друг би искал да има този фонтан? Нали това бяха истински Майстори…

— Слушай — Чез надникна в залата. — Хората вече нервничат. Да им кажем, че за днес приема на жалби приключи?

— До колко часа сте обявили прием?

— До три — каза Чез и двамата погледнахме към часовника на стената. — Има цял час. За какво говориш?! Надзорникът ни е отвлечен, може би вече го измъчват, а ти — прием…

Нямах избор. Ако сега се отпуснем, то към едната неприятност ще се добави друга, после още една… И като резултат просто няма да можем да се справим с всички проблеми.

— Хайде да не изпадаме в паника — казах твърдо. — Първо ще приключим с жалбите, а после ще решим какво да правим по-нататък.

Чез веднага се надигна.

— Да, сър! Тогава ще отида да намеря Алиса и братята. Надявам се, че ще можеш да се справиш без мен?

— Разбира се — махнах с ръка. — Един час все някак ще издържа. А вие се стегнете и побързайте, пък може и Кейтен да се върне?

Струваше ми се… не, сигурен бях, че той няма да се върне. Но все пак се надявах…

— Хайде, успех — потупа ме по рамото Чез. — Повярвай ми, това е много по-сложно, отколкото изглежда на пръв поглед. Аз за тази тази сутрин се наслушах достатъчно…

Успокоява ме, значи.

Чез хукна да търси приятелите ни, и аз седнах и започнах да приемам жалбите.

* * *

— Значи, минавам си аз покрай дома на този Кенс и изведнъж кучето му се нахвърли върху мен — разказваше ми невисок слаб старец. — Едно такова злобно, с огромни зъби… Така че го ударих с чантата по главата. Тежка беше, с картофи. И сега този нахалник иска пари от мен. Е, как може така? Вие ще трябва да поговорите с него, господин Майстор.

Покорно записах жалбата и обещах да я разреша. Точно както обещавах и на всички предишни посетители на Прокълнатата къща.

Странното беше, че следващите няколко души се оплакаха от стражата. А аз си мислех, че тук ги уважават. Но явно не всичко е толкова просто и ясно, както изглежда на пръв поглед.

— Господин Майстор, как може така? — извика поредния жалващ се — мазен плешив мъж със свински очички. — Убийство посред бял ден в центъра на града, а вие си стоите тук?

Свих неопределено рамене и изобразих искрен интерес, макар че от думата „убийство“ се почувствах малко зле. Пред очите ми веднага се появиха ярки образи на жертвите на нисшите вампири. По-точно, на предполагаемите жертви, защото сериозни доказателства все още няма.

— Кой, къде, кога? — попитах аз най-накрая.

— Тази сутрин убиха любимото ми — мъжът направи пауза, по време на която го гледах ошашавено. — Моето най-любимо куче!

Аз се засмях нервно.

— Какво се смеете? — извика мъжът. — Този убиец издебна Зак, докато се разхождаше пред къщата, и подло уби моето сладко кученце, а сега и пари не иска да даде!

— Зак? — попитах аз. — Така ли се казва кучето ви?

Имах късмет, че Чез не беше наоколо. Със сигурност нямаше да пропусне възможността да ми се подиграе…

— Казваше се — със сълзлив глас ме поправи дебелака. — Той беше толкова мил, толкова дружелюбен… А този убиец се осмелява да пише жалба. — Дебелият мъж размаха юмрук след успешно напусналия Прокълнатата къща старец.

— Според описанието на г-н… ъ-ъ — погледнах в една от предишните жалби — Седвик, това куче не е толкова безобидно. То бойна порода ли е?

— Какво значение има породата? Важен е характерът! Зак беше много нежно създание…

— Ще го проучим — за пореден път обещах аз, за да се отърва от крещящия мазник. — Следващият!

Дебелакът много неохотно стана от стола, очевидно искрено вярвайки, че ще се втурна веднага да решавам неговия случай. Оказва се, че и в Пограничните райони си има такива и онакива, а знатните са свикнали всички на бегом да ги обслужват.

Следващият беше зачервен дебелак. За разлика от предходния посетител, този човек излъчваше вълни от добро настроение и силен мирис на вино, макар че беше доста притеснен.

— Значи работата е такава… — започна неуверено той — нашите вампири съвсем се разхайтиха напоследък. Правят каквото си искат. Ето трети ден, например, идват при мен в кръчмата, изпиват всичкото вино, бият се с посетителите и, естествено, за нищо не плащат. Това честно ли е?

— Не е честно — съгласих се аз и се пошегувах. — Да ги избия ли?

— Не, разбира се — бързо каза мъжа и широко отвори очи от страх. — Това са си нашите вампири, някои от тях ги помня като хора. Просто ги поуплашете, да спазват реда, така да се каже. Е, и пари нека да дадат, разбира се, да платят всичките си сметки.

Ето ти типичен пример за особеното отношение към коренното население на града. Парите, разбира се, да взема, но да ги убия — за нищо на света.

— Сега те постоянно стоят при мен — продължаваше да се жалва дебелака. — И обикновените хора се страхуват да идват! Ако това продължава, ще трябва да затворя кръчмата.

Интересно…

— А как се казва вашата кръчма? — заинтересувах се аз.

— „При добрия вампир“ — отвърна той смутено.

Аха! Именно за това заведение ми говореше онзи нисш вампир, който помоли да го наричам Даркин. Може би зъбатите момчета съзнателно са избрали това място? Интересно дали самият собственик е измислил такова екзотично име или са го „убедили“ редовните посетители?

— Защо такова странно име? — не се сдържах от въпроса.

— Ами — окончателно се смути кръчмаря. — Платиха ми, за да сменя името.

Хората на опашката вече започнаха да негодуват — твърде дълго разговарях с този тъжител.

— Добре, нека да запиша адреса ви и днес или утре непременно ще дойдем при вас.

Дебелият мъж така се зарадва, че още пет минути ми стиска ръката и ми благодари за проявеното разбиране.

Наистина твърдо бях решил да посетя тази кръчма в най-близко време. Първо, този малък мъж ми вдъхваше доверие и аз наистина исках да му помогна, и второ, непременно трябваше да поговоря с нисшите вампири. Трябваше да изясня защо са решили да ми помагат.

В следващия половин час с изненада научих, че според жителите на Крайдол нашия патрул е длъжен не само да защитава покоя на новите граждани на Империята, но също така и да направи ремонт по домовете им, да се справи с лошото време, и дори с проблемите по отглеждането на растения от семейство листоцветни. Но имаше и позитиви в целия този фарс, по-специално посетителите ми напомниха, че в района има и други подразделения на Патрула — а с тяхна помощ ще мога да се свържа с Академията. Аз дори научих местоположението на най-близкия Патрул — някъде в противоположния край на Пазарния площад. Останалите подразделения се намираха извън града — в покрайнините и в по-отдалечени селища. От една страна ни беше провървяло — живеехме в града, но от друга — какви проблеми могат да имат там? Чума по животните? Или пиянска свада в местната кръчма? А ето в този кошмарен град всичко може да се случи…

— Кой да знае, че троловете не трябва да пият вино? Така тези каменни пияндета разрушиха цялата стена!

— … откраднали са петдесет и шест буркана компоти. Да, да, запишете, точно петдесет и седем…

… тя сигурно се занимава със забранена магия, вещицата. Заради нея дъщеря ми не може да се ожени. Между другото, вие нали не сте женен?

— … цял ден гърми и бумти. Разбирам, че барабанистът трябва да тренира, но защо точно под прозорците ми!

По времето, когато приятелите ми влязоха в къщата, пред мен стоеше едно красиво момиче и разказваше за това, че сватбената рокля, купена с всичките пари на семейството, била ушита съвсем различно от заявеното. Тя със сълзи на очи ме молеше да използвам някакво заклинание, за да променят кройката на роклята или… поне да дам пари, за да отиде на добър шивач.

Невероятно, вече сме и банка.

— Той и тук си намери момиче! — възхити се Чез. — Точно така, съчетавай работата с удоволствието.

— Че тя се омъжва — опитах да се оправдая.

— Ай-ай-ай — още повече се развесели Чез.

Бедното момиче се изчерви, скочи от стола и избяга.

— Опа! — изненада се неуморният ми приятел. — Ето как трябва да решаваме жалбите. За какво се жалваше?

— Няма да повярваш, молеше ме да й ушия рокля.

Чез примигна изненадано.

— Доста нахално — най-накрая реагира той и се обърна към тълпата: — За днес приключихме! Сами разбирате, че както трябва време за приемане на жалби, така ще ни трябва време и за да ги проучим! Елате утре и непременно ще ви изслушаме!

Братя Викерс и Алиса застанаха на входа и с изумление загледаха бавно разпръскващата се тълпа.

— Просто нямам думи — каза Невил, когато залата най-накрая се изпразни. — Никога не съм си представял; че ще дойде толкова народ.

— Има и още — засмях се аз. — Само прочети записаните жалби — ще умреш от смях.

— Стига сте си чесали езиците — прекъсна ни Алиса. — Трябва спешно да решим какво да правим. Кейтен се нуждае от помощта ни, а вие тук си стоите спокойно.

— Кой тук е спокоен! — обидих се аз. — Само да беше чула всичко това…

— Цъц!

— Не разбрах!

— Млъкни — каза ми Чез. — Не й е до теб.