Стефани Майър
Затъмнение (22)

Двадесета глава
Компромиси

Всичко беше готово.

Бях приготвила багажа си за двудневното гостуване „у Алис“ и чантата ми лежеше върху дясната седалка на пикапа. Бях дала билетите за концерта на Анджела, Бен и Майк. Майк щеше да покани Джесика, точно както се надявах. Били беше взел назаем лодката на Стария Куил Атейра и беше поканил Чарли на риболов преди следобедния мач. Колин и Брейди, двамата най-млади вълци, щяха да останат да пазят Ла Пуш — макар да бяха само деца — и двамата само на тринадесет. Въпреки това Чарли щеше да е в по-голяма безопасност от всички останали във Форкс.

Бях направила всичко по силите си. Трябваше да се примиря с това и да не мисля за нещата, които не можех да контролирам, поне тази нощ. Всичко щеше да приключи през следващите четиридесет и осем часа по един или друг начин. Тази мисъл бе почти утешителна.

Едуард ме беше помолил да се отпусна и аз се стараех с всички сили.

— Нека поне тази нощ да забравим за всичко, освен за нас двамата — ме беше помолил, отприщвайки цялата сила на погледа си. — Струва ми се, че времето с теб никога не ми стига. Имам нужда да съм с теб. Само с теб.

Не можех да не откликна на подобна молба, макар че нямаше да ми е лесно да забравя страховете си. Но знаейки, че тази нощ ще сме сами, мислех и за друго и това донякъде ми помагаше.

Някои неща се бяха променили.

Бях готова.

Бях готова да се присъединя към семейството му и към неговия свят. Страхът, вината и тревогата, които изпитвах сега, ми го подсказваха. Бях получила възможност да се съсредоточа върху тези чувства, докато се взирах в луната през облаците, отпусната до тялото на вълк. Знаех, че паниката вече няма да ме завладее. Следващия път, когато нещо ни връхлетеше, щях да бъда готова. Щях да бъда от полза, не в тежест. Никога повече нямаше да му се налага да избира между мен и семейството си. Щяхме да бъдем партньори като Алис и Джаспър. Следващия път щях да поема своя дял.

Щях да изчакам надвисналият над главата ми меч да бъде отстранен, но само заради Едуард. Иначе не беше нужно. Бях готова.

Само едно парченце липсваше.

Едно-едничко, защото някои неща не се бяха променили, като например отчаяният начин, по който го обичах. Имах достатъчно време да обмисля какво точно означава облога между Джаспър и Емет — да осъзная какво бях готова да загубя заедно с човешката си същност и от какво не желаех да се отказвам. Знаех за кое човешко изживяване щях да настоявам, преди да стана нечовек.

Така че тази нощ трябваше да решим няколко неща. След всичко, което бях видяла през изминалите две години, вече не вярвах в думата невъзможно. Нужно беше нещо повече, за да ме спре.

Е, признавам, че вероятно щеше да е доста сложно. Но щях да опитам.

Въпреки решимостта не се изненадах, че все още се чувствам напрегната, докато шофирах по дългия път към къщата му. Не знаех как да постигна целта си и нервно потръпвах. Той седеше до мен и се опитваше да не се разсмее на бавната ми скорост. Изненадах се, че не бе настоял да шофира, но тази нощ явно нямаше нищо против да се движи с моето темпо.

Когато стигнахме до къщата, вече се беше стъмнило, но всички прозорци бяха осветени и пръскаха светлина върху моравата.

Още щом загасих двигателя, той се появи до вратата и ми отвори да сляза. Вдигна ме с една ръка, а с другата взе чантата ми от каросерията и я метна на рамото си. Устните му се впиха в моите, докато затваряше вратата с ритник.

Без да прекъсва целувката, той ме завъртя в ръцете си и ме понесе към къщата.

Входната врата отворена ли беше? Не успях да видя, но вече бяхме вътре и се чувствах замаяна. Наложи се да си напомня да дишам.

Тази целувка не ме изплаши. Беше различна от предишните, при които страхът и паниката му прозираха под самоконтрола. Сега устните му не бяха напрегнати, а жадни — изглеждаше развълнуван точно колкото мен, че имаме цяла нощ на разположение. Спряхме на входа, за да продължим да се целуваме. Обичайната му предпазливост бе изчезнала, устните му бяха студени и настоятелни върху моите.

Завладя ме оптимизъм, макар и предпазлив. Може би нямаше да ми е чак толкова трудно да постигна желаното.

Не, естествено, че ще е много трудно.

Той тихо се подсмихна и се отдръпна, задържайки ме на ръка разстояние.

— Добре дошла у дома си — рече той, а очите му бяха топли и влажни.

— Звучи добре — отвърнах аз, останала без дъх.

Той внимателно ме пусна на земята. Обвих ръце около него, отказвайки да допусна разстояние помежду ни.

— Имам нещо за теб — каза той разговорливо.

— Нима?

— Нещото, което ще ти преподаря, помниш ли? Спомена, че разрешаваш.

— А, да. Май наистина така казах.

Той се засмя на колебанието ми.

— Горе в стаята ми е. Да го взема ли?

В спалнята му?

— Разбира се — съгласих се и, чувствайки се малко подло, преплетох пръсти между неговите. — Да вървим.

Явно гореше от нетърпение да ми даде този така наречен подарък, защото човешката скорост не му се стори достатъчна. Вдигна ме отново на ръце и се затича по стълбите към стаята си. Остави ме на вратата и се стрелна към гардероба.

Върна се, преди да успея да направя и крачка, но аз го подминах и се приближих до огромното позлатено легло, седнах на ръба му, след това се плъзнах в средата.

Свих се на топка и обвих коленете си с ръце.

— Добре — измърморих. Сега, когато се бях настанила, където исках, можех да си позволя известна неохота. — Дай да го видя.

Едуард се разсмя.

Покатери се на леглото и седна до мен, а сърцето ми прескочи няколко удара. Надявах се да го приеме за реакция към подаръка.

— Втора употреба е — напомни ми той строго. Издърпа лявата ми китка от крака ми и докосна сребърната гривна за миг. След това пусна ръката ми.

Внимателно огледах гривната. На верижката срещу висулката вълк сега висеше разкошен кристал с формата на сърце. Съвършено шлифован, той проблясваше дори на слабата светлина на лампата. Рязко си поех въздух.

— Беше на майка ми — той сви пренебрежително рамене. — Наследих доста такива дрънкулки. Раздадох някои на Есме и Алис. Така че не е нещо особено.

Усмихнах се унило на уверенията му.

— Но реших, че е подходящ символ — продължи той. — Твърдо е и е студено — той се засмя. — И искри на слънцето.

— Забрави да споменеш най-важната прилика — прошепнах. — Красиво е.

— Сърцето ми е също толкова тихо — каза той. — И също е твое.

Извих китка, за да може сърцето да улови светлината.

— Благодаря ти. И за двете.

— Не, аз ти благодаря. Радвам се, че толкова лесно прие подаръка. Не е лошо да свикваш — той се засмя и зъбите му проблеснаха.

Облегнах се на него, пъхнах глава под ръката му и се притиснах към гърдите му. Вероятно беше като да прегърнеш Давид на Микеланджело, само че моята идеална мраморна скулптура обви ръце около мен и ме привлече към себе си.

Моментът ми се стори подходящ да започна.

— Може ли да обсъдим нещо? Ще се радвам, ако ме изслушаш непредубедено.

Той се поколеба за момент.

— Ще направя всичко възможно — съгласи се предпазливо.

— Не се каня да нарушавам правилата — уверих го. — Става въпрос само за теб и мен — прочистих гърло. — Ами… впечатлих се как съумяхме да постигнем компромис онази нощ и си мислех, че бихме могли да приложим същия принцип и към друга ситуация — защо ли се изразявах толкова официално? Сигурно от напрежение.

— За какво ще преговаряме? — попита той, а в тона му се долавяше усмивка.

Замълчах, опитвайки се да намеря точните думи, с които да започна.

— Чуй само как бие сърцето ти — измърмори той. — Трепка като крилцата на колибри. Добре ли си?

— Идеално.

— Продължавай тогава — подтикна ме той.

— Ами, първо, бих искала да си поговорим за абсурдното условие за брака.

— Абсурдно е само за теб. Какво за него?

— Чудех се… дали то подлежи на преговори?

Едуард се намръщи, вече сериозен.

— Вече направих най-голямата отстъпка — съгласих се да отнема живота ти въпреки убежденията си. А това би трябвало да ми дава право на определени компромиси от твоя страна.

— Не — поклатих глава, опитвайки се да овладея чертите си. — Това не подлежи на обсъждане. Сега не говорим за… моята промяна. Но искам да изчистим някои подробности.

Той ме погледна подозрително.

— Кои точно имаш предвид?

Поколебах се.

— Нека първо изясним твоите условия.

— Знаеш какво искам.

— Брачен съюз — думите прозвучаха като нещо мръсно в устата ми.

— Да — той се усмихна широко. — Като начало.

Изненадата провали опитите ми да сдържам изражението си.

— И друго ли има?

— Ами… — започна той, виждах, че премисля нещо. — Когато си моя жена, то всичко мое е и твое… като например парите за колежа. Така че няма да има проблеми с Дартмут.

— Нещо друго? Така и така се държиш абсурдно?

— Не бих имал нищо против малко повече време.

— Категорично не. Никакво време. Това разрушава сделката.

Той въздъхна с копнеж.

— Само една или две години?

Тръснах глава и стиснах устни в упорита гримаса.

— Давай нататък.

— Ами това е. Освен ако не искаш да поговорим за коли…

Усмихна се широко, когато направих физиономия, после взе ръката ми и започна да си играе с пръстите ми.

— Не знаех, че искаш още нещо, освен да се превърнеш в чудовище. Много съм любопитен — гласът му беше тих и мек. Нямаше да усетя лекото напрежение, ако не го познавах толкова добре.

Поколебах се, загледала ръката му в моята. Не знаех как да започна. Усещах, че ме гледа, и се притеснявах да вдигна поглед. Кръвта започна да пламти в лицето ми.

Погали бузата ми със студените си пръсти.

— Изчервяваш се? — възкликна изненадано. Останах със сведени очи. — Моля те, Бела. Това напрежение е болезнено.

Прехапах устни.

— Бела — сега тонът му беше осъдителен, напомняше ми колко му е трудно, когато не споделям мислите си с него.

— Малко се притеснявам за… после — признах аз и най-накрая го погледнах.

Усетих как тялото му се напряга, но гласът му остана нежен като кадифе.

— За какво се притесняваш?

— Всички сте убедени, че единственото, което ще ме интересува тогава, е да избия всички в града — признах и той трепна при думите ми. — И се притеснявам, че ще съм толкова заета с касапницата, че вече няма да бъда себе си… и че няма… да те искам по същия начин.

— Бела, това няма да трае вечно — увери ме той.

Не ме разбираше.

— Едуард — казах нервно, втренчена в някаква луничка на китката си. — Има едно нещо, което искам да направя, преди да престана да бъда човек.

Зачака да продължа. Аз мълчах. Лицето ми пламтеше.

— Каквото пожелаеш — насърчи ме той, притеснен и напълно объркан.

— Обещаваш ли? — измърморих аз, съзнавайки, че опитът ми да го подведа със собствените му думи няма да успее, но въпреки това неспособна да се въздържа.

— Да — отвърна той. Вдигнах очи и срещнах открития му и объркан поглед. — Кажи ми какво искаш и ще го имаш.

Не можех да повярвам колко неловко и идиотски се чувствах. Бях твърде невинна — което, разбира се, беше в основата на разговора в момента. Нямах ни най-малка представа как да се държа прелъстително. Налагаше се да се задоволя с червенето и неудобството.

— Теб — смотолевих почти неразбираемо.

— Аз съм твой — усмихна се той, все така, без да разбира, и се опита да задържи погледа ми, когато отклоних очи.

Поех си дълбоко въздух и застанах на колене в леглото. Обвих ръце около врата му и го целунах.

Той охотно отвърна на целувката ми, макар и озадачен. Устните му бяха нежни и аз усещах, че мислите му са другаде — опитваше се да разбере за какво мисля. Реших да му подскажа.

Ръцете ми леко трепереха, когато пуснах врата му. Прокарах пръсти по шията му, към яката на ризата. Треперенето никак не ми помагаше да разкопчая копчетата, преди да успее да ме спре.

Устните му замръзнаха и аз буквално чух как мозъкът му прещраква, когато навърза думите и действията ми.

Незабавно ме отблъсна с осъдително изражение.

— Бела, дръж се разумно!

— Обеща ми — каза каквото поискам — напомних му без особена надежда.

— Няма да го обсъждаме — изгледа ме сърдито, докато закопчаваше двете копчета, които бях успяла да разкопчая.

Стиснах зъби.

— Ще го обсъждаме — изръмжах. Преместих ръце към блузата си и дръпнах горното копче.

Той сграбчи китките ми и ги прикова до тялото ми.

— Не, няма — равно каза той.

Изгледахме се свирепо.

— Нали искаше да знаеш — отбелязах аз.

— Мислех, че ще искаш нещо малко по-реалистично.

— Значи ти можеш да искаш всякакви глупави неща — като например да се женим, а на мен не ми е позволено дори да обсъждам…

Докато говорех, той хвана ръцете ми с едната си ръка, а другата сложи върху устата ми.

— Не — лицето му беше сурово.

Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя. И докато гневът се уталожваше, почувствах нещо друго.

Нужна ми беше цяла минута, за да осъзная защо отново свеждам поглед и се изчервявам, защо стомахът ми се свива, защо очите ми са влажни и защо внезапно ми се прииска да избягам от стаята.

Чувството, че съм отхвърлена, ме заля инстинктивно, мощно.

Знаех, че не съм права. Винаги ми бе давал да разбера, че единственият му аргумент е собствената ми безопасност. Но досега никога не се бях поставяла в толкова уязвимо положение. Мръщех се на златистата покривка със същия цвят като очите му и се мъчех да отпъдя инстинктивната реакция, която ми нашепваше, че съм нежелана и недостойна да бъда желана.

Едуард въздъхна. Ръката върху устата ми се плъзна под брадичката и той повдигна лицето ми, докато не го погледнах в очите.

— Какво има?

— Нищо — измърморих.

Той продължително изучава лицето ми, докато неуспешно се опитвах да избегна очите му. Веждите му се свиха и чертите му болезнено се сгърчиха.

— Обидих ли те? — попита той ужасен.

— Не — излъгах.

Озовах се в прегръдката му толкова бързо, че дори не разбрах как се случи — лицето ми бе притиснато между рамото и ръката му, а палецът му успокоително ме галеше по бузата.

— Знаеш защо се налага да ти откажа — шепнеше той. — Знаеш, че и аз те искам.

— Искаш ли ме? — прошепнах, изпълнена със съмнения.

— Разбира се, че те искам, глупаво, прекрасно, свръхчувствително момиче — той се засмя, а след това гласът му стана мрачен. — Нима не те искат всички? Имам чувството, че зад мен се е наредила цяла върволица, блъскат се за място и дебнат да допусна грешка… Желана си толкова, че това ти създава проблеми.

— Кой се държи глупаво сега? — съмнявах се, че някой би могъл да ме възприеме като желана, така непохватна, срамежлива и неумела.

— Трябва ли да пусна подписка наоколо, за да ми повярваш? Да ти кажа ли кой ще излезе начело? За някои вероятно сама се досещаш, но други може и да те изненадат.

Поклатих глава и направих гримаса.

— Само се опитваш да ме разсееш. Да се върнем на темата.

Той въздъхна.

— Кажи ми, ако бъркам нещо — стараех се да звуча безстрастно. — Настояваш да се оженим — не можах да произнеса думата, без да направя физиономия, — да платиш образованието ми, да изчакаме още и нямаш нищо против колата ми да е по-бърза — повдигнах вежди. — Всичко ли изредих? Доста сериозен списък.

— Настоявам само за първото — изглеждаше така, сякаш едва сдържа усмивката си. — Останалото е само молба.

— А аз настоявам за едно-единствено…

— Настояваш? — прекъсна ме той и изведнъж отново стана сериозен.

— Да, настоявам.

Той присви очи.

— Бракът е сериозен компромис от моя страна. Няма да се съглася, ако не получа нещо в замяна.

Той се наведе и зашепна в ухото ми.

— Не — промърмори с глас, мек като коприна. — Не е възможно сега. По-късно, когато не си толкова крехка. Прояви търпение, Бела.

Опитах се да прозвуча решително и разумно.

— Но точно това е проблемът. Няма да бъде същото, когато не съм толкова крехка. Аз няма да бъда същата! Не знам коя ще бъда тогава!

— Пак ще си бъдеш Бела — обеща ми той.

Намръщих се.

— Ами ако се променя дотолкова, че да поискам да убия Чарли, да изпия кръвта на Джейкъб или на Анджела, стига да ми падне случай — как е възможно да съм същата?

— Това ще отмине. Освен това се съмнявам да искаш да изпиеш кръвта на кучето — той престорено потръпна при мисълта. — Дори като новородена ще имаш по-добър вкус.

Не обърнах внимание на опита му да отклони мисълта ми.

— Но нали точно това ще искам най-много? — предизвиках го аз. — Кръв, кръв и още кръв!

— Фактът, че още си жива, е достатъчно доказателство, че не е така — отбеляза той.

— Повече от осемдесет години по-късно — напомних му. — Имам предвид физически. Интелектуално знам, че ще мога да бъда себе си… поне след известно време. Но чисто физически — на първо място ще бъда вечно жадна.

Той не отговори.

— Значи ще бъда различна — заключих, без той да възрази. — Защото сега физически няма нищо, което да желая повече от теб. Желая те повече от храната, водата, въздуха. В интелектуален смисъл приоритетите ми са подредени малко по-разумно. Но физически…

Извих глава и целунах дланта му.

Той си пое дълбоко въздух. Изненадах се, когато прозвуча малко несигурно.

— Бела, бих могъл да те убия — прошепна той.

— Не мисля, че би могъл.

Очите му се присвиха. Той вдигна ръка, протегна се бързо назад и сграбчи нещо, което не видях. Чух приглушен шум като от счупване и леглото под нас се разтресе.

Държеше нещо тъмно. Вдигна го пред любопитния ми поглед. Беше метално цвете, една от розите, които красяха колоните от ковано желязо и рамката на балдахина. Сви ръката си само за миг, пръстите му нежно се притиснаха и след това отвори длан.

Мълчаливо ми показа смачканата, разкривена буца черно желязо. Беше възприела формата на дланта му като парче пластилин в юмручето на дете. Измина половин секунда и буцата се превърна в черен пясък в ръката му.

Изгледах го ядосано.

— Нямам това предвид. Знам колко си силен. Не е нужно да чупиш мебелите.

— Тогава какво имаш предвид? — попита той мрачно и запокити шепата пясък към ъгъла на стаята. Посипа се по стената като дъжд.

Гледаше ме настоятелно и аз се помъчих да обясня.

— Очевидно нямах предвид, че не си способен да ме нараниш, ако ти хрумне… А обратното, че не желаеш да ме нараниш… при това до такава степен, че не смятам, че изобщо би могъл.

Той заклати глава, преди да съм довършила.

— Възможно е да не се получи така, Бела.

— Възможно — присмях се. — И ти като мен нямаш представа за какво говориш.

— Точно така. Нима ти минава през ум, че бих те подложил на такъв риск?

Загледах се в очите му. Нямаше и помен от готовност за компромис, нито следа от нерешителност.

— Моля те! — прошепнах накрая, съвсем отчаяна. — Само това искам. Моля те! — затворих очи примирено и зачаках незабавния категоричен отказ.

Той обаче не отговори веднага. Поколебах се невярващо и с изненада дочух неравномерното му дишане.

Отворих очи и видях по лицето му, че се разкъсва.

— Моля те — повторих, а сърцето ми запрепуска. Думите ми се запрепъваха една след друга, докато се опитвах да се възползвам от внезапното колебание в очите му. — Не е нужно да ми даваш някакви гаранции. Ако не се получи както трябва, значи така е било писано. Но нека опитаме… поне да опитаме. И ще ти дам каквото искаш — побързах да обещая. — Ще се оженим. Ще ти позволя да платиш за Дартмут и няма да мрънкам, че си дал подкуп, за да ме приемат. Можеш дори да ми купиш бърза кола, щом толкова искаш! Само… моля те.

Ледените му ръце се стегнаха около мен, устните му се долепиха до ухото ми. Потръпнах от студения му дъх.

— Непоносимо е. Искам да ти дам толкова много неща, а ти решаваш да настояваш точно за това. Имаш ли представа колко е мъчително да се опитвам да ти откажа, когато ме умоляваш така?

— Тогава не отказвай — предложих, останала без дъх.

Той не отговори.

— Моля те — подех отново.

— Бела… — той бавно поклати глава, но имах чувството, че това не е възражение, лицето и устните му докосваха шията ми. Сякаш се предаваше. Сърцето ми, което вече думкаше, препусна бясно.

Отново реших да се възползвам. Когато той нерешително обърна лице към мен, аз бързо се извих в ръцете му и допрях устни в неговите. Той обгърна лицето ми с ръце и помислих, че отново ще ме отблъсне.

Грешах.

Устните му не бяха нежни, в движенията им долавях противоречието и отчаянието му. Обгърнах врата му с ръце и тялото му ми се стори по-студено от всякога при допира с разгорещената ми кожа. Потръпнах, но не от студа.

Той не спираше да ме целува. Наложи се аз да се откъсна, за да си поема въздух. Дори тогава устните му не се отлепиха от кожата ми, само се преместиха на шията. Тръпката на победата бе странно възбуждаща. Караше ме да се чувствам силна. Смела. Ръцете ми вече не трепереха; този път лесно разкопчах копчетата на ризата му и прокарах пръсти по идеалните очертания на гърдите му. Беше прекалено красив. Каква дума беше използвал току-що? Непоносимо — да. Красотата му бе твърде много, за да успея да я понеса…

Придърпах устните му към своите и той сякаш бе точно толкова нетърпелив, колкото бях аз. Едната му ръка придържеше лицето ми, а другата бе обхванала плътно талията ми и ме притискаше към тялото му. Пречеше ми да стигна копчетата на блузата си, но все пак успях.

Студени железни окови се впиха в китките ми и вдигнаха ръцете ми над главата ми, която внезапно се беше озовала върху възглавницата.

Устните му отново се допряха до ухото ми.

— Бела — прошепна той с топъл, кадифен глас. — Моля те, престани да се опитваш да се съблечеш.

— Ти ли искаш да го направиш? — объркано попитах аз.

— Не тази вечер — нежно отвърна той. Устните му бавно целунаха бузата и челюстта ми, но настойчивостта им беше изчезнала.

— Едуард, недей… — започнах аз.

— Не казвам не — увери ме той. — Просто казвам не тази вечер.

Замислих се над думите му, докато дишането ми се успокояваше.

— Дай ми една причина защо тази вечер да не е подходяща — все още бях задъхана и гневът в гласа ми не си пролича.

— Не съм вчерашен — той се засмя в ухото ми. — От нас двамата кой според теб има по-малко желание да даде на другия каквото иска? Току-що ми обеща да се омъжиш за мен преди промяната, но ако се предам тази вечер, каква е гаранцията, че още утре няма да изтичаш при Карлайл? Аз очевидно съм далеч по-склонен да ти дам каквото искаш. Така че… първо ти.

Издишах шумно.

— Трябва първо да се оженя за теб? — невярващо произнесох.

— Такава е сделката — приемаш или не. Това се нарича компромис, помниш ли?

Той ме прегърна и започна да ме целува по начин, който би трябвало да се забрани със закон. Прекалено убедително — беше си чиста принуда, насилие. Опитах се да мисля ясно… и се провалих напълно.

— Смятам, че идеята е много лоша — изрекох задъхано, когато ме остави да поема въздух.

— Не съм изненадан, че се чувстваш така — усмихна се той. — При твоите предразсъдъци.

— Но как стана така? — недоволствах аз. — Мислех, че тази нощ ще стане моето, поне веднъж, а сега внезапно…

— Се оказа сгодена — довърши той.

— О, моля те! Не го казвай на глас!

— Да не се отмяташ от думата си? — настоя той и се отдръпна, за да се вгледа в лицето ми. Изражението му беше развеселено. Забавляваше се.

Изгледах го свирепо, опитвайки се да пренебрегна начина, по който сърцето ми реагира на усмивката му.

— Е, отмяташ ли се? — настоя той.

— Уф! — изпъшках аз. — Не, не се отмятам. Сега доволен ли си?

Усмивката му беше ослепителна.

— Изключително!

Отново изпъшках.

— Не се ли радваш поне малко?

Целуна ме, преди да успея да отговоря. Поредната твърде убедителна целувка.

— Мъничко — признах, когато отново можех да говоря. — Но не и за женитбата.

Той отново ме целуна.

— Нямаш ли чувството, че всичко е наопаки? — той се засмя в ухото ми. — Традицията не повелява ли ти да защитаваш моята позиция, а аз — твоята?

— В нашите отношения няма много традиционни неща.

— Така е.

Той отново ме целуна и продължи, докато сърцето ми не заби учестено, а кожата ми не се зачерви.

— Виж, Едуард — промърморих умолително, когато той спря, за да целуне дланта ми. — Казах, че ще се оженя за теб и ще го направя. Обещавам. Кълна се. Ако искаш, ще подпиша договор със собствената си кръв.

— Не е смешно — прошепна той с устни, допрени до китката ми.

— Искам да кажа, че няма да те измамя или нещо подобно. Познаваш ме достатъчно добре. Така че всъщност няма причина да чакаме. Сега сме абсолютно сами, колко често ни се случва? А и си осигурил това огромно удобно легло…

— Не тази вечер — повтори той.

— Не ми ли вярваш?

— Разбира се, че ти вярвам.

С ръката, която целуваше, повдигнах брадичката му, за да видя изражението му.

— Тогава какъв е проблемът? Нали знаеш, че в крайна сметка ще получиш своето? — намръщих се и промърморих: — Винаги получаваш своето.

— Защото знам какво да искам — спокойно отвърна той.

— Има нещо друго — предположих аз и присвих очи. В изражението му се долавяше някаква предпазливост, която ми подсказваше, че крие нещо зад привидно небрежното си отношение. — Да не би ти да възнамеряваш да се отметнеш от думата си?

— Не — тържествено обеща той. — Кълна ти се, че ще опитаме. След като се оженим.

Поклатих глава и мрачно се усмихнах.

— Караш ме да се чувствам като злодей в мелодрама, който суче мустаци, докато се опитва да отнеме целомъдрието на някое бедно девойче.

Очите му предпазливо пробягаха по лицето ми и той бързо сведе глава, за да допре устни в ключицата ми.

— Това е, нали? — смехът, който се изтръгна от устните ми, беше по-скоро от шок, отколкото от веселие. — Опитваш се да опазиш целомъдрието си! — закрих устни с ръка, за да заглуша смеха, който последва. Думите бяха толкова… старомодни.

— Естествено, че не, глупавичката ми — измърмори той в рамото ми. — Опитвам се да опазя твоето. А ти правиш нещата ужасно трудни!

— От всички абсурдни…

— Нека те попитам нещо — прекъсна ме той бързо. — Този разговор вече сме го водили, но направи ми това удоволствие. Колко от присъстващите в тази стая имат душа? Къс от рая или каквото там се полага след този живот?

— Двама — отговорих незабавно, тонът ми бе рязък.

— Добре. Може и да е вярно. Съществуват безкрайни разногласия по този въпрос, но явно повечето хора смятат, че трябва да се следват определени правила.

— Правилата на вампирите не ти ли стигат? Искаш да спазваш и човешките ли?

— Няма да ми навреди — той сви рамене. — За всеки случай.

Изгледах го с присвити очи.

— И така, за мен вероятно вече е късно, дори да си права за душата ми.

— Не, не е късно — сърдито заспорих аз.

— Заповедта „Не убивай“ присъства в повечето религии. А аз съм убил доста хора, Бела.

— Само лоши.

Той отново вдигна рамене.

— Това може и да има значение, но може и да няма. Ти обаче не си убила никого…

— Поне доколкото знаеш — измърморих.

Той се усмихна, но не обърна внимание на прекъсването.

— И ще направя всичко възможно, за да те предпазя от изкушенията.

— Добре. Но в момента не спорим за извършването на убийства — напомних му аз.

— Тук важи същото правило — единствената разлика е, че само в това отношение съм чист като теб. Не може ли да оставим поне едно правило ненарушено?

— Едно?

— Знаеш, че съм крал, лъгал, пожелавал съм… целомъдрието е единственото, което ми е останало — той се усмихна с кривата си усмивка.

— Аз лъжа непрекъснато.

— Да, но си толкова непохватна, че не се брои. Никой не ти вярва.

— Надявам се да грешиш, защото в противен случай Чарли всеки момент ще влети в стаята със заредена пушка.

— Чарли е по-щастлив, когато се преструва, че вярва на историите ти. Предпочита да се самозалъгва, отколкото да се вгледа по-внимателно — отново се усмихна.

— Но какво си пожелавал? — попитах подозрително. — Та ти имаш всичко.

— Пожелавал съм теб — усмивката му помръкна. — Нямах право да те желая, но въпреки това протегнах ръка и те взех. И сега виж какво стана с теб! Опитваш се да прелъстиш вампир — той поклати глава, преструвайки се на ужасен.

— Не можеш да пожелаваш нещо, което вече е твое — осведомих го. — Освен това си мислех, че се притесняваш за моето целомъдрие.

— Така е. Ако за мен е твърде късно… Е, проклет да бъда — буквално, ако позволя да не те пуснат вътре.

— Не можеш да ме накараш да отида някъде, където теб няма да те има — зарекох се. — Това е определението ми за ад. Както и да е, имам лесно разрешение: просто няма да умираме, съгласен ли си?

— Звучи доста просто. Как не се бях сетил?

Продължи да се усмихва, докато не се предадох със сърдито изръмжаване.

— Значи така. Няма да спиш с мен, докато не се оженим.

— Технически погледнато, никога няма да мога да спя с теб.

Завъртях очи.

— Много смешно, Едуард.

— Но като изключим тази подробност, да, разбрала си ме правилно.

— Мисля, че имаш някаква задна мисъл.

Очите му се разшириха невинно.

— Още една?

— Знаеш, че това ще ускори нещата — обвиних го аз.

Той се опита да не се засмее.

— Искам да ускоря само едно нещо и всичко останало може да чака вечно… но за това си права — нетърпеливите ти човешки хормони в този момент са най-мощният ми съюзник.

— Не мога да повярвам, че се съгласих да го направя. Като си помисля само за Чарли… за Рене! Представяш ли си какво ще си помисли Анджела? Ами Джесика! Вече чувам клюките.

Той повдигна вежда и разбрах защо. Какво значение имаше какво ще говорят за мен, след като скоро щях да си тръгна и никога повече нямаше да се върна тук? Наистина ли бях толкова чувствителна, че да не мога да понеса няколко седмици скрити погледи и гадни въпроси?

Може би нямаше да се тормозя толкова, ако не съзнавах, че ако някой друг се заженеше това лято, самата аз щях да коментирам снизходително.

Омъжена още това лято! Потръпнах.

А може би нямаше да се тормозя толкова, ако не бях възпитана да потръпвам при самата мисъл за брак.

Едуард прекъсна тревогите ми.

— Не е нужно да правим голяма церемония. Не ми трябват фанфари. Не се налага да казваш на никого, нито да правиш някакви промени. Ще отидем във Вегас, ще си облечеш старите джинси и ще минем с колата през параклиса. Просто искам да е официално, да се знае, че принадлежиш на мен и на никого другиго.

— Не може да бъде по-официално от сега — изръмжах аз.

Но описанието му не ми прозвуча зле. Само Алис щеше да се разочарова.

— Ще видим — той се усмихна самодоволно. — Предполагам, не си искаш пръстена още сега?

Наложи се да преглътна, преди да отговоря.

— Правилно предполагаш.

Той се засмя на изражението ми.

— Няма нищо. Достатъчно скоро ще го поставя на пръста ти.

Изгледах го сърдито.

— Говориш, сякаш вече имаш пръстен.

— Действително имам — безсрамно отвърна той. — Готов съм да ти го надяна при първия признак на слабост.

— Невероятен си.

— Искаш ли да го видиш? — попита той. Очите с цвят на течен топаз заискриха от възбуда.

— Не! — почти извиках съвсем инстинктивно, но веднага съжалих. Изражението му едва доловимо помръкна. — Освен ако не държиш да ми го покажеш — поправих се. Стиснах зъби, за да не разкрия абсурдния ужас, който ме обзе.

— Няма нищо — той вдигна рамене. — Може да почака.

Въздъхнах.

— Покажи ми проклетия пръстен, Едуард!

Той поклати глава.

— Няма.

Загледах се продължително в лицето му.

— Моля те — тихичко казах, експериментирайки с новооткритото си оръжие. Нежно докоснах лицето му с връхчетата на пръстите си. — Моля те, нека го видя?

Той присви очи.

— Ти си най-опасното същество, което съм срещал — измърмори той, но се изправи и с неосъзната грациозност коленичи до нощното шкафче. Върна се до мен след секунда и обгърна раменете ми с ръка. В другата си ръка държеше малка черна кутийка, която постави върху коляното ми.

— Виж го тогава — каза той рязко.

Беше ми неочаквано трудно да поема кутийката, но не исках отново да го обидя, затова се постарах ръката ми да не трепери. Беше облицована в черен сатен. Колебливо прокарах пръсти по нея.

— Нали не си харчил много пари? Ако е така, предпочитам да ме излъжеш.

— Не съм похарчил нищо — увери ме той. — Това е поредният подарък, който ти преподарявам. Баща ми е подарил този пръстен на майка ми.

— О! — изненадата прозвуча в гласа ми. Стиснах капачето между палеца и показалеца си, но не го повдигнах.

— Предполагам, не е особено модерен — тонът му беше закачливо извинителен. — Старомоден, точно като мен. Мога да ти купя нещо по-съвременно. Нещо от „Тифани“?

— Харесвам старомодните неща — измънках и колебливо повдигнах капачето.

Сгушен в черния сатен, пръстенът на Елизабет Мейсън проблесна на слабата светлина. Горната му част представляваше дълъг овал, обкован с полегати редици проблясващи кръгли камъни. Основата беше златна — нежна и тясна. Златото образуваше фина мрежа около диамантите. Никога не бях виждала нещо подобно.

Без да се замислям, погалих проблясващите камъни.

— Толкова е красив — прошепнах изненадано.

— Харесва ли ти?

— Прекрасен е — вдигнах рамене, преструвайки се на безразлична. — Как да не го харесам?

Той се засмя.

— Пробвай дали ти става.

Свих лявата си ръка в юмрук.

— Бела! — въздъхна той. — Няма да го запоя на пръста ти. Просто го пробвай, за да видим дали не трябва да се поправи. После веднага ще го свалиш.

— Добре — измърморих.

Протегнах се да взема пръстена, но дългите му пръсти ме изпревариха. Той пое лявата ми ръка и плъзна пръстена на безименния ми пръст. Изпъна ръката ми и двамата загледахме овала, който блещукаше върху кожата ми. Усещането не беше чак толкова ужасно, колкото очаквах.

— Съвсем по мярка — безразлично отбеляза той. — Това е добре, спести ми едно ходене до бижутера.

Долавях, че зад небрежния му тон горят силни емоции и вдигнах поглед към лицето му. Прочетох ги и в очите му, въпреки внимателно надяната маска на безразличие.

— Харесва ти, нали? — подозрително попитах, помръдвайки с пръсти, и съжалих, че не си бях счупила лявата ръка.

Той сви рамене.

— Разбира се — отвърна той небрежно. — Отива ти.

Вгледах се в очите му, опитвайки се да разгадая емоциите, които се таяха под повърхността. Той отвърна на погледа ми и преструвките му внезапно изчезнаха. Сияеше — ангелското му лице светеше от радост, тържествуваше. Беше толкова щастлив, че дъхът ми замря.

Преди да успея да поема въздух, той вече ме целуваше ликуващо. Зави ми се свят, когато се наведе да прошепне в ухото ми… но и неговото дишане беше накъсано като моето:

— Да, харесва ми! Нямаш представа колко много!

Засмях се задъхано.

— Вярвам ти.

— Имаш ли против да направя нещо? — прошепна той и ме притисна още по-силно.

— Каквото поискаш.

Той ме пусна и се откъсна от мен.

— Всичко, освен това — нацупих се.

Той не ми обърна внимание, а ме хвана за ръката и ме издърпа от леглото. Застана пред мен с ръце на раменете ми и сериозно изражение.

— Така, искам да го направя както трябва. Моля те, моля те не забравяй, че вече си се съгласила и не проваляй момента. Заради мен.

— О, не — ахнах, когато приклекна на едно коляно.

— Бъди добра — прошепна той.

Поех си дълбоко въздух.

— Изабела Суон — погледна ме през невероятно дългите си мигли, а златистите му очи бяха меки, но ме изгаряха, — обещавам да те обичам вечно, всеки един ден от вечността. Ще се омъжиш ли за мен?

Искаше ми се да кажа толкова много неща, някои от тях не особено приятни, други — толкова сълзливи и романтични, че едва ли си представяше, че съм способна да ги изрека. Но вместо да изпадам в неловко положение с един от двата варианта, прошепнах само:

— Да.

— Благодаря ти — простичко каза той. Пое лявата ми ръка и целуна връхчетата на пръстите ми, а след това и пръстена, който вече ми принадлежеше.