Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)

Издание:

Испански морски новели

Поредица „Световни морски новели“

Книга XVIII

 

Съставител: Румен Стоянов

Редактор Гергана: Калчева-Донева

Художник: Кънчо Кънев

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: Константин Пасков

Коректор: Мария Филипова

 

Испанска, първо издание

Дадена за печат на 24.XI.1980 г.

Подписана за печат на 29.I.1981 г.

Излязла от печат на 12.III.1981 г.

Изд. №1426 Печ. коли 15

Изд. коли 12,60 УИК 12,21

Формат 32/84X108 Цена 2,04 лв.

ЕКП 95366; 5565–1–81

08 Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна Пор. №243

История

  1. — Добавяне

Защо ме изрови от морето?

Рафаел Алберти

1

Фербе, козар в ранното си детство, чирак-обущар от деветата си година, една вечер каза на Мос, своя майстор, че бил виждал зенните из околностите на Кала Маргарита.

Островът беше каменлив, с обширни пясъчни ивици. Гласовете на поселищата, на жените, кърпещи мрежи, лаят на кучетата, биенето с криле на някоя патица обхождаха на откоси тръстики и камъш с бързината на отвявана пепел. Тъй че Мос предупреди Фербе да пази благоразумно мълчание относно такива умопомрачения. Но Фербе не се съгласи, че са умопомрачения, и се запъна да повтаря как от някое време насам, когато ходел като козар из вътрешността на острова, гдето растеше мъхът и някаква нежна, уханна и оскъдна трева, зенните му се явявали няколко пъти, по начин повече или по-малко прикрит.

Мос отново му препоръча да мълчи. Времената бяха смутни, произходът на Фербе и неговият самия не бяха ясни, по преценка на някои високопоставени и предостойни, тъй че по-добре беше да си затварят устата.

В продължение на няколко дни Фербе мълча, но една нощ отсъствува от работилницата, където обикновено спеше между чували с изрезки; и не се появи чак до късно сутринта, а когато дойде, очите му блестяха, а по дрехата му бяха полепнали пясък и сухи водорасли, от тия, които морето изхвърля на плажа.

Преваляше месец октомври, слънцето едва грееше и студен бриз уби последните цветя в градината на Мос. Той му рече: „Да не ти минава и през ум да говориш на някого, даже и на мене, къде си ходил.“

Ала никой не можеше да върже езика на Фербе, който заяви, че бил коронован за цар оная нощ от зенните. Щом го чу тоя път, Мос се разлюти, удари го с аршина и опита да изтръгне от него някаква истина за тъй наречените зенни. Но Фербе не притури нищо, само повтаряше инатливо: „Когато хората достигнат своята истинска и последна форма, зенните ще се възнесат от водорасли и сюнгери в морските дълбини; а морето и небето ще се слеят, истината и правдата ще възцаруват; но за това е необходимо да не умирам, никой да не ме докосва, защото само аз бях способен да чуя техните гласове, да ги видя и разбера. Тъй че докато стане това, не трябва да умирам; и затова ме короноваха за цар, и ще направя хората да го проумеят.“

Никоя от тия объркани думи, изречени с мътен глас, сякаш от някой лунатик, Мос не разбираше. Никога не бе чувал толкова дълго словоизлияние от устните на Фербе, мълчаливо момче със свъсени вежди и полусъкрушен и полубунтовен вид. Мос пак му рече: „Внимавай да не повториш това на някого, нещастнико.“

Ала Фербе не млъкна. Даже отиде на площада с тържището и наговори пред търговците лозунгите на ония особени зенни, които го били короновали за цар.

(Никаква полза да се казва истината; светът, думаха, бил огромен и пълен с мъст, хората отчаяно търсели жертви, с които да изкупуват големите си вини, с какъв свиреп и раняващ смях преследваха бъдещите си подсъдими, че да ги замъкнат до жертвоприношението и да могат да се изправят пред Безмилостния и да му рекат: виж, ще ти поднесем в жертвоприношение тоя, който ти вреди. Така го виждаше навремени и млъкваше, и нищо не казваше на никого за самия себе си, за скритите и търпеливи зенни, вдън света, в опакото на килима, във вътъка на огромния гергеф: отвъд свирепите постъпки. Но сега му бяха заповядали: „Ти ще бъдеш нашият цар“ и вече не можеше да мълчи, вече никой не трябваше да го докосне.)

Мос му се караше разтреперан: „Върви си, махни се и заключи уста или ще пламнеш като светилник!“ Мос го обичаше, държеше го при себе си от дете, когато още миришеше на коза и пасбища; сега се боеше за него, а също и за самия себе си и за своята обущарница. „Заключи уста, безразсъднико, иди в планината, моли се, мълчи…“

Ала вместо това Фербе оповестяваше сред площада с тържището: „Аз съм царят на зенните.“

Изпърво чу подигравки и посрещна в лицето си обелки от плодове, развалени яйца и детски и женски смях. Но един ден го отведоха стражниците и му рекоха: „Пиян си, преспи тук пиянството си“, макар да не бе вкусвал нито една капка вино. На следващия ден го пуснаха, удариха му няколко тояги и го предупредиха: „Върви и не вдигай повторно безпорядък.“ Ала Фербе не можеше да мълчи, имаше поръка, зенните му бяха рекли: „Чакаме от векове и векове“ и той предупреждаваше: „Да не ги ослепяваме с толкова гняв, ще избухне гневът, светът цял ще пламне като някое ужасно смрадливо и черно слънце.“

И на грънчарите, на мъжете, които идваха от земите на Изтока с натоварените си магаренца, на ония, които са продавали зеленчуци, вино и тъкани, им казваше: „Снощи зенните ме направиха свой цар.“ И ако някой питаше: „Кои са тия зенни?“, той думаше: „Живеят и не живеят, изчакват там на дъното, люлеят се в най-дълбокото място и призовават и оповестяват, че ще се изкатерят, ще дойдат тъкмо в нужния час и хората ще бъдат праведни. Затова те ме направиха свой цар и ми рекоха: ти си невинен, чист, наш цар си, защото ни разбра. Защото никой по-рано не ги е познавал освен мене.“

Фербе отнесе още двадесет дена затвор и четиридесет удара с камшик. Накрая го хвърлиха в затвора, съдиха го и го осъдиха на клада.

В края на ноември, една светлиста и студена утрин, Фербе бе отведен с други десет на уреченото място. Вързан о̀ стълба, пак го призоваваха, та да признае своето вещерство и вземания-давания със Злия враг, нещо, което отрече. Отхвърли и каквато да била помощ.

(Аз съм друг, не е все едно, имаме различни причини и съм ужасно свързан с тая тълпа, някой се съпротивява и ридае, а онзи вика от ярост; огромна ярост изпълва въздуха на света и нищо от всичко това не е моето, нищо от това не съм аз. Даже нямам и отделно място, така ме държат заедно с тия, колко различни въпроси искат да се изяснят сега! Аз му викнах на Мос: избраха ме за свой цар; и никой не може сега да ме докосне. Ще дойдат за мене, ще ме отведат в тайното обещано място, аз знам всичко, което човек може да знае: корените и последните клони на всички неща; всичко знам аз сега, защото съм невежа и глупак. Казва Мос: ти, невежа и глупак, ще се погубиш, мълчи. Говорих, така трябваше да бъде, моето ново положение ме задължава, не мога да не го провъзглася: направиха ме свой цар, аз съм царят, вече никой да не ме докосва.)

Към единайсет сутринта Фербе гореше. Тялото му пламна със силен блясък, един бял блясък го стопи преди неговите другари и не даде изяви на болка, нито пък на уплаха.

В два следобед мирис на изгорено месо тегнеше над целия град, своеобразна мъгла, черна и мазна, се лепеше по стените на къщите, по дърветата и дрехите на хората.

Вятърът духна над площади и пясъци и отнесе пепелта в морето.

Личните вещи на Фербе, тоест неговата чиния, костената му лъжица, дрехите му, столът без облегалка, на който сядаше, и сечивата, които бе използвал, бяха изгорени или строшени и хвърлени в морето.

Мос плака цяла нощ. Но след някое време го забрави.