Стефани Майър
Затъмнение (27)

Двадесет и пета глава
Огледало

Заставих очите си, замръзнали от ужас, да се отместят от овалния предмет, обгърнат от тръпнещи, огнени къдрици. Не исках да се вглеждам в него.

Едуард отново се движеше. Пъргаво, хладнокръвно, почти делово той разчлени обезглавения труп.

Не можех да отида при него — не успявах да накарам краката си да ми се подчинят, бяха като заковани за камъка под тях. Но следях зорко всяко негово действие, търсейки признак, че е ранен. Пулсът ми бавно се успокои, когато не открих нищо. Беше пъргав и грациозен, както винаги. Дори дрехите му не бяха разкъсани.

Той не погледна към мен — замръзнала и втрещена до каменната скала — докато трупаше тръпнещите, гърчещи се крайници. След това ги покри със сухи борови иглички. Не срещна шокирания ми поглед и когато се стрелна в гората след Сет.

Нямах време да се окопитя, преди двамата да се върнат. Едуард носеше късове от тялото на Райли, а Сет бе захапал най-големия — торса. Добавиха товара си към купчината и Едуард извади някакъв сребърен правоъгълник от джоба си. Щракна със запалката и я протегна към сухите съчки. Пламнаха мигом, издължени езици оранжев огън бързо лизнаха пирамидата.

— Събери всички късове — тихо каза Едуард на Сет. Заедно, вампирът и вълкът, претърсиха лагера, като от време на време хвърляха по някой къс бял камък в огъня. Сет ги влачеше между зъбите си. Мисълта ми не функционираше достатъчно добре, за да разбера защо не се трансформира в човешки образ с ръце.

Едуард не откъсваше очи от работата си.

Най-после свършиха, а яростният огън издигна колона задушлив лилав дим към небето. Гъстият пушек бавно се виеше, неочаквано плътен. Миришеше на горящ тамян и ароматът беше неприятен. Прекалено тежък, прекалено силен.

Сет отново издаде онзи подобен на кикот звук някъде дълбоко от гърдите си.

През напрегнатото лице на Едуард пробяга усмивка.

Той протегна напред свитата си в юмрук ръка. Сет се ухили, разкривайки дълъг ред остри като ками зъби, и блъсна с нос ръката на Едуард.

— Добър екип сме — промърмори Едуард.

Сет излая нещо подобно на смях.

И тогава Едуард си пое дълбоко въздух и бавно се обърна да ме погледне.

Не разбирах изражението му. Очите му бяха напрегнати, сякаш бях враг — нещо повече, в тях се таеше страх. А не беше показал страх, докато се биеше с Райли и Виктория… Мозъкът ми отказваше да работи, зашеметен и безполезен като тялото ми. Втренчих се озадачено в него.

— Бела, любов моя — каза той с най-нежния си глас и тръгна към мен умишлено бавно, с вдигнати ръце и обърнати нагоре длани. Въпреки замъгленото ми съзнание жестът ми напомни на заподозрян, който приближава към полицай и му показва, че не е въоръжен…

— Бела, пусни камъка, моля те. Внимателно. Да не се нараниш.

Напълно бях забравила за грубото си оръжие, което все още стисках толкова силно, че кокалчето ми крещеше в протест. Дали не го бях пукнала наново? Този път Карлайл със сигурност щеше да ми сложи гипс.

Едуард се спря нерешително на няколко крачки от мен, протегнал ръце във въздуха, очите му бяха все така изпълнени със страх.

Трябваха ми няколко секунди, за да си спомня как да движа пръстите си. Камъкът тупна на земята, а ръката ми остана замръзнала в същото положение.

Едуард леко се отпусна, когато ръката ми остана празна, но не се приближи.

— Не се страхувай, Бела — прошепна той. — В безопасност си. Няма да те нараня.

Това странно обещание ме обърка още повече. Погледнах го като малоумна, опитвайки се да го разбера.

— Всичко ще бъде наред, Бела. Знам, че се страхуваш, но всичко свърши. Никой няма да те нарани. Няма да те докосна. Няма да те нараня — отново повтори той.

Яростно примигнах и успях да проговоря.

— Защо непрекъснато повтаряш това?

Направих една несигурна крачка към него и той се отдръпна.

— Какво има? — прошепнах. — Какво искаш да кажеш?

— Ти… — златистите му очи ме погледнаха точно толкова объркани, колкото се чувствах аз. — Не се ли страхуваш от мен?

— Да се страхувам ли? Защо?

Заклатушках се напред и се препънах в нещо — вероятно в собствения си крак. Едуард ме подхвана и аз зарових лице в гърдите му и захлипах.

— Бела, Бела! Толкова съжалявам. Всичко свърши, всичко свърши.

— Добре съм — задишах тежко. — Добре съм… Просто… Полудявам… Дай ми… Една минутка…

Ръцете му ме притиснаха по-силно.

— Съжалявам — повтаряше той отново и отново.

Останах вкопчена в него, докато най-после задишах равномерно, после започнах да го целувам: гърдите му, раменете му, врата му — всяка част от него, която можех да достигна. Съзнанието ми бавно започваше да се съвзема.

— Добре ли си? — тревожно питах между целувките. — Тя нарани ли те?

— Съвсем добре съм — увери ме той, заровил лице в косата ми.

— А Сет?

Едуард се засмя.

— Повече от добре. Всъщност е безкрайно доволен от себе си.

— А останалите? Алис, Есме? Вълците?

— Всички са добре. Тамошната битка също приключи. Минала е гладко, както ти обещах. Ние отнесохме най-лошото.

Бавно асимилирах думите му, оставих ги да проникнат в съзнанието ми.

Семейството и приятелите ми бяха в безопасност.

Виктория нямаше да ме преследва повече. Всичко беше приключило.

Всичко беше наред.

Но бях толкова объркана, че добрите новини трудно проникваха в съзнанието ми.

— Кажи ми защо — настоях — защо мислеше, че ме е страх от теб?

— Съжалявам — извини се отново, макар да нямах представа за какво. — Толкова съжалявам. Не исках да ставаш свидетел. Да ме виждаш такъв. Знам, че съм те ужасил.

Наложи се отново да се замисля за колебанието, с което се бе приближил към мен с протегнати напред ръце. Може би очакваше да избягам, ако направи някое рязко движение…

— Сериозно ли? — попитах накрая. — Ти… какво? Реши, че си ме изплашил! — изсумтях. Сумтенето беше най-удобната реакция, гласът ми нито трепереше, нито пресекваше. А и звучеше небрежно.

Той сложи ръка под брадичката ми и повдигна главата ми, за да види изражението ми.

— Бела, аз просто… — поколеба се той и след това се насили да продължи. — Току-що обезглавих и разчлених живо същество на няколко метра от теб. Това не те ли притеснява?

Той ме изгледа смръщено.

Свих рамене. И този жест беше удобен. Крайно небрежен.

— Всъщност не. Притеснявах се единствено, че двамата със Сет може да пострадате. Исках да ви помогна, но нямах кой знае какви варианти…

Той внезапно се ядоса и гласът ми замря.

— Да — натърти. — Малкото ти представление с камъка. Знаеш ли, че едва не ми докара сърдечен удар? А това никак не е лесно.

Сърдитият му поглед ми пречеше да отговоря.

— Исках да помогна… Сет беше ранен…

— Сет само се преструваше, че е ранен, Бела. Това беше номер. А ти…! — той поклати глава. Не можеше да продължи — Сет нямаше как да погледне какво правиш и се наложи да се намеся. Сега е разстроен, че не може да претендира за безусловна победа.

— Сет… се е преструвал?

Едуард сурово кимна.

— О!

И двамата погледнахме към Сет, който старателно отбягваше погледите ни, втренчен в пламъците. От всеки негов косъм се излъчваше самодоволство.

— Е, нямаше как да разбера — отбранително казах. — Не е лесно да съм единственият безпомощен човек наоколо. Само почакай да стана вампир! Следващия път няма да седя на скамейката.

По лицето му преминаха десетки емоции и накрая изражението му се развесели.

— Следващия път? Да не очакваш нова война?

— С моя късмет? Нищо чудно.

Той врътна очи, но виждах, че ликува — и двамата се бяхме замаяли от облекчение. Всичко беше свършило. Но… дали беше така?

— Чакай малко! Преди да дойдат, не спомена ли нещо? — потръпнах, припомняйки си точно какво се беше случило… какво щях да кажа на Джейкъб? Разбитото ми сърце болезнено се сви. Трудно ми беше да повярвам, почти невъзможно, но най-трудната част от този ден не беше зад гърба ми. Продължих. — За някакво усложнение? И че Алис трябва да уточни момента със Сам. Каза, че нещата ще са на косъм. Кое ще е на косъм?

Очите на Едуард се стрелнаха към Сет и двамата си размениха многозначителни погледи.

— Е? — настоях.

— Всъщност нищо особено — бързо отвърна Едуард. — Но трябва да тръгваме…

Той понечи да ме метне на гръб, но аз напрегнах тяло и се дръпнах.

— Дай определение за „нищо особено“!

Едуард обгърна ръцете ми с длани.

— Имаме само една минута, затова не изпадай в паника, нали? Казах ти, че няма причини да се страхуваш. Ще ми се довериш ли?

Кимнах, стремейки се да прикрия внезапно обзелия ме ужас — колко удари можех да понеса, преди да рухна?

— Няма причини да се страхувам. Ясно.

Той сви устни за миг, опитвайки се да реши какво да каже. След това рязко се обърна към Сет, сякаш вълкът го беше извикал.

— Какво прави тя? — попита Едуард.

Сет изскимтя тревожно, напрегнато. Косъмчетата по врата ми настръхнаха.

В продължение на един безкраен миг настъпи мъртвешка тишина.

Едуард ахна.

— Не! — ръката му се стрелна, като че ли да хване нещо, което не виждах. — Недей…

Тялото на Сет се разтърси от мощна тръпка и от дробовете му се откъсна рев, изпълнен с агония.

В същия миг Едуард падна на колене и хвана главата си с ръце, а лицето му потъмня от болка.

Изпищях от ужас и паднах на колене до него. Опитах се да дръпна ръцете от лицето му, но дланите ми бяха потни и се плъзгаха безсилно по мраморната му кожа.

— Едуард! Едуард!

Очите му с мъка се концентрираха върху мен и с видимо усилие той отключи стиснатата си челюст.

— Всичко е наред. Ще се оправим. Просто… — думите му секнаха и той отново трепна.

— Какво става? — извиках аз, а Сет ревеше от болка.

— Добре сме. Ще се оправим — изохка Едуард. — Сам… помогни му…

Когато изрече името на Сам, разбрах, че не говори за Сет и себе си. Не тях нападаше някаква невидима сила. Този път кризата не беше тук.

Отново говореше в множествено число.

Бях изразходвала всичкия си адреналин. В тялото ми не бе останала и капка. Залитнах и Едуард ме прихвана, преди да се ударя в скалата. Скочи на крака, сграбчил ме в ръце.

— Сет! — извика той.

Сет беше приклекнал, скован от болка, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се втурне в гората.

— Не! — нареди Едуард. — Отиваш право вкъщи. Веднага. Колкото можеш по-бързо!

Сет изскимтя и поклати огромната си глава.

— Сет, довери ми се.

Огромният вълк се взря в изпълнените с болка очи на Едуард, след това се изправи, втурна се към дърветата и изчезна като призрак.

Едуард силно ме притисна към гърдите си и двамата също се втурнахме през гората, но в друга посока.

— Едуард? — насилих се да кажа въпреки буцата в гърлото ми. — Какво става, Едуард? Какво е станало със Сам? Къде отиваме? Какво става?

— Трябва да се върнем на голямата поляна — каза той тихо. — Ясно беше, че има голяма вероятност да се случи. Алис го видя рано тази сутрин и предаде на Сет чрез Сам. Волтури са решили, че е време да се намесят.

Волтури.

Това беше прекалено. Съзнанието ми отказваше да приеме думите, преструваше се, че не ги разбира.

Дърветата се стрелкаха покрай нас. Тичаше надолу по хълма с такава скорост, че имах чувството, че пропадаме, губим контрол.

— Не се страхувай. Не са дошли за нас. Изпратили са единствено обичайния контингент от охраната, който обикновено разчиства подобни бъркотии. Нищо особено, просто си вършат работата. Но са избрали момента много внимателно. Което ме кара да смятам, че никой в Италия нямаше да страда, ако тези новородени действително бяха намалили членовете на семейство Кълън — изрече думите през зъби, мрачно и сурово. — Ще разбера със сигурност какви са били намеренията им, когато стигнат откритото пространство.

— Затова ли се връщаме? — прошепнах аз. Можех ли да се справя? В съзнанието ми нахлуха образи на развети черни наметала и аз потреперих. Бях на ръба да се пречупя.

— Това е част от причината. Но най-вече защото е по-безопасно, ако в този момент се представим като единен фронт. Нямат причина да ни тормозят, но… Джейн е с тях. Ако реши, че сме далеч от другите, току-виж се изкушила. Подобно на Виктория Джейн също може да предположи, че съм с теб. Деметри, естествено, е с нея. Ако Джейн го помоли, би могъл да ме открие.

Не исках и да си помислям това име. Не исках да си представям това ослепително изящно, детинско лице. От гърлото ми се откъсна странен звук.

— Шштт, Бела! Всичко ще е наред. Алис видя, че ще се справим.

Алис го е видяла? Но… тогава къде бяха вълците? Къде беше глутницата?

— А глутницата?

— Наложи се бързо да си тръгнат. Волтури не уважават съюзите с вълци.

Чувах как дишането ми се ускорява, но не можех да се контролирам. Започнах да се задъхвам.

— Заклевам се, че ще бъдат в безопасност — обеща ми Едуард. — Волтури няма да различат миризмата им, няма да разберат, че тук има върколаци. Изобщо не знаят за съществуването на този вид. Глутницата е в безопасност.

Не можех да асимилирам обяснението му. Ужасът разбиваше на пух и прах опитите ми да се съсредоточа. Ще се оправим, беше казал преди малко… ами виещият от мъка Сет?… Едуард беше избегнал първия ми въпрос, беше отвлякъл вниманието мис името Волтури…

Бях съвсем близо до отговора, но той ми се изплъзваше.

Дърветата пробягваха край нас като нефритенозелени води.

— Какво стана? — прошепнах отново. — Преди малко. Когато Сет започна да вие? Когато те заболя?

Той се поколеба.

— Едуард! Кажи ми!

— Всичко беше приключило — прошепна той. Едва долавях думите му от вятъра, който свистеше край нас заради скоростта. — Вълците не преброили своя дял от вампирите… мислили, че са унищожили всички. А Алис, естествено, не би могла да види…

— Какво е станало?!

— Един от новородените се криел… Лия го открила. Постъпила глупаво, самонадеяно, вероятно е искала да докаже нещо. Нападнала го сама…

— Лия — повторих аз, прекалено изнемощяла, за да изпитам вина от облекчението, което ме заля. — Ще се оправи ли?

— Лия не е пострадала — промърмори Едуард.

Изгледах го продължително.

Сам… помогни му… Беше простенал Едуард. Му, на него, не на нея.

— Почти стигнахме — каза Едуард и се загледа в някаква точка в небето.

Автоматично проследих погледа му. Ниско над дърветата се стелеше тъмнолилав облак. Облак? Та днес беше толкова слънчево… Не, това не беше облак — познах гъстата колона пушек като онази при нашия лагер.

— Едуард — казах аз едва чуто. — Едуард, някой е пострадал.

Та нали чух агонизиращия рев на Сет, видях мъката по лицето на Едуард.

— Да — прошепна той.

— Кой? — попитах аз, въпреки че знаех отговора. Разбира се, че го знаех. Разбира се.

Дърветата забавиха ход с приближаването ни към поляната.

Отне му известно време, преди да отговори.

— Джейкъб.

Успях да кимна веднъж.

— Разбира се — прошепнах.

И тогава съзнанието ми изпусна последната нишка, за която се бе вкопчило.

Всичко наоколо стана черно.

 

 

Първото нещо, което усетих, беше допирът на студени ръце. Повече от две ръце. Ръце, които ме държаха, длан, която подкрепяше бузата ми, пръсти, които галеха челото ми, и други пръсти, притиснати леко в китката ми.

След това чух гласовете. Отначало само бучене, но след това звукът се усили, като че ли някой завърташе копче на радио.

— Карлайл, минаха вече пет минути — гласът на Едуард беше тревожен.

— Ще се свести, когато е готова, Едуард — гласът на Карлайл, както винаги, бе спокоен и уверен. — Днес й се струпа много. Така умът й се предпазва, нека му позволим.

Но умът ми не можеше да се предпази. Беше попаднал в капана на ужаса, който не ме беше напуснал дори докато бях в несвяст, в плен на болката, която беше част от мрака.

Имах чувството, че съм откъсната от тялото си. Бях затворена в някакво ъгълче на съзнанието си, откъдето не можех да контролирам нищо. Не можех да мисля. Мъката беше твърде дълбока. Не можех да се измъкна.

Джейкъб.

Джейкъб.

Не, не, не, не…

— Алис, колко време имаме? — попита остро Едуард, гласът му бе все така напрегнат. Успокоителните думи на Карлайл не му бяха помогнали.

Някъде отдалече долетя гласът на Алис. Доста по-ведър.

— Още пет минути. А Бела ще отвори очи след точно тридесет и седем секунди. Не бих се изненадала, ако вече ни чува.

— Бела, миличка — това бе нежният, успокоителен глас на Есме. — Чуваш ли ме? Вече си в безопасност, миличка.

Да, аз бях в безопасност. Но нима това имаше значение?

В този момент до ухото ми се долепиха хладни устни и Едуард прошепна думите, които ми позволиха да избягам от мъката, заключила ме в клетката на собственото ми съзнание.

— Той ще оживее, Бела. Джейкъб Блак вече се възстановява. Ще се оправи.

Докато болката и ужасът се оттегляха, успях да открия пътя към собственото си тяло. Клепачите ми потрепнаха.

— О, Бела! — Едуард въздъхна с облекчение и докосна с устни моите.

— Едуард — прошепнах.

— Да, тук съм.

Заставих клепачите си да се отворят и се вгледах в топлото злато на очите му.

— Джейкъб ще се оправи ли? — попитах.

— Да — увери ме той.

Вгледах се в очите му за някакъв знак, че само се опитва да ме утеши, но те бяха съвсем искрени.

— Аз лично го прегледах — намеси се Карлайл и аз обърнах глава да го погледна. Изражението му беше сериозно и същевременно успокоително. Невъзможно беше да се усъмня. — Животът му е извън опасност. Оздравява с невероятна скорост, макар че раните му са доста сериозни и ще минат няколко дни, преди да се възстанови напълно. Щом приключим тук, ще направя каквото мога, за да му помогна. Сам се опитва да му помогне да се трансформира в човешкия си вид. Така лечението ще е много по-лесно. — Карлайл леко се усмихна. — Не съм учил ветеринарна медицина.

— Какво се случи с него? — прошепнах. — Колко сериозни са раните му?

Карлайл отново стана сериозен.

— Един от вълците изпадна в беда…

— Лия — въздъхнах.

— Да. Той успя да я изтика, но не му остана време да се защити. Новороденият го стиснал в хватката си и повечето от костите в дясната половина на тялото му са раздробени.

Потръпнах.

— Сам и Пол го настигнали навреме. Когато го пренесли в Ла Пуш, вече се подобрявал.

— И ще се възстанови напълно? — попитах.

— Да, Бела. Няма да има никакви последствия.

Поех си дълбоко въздух.

— Три минути — тихо каза Алис.

Опитах се да седна. Едуард разбра какво се мъча да направя и ми помогна.

Втренчих се в сцената пред очите ми.

Семейство Кълън стояха в полукръг около кладата. Пламъци почти не се виждаха, само плътен, черно лилав пушек, който се издигаше нагоре на фона на свежата трева. Джаспър стоеше най-близо до плътната завеса, спрял бе на сянка и кожата му не проблясваше така ярко на слънцето, както на останалите. Беше с гръб към мен, раменете му бяха напрегнати, а ръцете леко протегнати. Имаше нещо в сенките. Нещо, над което напрегнато се привеждаше…

Бях твърде вцепенена, за да изпитам нещо повече от кратка изненада, когато осъзнах какво е.

На поляната имаше осем вампири.

Момичето се беше свило на топка до огъня, обгърнало крака с ръцете си. Беше малка, по-малка от мен — изглеждаше на петнадесет, с тъмна коса, слабичка. Очите й бяха впити в мен, а ирисите й бяха стряскащо яркочервени. Много по-ярки от тези на Райли, чак светеха. Въртяха се диво, неконтролируемо.

Едуард забеляза обърканото ми изражение.

— Тя се предаде — тихо обясни той. — Не съм виждал подобно нещо. Само на Карлайл би му хрумнало да го предложи. Джаспър никак не одобрява.

Не можех да откъсна поглед от сцената до огъня. Джаспър разсеяно потриваше лявата си ръка.

— Джаспър добре ли е? — прошепнах.

— Добре е. Отровата пари.

— Ухапали са го? — попитах ужасено.

— Опитвал се да бъде едновременно навсякъде. Така че да не се налага Алис да участва — той поклати глава. — Алис няма нужда от помощ.

Алис се намръщи към любимия си.

— Покровителствен глупчо.

Внезапно младата женска отметна глава като животно и пронизително зави.

Джаспър й изръмжа и тя се сви, но пръстите й се забиха в земята като хищни нокти и главата й се заклати напред-назад от болка. Джаспър направи крачка към нея и приклекна. Едуард се размърда с преднамерено спокойствие, като извъртя телата ни така, че да се окаже между мен и момичето. Надзърнах иззад ръката му, за да наблюдавам тресящото се момиче и Джаспър.

Карлайл в миг се озова до Джаспър. Сложи ръка върху рамото на най-младия си син.

— Да не си променила решението си, момиче? — спокойно я попита Карлайл. — Не искаме да те унищожаваме, но ще го сторим, ако не се контролираш.

— Как издържате? — изви момичето с висок, ясен глас. — Искам я — яркочервените й ириси се стрелнаха към Едуард, минаха през него и се впиха в мен и тя отново заби нокти в твърдата земя.

— Трябва да издържиш — сериозно заяви Карлайл. — Трябва да съумееш да се контролираш. Възможно е, и това е единственото нещо, което ще те спаси.

Момичето притисна глава с калните си ръце и тихо зави.

— Дали да не се отдалечим? — прошепнах, подръпвайки Едуард за ръката. Когато чу гласа ми, момичето оголи зъби и на лицето й се изписа страдание.

— Трябва да останем тук — прошепна Едуард. — Вече са стигнали северния край на поляната.

Сърцето ми лудешки затуптя, докато погледът ми обхождаше поляната, но не успях да видя нищо отвъд плътната колона пушек.

След миг безплодно търсене взорът ми се върна върху младата вампирка. Тя не откъсваше обезумелите си очи от мен.

Задържах погледа й. Дълга до брадичката коса обрамчваше лицето й, бледо като слонова кост. Трудно ми беше да определя дали чертите й са хубави, защото бяха изкривени от бяс и жажда. Дивите й, червени очи бяха най-яркото в лицето й — не можех да се откъсна от тях. Гледаше ме свирепо, потръпваше и се гърчеше.

Взирах се в нея като хипнотизирана, питайки се дали не надничах в огледалото на собственото си бъдеще.

Точно тогава Карлайл и Джаспър започнаха да отстъпват към нас. Емет, Розали и Есме побързаха да се скупчат около мен, Едуард и Алис. Единен фронт, както беше казал Едуард, в чийто център стоях аз — на най-безопасното място.

Откъснах поглед от подивялото момиче, за да потърся приближаващите се чудовища.

Все още не виждах нищо. Погледнах към Едуард. Очите му бяха впити право напред. Опитах се да проследя погледа му, но виждах само пушека — гъст и мазен, който се виеше ниско над земята и мързеливо се надигаше, полюшвайки се над тревата.

Издуваше се напред, по-тъмен в средата.

— Хъмм — един мъртвешки глас промърмори в мъглата.

Незабавно разпознах апатичния тон.

— Добре дошла, Джейн — тонът на Едуард беше хладен и любезен.

Тъмните силуети се приближиха, отделиха се от мъглата, придобивайки плътност. Знаех, че най-отпред крачи Джейн — с най-тъмното наметало, почти черно, и най-дребния силует, около половин метър по-нисък от другите. Едва различавах ангелските й черти под сянката на качулката й.

Четирите сиви силуета, които се извисяваха зад нея, също ми се сториха познати. Бях сигурна, че разпознавам най-едрия, и докато се вглеждах, за да потвърдя подозрението си, Феликс вдигна поглед. Качулката му леко падна назад и видях, как ми намига и се усмихва. Едуард стоеше съвсем неподвижно до мен, напълно се владееше.

Погледът на Джейн бавно обходи светналите лица на семейство Кълън, след това попадна върху новороденото момиче до огъня — то отново беше обхванало глава с ръцете си.

— Не разбирам — гласът на Джейн беше безизразен, но зад него прозираше слаб интерес.

— Тя се предаде — обясни спокойно Едуард в отговор на въпроса й.

Тъмните очи на Джейн се стрелнаха към него.

— Предала се е?

Феликс и силуетът до него размениха погледи. Едуард сви рамене.

— Карлайл й предостави избор.

— Тези, които нарушават правилата, нямат право на избор — равно каза Джейн.

Тогава Карлайл заговори с мек глас.

— Това е във ваши ръце. Но тъй като тя изяви желание да спре да ни напада, не виждах причина да я унищожавам. Не е била научена.

— Това е без значение — настоя Джейн.

— Както прецените.

Джейн се загледа озадачено в Карлайл и едва доловимо поклати глава, след това чертите й се успокоиха.

— Аро се надяваше да стигнем достатъчно на запад, за да те видим, Карлайл. Изпраща ти поздрави.

Карлайл кимна.

— Ще ти бъда благодарен, ако и ти му предадеш моите поздрави.

— Разбира се — усмихна се Джейн. Оживено, лицето й беше почти нетърпимо красиво. Тя погледна пушека. — Изглежда, сте свършили нашата работа… или поне по-голямата част — очите й се стрелнаха към заложницата. — От чисто професионално любопитство колко бяха? Нанесли са сериозни поражения в Сиатъл.

— Осемнадесет заедно с тази — отвърна Карлайл.

Очите на Джейн се разшириха и тя отново се взря в огъня, преценявайки големината му. Феликс и другата сянка си размениха по-продължителен поглед.

— Осемнадесет? — повтори тя и за първи път прозвуча несигурно.

— До един новородени — пренебрежително поясни Карлайл. — Бяха неопитни.

— До един? — гласът й стана рязък. — Тогава кой ги е създал?

— Името й беше Виктория — отговори Едуард безстрастно.

— Беше? — повтори въпросително Джейн.

Едуард наклони глава към източната част на гората. Джейн рязко вдигна очи и се загледа в нещо в далечината. Дали гледаше другата колона пушек? Не вдигнах поглед, за да проверя.

Джейн дълго гледа на изток, след това отново се обърна към огъня.

— И тази Виктория не се включваше в тези осемнадесет?

— Не. С нея имаше само един вампир. Не толкова млад като тези тук, но не беше на повече от година.

— Значи двадесет — издиша Джейн. — Кой се справи със създателя им?

— Аз — отвърна Едуард.

Джейн присви очи и се обърна към момичето до огъня.

— Хей, ти — повика я тя, а мъртвешкият й глас прозвуча по-грубо от преди. — Името ти?

Новородената злобно изгледа Джейн с плътно стиснати устни.

Джейн ангелски й се усмихна.

Писъкът на момичето беше оглушителен; тялото й се изви в неестествена, разкривена дъга. Отместих поглед, борейки се с инстинкта да запуша ушите си. Стиснах зъби с надеждата да успея да контролирам стомаха си. Писъците се усилиха. Втренчих се в лицето на Едуард, гладко и безизразно, но внезапно си спомних как веднъж той стоеше под измъчващия взор на Джейн и ми прилоша още повече. Погледнах към Алис и Есме до нея. Лицата им бяха безизразни като неговото.

Накрая настъпи тишина.

— Името ти — повтори Джейн с равен глас.

— Бри — изстена момичето.

Джейн се усмихна и момичето отново изпищя. Задържах дъх, докато болезненият й писък секна.

— Ще ти каже всичко, което искаш — процеди Едуард през зъби. — Не е нужно да го правиш.

Джейн вдигна очи, а в обичайно празния й поглед проблесна изненада.

— О, знам това — отвърна тя и му се усмихна, преди отново да се обърне към младата вампирка.

— Бри — каза Джейн и гласът й отново беше студен. — Вярно ли е това? Наистина ли бяхте двайсет?

Момичето лежеше и дишаше тежко, а едната страна на лицето й беше притисната в земята. Заговори бързо.

— Деветнайсет или двайсет, или повече, не знам! — тя се сви, ужасена, че незнанието може да й навлече поредната порция мъчения. — Сара и онази, не й знам името, се сбиха по пътя…

— А тази Виктория — тя ли ви създаде?

— Не знам — каза тя и отново се сви. — Райли никога не споменаваше името й. Онази нощ беше толкова тъмно… не виждах нищо… и болеше много… — Бри потръпна. — Той не искаше да мислим за нея. Каза, че мислите ни са опасни…

Джейн стрелна поглед към Едуард, после отново към момичето.

Виктория беше планирала нападението много внимателно. Ако не беше тръгнала по следите на Едуард, нямаше да сме сигурни, че е била замесена…

— Разкажи ми за този Райли — каза Джейн. — Защо ви доведе тук?

— Райли ни каза, че трябва да унищожим странните жълти очи тук — раздърдори се охотно Бри. — Каза, че ще е лесно. Каза, че градът е техен и че искат да ни нападнат. Каза, че щом ги премахнем, всичката кръв ще е за нас. Даде ни миризмата й — Бри вдигна ръка и ме посочи с пръст. — Каза, че ще разпознаем семейството, защото тя ще е с тях. Каза, че който я хване първи, ще е негова.

Чух как Едуард изскърцва със зъби.

— Изглежда, Райли е грешал, че ще е лесно — отбеляза Джейн.

Бри кимна, явно доволна, че разговорът е поел в по-безболезнена посока. Внимателно се изправи до седнало положение.

— Не знам какво стана. Разделихме се, но останалите така и не дойдоха. И Райли си тръгна, не се върна да ни помогне, както беше обещал. След това настана пълно объркване и всички се оказаха на парчета — тя отново потръпна. — Беше ме страх. Исках да избягам. Онзи там тя погледна Карлайл — каза, че няма да ме наранят, ако престана да се бия.

— Ах, но той няма право да ти предлага подобен подарък, малката — измърмори Джейн, а гласът й прозвуча странно нежно. — Нарушените правила си имат последствия.

Бри я погледна неразбиращо. Джейн погледна Карлайл.

— Сигурни ли сте, че сте унищожили всички? Онези, които са се отделили?

Лицето на Карлайл беше напълно гладко, когато кимна.

— Ние също се разделихме.

Джейн почти се усмихна.

— Не мога да отрека, че съм впечатлена.

Едрите сенки зад нея измърмориха съгласието си.

— Никога не съм виждала едно-единствено сборище да успее да отблъсне такава атака. Наясно ли сте какво я е предизвикало? Изглежда ми странно, като се има предвид начинът ви на живот. И защо момичето е било толкова важно? — очите й неохотно се спряха върху мен.

Потръпнах.

— Виктория имаше зъб на Бела — каза Едуард безизразно.

Джейн се изсмя — смехът й беше като гукането на щастливо дете.

— Тя определено предизвиква изненадващо силни реакции сред вида ни — отбеляза тя, усмихвайки се право срещу мен с ангелско изражение.

Едуард се напрегна. Погледнах го и забелязах, че се обръща към нея.

— Би ли престанала да го правиш? — сковано попита той.

Джейн отново се разсмя весело.

— Просто проверявам. Очевидно не съм навредила.

Потръпнах, благодарна, че странната засечка в системата ми, предпазила ме последния път, когато видях Джейн, все още действа. Едуард ме притисна по-силно.

— Е, очевидно за нас не е останало кой знае какво. Странно — каза Джейн и в гласа й отново се прокрадна апатия. — Не сме свикнали да се явяваме напразно. Жалко, че пропуснахме битката. Струва ми се, че щеше да бъде забавно да наблюдаваме.

— Да — бързо й отговори Едуард, а гласът му беше рязък. — А бяхте толкова близо. Жалко, че не дойдохте половин час по-рано. Вероятно тогава щяхте да изпълните мисията си тук.

Джейн устоя на погледа му.

— Да. Жалко, че нещата се стекоха така, нали?

Едуард кимна сякаш на себе си. Подозренията му бяха потвърдени.

Джейн отново погледна новороденото момиче, вече съвсем отегчена.

— Феликс? — провлече тя.

— Чакай — намеси се Едуард.

Джейн повдигна вежда, но Едуард, гледайки Карлайл, заговори настойчиво.

— Можем да й обясним правилата. Изглежда, проявява желание да се научи. Не е знаела какво прави.

— Разбира се — обади се Карлайл. — Готови сме да поемем отговорност за Бри.

Изражението на Джейн показваше, че се разкъсва между недоумение и изненада.

— Не правим изключения — каза тя. — И не даваме втори шанс. Влияе зле на репутацията ни. Което ми напомня… — внезапно тя отново ме погледна и на ангелското й лице се появиха трапчинки. — Кай ще бъде дълбоко заинтригуван, като разбере, че още си човек, Бела. Може да реши да ви посети.

— Датата вече е определена — обади се Алис, проговаряйки за първи път. — Възможно е ние да ви посетим през следващите месеци.

Усмивката на Джейн угасна и тя небрежно сви рамене, без да поглежда Алис. Обърна се към Карлайл.

— Приятно ми беше да се срещнем, Карлайл. Мислех, че Аро преувеличава. Е, до скоро…

Карлайл кимна. Изражението му издаваше болка.

— Погрижи се затова, Феликс — отегчено каза Джейн и кимна към Бри. — Искам да си вървя вкъщи.

— Не гледай — прошепна Едуард в ухото ми.

С удоволствие изпълних молбата му. Бях видяла повече от достатъчно за един ден, повече от достатъчно за цял живот. Стиснах силно очи и зарових лице в гърдите на Едуард.

Но въпреки всичко чувах.

Чух дълбок, гръмовен рев и след това тъничък писък, който беше ужасяващо познат. Той бързо секна и след това чувах само противния звук от чупене и разкъсване.

Ръката на Едуард тревожно галеше рамото ми.

— Хайде — каза Джейн и аз вдигнах поглед навреме, за да видя как едрите сиви силуети се отдалечават сред виещия се пушек. Миризмата на тамян отново стана силна — прясна.

Сивите наметала изчезнаха в гъстата мъгла.