Алекс Кош
Огненият патрул (10)

Действие 8

Едва не подминахме Прокълнатата къща. И нищо чудно, тъй като тя се беше променила много през време на нашето отсъствие. Не, къщата си беше все така грохнала, почерняла от времето, или може би от пожар, но сега беше почти изцяло скрита от дървета, храсти, лиани… Просто някаква вълшебна градина!

— Няма начин, Кейтен сигурно е уговорил някой от друидите да помогне. За да израстнат тези огромни дървета толкова бързо… — изненадано каза Невил.

— Това да не са ти кактуси — не пропусна да ми напомни за моите биологични проучвания Чез.

Ние колебливо влязохме през чисто новата порта.

— Страхотно — каза Невил, оглеждайки се. — Невероятна градина.

— От другата страна на двора има и плодни дървета — ни съобщи един приятен женски глас, непознат при това!

Зад дървото се показа стройно момиче в прилепнала зелена рокля.

От изненада за миг се вцепенихме. Момичето беше много красиво… за друидка.

Ако някой не знае, друидите живеят много, много дълго. И най-важното, младите друиди от Древната гора просто не ги пускат да отидат в града, може би, за да не би някой да ги вкара в „правия път“. Ето защо, въпреки красотата на това момиче, нещо в нея не беше както трябва.

Вгледах се по-внимателно в нея… Ами да, разбира се! Твърде контрасно от красивото момичешко лице гледаха мъдри, всеразбиращи очи на възрастна жена. Направо тръпки да те побият. И въпреки, че беше красиво момиче — и фигурата, и красивата гъста черна коса, и зелените очи, но по някаква причина тя ми действаше отблъскващо… а може би сам себе си убеждавах в това? Та тя беше наистина красива…

— Какво се стреснахте? — каза момичето.

Малко се смутих. Наистина, какво правя? Вече си имам дама на сърцето, а стоя като истукан и нахално поглъщам с очи непознатата.

— Извинете, просто днес имахме много лош ден — казах бързо, опитвайки се да предотвратя някоя глупава забележка на Чез. — Моето име е Зак, Това са Невил и Чез.

— Мелисия, — представи се друидката. — За приятели само Мел.

— Много ми е приятно да се запознаем — Чез изненадващо дружелюбно се поклони на дамата и дори не каза нищо гадно. Странно.

— Това всичко вие ли го направихте? — попитах аз, оглеждайки наоколо с интерес.

— Разбира се — кимна Мелисия. — Работа за един час. Затова пък сега от улицата почти не може да се види това чудовище.

Аха, за къщата говори.

— Хей — веднага реагира Чез. — По-полека. Приятно ли ще ви е, ако дойда във вашата къща и я нарека кочина?

Невероятно. Та нали само преди няколко часа наричахме Прокълнатата къща не само кочина, но и с такива думи, че ще ни е срам да ги кажем на глас пред момичето.

В зелените очи на друидката се появиха весели искри.

— Наистина, как можах да го кажа? Това е просто една красива къща. Даже малко ви завиждам — със сарказъм добави тя.

— Така е по-добре — кимна любезно Чез.

— Е, моята работа тук приключи, за съжаление, — театрално въздъхна Мелисия — Налага се да си ходя. Ако имате нужда от лечение, не се колебайте да ми се обадите. В общината на друидите винаги ще ви кажат къде да ме намерите.

— Непременно — обеща Чез. — Но от друга страна, без травми се живее по-добре. Така че по-добре вие при нас да идвате…

Това е, изненадата премина и Чез отново започна с глупостите.

— Че е по-добре, по-добре е — съгласи се тя. — Но нещо ми подсказва, че моите услуги ще ви потрябват още много пъти.

Тя грациозно мина покрай нас, като че ли случайно бутна Невил по рамото, и се отправи към портата. Добре, че друидката не погледна повече към нас, защото след последните й думи едва ли щях да съм в състояние да затворя устата на Чез, за да й каже в подробности какъв вид услуги би искал от нея. Не че действително искаше тези услуги, но просто нямаше да може да преглътне подобен отговор.

— Ама че друидка — каза Чез, когато Мелисия изчезна от погледа ни. — Жалко, че вече имам приятелка, иначе щях да…

— А шамар по врата? — прекъснах го аз. — Не видя ли очите й? Тя е вероятно по-възрастна от теб, мен и Невил заедно. Ъъъ… Невил?

Едва тогава забелязах, че през цялото време Невил подозрително мълчеше.

— Невил. — Чез го плесна по рамото. — Какво правиш?

— А… — вяло отговори той. — Не, нищо… така… замислих се.

Ушите му подозрително се изчервиха.

Нима… нима Невил харесва тази друидка? Не може да бъде. Въпреки че симптомите са налице — през целия разговор Невил стоеше глупаво вторачен в Мелисия. Е, и аз се бях втренчил в нея също, но само в началото, след това се взех в ръце. А ето Викърс старши горското момиче направо порази… може би дори умишлено, не е чудно, че тя сякаш случайно го докосна, преди да напусне.

— Всичко е ясно — въздъхна Чез, който си мислеше същото като мен. — Сега един от нас ще трябва спешно да се контузи. Само имайте предвид, че днес вече пострадах достатъчно — не ме бройте!

— Хайде де — Невил махна лениво. — Просто красиво момиче…

— Няма нужда от тези нелепи извинения — каза Чез. — Бъди мъж — щом ти харесва, харесва ти. И нищо, че е друидка.

— Ама, аз…

— Нямам думи — поклати глава Чез. — Каква скромна младеж се навъди…

Особено като се има в предвид, че Невил е почти двойно по-голям от Чез. Това е наистина младеж, толкова млади.

Така влязохме в Прокълнатата къща — шегувайки се с изчервилия се Невил и обсъждайхки прелестите на друидката.

— А ти видя ли какви зелени очи имаше? Нашият Невил не е глупак… Опа…

Спряхме се на вратата и зяпнахме от учудване.

По време на нашето отсъствие къщата беше станала направо неузнаваема.

— Уау — ошашавено изхриптя Чез. — Да не сме объркали къщата?

За миг си помислих точно същото. Но само за миг. Сигурно Кейтен не само беше купил нови мебели, но също така беше докарал и някакви специалисти… но не строители, а Майстори. Защото само с магия можеше да се обясни всичко, което виждаха очите ми. Подменено беше абсолютно всичко — стени, подове, стълби, картини…

Холът, който заемаше целия първи етаж, беше застлан с прекрасен червен килим. До стълбището към втория етаж бяха разположени меки кресла и огромна маса, а цялото останало пространство беше напълно свободно. Стените вече нямаха никакви пукнатини — скриваха ги нова дървена облицовка и почистените от мръсотията картини.

— И все пак собственикът на тази къща е бил пълно куку — не се сдържах. — Само вижте тези произведения на изкуството.

От висящите по стените картини ни гледаха, зъбеха и едва ли не ни се нахвърляха ужасяващи създания. Някои от тях ми бяха познати от всевъзможни приказки и истории, но повечето не можеха да ми се присънят дори и в най-ужасния ми кошмар. Непременно трябва да разгледаме по-отблизо тези картини, само да имаме свободна минута.

— Защо трябваше да се реставрират? — възмути се Чез. — Такова вечер да видиш — цяла нощ кошмари ще сънуваш. Ама че страшилища…

— Хайде, доста оригинални картини, — сговорчиво каза Невил. — Нещо в тях е… неземно. Като че ли всички тези същества ни гледат от друг свят…

— Бррр — потръпна Чез. — Да не си болен?

Междувременно аз се огледах наоколо. Картините бяха отвлекли цялото ни внимание от новите мебели. А те изглеждаха много обикновени — без излишни украшения, с много изчистени линии. Веднага се виждаше, че ги е правил истински майстор.

— Хей, а къде са другите? — дойде Невил на себе си. — Ние трябваше да сме последни… Е-хо! Хора!

Тишина.

— Хей, може би едно от чудовищата от тези картини е оживяло и ги е изяло? — предположи Чез.

Ние с Невил така го изгледахме, че той веднага спря с шегите.

Отвън се чу глас:

— … разбира се, но какво се случи след това…

— … не, не съм съгласен…

— Алиса и Кейтен — познах аз гласовете на приятелите ни.

— Хайде да ги изплашим — внезапно предложи Чез. — Да се скрием зад вратата и да ги стреснем…

— Само че без мен — Викерс старши поклати глава и отстъпи няколко крачки.

— Тогава просто се махни, за да не те видят — го помоли Чез. — Зак, хайде по-бързо.

Изглежда, че за моето съгласие никой не пита.

Ние с Чез застанахме от двете страни на вратата и зачакахме приятелите си.

Първи влязоха Кейтен и Алиса.

— Здрасти, Зак, здравей, Чез — дружно казаха те, преди да имаме време да правим нищо.

Чез така и остана с отворена за вик уста.

— Какво стоите тук? — попита ни вървящия след тях Наив.

— Ами така… — казах неопределено, поглеждайки към отсрещната стена. — Възхищаваме се на картините.

От стената насмешливо ме гледаше странен мъж, с обгоряло лице, дълги неизрязани нокти и странна широкопола шапка.

— Намерили на какво да се възхищават — избоботи в отговор Наив. — От тези чудовища целият настръхвам…

— Това е от глад, скоро май не си ял — побърза да каже Чез.

Първото нещо, което направи Алиса, беше да дойде при мен и внимателно да ме огледа от главата до петите.

— Изглеждаш непокътнат — констатира тя. — Малко смачкан, мръсен, но непокътнат. Значи не сте догонили вампира?

Ние се спогледахме с Невил.

— За догонване, догонихме го…

— Само че той порядъчно ни натупа — нетърпеливо обясни Чез.

Сега вече и Кейтен ни погледна внимателно.

— Преди не съм забелязвал такава доброта във вампирите — каза той замислено, след като се увери, че сме цели. — Е, разказвайте, какво е станало и защо все пак сте решили да преследвате вампир? Живота ли ви омръзна? Между другото, аз отговарям за вас, така ли ще ми се отплащате!

Изглежда Майсторът се ядоса не на шега.

— Той започна първи — не остана длъжен Чез. — Разхожда се той по улицата, блъска се… А също и глави краде!

Тишина.

Ние с Невил нямахме какво да добавим, а останалите за миг застинаха, опитвайки се да разберат шегува ли се Чез или не.

— Какво краде? — тихо попита Кейтен.

* * *

Седяхме в удобните кресла около огромната кръгла маса и слушахме разказа на Чез. Той разказваше за нашите приключения. Подробно и точно. Само че по неговите думи излизаше, че не вампирът го е държал над ръба на покрива, а той сам е влязъл в двубой с вампира, но ние с Невил сме го провалили. След като Невил го опърли леко с малка Огнена топка, Чез се поправи и разказа всичко както си беше.

Всички бяха изненадани от разказа, освен Наив, когото изпратихме до „Вкуснотии“ да купи нещо за вечеря.

— Късметлии сте, че още сте живи — каза Кейтен.

Сякаш не го знаехме.

— Обикновено вампирите с никого не се церемонят. Очевидно е имал други планове за вас, иначе нямаше да ви прости — замислено каза Алиса. — Вампирите са много кръвожадни същества.

Чез я погледна, но се въздържа от коментар. Правилно, за днес лимитът му от глупави шеги се изчерпа.

— Може би той просто не е искал да се кара с Майсторите — предположи Кейтен. — Макар че какво можем ние да им направим?

— Между другото, — сетих се за един отдавна вълнуващ ме въпрос. — Кейтен, кажи ми, какъв е смисълът, че сме се научили да сплитаме няколко магии? Вампирът за секунда ни приспа, Огнените пеперуди му се подчиняваха повече, отколкото на нас, а нали той уж дори с елементарна магия не може да работи.

Кейтен зае поучителна стойка.

— Първо, това, което сте научили — то е само базата. Само след година ще се усмихвате на сегашните си заклинания, а след още една година дори няма да си ги спомняте. Всеки ученик, който е в третата си година от обучението, може с лекота да се справи с всички първокурсници, взети заедно. Виждате ли разликата?

Опитах се да си представя какви тогава са възможностите на Майсторите, но не можах. Въображение не ми достигна.

— А на второ място? — попита Невил.

— Второ, вампирите използват не магия, а изкуство. Те не могат да създадат Огнена пеперуда, затова просто обръщат магията против вас самите.

— Аха, — обобщих аз. — Значи каквото сме научили, можем да го използваме само срещу тези, които никога не са се занимавали с магия. А всеки вампир, друид, каменен трол и особено Майстор с лекота ще се разправи с нас, без нито една драскотина. Не повдига много самочувствието, нали?

Чез и Алиса кимнаха.

— Лесно е да си най-умен сред глупаци — обобщи Невил. — Лесно, но досадно.

— Не се притеснявайте, някой ден и вие ще станете Майстори — опита се да ни развесели Кейтен.

— Някой ден?

— Ами, след около четиридесет години, ако не замразят обучението ви — уточни Кейтен.

— Какво ще правят? — ококорих се аз.

— Не са ли ви казали? — изненада се Майстора.

Ние всички поклатихме глави.

— Твърде много ученици по време на обучението „прегарят“. Нали знаете как при голямо физическо натоварване получаваш мускулна треска — след това дълго време не можеш нищо да правиш. Същото става и при учениците, които надценяват силата на организма си, получава се така нареченото „прегаряне“. Те се лишават от възможността за използване на магии за период от няколко месеца до няколко години. Освен това, по време на обучението това се случва с почти всички и по няколко пъти. Най-често във втори и трети курс. В периода на възстановяване учениците се изпращат вкъщи или в други градове със специфични задачи на Академията. Затова след първи курс групите се размесват, случвало се е от целия курс да се обучават едва няколко дущи.

Ама че работа. Значи учиш си, учиш си и изведнъж разбираш, че можеш да „прегориш“ или да се пръснеш. Това обяснява защо с нас се обучаваха и ученици от други курсове. Вероятно твърде дълго са се възстановявали, бедните. Също така става ясно и защо никой не може да ни каже колко продължава всеки курс, защото за всеки ученик периода от време е различен.

— А след „прегарянето“ всеки ли се възстановява? — попита подозрително Невил. — Може ли силата да си отиде и никога да не се върне?

Кейтен сви рамене.

— Няма да лъжа, всичко се е случвало във вековната история на Академията, но аз самият не помня такъв случай. Така че не се притеснявайте.

Наистина. Като си помисля, да се спре обучението за пет или шест години… брр…

— Ами петорките? Ако някой от нас „прегори“, тогава кой ще заеме неговото място?

— Нямам представа — каза Кейтен. — Петорките са от ученици от един випуск. Може би всички ще бъдете замразени, за да не се разделяте, или просто ще ви разформироват.

И двата варианта еднакво не ми харесваха. Изводът — най-добре да не „прегаряме“…

Замълчахме за момент, да асимилираме информацията.

— Между другото, Алиса — опомни се Чез. — Какво стана при теб? Разпита ли главния заподозрян?

Вампирката не сподели доброто му настроение.

— Може да се подиграваш, но за момента детето е наистина основният и единствен заподозрян.

— Не разбрах — бях изненадан.

Алиса замълча за миг.

— Виждате ли, Гръм днес не е виждал никакви деца в заведението си. Освен това, на деца е забранено да влизат в ресторанта.

— Странно, че теб са те пуснали — пошегува се вяло Чез. — Това означава, че детето е и убиец?

— Заподозрян — поправи го Алиса. — Или поне много ценен свидетел.

— А може би това дете е просто син или племенник на готвача. Идва понякога тайно от Гръм да хапне нещо вкусно — предположи Невил.

Алиса поклати глава.

— С Велес отидохме при семейството на готвача, никога не е имал деца. Племенници, съвпадащи с описанието, също не открихме.

— Безизходица — заяви Кейтен. — Остава да разпитаме хората на улицата за дете с подобно описание. Все едно да търсиш игла в купа сено.

Можехме да използваме търсещо заклинание… но сега вероятно беше твърде късно. Ако го бяхме направили веднага след като открихме трупа, можеше и да се получи… или ако заклинанието можеше да намери откраднатата кръв. Но какъв е смисълът да мисля за това, като вече е твърде късно.

— Алиса, а какво направи с миризливия старец? — спомни си Чез. — За какво го влачи със себе си…

— За твое сведение, този миризлив старец някога е бил уважаван уредник на библиотеката — изсъска вампирката и рязко скочи от стола си. — Да не си посмял да говориш за него с такъв тон.

— Наистина — присъедини се Невил към нея. — Още като дете съм вземал книги от този старец. Добросърдечен човек е.

Чез обидено се намръщи.

— Нямам намерение да обиждам този добър и мил човек. Но пък как вони…

Алиса се хвърли със свити юмруци към Чез, но на половината път Кейтен леко я хвана.

— Деца, не се карайте — бащински каза той, което само по себе си беше смешно, защото на външен вид не изглеждаше по-възрастен от мен. — Вече имате достатъчно проблеми.

Вампирката засрамено се върна на мястото си, хвърляйки коси погледи към притихналия Чез. Все пак, до юмручен бой сме стигали много рядко. Защо Алиса така защитава този старец?

— Е, къде все пак го оставихте? — попитах аз.

— Оказа се, че Велес готви много добре — Алиса се усмихна. — Гръм се съгласи да го вземе, докато си намери добър готвач. Между другото, Велес не напразно е бил библиотекар — той знае наизуст стотици книги. Може би той ще ни помогне с този фонтан, както и с историята на Прокълнатата къща.

— Какво пък, неговите знания наистина могат да ни помогнат — съгласи се Кейтен. — Ще трябва да поговоря с него…

— Но първо да се измие — подхвърли Чез.

Алиса му показа юмрук, но се въздържа от действия… за сега.

Когато задъхания Наив дотича в къщата с нашата вечеря, ние всички седяхме мълчаливо и всеки си мислеше за нещо свое.

— Защо сте толкова тъжни? — изненада се Наив. — Донесох вечерята.

Е, с тази логика беше трудно да се спори.

* * *

Вечеряхме в пълно мълчание. Не си струваше да си разваляме апетита с разговори по текущите проблеми, а и настроението ни не беше най-подходящото.

Но в тишината имахме възможност да оценим напълно красотата и хармонията на фонтана, стоящ почти в центъра на залата, точно срещу масата. Той създаваше една спокойна, сънна атмосфера, насърчаваща отпускането… при условие, че не гледаш картините, закачени на стените.

Наистина ли виждам пред себе си тайнствения Фонтан на съдбата? Ако сънят ми не лъжеше… Ех, ако можех да отида в библиотеката, може би щях да намеря нещо по въпроса. Само че в Крайдол библиотека няма — изгоряла е, а в Академията скоро няма да попадна. Можех да попитам Кейтен, но той едва ли знаеше нещо за това — Фонтанът го удиви също както и нас. Събраха ми се толкова много въпроси… и, странно, но имах чувството, че отговорите на много от тях мога да намеря в тази къща. Просто трябва да знам къде да търся.

И така, какво имахме? В допълнение към общите проблеми с убийствата и вампири, колекциониращи глави, имах три много важни въпроса, за които предполагах, че ще трябва сам да намеря отговорите.

Първо — странното изпитание. Не знам с кого бих могъл да го обсъдя, защото не мога да кажа със сигурност това сън ли беше или реалност. Съдейки по всичко, никой друг от нашата петорка не е преживял нещо подобно, въпреки че не е сигурно… Изобщо, или съм някакъв избраник или бавно, но сигурно полудявам от странните си сънища. Е, този пъзел може да почака до завръщането ни в Академията.

Второ — странното поведение на нисшия вампир. Просто ме шокира. Откъде такава учтивост и желание да помогне? За това определено трябва да разкажа на Кейтен… но, само не сега. По-късно.

И трето — моите странни сънища и връзката им с тази къща, както и с Фонтана на съдбата. За това бих предпочел да запазя мълчание. Моите сънища са си мои… вярно, казах на чичо, но той е член на семейството — на него може. И разбира се, при първа възможност ще му кажа и за първите две загадки — от Ромиус нямам никакви тайни.

— Да, натоварен ден имахме — наруши Алиса тишината. — Хайде да разпределим стаите. Вече е доста късно, искам да си почина… и да спя. Нямаме график, можем да си поспим.

Тя се прозя заразително и грациозно се протегна в стола си.

Всички погледнахме въпросително към Кейтен.

— Какво ме гледате? — изненада се той. — Спалните са на втория етаж. Можете спокойно да се качвате, цялата сграда е обработена с магии. Заклинанията ще се разпръснат след два месеца, но ние, надявам се, по това време няма да сме тук. Единственото нещо, което не бих ви препоръчал, е да правите магии в стаите — може нещо да се обърка. Но в хола правете каквото искате: на фонтана и при най-голямо желание нищо не можете да направите, а всички стени и мебели са покрити със защитни магии, подобни на Енергийното защитно поле от двубоите, специално за да можете спокойно да се упражнявате.

— Супер, — бяхме възхитени.

Действително, тук беше много просторно и идеално за двубои… само че как ще бъде без Наблюдатели и лазарет? Явно ще трябва да правим обикновени тренировки.

— Помолих също така да поставят завеса, за да закрива част от първия етаж, където е фонтана. Няма нужда да се вижда.

— От кого ще го закриваме? — не разбра Чез.

— Забрави ли, че сме длъжни да приемаме посетители тук? Това е официалното представителство на Патрула…

— А, да…

Огледах залата с нов поглед. Ето защо масата и фотьойлите са поставени в близост до стълбите към втория етаж, за да може да останат отсам преградата!

— Хайде да разпределим стаите — Алиса стана от фотьойла си. — Бих искала да почета нещо занимателно преди лягане, — и тя многозначително потупа по вътрешния си джоб, където беше наръчника й със заклинания.

Със стаите се оправихме доста бързо. Алиса делово разгледана всички стаи и категорично заяви, че стаята с изглед към градината е за нея. Стаята с изглед към пазара остана за Чез, а тази без изглед — за мен. Защо без изглед? Защото моя прозорец гледаше директно в огромно дебело дърво от неизвестен вид. Благодаря, друидке, голяма услуга ми направи. Затова пък до стаята ми имаше чудесен душ, който с удоволствие ще ползвам след дългия работен ден. Разбира се, без съмнение първа ще го ползва Алиса.

Невил смутено, но твърдо заяви, че те с Наив ще спят в дома си. Ние демонстративно не се сбогувахме с предателите и хлопнахме вратите на стаите си под носовете им. Да, всичките три. И какво от това, че бяха само два носа? Това не ни спря!

Между другото, прекалено рано започнах да хваля мебелите. Разбира се, бяха с добро качество, но защо във всички стаи бяха еднакви? Шестте стаи на втория етаж бяха абсолютни копия една на друга. Може и да греша, но мисля, че строителите просто са използвали стандартни магии за оформлението на стаите, а мебелировчиците са вкарали напълно идентични комплекти мебели.

Всичко беше семпло — единично легло, нощно шкафче, маса и стол. Но какво правя аз? Повече не ми и трябва, в Академията мебелите също не бяха много повече.

Тъкмо се канех да лягам на леглото и да почета Наръчника, когато вратата се отвори.

— А, вече си заел стаята — каза Кейтен и се накани да излиза…

— Кейтен, почакай! — задържах го аз. — Какво направихте с тази къща? Какво магии приложихте?

— Професионален интерес? — засмя се Кейтен. — Браво. В действителност всичко е много просто: на цялата сграда беше приложена магия за съхранение, а също и множество запечатващи магии, който затвориха всички дупки в пода и стените, и подсилиха скелето… най-просто казано.

Огледах стаята си с преценяващ поглед.

— А защо всички стаи са еднакви?

— Това е илюзия — охотно поясни Кейтен. — Укрепващите заклинания са невидими за погледа и ако не бяха илюзиите, къщата би изглеждала както преди. Просто щеше да е само по-здрава. Илюзиите допълват невидимите магии за по-осезаеми и приятни образи.

Отне ми известно време да осмисля какво казва Майстора.

Значи къщата си е останала същата? И всичко, което виждаме, е просто добра илюзия? Напълно е възможно в момента да стоя на същото място, откъдето падна Кейтен, и под краката ми да няма никакъв под. Само магии… Какво пък, на магиите може да се вярва дори повече, отколкото на истинския дървен под.

— След като всичко е илюзия, защо не я направихте по-красива? А така всичко е еднотипно…

Кейтен тайнствено намигна.

— Добре, исках да е изненада, но на теб ще кажа. Всички тези стаи могат да бъдат пригодени към вашите предпочитания. Това са първокласни заклинания, не забравяй това!

— Значи, ако искаш, можеш да направиш стените златни, или огледални? — зарадвах се аз.

— И не само стените — намигна ми Кейтен. — Пода, тавана, изгледа от прозореца, дори мебелите.

Погледнах подозрително към леглото.

— Мебелите истински ли са?

— Истински са — успокои ме Майстора. — Но това не пречи да прилагаш илюзии върху тях.

Щракнах с пръсти.

— Е, тогава направи нещо по-приятно, да не е така, сякаш сме в казарма.

— Това е изненадата — каза Кейтен. — На теб ти трябва, ти си го направи. Аз отивам да се занимавам с моите си работи…

Каза го с такъв тон, сякаш работата му край няма. Въпреки че на него възложиха цялата бумащина… ако си спомням добре, колко папки с материали му връчи Майстор Ревел… но Кейтен нищо не донесе със себе си… А, сигурно използва някои хитри магии. Както и да е, въпросът е как аз да приложа илюзия на стаята?

— Как, като не мога, — обидих се аз.

Може би той трябва да ми обясни какво да правя…

— Няма нищо трудно — сви рамене Кейтен. — Просто трябва да се настроиш и ясно да си представиш това, в което искаш да се превърне стаята ти.

Почесах се съмнително по главата.

— Не разбирам…

— Тогава разбери — весело каза Кейтен. — Вече си на практика, така че практикувай.

Обясни ми, така да се каже. Благодаря ти, добри Майсторе.

Вече беше прекрачил прага на стаята, когато изведнъж рязко се обърна.

— Само не прави опасни заклинания в стаята! Влизат в резонанс, така да се каже, със заклинанието за пода и ще пропаднеш долу… в най-добрия случай.

Кейтен отдавна си беше отишъл, а аз още стоях и се опитвах да разбера какво имаше впредвид под понятието „настроиш“. Очевидно, тази настройка трябва да бъде тясно свързана с медитацията… между другото, ние сме длъжни непременно да медитираме всеки ден! Да съединим полезното с… полезно.

Седнах на пода и започнах да дишам. Кратко и силно вдишване, след това бавно и много дълго издишване…

Щом започнах да медитирам, веднага усетих разликата в магическия фон върте в Академията и извън нея. Плътността на енергийния поток беше в пъти по-слаба! Пропусках магическия фон през себе си, без да го променям, и това не изискваше никакви усилия. Твърде малко енергия, за да се напрягам…

Мина известно време, докато напълно привикна към окръжаващата ме атмосфера.

Хей, нашият учител по медитативни техники Майстор Тирел наричаше това настройка — привикване към магическия фон. В медитативна зала номер 13 ние не трябваше да се настройваме към енергията, защото прекарвахме много време там. Всъщност, цялата Академия беше наситена с постоянен магически фон с неестествен произход, с цел да се улесни учебния процес.

Може би за да се настроя към илюзията трябва да я докосна… или не, та аз седя на под илюзия, но не чувствам нищо. Може би е необходима голяма контактна площ?

Легнах по гръб, разперих ръце и се опитах да почувствам нещо. И се получи! Не веднага, разбира се, трябваше да полежа около двадесет минути, но си струваше! Пред вътрешния ми поглед се появи много ярък образ на стаята ми. В началото се опитах мислено да преместя леглото, но не успях… затова пък цвета на завесите промених на мига. Искаше ми се да веднага да отворя очи и да видя дали съм направил нещо или това е игра на медитиращото ми въображение, но ме беше страх да прекъсна настройката. Дали ще мога да я повторя? Затова реших да първо да приведа стаята в приличен вид и едва тогава да изляза от медитацията.

Изрисувах стаята в ярко жълти цветове, направих мебелите по-елегантни (от неудобния стол се получи прекрасен златен трон) и в пристъп на носталгия нарисувах върху една от стените много реалистично изображение на Академията. Гледката от прозореца също промених и сега приличаше на изгледа от стаята ми в кулата.

Тъкмо си мислех дали от нощното шкафче да не направя миниатюрна статуя на самия себе си, когато на вратата се почука леко. Чез така деликатно не чука, той просто влиза в стаята, отваряйки с крак, а Кейтен, както каза самия той, е много зает. Невил и Наив се прибраха у дома. Кой остава?

В състояние на медитация мислите текат бавно и спокойно, така че докато размишлявах, Алиса успя да влезе в стаята и да види…

С края на излизащото си от медитация съзнание улових силното й удивление.

— Това е… какво? Как?

— Харесва ли ти? — ухилих се и бавно се изправих от пода.

— Що за глупости? — Алиса смаяно гледаше моето творение. — Нали само преди час имаше същата стая като мен?

Леле, цял час е минал, а аз не съм забелязал.

— Това беше преди час — казах аз. — За това време успях да направя промени, нови мебели купих, картина на стената нарисувах…

Алиса ме смушка с юмрук по рамото.

— Стига, че съвсем ще се уплетеш в лъжи. Хайде казвай, каква е тайната?

От приличие продължих с комедията още пет минути, а след това се предадох и й разказах за илюзорния произход на ремонта на Прокълнатата къща.

След моя разказ на лицето на вампирката се появи такова замечтано изражение, че ми стана много интересно какви ли планове за промяна зреят в милата й главичка. Но аз отхвърлих всички тези мисли и се опитах да се настроя за дълъг и сериозен разговор.

— Всъщност, за какво дойде? — не много внимателно попитах аз. — Мислех, че повече няма да си говорим.

Алиса сведе поглед.

— Не си прав. Говорим си… просто… не така, както…

— Аз бих искал? — предположих аз.

Алиса неуверено кимна.

— Аз също бих искала отнощенията между нас да са други. Но, за съжаление, това е невъзможно. Ние сме твърде различни, не разбираш ли?

Тя седна на ръба на позлатеното легло.

— Ако говориш за това, че ти си вампир, а аз — не, това е преодолимо — пошегувах се, държейки ръката й върху врата си. — Ухапи ме.

— Уви, не става — Алиса въздъхна. — Дневният вампир се ражда такъв, а нисш ти едва ли искаш да бъдеш — те са една жалка пародия на истинските вампири… И изобщо какви глупости говориш?

Седнах на леглото до нея.

— Какви глупости? Аз просто искам да бъда…

— Шшт — тя сложи пръст на устните ми. — Не казвай нищо, за което по-късно ще съжаляваш. По-добре си помисли какво ще стане след сто и петдесет години — ти ще започнеш да старееш, а аз ще си остана същата… и просто няма да мога да гледам как бавно умираш… това е прекалено тежко…

Просто нямах думи. Не можех да повярвам, че тя говори сериозно, въпреки факта, че в червените й очи се четеше същата болка, която ме изгаряше отвътре вече цяла седмица. Нима всичко е заради такава… такава… дреболия? Къде ти още сто и петдесет години? Може и до утре да не доживеем, а тя за такава глупост се притеснява!

— Аз и така силно се привързах към теб — продължи Алиса. — На вампирите е строго забранено да се сближават с хората. Това е не само опасно, но и твърде тежко…

Вече не можех да слушам това.

— Извинявай, Алиса, но това е такава глупост.

Тя ме погледна в очите.

— Ние никога не може да имаме деца…

Щях да падна от леглото.

Какви деца? Ние сега за какво изобщо говорим?

— Предполагам, че нещо не схващам — казах накрая. — Просто кажи, че не ме харесваш или че ти се повдига от мен. Това ще го разбера. Но това… това… тази глупост, аз не мога да разбера.

Тя се изправи рязко.

— Ние с теб си говорим на различни езици.

— Аз говоря на елирски език, интересно ти на какъв говориш? — ядосано попитах аз.

Алиса сви устни и тръгна към вратата.

— Стой.

Аз скочих от леглото след нея и я сграбчих за ръката.

— Не ме докосвай!

С едно късо движение вампирката ме хвърли на леглото и затръшна вратата.

— Ето че поговорихме — зашеметено казах аз.