Стефани Майър
Затъмнение (6)

Четвърта глава
Противоестествено

Седмицата не беше от най-приятните.

Знаех, че реално нищо не се е променило. Вярно, че Виктория не се беше отказала от намеренията си, но нима се бях надявала дори и за миг, че ще го направи? Поредната й поява само бе потвърдила нещо, което вече знаех. Нямаше причина за нов пристъп на паника.

На теория. На практика не бе никак лесно да избегна паниката.

Дипломирането бе само след няколко седмици, но се чудех дали не е глупаво да чакам така, крехка и вкусна, да ме връхлети поредната катастрофа. Струваше ми се твърде опасно да си стоя човек — направо си просех неприятностите. Човек като мен не биваше да е човек. Човек с моя късмет не биваше да е чак толкова безпомощен.

Но никой не желаеше да ме чуе.

Карлайл бе заявил:

— Ние сме седмина, Бела. А с Алис на наша страна не мисля, че Виктория би могла да ни изненада. Смятам, че е важно, заради Чарли, да се придържаме към първоначалния план.

Есме бе добавила:

— Никога няма да позволим да ти се случи нещо, миличка. Сама знаеш. Моля те, не се тревожи — и ме беше целунала по челото.

Емет се беше обадил:

— Много съм доволен, че Едуард не те уби. Всичко е далеч по-забавно, когато си наоколо.

Розали го изгледа гневно.

Алис бе направила физиономия:

— Направо ме обиждаш. Да не искаш да ми кажеш, че действително се тревожиш за това?

— Щом не е толкова страшно, тогава защо Едуард ме замъкна чак във Флорида? — попитах троснато.

— Не си ли забелязала вече, Бела, че Едуард проявява известна склонност да преувеличава опасностите?

Джаспър мълчаливо бе изтрил цялата паника и напрежение от тялото ми със загадъчния си талант да контролира емоциите. Бях се успокоила и им бях позволила да ме разубедят.

Естествено, спокойствието ме беше напуснало веднага щом двамата с Едуард излязохме от стаята.

И така, консенсусът гласеше — трябва да забравя, че ме преследва побеснял вампир, твърдо решен да ме убие. И да си гледам живота.

Опитах се. И с изненада установих, че имаше и други неща, които ме напрягаха почти толкова, колкото присъствието ми в списъка на застрашените видове.

И това бе реакцията на Едуард, която се оказа най-вбесяваща от всички.

— Въпросът е между теб и Карлайл — ми беше казал. — Естествено, знаеш, че стига да пожелаеш, съм готов във всеки един момент да го направя между мен и теб. Знаеш и условието ми — и се бе усмихнал ангелски.

Ох! Действително бях наясно с условието му. Едуард бе обещал, че лично ще ме промени, когато поискам… стига преди това да се омъжа за него.

Понякога се чудех дали не се преструва, че не може да чете мислите ми. Как иначе щеше да налучка единственото условие, което ми бе толкова трудно да приема? Единственото условие, което можеше да отложи решението ми.

Въобще седмицата беше ужасна. А днешният ден беше най-лошият от всички.

Винаги ми беше неприятно, когато Едуард отсъстваше. Алис не беше видяла нищо необичайно за уикенда, така че бях настояла да се възползва и да отиде на лов с братята си. Знаех колко се отегчаваше, когато се задоволяваше с лесната, близка плячка.

— Иди се позабавлявай — му казах. — И да хванеш няколко планински лъва и за мен.

Никога не бих признала колко ми е тежко, когато го няма — как ме връхлитат старите кошмари от времето, когато ме бе изоставил. Ако знаеше, щеше да се чувства ужасно, щеше да се страхува да замине, където и да било дори когато е неотложно. Така беше в началото след завръщането от Италия. Златните му очи бяха станали съвсем черни и той се измъчваше от допълнителна жажда, освен онази, с която ежедневно се бореше. Така че надявах смело изражение и едва ли не го изритвах през вратата всеки път, когато Емет и Джаспър тръгваха на лов.

Но май все пак се досещаше. Поне донякъде. Тази сутрин намерих бележка на възглавницата си:

„Ще се върна толкова скоро, че няма да имаш време да усетиш липсата ми. Грижи се за сърцето ми — оставих го при теб.“

Разполагах с безкрайна, пуста събота и нищо, с което да я запълня, освен сутрешната смяна в Нютъновия магазин „Олимпийско оборудване“. И, разбира се, така утешителното обещание на Алис.

— Аз ще остана да ловувам някъде наоколо. Ще съм на петнадесетина минути от теб, ако ти потрябвам. И ще си държа очите на четири за неприятности.

Превод: не се опитвай да вършиш глупости, само защото Едуард не е тук.

Алис като нищо би ми разчовъркала пикапа точно като Едуард.

Опитах се да гледам на нещата от хубавата страна. След работа се бях уговорила с Анджела да й помогна за писмата, така че щях да убия малко време. Чарли беше в чудесно настроение заради отсъствието на Едуард, така че не беше зле да му се порадвам, докато го имаше. Алис би прекарала вечерта с мен, ако се отчаех дотам, че да я помоля. А утре Едуард щеше да се прибере. Все някак щях да оцелея.

Тъй като не исках да пристигна абсурдно рано на работа, задъвках бавно закуската си — овесено кръгче по овесено кръгче. А след като измих чиниите, подредих магнитните фигурки върху хладилника в съвършена редица. Може би развивах някаква форма на маниакално поведение.

Последните две магнитчета — кръгли, черни и практични, които ми бяха любими, защото можеха без проблем да задържат по десет листчета хартия върху хладилника — не желаеха да угодят на манията ми. Явно полярността им беше различна, защото всеки път, когато се опитах да залепя второто, първото напускаше редицата с подскок.

По някаква причина, вероятно именно заради зараждащата се мания, това ужасно ме дразнеше. Защо отказваха да играят по правилата? Оглупяла от упоритост, не спирах да ги бутам едно до друго, очаквайки внезапно да коригират поведението си. Бих могла да обърна едното от двете наопаки, но това ми се струваше пораженческо. Накрая, ядосана повече на себе си, отколкото на магнитите, ги отлепих от хладилника и ги приближих с две ръце. Нужно беше известно усилие — бяха достатъчно мощни, че да окажат съпротива — но все пак ги принудих да стоят едно до друго.

— Виждате ли? — казах на глас, наясно, че разговорите с неодушевени предмети не вещаят нищо хубаво. — Не е чак толкова ужасно, нали?

Останах така като пълна идиотка в продължение на една секунда, отказвайки да приема, че не мога да окажа трайно влияние върху научните постулати. След това с въздишка върнах магнитчетата върху хладилника, на педя разстояние едно от друго.

— Няма нужда да сте толкова твърдоглави — измърморих.

Все още беше твърде рано, но реших, че е по-добре да се измъкна от къщата, преди неодушевените предмети да започнат да ми отговарят.

Когато пристигнах в магазина, Майк методично метеше пътечките между стелажите, докато майка му редеше разни стоки върху тезгяха. Заварих ги насред някакъв спор и дори не ме усетиха.

— Но това е единствената възможност на Тайлър — мрънкаше Майк. — Нали каза, че като се дипломирам…

— Ще се наложи да изчакате — тросна се госпожа Нютън. — Двамата с Тайлър ще си измислите друго забавление. Няма да ходите до Сиатъл, докато полицията не сложи край на онова, което става там! Знам, че Бет Кроули е казала същото на Тайлър, така че не се дръж все едно аз съм лошата… О, добро утро, Бела — каза тя, когато случайно ме зърна, и незабавно придаде бодър тон на гласа си. — Подранила си.

Карън Нютън беше последният човек, когото би ми хрумнало да назнача в магазин за туристическо оборудване. Съвършено изрусената й коса винаги бе пригладена в елегантен кок на тила й, маникюрът й бе оформен от професионалисти, а също и педикюрът, както се виждаше от сандалите на висок ток, рязко отличаващи се от предлаганите в магазина туристически обувки.

— Нямаше много движение — пошегувах се и измъкнах отвратителната си електриковооранжева престилка изпод щанда. Учудвах се, че и госпожа Нютън като Чарли се е впрегнала за ситуацията в Сиатъл. Мислех, че той преувеличава нещата.

— Ами, ъъъ… — тя се поколеба за миг, играейки си неловко с купчина листовки, които редеше край касовия апарат.

Спрях, нахлузила престилката наполовина. Това изражение ми беше познато.

Когато бях уведомила семейство Нютън, че няма да работя за тях през лятото — че реално ги зарязвам в най-напрегнатия момент от годината — бяха започнали да обучават Кейти Маршъл на мое място. Не можеха да си позволят да плащат и на двете ни едновременно, тъй че когато денят се очертаваше по-спокоен…

— Канех се да звънна — продължи госпожа Нютън. — Днес май не очакваме кой знае колко работа. Двамата с Майк вероятно ще успеем да се справим. Съжалявам, че си станала рано и си шофирала дотук…

В друг ден щях да съм във възторг от подобно развитие на нещата. Но днес… не чак толкова.

— Добре — въздъхнах.

Раменете ми увиснаха. Какво щях да правя сега?

— Не си честна, мамо — обади се Майк. — Ако Бела иска да работи…

— Не, няма нищо, госпожо Нютън. Наистина, Майк. Имам да уча за изпитите и разни други работи… — не исках да се превръщам в причина за семейни разногласия, след като така или иначе се караха.

— Благодаря ти, Бела. Майк, пропусна четвъртата пътека. Бела, имаш ли нещо против да изхвърлиш тези листовки в някоя кофа като излизаш? Обещах на момичето, което ги остави, че ще ги наредя върху щанда, но наистина нямам място.

— Разбира се, няма проблем — прибрах престилката, пъхнах листовките под мишница и се запътих навън в проливния дъжд.

Кофата беше отстрани, там, където паркирахме ние, служителите. Затътрих крака натам, подритвайки раздразнено камъчетата по пътя си. Тъкмо се канех да метна купчинката яркожълти хартийки, когато заглавието, написано най-отгоре с тъмни печатни букви, улови погледа ми. И най-вече една от думите.

Стиснах листовките с две ръце и зяпнах изображението под заглавието. В гърлото ми се образува буца. „СПАСЕТЕ ОЛИМПИЙСКИЯ ВЪЛК“ Под думите имаше детайлна рисунка на вълк пред една ела, главата му бе отметната назад, сякаш виеше към луната. Рисунката ме смути — нещо в жалната поза на вълка го караше да изглежда като изоставен. Сякаш виеше от мъка.

След секунда вече тичах към пикапа, все така стиснала листовките.

Петнадесет минути, само с това разполагах. Но щеше да е предостатъчно. До Ла Пуш имаше само петнадесет минути, а със сигурност щях да пресека границата няколко минути, преди да стигна градчето.

Пикапът изръмжа и се съживи без затруднения.

Алис не би могла да види действията ми, защото въобще не ги бях планирала. Ключът беше в изненадващото решение! И стига да бях достатъчно бърза, щях да успея да го осъществя.

В бързината бях изпуснала влажните листовки и те се разпиляха в шарена бъркотия върху седалката до мен — стотина тъмни заглавия, стотина мрачни, виещи вълци на жълт фон.

Потеглих с бясна скорост по мокрото шосе, като пуснах чистачките на най-високата степен и си запуших ушите за стоновете на древния двигател. Успях да придумам пикапа да се движи с максималната скорост от деветдесет километра в час и се молех да се окаже достатъчна.

Нямах никаква представа къде минава границата, но когато подминах първите къщи край Ла Пуш, започнах да се чувствам по-спокойна. Със сигурност бях в зоната, в която Алис не можеше да ме последва.

Обещах си да й се обадя още следобед от Анджела, за да знае, че съм добре. Нямаше причина да се тревожи. Всъщност изобщо нямаше нужда да ми се ядосва — Едуард щеше да е бесен за двама, когато се прибере.

Пикапът хриптеше от изтощение, когато най-после спря със стържене пред познатата стара червена къща. Буцата отново набъбна в гърлото ми, когато се взрях в малката къщурка, която някога ми бе послужила за убежище. Толкова време беше минало оттогава.

Преди да успея да изгася двигателя, Джейкъб вече стоеше на прага с лице, объркано от изненада.

Във внезапната тишина, която настъпи след заглъхването на рева от двигателя, го чух как ахва.

— Бела?

— Здрасти, Джейк!

— Бела! — извика той отново и усмивката, която толкова чаках, се разтегна върху лицето му като слънце, което се измъква от хватката на облаците. Зъбите му блеснаха на фона на червеникавата кожа. — Не мога да повярвам!

Затича се към пикапа и почти ме измъкна през отворената врата, а после двамата се разскачахме като малки деца.

— Как се озова тук?

— Измъкнах се тайно!

— Супер!

— Здрасти, Бела! — Били се бе придвижил до прага, за да разбере каква е причината за суматохата.

— Здрасти, Бил!

В същия миг останах без дъх — Джейкъб ме беше сграбчил в мечешка прегръдка, която не ми позволяваше да дишам, и ме въртеше в кръг.

— Боже, колко се радвам да те видя тук!

— Не мога… да дишам — задъхах се.

Той се разсмя и ме пусна на земята.

— Добре дошла отново, Бела — каза ухилен. С тон, който сякаш казваше добре дошла у дома.

 

 

Тръгнахме на разходка, твърде превъзбудени, за да стоим на едно място в къщата. Джейкъб буквално подскачаше, докато ходехме, и на няколко пъти се наложи да му напомням, че моите крака не са по три метра.

Вървейки, усетих как на бял свят се появява една друга версия на мен самата, онази, която съществуваше, когато бях с Джейкъб. Малко по-млада, малко по-безотговорна. Която понякога вършеше ужасни глупости без каквато и да било причина.

Повишеното ни настроение се задържа през първите няколко теми от разговора: кой как е, какви ги върши, с колко време разполагам и какво ме бе довело тук. Когато със запъване му разказах за листовката с вълка, гръмовният му смях отекна сред дърветата.

Но след това, когато тръгнахме зад магазина между гъстите храсталаци, които опасваха далечния край на Фърст Бийч, стигнахме и до неприятните теми. Твърде скоро заговорихме за причината за дългата ни раздяла и чертите на приятеля ми отново се стегнаха в мъчително познатата горчива маска.

— Та какво всъщност стана? — попита Джейкъб, изритвайки с излишна сила парче дърво от пътя си. То полетя над пясъка и тупна в камъните. — Искам да кажа от последния път, когато бяхме… ами, преди, нали знаеш… — не можеше да намери правилните думи. Пое си дълбоко въздух и опита отново. — Всъщност питам дали… нещата са точно както преди да замине? Всичко ли му прости?

— Оказа се, че няма какво да прощавам — казах с въздишка.

Щеше ми се да прескоча тази част, предателствата, обвиненията, но знаех, че ще трябва да си кажем всичко, преди да можем да преминем на друга тема.

Лицето на Джейкъб се сбърчи, сякаш току-що бе изял цял лимон.

— Жалко, че Сам не те снима, когато те намери онази нощ миналия септември. Снимката щеше да е веществено доказателство номер едно.

— В случая няма обвиняем.

— А може би трябва.

— Даже и ти не би го винил, че си тръгна, ако знаеше защо го е направил.

Той ме гледа няколко секунди.

— Добре — отвърна предизвикателно, с леден тон. — Изненадай ме!

Враждебността му ме изморяваше — жулеше отворени рани. Толкова ме болеше, че ми се сърди. Напомняше ми за онзи ужасен следобед, толкова отдавна във времето, когато по заповед на Сам ми беше заявил, че не можем да бъдем приятели. Мълчах една секунда, за да се успокоя.

— Заминал, защото смятал, че не бива да общувам с вампири. Решил, че за мен ще е по-здравословно, ако си тръгне.

Джейкъб онемя. Трябваше му минута, за да се съвземе. Каквото и да беше решил да каже, очевидно вече не вървеше. Бях доволна, че не е наясно с конкретния повод за решението на Едуард. Можех само да си представям какво щеше да си помисли, ако разбере, че Джаспър се е опитал да ме убие.

— Но се върна, нали? — измърмори той. — Жалко, че не може да се придържа към решенията си.

— Ако си спомняш, аз отидох да го върна.

Той ме зяпна за миг, после се предаде. Лицето му се отпусна, а когато заговори, гласът му беше по-спокоен.

— Вярно. Тази история така и не я научих. Какво се случи?

Поколебах се, прехапала устна.

— Тайна ли е? — в гласа му се промъкна подигравателна нотка. — Не ти ли дават да ми кажеш?

— Не — срязах го. — Просто е много дълго.

Той се усмихна арогантно и закрачи по плажа, очаквайки, че ще го последвам.

Въобще не беше забавно да сме заедно, ако смяташе да се държи по този начин. Механично се завлачих след него, без да съм съвсем сигурна дали не е по-добре да се врътна и да си тръгна. Но пък ако се приберях, щеше да се наложи да се изправя пред Алис… така че май не бързах чак толкова.

Джейкъб спря до един познат грамаден дънер — дърво, довлечено от водата с корените и всичко останало, полирано до бяло и заровено дълбоко в пясъка. В известен смисъл това беше нашето дърво.

Седна на тази своеобразна пейка и потупа мястото до себе си.

— Нямам нищо против дългите истории. Има ли достатъчно екшън?

— Има малко — признах и седнах до него.

— Няма как да е истинска история на ужасите, ако няма екшън.

— На ужасите! — присмях се. — Ще можеш ли да слушаш, или ще ме прекъсваш с груби коментари по адрес на приятелите ми?

Той изимитира заключване на устата, след което захвърли въображаемия ключ зад рамото си. Не успях да сдържа усмивката си.

— Ще трябва да започна с нещата, на които вече си бил свидетел — реших, опитвайки се да подредя сюжета в главата си, преди да заговоря.

Джейкъб вдигна ръка.

— Какво има?

— Няма да е зле — обади се. — По онова време не разбирах какво точно се случва.

— Да, ами става още по-объркано, така че внимавай. Нали знаеш, че Алис вижда бъдещето?

Приех намръщената му физиономия за положителен отговор — вълците не бяха във възторг, че легендите за свръхестествените способности на вампирите се оказват истина, и продължих с описанието как сме препускали из Италия, за да спасим Едуард.

Гледах разказът да е максимално сбит — пропусках всичко несъществено. Опитах се да разшифровам реакциите му. Лицето му обаче остана непроницаемо, докато обяснявах как Алис е видяла, че Едуард е решил да се самоубие, след като чул, че съм мъртва. От време на време така дълбоко се замисляше, че не бях съвсем сигурна дали ме слуша. Прекъсна ме само веднъж.

— Ясновидката кръвопийца не може да ни вижда? — повтори той, а изражението му едновременно се изостри и развесели. — Сериозно? Та това е чудесно!

Стиснах зъби и известно време мълчахме, а на лицето му се изписваше все по-силно нетърпение, докато ме чакаше да продължа. Аз го гледах злобно, докато не осъзна, че е допуснал грешка.

— Опа! — каза накрая. — Извинявай — отново заключи устни.

Когато стигнах частта за фамилия Волтури, изражението му се четеше по-лесно. Челюстта му се стегна, космите по ръцете му настръхнаха, а ноздрите му се разшириха. Без да изпадам в подробности, обясних, че Едуард ни е измъкнал с увещания и уговорки, без да споменавам поетото обещание, нито посещението, от което се опасявахме. Нямаше нужда и Джейкъб да сънува моите кошмари.

— Ето сега вече знаеш цялата история — завърших. — Така че е твой ред да говориш. Какво се случи, докато бях при мама? — знаех, че ще сподели повече подробности, отколкото Едуард. Не се тревожеше, че ще ме уплаши.

Джейкъб се наведе напред, изпълнен с въодушевление.

— Ами значи, Ембри, Куил и аз бяхме на пост в събота вечер, съвсем рутинно, и изведнъж — бум! — той разпери ръце, демонстрирайки експлозия. — Ето ти на съвсем нова следа, няма и петнайсет минути, откакто е минала. Сам искаше да го изчакаме, но аз не знаех, че си заминала, и не бях сигурен дали твоите кръвопийци те наглеждат, или не. Така че хукнахме след нея с пълна пара, но още преди да я застигнем, тя пресече границата на споразумението. Разпръснахме се по протежение на линията с надеждата пак да се върне откъм нашата страна. Много беше изнервящо, да знаеш — той поклати глава и косата му падна върху очите му. Вече прораснала, тя беше развалила късата подстрижка, която си бе направил по повод присъединяването си към глутницата. — Озовахме се твърде на юг. Семейство Кълън я погнаха обратно към нашата страна, само на няколко мили северно от нас. Можехме да й спретнем идеална засада само ако знаехме къде да я чакаме.

Отново поклати глава намръщено.

— И тогава стана рисковано. Сам и останалите я настигнаха преди нас, но тя танцуваше точно по линията, а целият клан чакаше от другата страна. Онзи едрият, как му беше името…

— Емет.

— Да, същият. Скочи след нея, но червенокосата бе бърза! Той хукна плътно зад нея и налетя на Пол. И той… е, нали го познаваш Пол.

— Да.

— Изведнъж забрави кого преследваме. Не го виня — едрият беше връхлетял върху него. Пол скочи и… хей, не ме гледай така. Вампирът беше на наша територия.

Опитах се да овладея изражението си, за да може да продължи. Забих нокти в дланите си от ужас, макар да знаех, че всичко свършва добре.

— Както и да е, Пол не уцели и едрият се върна на тяхната страна. Но тогава онази, ами, ъъъ, русата вампирка… — изражението на Джейкъб представляваше комична смесица от отвращение и неволно възхищение, докато се опитваше да намери дума, с която да опише сестрата на Едуард.

— Розали.

— Както и да е. Започна да проявява враждебност, така че двамата със Сам останахме да спасяваме задника на Пол. След това водачът им и другият, русият…

— Карлайл и Джаспър.

Той ме погледна ядосано.

— Знаеш, че въобще не ми пука как се казват. Както и да е, значи Карлайл заговори със Сам, опитвайки се да успокои нещата. И после стана нещо странно и всички се успокоиха страшно бързо. Явно онзи другият, за който си ми казвала, ни правеше нещо с мислите. И макар да знаехме, че той го прави, не можехме да не се успокоим.

— Да, усещането ми е познато.

— Усещаното е много дразнещо, ето какво е. Само че започваш да се дразниш чак след това — той поклати ядосано глава. — Така че Сам и главният вампир се съгласиха, че в момента най-важна е Виктория, и отново хукнахме след нея. Карлайл ни отстъпи границата, за да проследим дирята й, но тя стигна до скалите северно от племето мака, там, където границата следва брега в продължение на няколко километра, и пак скочи във водата. Онзи едрият, и другият, спокойният, поискаха разрешение да пресекат границата и да я последват, но ние, естествено, отказахме.

— Хубаво сте направили. Искам да кажа, че сте постъпили много глупаво, но все пак се радвам. Емет изобщо не внимава. Можеше да пострада.

Джейкъб изсумтя.

— Значи твоят вампир ти каза, че сме ги нападнали без причина, и целият му невинен клан…

— Не — прекъснах го. — Едуард ми разказа съвсем същото, но не толкова подробно.

— Хм — изсумтя тихо Джейкъб и се наведе да вдигне едно камъче измежду милионите, които лежаха в краката ни. С небрежен замах го запрати на стотина метра към залива. — Е, предполагам ще се върне. Тогава пак ще имаме шанс.

Потръпнах. Естествено, че щеше да се върне. Дали следващия път Едуард щеше да ми каже? Не бях сигурна. Май трябваше да следя Алис, да си отварям очите за знаци, че нещата са на път да се повторят…

Джейкъб сякаш не забеляза реакцията ми. Гледаше към вълните със замислено изражение, свил плътните си устни.

— За какво мислиш? — попитах след известно мълчание.

— За това, дето ми разказа. Как ясновидката те е видяла да скачаш от скалата и е решила, че искаш да се самоубиеш, и въобще как се оплете всичко… Осъзнаваш ли, че ако само ме беше изчакала, както се бяхме разбрали, кръ… Алис нямаше да види, че скачаш? И нищо нямаше да се промени. Вероятно в момента щяхме да сме в гаража, както всяка друга събота. Във Форкс нямаше да има вампири, а ти и аз… — той не довърши, потъна в мисли.

Тонът му ме смути — явно според него щеше да е добре във Форкс да няма вампири. Сърцето ми задумка неравномерно при мисълта за празнотата на подобна картина.

— Едуард щеше да се върне и без това.

— Сигурна ли си? — попита той, при споменаването на Едуард тонът му отново стана войнствен.

— Раздялата ни… и двамата не я понесохме особено добре.

Той тръгна да казва нещо, ако се съдеше по изражението му — нещо ядовито, но после се спря, пое си дълбоко въздух и подхвана отначало.

— Знаеш ли, че Сам ти е бесен?

— На мен ли? — не схванах веднага. — А, ясно. Смята, че ако ме нямаше, и те нямаше да се върнат.

— Не, не е за това.

— Тогава какъв му е проблемът?

Джейкъб се наведе и вдигна още едно камъче. Започна да го върти с пръсти, впил очи в него, и заговори тихо.

— Когато те видял… в онова състояние, в началото, и Били им казал колко се тревожи Чарли, че не се оправяш, а после, когато започна да скачаш от скалите…

Направих гримаса. Явно никой нямаше да ми позволи да го забравя.

Очите на Джейкъб се вдигнаха към моите.

— Смяташе, че си единственият човек на света, който има точно толкова причини да ненавижда семейство Кълън, колкото и той. Чувства се някак… предаден, че така лесно ги допусна обратно в живота си, все едно никога не са те наранявали.

И за миг не повярвах, че Сам е единственият, който се чувства по този начин. Затова язвителността в отговора ми бе насочена и към двамата.

— Можеш да кажеш на Сам да върви по…

— Я гледай! — прекъсна ме Джейкъб и посочи един орел, който тъкмо се спускаше стремглаво към океана от невероятна височина. В последния миг се спря и само ноктите му набраздиха водната повърхност за части от секундата. След това крилете му отново запляскаха нагоре, напрягайки се да повдигнат товара на огромната риба, която бе сграбчил.

— Тази гледка може да се види навсякъде — каза Джейкъб, а гласът му внезапно прозвуча отчужден. — Природата следва курса си, ловецът — плячката си, безкрайният цикъл на живота и смъртта.

Не схванах смисъла на лекцията върху законите на природата — реших, че просто се опитва да смени темата. Но когато ме погледна, в очите му играеше мрачно чувство за хумор.

— Но никога не се случва рибата да се опита да целуне орела. Това не можеш да го видиш никъде — той се ухили подигравателно.

Насилих се да се усмихна в отговор, макар все още да усещах жлъч в устата си.

— Може пък да се е опитала — предположих. — Трудно е да се каже как разсъждава една риба. Все пак орлите са красиви птици.

— До това ли опира всичко? — попита той с внезапно остър тон. — До външната красота?

— Не бъди глупав, Джейкъб.

— Тогава до парите ли? — настоя той.

— Колко мило — измърморих и се изправих от дървото. — Поласкана съм от високото ти мнение за мен — обърнах му гръб и тръгнах обратно.

— О, не ми се сърди — вече беше плътно зад мен, хвана ме за китката и ме завъртя към себе си. — Сериозно те питам! Опитвам се да разбера, но нищо не проумявам.

Веждите му се бяха сключили гневно, а очите му бяха съвсем черни в дълбоките си сенки.

— Обичам го. Не защото е красив или пък защото е богат! — изплюх думата в лицето му. — Далеч предпочитам да не беше нито едното, нито другото. Така поне малко щеше да се изравни пропастта помежду ни — защото пак ще си остане най-любвеобилният, всеотдаен, прекрасен и добър човек, когото съм срещала. Естествено, че го обичам. Толкова ли е трудно да го разбереш?

— Невъзможно е да разбера.

— Тогава би ли ме осветлил, Джейкъб — пуснах на воля сарказма си. — Каква може да е разумната причина някой да обича някого? Тъй като очевидно нещо бъркам.

— Мисля, че е най-добре да се потърси обект сред собствения вид. Така обикновено се получава по-добре.

— Но това е отвратително! — озъбих се. — Явно не ми остава друг, освен Майк Нютън.

Джейкъб трепна и прехапа устна. Видях, че думите ми го бяха наранили, но бях твърде ядосана, за да ми дожалее. Пусна китката ми, скръсти ръце върху гърдите си, извърна поглед от мен и се загледа в океана.

— Аз също съм човек — измърмори той едва доловимо.

— Но не колкото Майк — продължих безмилостно. — Все още ли смяташ, че това е най-важното условие?

— Не е същото — Джейкъб не сваляше поглед от сивите вълни. — Аз не съм си го избирал.

Изсмях се кратко, невярващо.

— Да не мислиш, че Едуард си го е избрал? Та и той като теб не е имал представа какво го чака. Не е като да е кандидатствал.

Джейкъб клатеше глава напред-назад с къси, отривисти движения.

— Знаеш ли, Джейкъб, ужасно си самодоволен с морала си, като се има предвид, че си върколак все пак.

— Не е същото — повтори той и ме изгледа ядно.

— Не виждам разлика. Би могъл да проявиш малко повече разбиране по отношение на семейство Кълън. Просто нямаш представа колко са добри — до мозъка на костите си, Джейкъб.

Намръщи се още повече.

— Не би трябвало да съществуват. Съществуването им е противоестествено.

Гледах го в продължение на една дълга минута с невярващо вдигната вежда. Дори не ме забеляза веднага.

— Какво?

— Като говорим за противоестествени неща… — намекнах.

— Бела — каза той, а гласът му беше бавен, различен. Остарял. Внезапно ми се стори, че звучи като по-възрастен от мен — като родител или учител. — Това, което съм, ми е вродено. То е част от същността ми, от същността на семейството ми, от същността на племето ни — това е причината все още да съществуваме. Освен това — той ме погледна с непроницаеми черни очи — все пак съм човек.

Вдигна ръката ми и я притисна до трескаво горещите си гърди. Под дланта си, през тениската му, долових ритмичното туптене на сърцето му.

— Нормалните хора не могат да подхвърлят мотори като теб.

Той се усмихна с бледа, насилена усмивка.

— Нормалните хора бягат от чудовища, Бела. А и никога не съм твърдял, че съм нормален. Само, че съм човек.

Твърде много ми костваше да продължавам да му се сърдя. Още докато отдръпвах ръката си от гърдите му, на лицето ми започна да се разтяга усмивка.

— На мен доста ми приличаш на човек — признах. — Поне в момента.

— Чувствам се човек — той се взря някъде зад мен с объркано лице. Долната му устна потрепери и той свирепо я прехапа.

— О, Джейк — прошепнах и се пресегнах за ръката му. Точно за това бях дошла. Точно за това бях готова да понеса всичко, което ме очакваше, когато се прибера. Защото, под целия гняв и сарказъм, Джейкъб страдаше. Виждаше се ясно в очите му. Не знаех как да му помогна, но знаех, че трябва да положа усилие. И то не просто защото му го дължах. А защото болката му нараняваше и мен самата. Джейкъб бе станал част от мен и връщане назад нямаше.