Ана-Мария Матуте
Царят на зенните (3)

3

Една жена, все още красива, изгубила първата част от последната си младост, видя един ден момчето, което пееше в „Распутин“, стара мелница, притъкмена за туристи.

Заговореше ли някой с него, момчето, чиито очи бяха влажни и далечни, казваше доста глупости както ако пееше, така и ако не пееше. Казваше например: „В деня, когато се завърна, ще заваря празни охлюви, всичко ще бъде необитавано, мокър пясък от морето, което краде всички спомени. И клекна ли, ще намеря отзвуци от имена, изостанали сенки от хора, които вече не живеят или които никога не са живели; но даже и така, измислям: измислям жълтата жълтуга по изоставените шосета, измислям стъпки вътре в някое зелено шише (онова например, което задуши една платноходка)“ и т.н., и т.н. Веднъж, когато тя очакваше отговор на своите ласки, той казваше: „Кога ще бъде моето завръщане? Може би едно изпукване на суха шишарка, заспала край някой забранен път; защото вярното е, че човек никога не се завръща, той умира.“ Тя го целуваше и обикновено казваше приблизително: „Изглеждаш глупав, сине.“

Но предполагаше, че момчето ниже своите песни за вечерта и у нея се раждаше някакво смътно почитание, примесено с милостивост.

Един ден тя го запита откъде идва, заради неговия корав изговор, който не можеше да разпознае. Но той никога не отговаряше на въпросите, освен ако те не бяха: „Жаден ли си?“, на което винаги казваше: „Да, жаден съм.“ И поглъщаше големи количества алкохол, които не успяваха да го напият. Действително, възможно беше да е роден така. Рекламният плакат на „Распутин“ го определяше като „Фербе, цар на модерната песен“.

Жената се почувствува заинтересована от момчето, защото вече малко приключения й се отдаваха лесно. Подари му пръстени, гривни за глезените и китките, жилетки от синьо кадифе и още няколко интимни неща. Щом докоснеха неговата кожа, камъните — лъжливи или полуистински — заприличваха на рубини, златото сдаваше лъвски жълто, почти жарава, а тъканите придобиваха крещящо преливащ се цвят. Жената, която бе чела нещо, особено еротично, помнеше един стих от Сафо: „Изгаряш ме“, „Jou burn me“ (беше двуезична). Но момчето беше погълнато да съчинява своите песни и когато тя си мислеше, че започваше да й доверява нещо: „… мене никой не ме познава, никой не знае защо — ставам и се отправям на изток или пък дали ще завия край противоположния уличен ъгъл: защото никой никога не ме е виждал, никога не съм пресичал пред някой прозорец, където учи някое дете…“ (щом стигнеше тук, тя си даваше сметка, че съчинява), „аз никога не съм познавал никого, никога не съм защищавал нещо, което да е действително мое, никой не ще може да прескочи тая кора; никой нищо не е споделял с мене, даже и думи: никой не е идвал в моя дом и ако аз бих имал дом, той щеше да е като яйце, без врати, ни прозорци. Никой не знае моята улица, моето лице, нито моето име. Защото мене никой не ме познава, нито аз пък разпознавам…“ и т.н., и т.н.

Докато една нощ тя не издържа повече и му каза:

— Върви си и не идвай повече, сине, досаден си.

Момчето, изглежда, очакваше тия думи като някоя заповед. Усмихна се и си отиде.

След малко тя усети голяма болка: „Не заслужавам нищо красиво, аз съм едно дебелашко същество, суетно, отрепка, и моето сърце е дебела мида, залепена към един кораб. Ще го повикам отново, горкото дете.“

Но вече не намери Фербе, царя на модерната песен, в „Распутин“. Бяха го заместили с някакво трио.

Жената цяла нощ бе тъжна и препи в просташки компании. Скита из кръчми и нощни клубове на стария град, а в „Златният рак“ зарови своите обеци в една чинийка с остатъци от сос. Собственикът на „Златният рак“ я познаваше и се смили над нея:

— Не правете това, тия обеци струват цяло състояние; хайде, вземете ги и ги избършете със салфетката.

Не бяха чак толкова скъпи, но жената разбра, че мъжът по свой начин казваше истината; и сред дъх на уиски+червено вино+касалийска ракия със стафиди тя сведе кошмарно очи и заразглежда с безжалостно любопитство голотата на своите ходила, вече мръсни в тия часове, със смешни и обиждащи кокалчета. „Старица съм — си помисли. — Старица и сантиментална, старата крава на света, простакиня като цялото човечество“, и без да се сбогува с някого, си отиде, потърси плажа и се отдалечи, непреклонно вдигнала глава като добър войник.

Мина под скалите, където живееха в пещери циганчета с тъмни кореми, жени, раздаващи свирепа справедливост, мъже със скитнишка тъга, саксии със здравец, сребърни птици… „Няма да съчинявам песни, това не, само това би ми липсвало.“ Преряза нишката на своите отстъпления и се озова на пясъка, мръсен на оня отрязък от плажа.

Тогава видя Фербе, царя на модерната песен, с лице към морето, като че ли разговаряше с него. Изтича към него с внезапна, доста алкохолна радост: радост, която се връщаше в нея от първите й години. Но Фербе не я чу, когато тя го извика, нито я видя, когато коленичи до него, нито я усети, когато почна да го милва, да го умолява да се върнел, нищо не се било случило, да се върнел. Чак докато радостта полека се отдалечи, мятайки опашка, като морето; и само погнуса връщаха вълните, голяма пустота, чак до безразличния пясък.

— Ако не се върнеш, ще се самоубия — рече тя.

Но Фербе даже и не я погледна. Може би съчиняваше. Това е, пак съчиняваше своите ужасяващи и смешни песни.

— Ела, ще се убия, ако не дойдеш — настояваше тя, а гласът й беше жалко хлипане на старица. Напълни му джобовете с всичките пари, които носеше, също чуждестранни, даде му гривната, обеците, още капещи от соса, изобщо всичко, което смяташе, че може да има някаква стойност за него. Ревеше като стар лъв:

— Ще бъде не самоубийство, а престъпление, престъпление…

Червеното вино, примесено с уиски, се качваше на повърхността. „Лоша смес“, си каза. Отиде до висналия стръмен бряг и се хвърли в празното. Все още смогна да си припомни оная дебела жаба, която веднъж (беше на седем години) смаза под камъка.

Ден и половина по-късно упълномощени хора нахлуха в пансиона, където живееше Фербе, царят на песента. Потърсиха неговата стая-шамбр-циммер-рум, оковаха го в белезници и го отведоха, след като иззеха парите, валутите, гривните, изцапаните в сос обеци и някое друго украшенийце на красивата, зряла и разкъсана госпожа.

След време го осъдиха на смърт. Собственикът на „Златният рак“ каза:

— Аз нали й рекох на оная бедна жена, рекох й: не правете това, търсите си неприятности, има много злосторници тука, младежта е напълно скапана. Ама хората са такива, каквито са, какво да се прави, какво вижда човек от тоя тезгях, нямате и представа, аз вече в нищо не вярвам.

В уречения ден палачът си помисли, че беше странно, дето подсъдимият, някой си неизвестен цар на модерната песен, сякаш бе умрял много по-рано. Един час след изпълнението на присъдата се оповести, че избухнал пожар и цялото крило на сградата пламна по свиреп, неподозиран и почти красив начин.

В онзи миг няколко момчета спореха в кръчмата на Кимз (преди Ким). Едното, със слабо и нервно лице, се кълнеше, че било открило на дъното на Кала Маргарита огромен слой сюнгери от най-добро качество. Останалите казваха, че не било вярно, че там никога не се били въдели сюнгери, че било лъжа. Пък и едно от тях предупреди:

— Вече няма интерес към сюнгера, пластмасовите им съперничат, вече не си струва трудът.

Светът, син, светлотеменужен, зелен, се олюляваше, осеян със странни звездици, и някакъв необясним шум идваше към младия гмурец, сякаш се впиваше вътре в слуха му; почти повярва, че ще полудее. Сюнгерите образуваха някакъв чудноват свят, жив, олюляващ се, и момчето си спомни, че когато беше дете, неговият дядо му разправяше истории за злостни сирени, които използвали сърцата на млади моряци и им изтръгвали живота. Ала неговият здрав разум надделя. То не вярваше в старешки измишльотини.

Операцията сполучи. Сдоби се със сюнгерите, отлично качество.

Когато накрая си набави значително количество, отправи се, свирукайки, към града. Беше гладък ден и то крачеше по протежение на плажа. Нито един-единствен облак не плаваше над морето.

Отведнъж нещо току се спусна, взе та кацна в неговото сърце като птица, чието име то не знаеше. Спря, погледна морето, скалите по брега и към залива, където се появяваше жълтата и сива маса на града. Някаква голяма тишина го обкръжаваше, внезапно бе уловено в някаква неразгадаема камбана от тишина. Сведе очи, огледа сянката на своето тяло, удължена, върху пясъка. И си рече с ясната увереност:

— Нещо изчезна от земята.