Стефани Майър
Затъмнение (20)

Осемнадесета глава
Инструктаж

— Това със сигурност беше най-дългият купон в историята на човечеството — оплаках се на път за вкъщи.

Едуард не възрази.

— Вече свърши — отвърна той и успокоително ме погали по ръката.

Защото бях единствената, която има нужда от утеха. Едуард се беше успокоил; всички в семейството му се бяха успокоили.

И се бяха изредили да ми вдъхват увереност — Алис ме погали по главата, преди да си тръгна, поглеждайки многозначително към Джаспър, докато не почувствах да ме залива вълна на спокойствие. Есме ме целуна по челото и обеща, че всичко ще бъде наред. Емет шумно се разсмя и ме попита защо съм единствената, на която е позволено да се бие с върколаци… Решението на Джейкъб явно беше успокоило всички и дългите седмици тревога бяха заменени с еуфория. Съмненията им бяха заменени от увереност. Купонът беше приключил в отлично настроение.

Не и за мен.

Беше достатъчно неприятно, направо ужасно, че семейство Кълън щеше да се бие заради мен. Достатъчно ми беше тежко, че се налага да го допусна. Изглеждаше повече, отколкото можех да понеса.

Но не и Джейкъб. Не и глупавите му, нетърпеливи братя — повечето бяха по-млади и от мен. Бяха само шепа преждевременно наедрели, прекалено мускулести хлапета, които очакваха битката с такова нетърпение, като че ли ставаше въпрос за пикник на плажа. Не можех да изложа и тях на опасност. Нервите ми бяха изопнати. Не знаех докога ще успея да потискам желанието да се разпищя.

За всеки случай шепнех.

— Ще ме вземеш с теб тази нощ.

— Бела, преуморена си.

— Мислиш ли, че бих могла да заспя?

Той се намръщи.

— Това е експеримент. Не съм сигурен, че е възможно да си… сътрудничим. Не искам да те замесвам.

Това само засили желанието ми да отида.

— Ако ти не искаш да ме вземеш, ще се обадя на Джейкъб.

Очите му се присвиха. Съзнавах, че е удар под кръста, но не можех да допусна да си остана вкъщи.

Той не отговори; вече бяхме пред къщата. Лампата на верандата светеше.

— Ще се видим горе — прошепнах аз.

Влязох на пръсти. Чарли беше заспал във всекидневната, проснат на прекалено късия диван, и хъркаше толкова силно, че можех да пусна моторен трион, без да го събудя.

Разтърсих рамото му.

— Татко! Чарли!

Той изръмжа, но не отвори очи.

— Прибрах се — ще ти се схване кръстът, ако спиш на дивана. Хайде, стани да се преместиш.

Наложи се още няколко пъти да го разтърсвам, но накрая успях да го накарам да стане, макар и да не си отвори очите напълно. Помогнах му по стълбите до леглото и той се строполи върху завивките, напълно облечен, и отново захърка.

Скоро нямаше да се сети за мен.

Едуард изчака в стаята ми, докато си измия лицето и се преоблека в джинси и памучна риза. Наблюдаваше ме тъжно от люлеещия стол, докато закачвах подарения от Алис тоалет в дрешника.

— Ела тук — казах, улових го за ръката и го придърпах към леглото.

Бутнах го на леглото и се свих до гърдите му. Може би беше прав и всъщност бях достатъчно уморена, за да заспя. Но нямаше да му позволя да се измъкне без мен.

Той подпъхна завивката около тялото ми и ме прегърна плътно.

— Моля те, успокой се.

— Добре.

— Ще се справим, Бела. Чувствам го.

Стиснах зъби.

Усещах облекчението му. Никой, освен мен, не се интересуваше дали Джейкъб и приятелите му ще пострадат. Дори самият Джейкъб и приятелите му. Най-вече те.

Едуард усещаше, че всеки момент ще се разпадна.

— Чуй ме, Бела. Ще бъде лесно. Новородените ще бъдат напълно изненадани. Те изобщо нямат представа, че върколаците съществуват. Не знаят повече за тях от теб навремето. Виждал съм как се държат в група в спомените на Джаспър. Искрено вярвам, че ловните техники на вълците ще подействат безотказно срещу тях. А когато ги объркаме и разделим, направо няма да остане работа за всички ни. Вероятно ще се наложи някой да седи в резерва — пошегува се накрая.

— Фасулска работа — промърморих в гърдите му.

— Шшшт — той погали бузата ми. — Ще видиш. Не се тревожи.

Той започна да тананика приспивната ми песничка, но този път тя не можеше да ме успокои.

Щяха да пострадат хора — всъщност вампири и върколаци, но все пак хора, които обичах. И то заради мен. За пореден път. Щеше ми се лошият ми късмет да се цели малко по-внимателно. Идеше ми да закрещя към празното небе — нали мен искате — ето ме! Само мен!

Опитах се да измисля как да го постигна — как да фокусирам лошия късмет върху себе си. Нямаше да е лесно. Щеше да се наложи да изчакам благоприятен момент…

Не заспивах. За моя изненада минутите летяха и бях все така напрегната и будна, когато Едуард ме изправи до седнало положение.

— Сигурна ли си, че не искаш да останеш и да поспиш?

Изгледах го намусено.

Въздъхна, после ме взе на ръце и скочи през прозореца.

Затича през тъмната притихнала гора, метнал ме на гръб, а аз усещах приповдигнатото му настроение дори докато тичаше. Бягаше така, както когато бяхме сами и тичахме, за да усетим вятъра в косите си. Ако не бях толкова притеснена, щях да се чувствам истински щастлива.

Когато стигнахме широката поляна, останалите вече бяха там и спокойно разговаряха. Гръмкият смях на Емет ехтеше над поляната. Едуард ме свали от гърба си и двамата се приближихме към тях, хванати за ръка.

Луната се беше скрила зад облаците и в тъмнината ми трябваха няколко минути, за да осъзная, че сме на бейзболното игрище. Същото място, където преди повече от година първата ми приятна вечер със семейство Кълън бе провалена от появата на Джеймс и глутницата му. Чувствах се странно, че отново съм тук — сякаш съставът нямаше да е пълен, докато Джеймс, Лоран и Виктория не се появят. Но Джеймс и Лоран никога нямаше да се върнат. Този модел не би могъл да се повтори. Може би всички модели бяха безвъзвратно нарушени.

Да, някой бе решил да промени модела си на поведение. Възможно ли бе Волтури да проявяват гъвкавост в този случай?

Съмнявах се.

Виктория винаги ми се беше струвала като природна стихия, като ураган, който се движи право към брега — неизбежен, неумолим, но предсказуем. Може би не бяхме прави да мислим за нея така ограничено. Със сигурност беше способна да се адаптира.

— Знаеш ли какво си мисля? — попитах Едуард.

Той се засмя.

— Не.

Почти се усмихнах.

— Какво си мислиш?

— Мисля, че всичко е свързано. Не само двете, но всичките три неща.

— Не те разбирам.

— Три лоши неща се случиха, откакто се върна — започнах да отмятам с пръсти. — Новородените в Сиатъл. Непознатият в стаята ми. И първото от всички — Виктория се върна да ме търси.

Той присви очи и се замисли.

— Защо мислиш, че са свързани?

— Защото съм съгласна с Джаспър. Волтури обожават правилата си. И вероятно щяха да действат по-чисто — и ако искаха да съм мъртва, вече щях да съм мъртва, добавих мислено. — Помниш ли миналата година, когато беше погнал Виктория?

— Да — смръщи се той. — Не се представих много добре.

— Алис каза, че си стигнал до Тексас. Заради нея ли?

Той сви вежди.

— Да. Хъмм…

— Виждаш ли — може да й е хрумнало там. Но не е съвсем наясно какво точно прави, затова новородените са неконтролируеми.

Той заклати глава.

— Само Аро знае точно как действат виденията на Алис.

— Аро може би знае най-точно, но нима Таня, Ирина и останалите ви приятели в Денали не знаят достатъчно. Лоран е живял у тях толкова време. И ако е бил достатъчно близък с Виктория, че да й прави услуги, защо да не й разкаже всичко, което знае?

Едуард се намръщи.

— Но не Виктория е влизала в стаята ти.

— Нима не може да създаде нови приятелства? Помисли си, Едуард. Ако Виктория стои зад това в Сиатъл, тя има много нови приятели. Сама си ги е създала.

Той се замисли над думите ми, сбърчил чело.

— Хммм — каза накрая. — Възможно е. Все още мисля, че най-вероятно са Волтури… Но твоята теория напипва нещо. Характерът на Виктория. Теорията ти идеално пасва на характера й. От самото начало показва забележителен инстинкт за самосъхранение — може би това е нейната дарба. Във всеки случай подобна стратегия не я излага на никаква опасност от наша страна, стига да стои на заден план и да остави новородените да опустошават на воля. Както и от страна на Волтури. Вероятно разчита в крайна сметка ние да спечелим, макар и не без жертви. Но без оцелели от малката й армия, за да свидетелстват срещу нея. Всъщност — продължи той след кратък размисъл — обзалагам се, че ако има оцелели, възнамерява сама да ги унищожи… Хмм! И все пак трябва да има поне един приятел, който да е по-зрял. Един новороден не би оставил жив баща ти…

Той дълго се мръщи, после изведнъж се усмихна, отърсвайки се от мислите си.

— Определено е възможно. И въпреки това трябва да сме готови за всичко, докато не се уверим напълно. Днес си много прозорлива — добави той. — Впечатляващо.

Въздъхнах.

— Може би просто реагирам на това място. Кара ме да се чувствам сякаш е някъде наблизо… сякаш в този момент ме наблюдава.

Той стисна челюст.

— Никога няма да те докосне, Бела — каза той, но въпреки това очите му внимателно обходиха тъмната гора. Докато оглеждаше сенките, през лицето му премина някакво странно изражение. Устните му се разтеглиха и оголиха зъбите, а очите му засвяткаха с някаква дива, ожесточена надежда. — И въпреки това, какво ли не бих дал да е някъде наблизо — промърмори той. — Виктория или друг, на когото някога е хрумвало да те нарани. Да имам възможност сам да приключа всичко това. Да сложа край със собствените си ръце.

Потръпнах при свирепата нотка в гласа му и стиснах още по-здраво пръстите на ръката му, копнеейки да съм достатъчно силна, че да сключа ръцете ни завинаги.

Наближихме останалите и едва тогава забелязах, че Алис не изглежда така оптимистично настроена, както останалите. Стоеше малко встрани и наблюдаваше как Джаспър протяга ръце, сякаш прави разгрявка, а устните й бяха нацупени.

— Имали й нещо? — прошепнах аз.

Едуард се подсмихна. Отново беше старият Едуард.

— Върколаците са тръгнали насам и не може да види какво ще се случи. Неприятно й е да се чувства като слепец.

Макар и далече, Алис чу шепота му. Вдигна поглед и му се изплези. Той отново се засмя.

— Здрасти, Едуард — поздрави го Емет. — Здрасти, Бела. Ще те пусне ли и ти да тренираш?

Едуард изръмжа на брат си.

— Моля те, Емет, не й давай идеи.

— Кога ще пристигнат гостите ни? — Карлайл се обърна към Едуард.

Едуард се съсредоточи за момент и въздъхна.

— След минута и половина. Но ще трябва да превеждам. Не ни се доверяват достатъчно, за да се появят в човешки облик.

Карлайл кимна.

— Не им е лесно. Благодарен съм, че изобщо се съгласиха да дойдат.

Погледнах Едуард с разширени очи.

— Ще дойдат като вълци?

Той кимна, следейки внимателно реакцията ми. Преглътнах, припомняйки си двата случая, при които бях видяла Джейкъб във вълчия му облик: първия път на поляната с Лоран, втория — на горския път, когато Пол му се беше ядосал… И двата спомена бяха ужасяващи.

В очите на Едуард проблесна странно пламъче, като че ли току-що му беше хрумнало нещо, което не му бе съвсем неприятно. Преди да успея да се вгледам в изражението му, той се обърна към Карлайл и останалите:

— Пригответе се — скрили са нещо от нас.

— Какво искаш да кажеш? — попита Алис.

— Шшшт — прекъсна я той и се загледа в тъмнината. Небрежният кръг, който бяха образували, се източи в рехава редица, а Джаспър и Емет застанаха начело. До мен Едуард инстинктивно се приведе напред и ми стана ясно, че би предпочел да застане до тях. Стиснах ръката му още по-силно.

Взрях се с присвити очи към гората, но не видях нищо.

— По дяволите — измърмори Емет под носа си. — Някога виждали ли сте нещо подобно?

Есме и Розали си размениха ококорени погледи.

— Какво става? — прошепнах, колкото можех по-тихо. — Не виждам нищо.

— Глутницата се е разраснала — прошепна Едуард в ухото ми.

Не бях ли споменала, че и Куил се е присъединил към глутницата? Напрегнах се да различа шестте вълка в мрака. Накрая нещо проблесна в тъмното — очите им, по-високо от земята, отколкото очаквах. Бях забравила колко са високи. Като коне, но с далеч по-плътно телосложение заради мускулите и козината и с остри като ножове зъби, които нямаше как да не забележиш.

Виждах само очите им. И докато се опитвах да доловя очертанията им, осъзнах, че пред нас има повече от шест чифта очи. Един, два, три… набързо преброих наум. После още веднъж.

Виждах десет чифта очи.

— Невероятно — промърмори едва чуто Едуард.

Карлайл бавно и внимателно пристъпи напред. Движенията му бяха плавни, целящи да успокоят новодошлите.

— Добре дошли — поздрави той невидимите вълци.

— Благодарим — каза Едуард със странен, равен тон и веднага ми стана ясно, че това са думи, идващи от Сам. Погледнах очите в средата на редицата, блеснали най-високо над земята, очите на най-високия вълк. Не можех да различа огромния черен силует в тъмнината.

Едуард отново заговори със същия безстрастен глас, предавайки думите на Сам.

— Само ще гледаме и слушаме. За повече от това не бихме имали нужния самоконтрол.

— Това е предостатъчно — отвърна Карлайл. — Синът ми Джаспър — той посочи Джаспър, който стоеше напрегнат, нащрек — има опит в тази област. Той ще ни научи как се бият новородените и как могат да бъдат победени. Сигурен съм, че ще можете да го приложите в собствения ви боен стил.

— Различават ли се от вас? — попита Едуард от името на Сам.

Карлайл кимна:

— Всички са много млади — само от няколко месеца са в този живот. В известен смисъл са като деца. Не разполагат нито с опит, нито със стратегия, само с невероятна сила. Тази вечер наброяват двадесет души. Десет за нас и десет за вас — не би трябвало да е трудно. Възможно е броят им да намалее. Новородените се бият помежду си.

Сред невидимата редица на вълците премина тътен, ниско ръмжене, което някак ми се стори доволно.

— Готови сме да поемем и повече от дела ни, ако се наложи — преведе Едуард, а тонът му вече не беше толкова безстрастен.

Карлайл се усмихна.

— Ще видим как ще се развият нещата.

— Знаете ли кога и откъде ще пристигнат?

— Ще прекосят планините след четири дни, късно сутринта. Когато приближат, Алис ще ни помогне да пресечем пътя им.

— Благодарим за информацията. Ще бъдем на пост.

И с нещо като въздишка очите се сведоха ниско до земята, чифт по чифт.

Тишината продължи още една-две секунди, след което Джаспър пристъпи в пространството между вампирите и вълците. Лесно различавах силуета му — кожата му светеше в тъмното като очите на върколаците. Хвърли напрегнат поглед към Едуард, който му кимна, след което се обърна с гръб към върколаците. Очевидно му беше неприятно.

— Карлайл е прав — Джаспър говореше само на нас и явно се опитваше да не обръща внимание на публиката зад себе си. — Ще се бият като деца. Двете най-важни неща, които трябва да помните, са: първо, не им позволявайте да обвият ръце около вас и второ, не се хвърляйте в открит бой. Единствено затова са подготвени. Ако нападате отстрани и не спирате да се движите, ще ги объркате и няма да могат да реагират адекватно. Емет?

Емет излезе от редицата, залепил огромна усмивка на лицето си.

Джаспър се отдалечи към северния край на откритото пространство между върколаците и вампирите. Махна на Емет да се приближи.

— Добре, Емет е пръв. Той е най-добрият пример за атакуващ новороден.

Емет присви очи.

— Ще се опитам да не счупя нищо — измърмори той.

Джаспър се ухили.

— Имах предвид, че Емет разчита на силата си. Хвърля се право към целта. Новородените също няма да прилагат номера, така че просто се хвърляй напред, Емет.

Джаспър отстъпи още няколко крачки, а тялото му се напрегна.

— Добре, Емет, пробвай да ме хванеш.

Изведнъж вече не виждах Джаспър. Той се превърна в размазано петно, докато Емет се хвърляше към него като мечка, ухилен и ръмжащ. Емет също беше невероятно бърз, но не колкото Джаспър. Джаспър сякаш беше безплътен като призрак. Всеки път, когато ми се струваше, че Емет го е докопал с големите си ръце, пръстите му се затваряха празни. До мен Едуард се беше привел напрегнато, впил очи в битката. Внезапно Емет замръзна.

Джаспър го беше хванал отзад, а зъбите му бяха на сантиметри от гърлото му.

Емет изруга.

От редицата на наблюдаващите върколаци се дочу одобрително ръмжене.

— Още веднъж — настоя Емет, а усмивката беше изчезнала от лицето му.

— Мой ред е — запротестира Едуард. Вкопчих пръсти в неговите.

— След минутка — ухили се Джаспър и отстъпи крачка назад. — Първо искам да покажа нещо на Бела.

Загледах притеснено, когато махна на Алис да се приближи.

— Знам, че се тревожиш за нея — обясни ми той, докато тя прекрачваше кръга с танцувална стъпка. — Искам да ти покажа защо е излишно да се притесняваш.

Макар да знаех, че Джаспър никога не би позволил и косъм да падне от главата на Алис, пак ми беше трудно да гледам как прикляка с лице към нея. Алис стоеше неподвижно и се усмихваше, а телцето й беше съвсем кукленско след едрата фигура на Емет. Джаспър се придвижи напред, след това се прокрадна към лявата й страна.

Алис затвори очи.

Сърцето ми задумка неравномерно, докато Джаспър пристъпваше дебнешком към нея.

После скочи и изчезна. Внезапно се озова от другата страна на Алис, макар тя да не беше помръднала.

Джаспър се извъртя и отново се хвърли към нея, но пак се озова приведен зад нея както първия път. През цялото време Алис стоеше със затворени очи и усмивка на устните.

Загледах се по-внимателно.

Тя всъщност се движеше — просто не бях забелязала, защото следях атаките на Джаспър. Правеше малка крачка напред точно в момента, в който тялото на Джаспър прелиташе през мястото, където бе стояла допреди миг.

Пристъпи отново, а Джаспър остана с увиснали ръце там, където само преди секунда се намираше талията й.

Джаспър се приближи по-близо, а Алис ускори движенията си. Сякаш танцуваше, извиваше се, въртеше се и се усукваше около оста си. А Джаспър беше като партньор в танца й, мяташе се, протягаше ръце към грациозно движещото се тяло, но така и не я докосваше, сякаш всяка стъпка се дирижираше от хореограф. Накрая Алис се разсмя.

Изневиделица се озова на гърба на Джаспър с прилепени до врата му устни.

— Хванах те — каза тя и го целуна по шията.

Джаспър се засмя и поклати глава.

— Ти си едно страховито малко чудовище.

Върколаците отново изръмжаха. Този път по-предпазливо.

— Хубаво е да се научат на малко уважение — развеселено прошепна Едуард. След това се обади по-силно. — Мой ред е.

Стисна ръката ми и ме пусна.

Алис застана на неговото място до мен.

— Готино, а? — самодоволно ме попита тя.

— Много — съгласих се, без да отделям поглед от Едуард, докато той безшумно се плъзгаше към Джаспър, с гъвкави и бдителни движения на дива котка.

— Наблюдавам те, Бела — ненадейно прошепна тя, а гласът й беше толкова тих, че едва долових думите й, макар да беше долепила устни до ухото ми.

Погледнах я за миг, после отново впих поглед в Едуард. Беше напълно съсредоточен върху Джаспър и двамата маневрираха, скъсявайки дистанцията помежду си.

Изражението на Алис бе неодобрително.

— Ще го предупредя, ако плановете ти станат по-категорични — заплаши ме тя със същия тих шепот. — Няма да има никаква полза, ако се изложиш на опасност. Смяташ ли, че някой би се отказал, ако ти умреш? Ще продължат да се бият, всички ще продължим. Не можеш да промениш нищо, така че бъди добричка, чуваш ли?

Намръщих се и се опитах да я игнорирам.

— Наблюдавам те — повтори тя.

Едуард се беше приближил максимално до Джаспър — тази битка бе по-равностойна от другите. Джаспър имаше цял век опит зад гърба си и се стараеше да се осланя на инстинктите си, но мислите му го издаваха всеки път за част от секундата, преди да атакува. Едуард беше малко по-бърз, но ходовете на Джаспър му бяха непознати. Хвърляха се един към друг отново и отново, но никой не надделяваше, като ту от единия, ту от другия се откъсваше инстинктивно ръмжене. Трудно ми беше да ги гледам, но още по-трудно — да откъсна поглед. Движеха се прекалено бързо, за да схвана какво точно правят. От време на време блесналите очи на върколаците отвличаха вниманието ми. Имах чувството, че извличат по-голяма полза от наблюдаваното, отколкото аз — вероятно повече, отколкото беше редно.

След известно време Карлайл се прокашля.

Джаспър се засмя и направи крачка назад. Едуард се изправи и му се усмихна.

— Обратно на работа — примири се Джаспър. — Ще пишем резултата равен.

Всички се изредиха да се бият: Карлайл, след него Розали, Есме и отново Емет. Стиснах очи, разтреперана, докато Джаспър нападаше Есме. Този двубой изгледах най-трудно. След това Джаспър забави темпото, макар не достатъчно, за да проследявам движенията му и поясни.

— Виждате ли какво правя сега? — питаше той. — Да, точно така — насърчаваше. — Съсредоточете се във фланга. Не забравяйте къде ще се целят. Не спирайте да се движите.

Едуард наблюдаваше съсредоточено и се вслушваше и в онова, което другите не виждаха.

Клепачите ми натежаха и ми стана още по-трудно да следя двубоите. Напоследък не се наспивах добре, а вече почти двадесет и четири часа не бях мигвала. Облегнах се на Едуард и притворих очи.

— Всеки момент ще свършим — прошепна той.

Джаспър потвърди думите му, като се обърна за първи път към върколаците, а изражението му отново се стегна.

— Ще продължим утре. Чувствайте се поканени отново.

— Да — отвърна Едуард с хладния глас на Сам. — Ще дойдем.

Едуард въздъхна, потупа ме по ръката и се приближи към семейството си.

— Глутницата смята, че няма да е зле да се запознаят с индивидуалните ни миризми, за да се избегнат евентуални грешки. Ще им бъде по-лесно, ако стоим съвсем неподвижно.

— Разбира се — обърна се Карлайл към Сам. — Каквото ви е нужно.

От вълците се чу мрачно, гърлено ръмжене и те се изправиха на крака.

Отново отворих широко очи, забравила умората.

Мастилената чернота на нощта започваше да избледнява — слънцето осветяваше облаците, макар все още да не бе достигнало хоризонта от другата страна на планините. Когато се приближиха, успях да различа силуетите им… цветовете им.

Сам водеше глутницата, разбира се. Беше умопомрачително грамаден, черен като нощта, като чудовище от кошмарите ми — буквално, след първата ми среща с върколаците на поляната те неведнъж бяха участвали в сънищата ми.

Сега, когато вече ги виждах и можех да сравня всяко едро тяло с чифтовете очи, ми се стори, че са повече от десет. Глутницата беше изумителна.

С крайчеца на окото си видях, че Едуард ме наблюдава и внимателно следи реакцията ми.

Сам се приближи до Карлайл, който стоеше най-отпред, а огромната глутница го последва по петите. Джаспър целият се стегна, но Емет, който стоеше от другата страна на Карлайл, спокойно се усмихваше.

Сам подуши Карлайл и сякаш леко потръпна. След това пристъпи към Джаспър.

Обходих с поглед напрегнатите тела на вълците. Бях сигурна, че различавам някои от новите попълнения. Забелязах един светлосив вълк, който беше значително по-дребен от другите, а космите по гърба му бяха настръхнали от отвращение. Имаше още един, с цвят на пустинен пясък, който изглеждаше дългурест и некоординиран сред останалите. Тихо скимтене се откъсна от гърлото му, когато Сам пристъпи напред и той попадна между Карлайл и Джаспър.

Очите ми се спряха на вълка, който вървеше до Сам. Козината му беше червеникавокафява, по-дълга и по-рунтава от на останалите. Вълкът беше едър почти колкото Сам, втори по височина в глутницата. Стойката му беше небрежна, излъчваше равнодушие към това, което останалите очевидно смятаха за изпитание.

Явно усети погледа ми, защото ме погледна с познати черни очи.

Отвърнах на погледа му, опитвайки се да повярвам на това, което вече знаех. Усещах как чертите ми се изкривяват от почуда и възхищение.

Вълкът отвори муцуна и оголи зъби. Бих се изплашила, ако езикът му не висеше на една страна във вълча усмивка.

Разсмях се.

Джейкъб се усмихна още по-широко, разкривайки острите си зъби. Напусна мястото си в редицата, без да обръща внимание на останалите от глутницата, които го проследиха с очи. Мина покрай Едуард и Алис и застана надве крачки от мен. Спря и хвърли бърз поглед към Едуард.

Едуард стоеше неподвижен като статуя, нащрек за реакцията ми.

Джейкъб приклекна на предните си крака и сведе глава, така че муцуната му да е на нивото на лицето ми. Погледна ме и зачака реакцията ми, също като Едуард.

— Джейкъб? — прошепнах.

Дълбокото гърлено ръмжене прозвуча като сподавен смях.

Протегнах ръка и докоснах с разтреперани пръсти червеникавокафявата козина на главата му.

Черните очи се притвориха и Джейкъб положи огромната си глава в дланта ми. В гърлото му набъбна глух звук.

Козината му беше едновременно мека, груба и топла под кожата ми. С любопитство прокарах пръсти през нея, разучавайки я, и погалих врата му там, където цветът ставаше по-тъмен. Не бях осъзнала колко съм се приближила до него, когато изведнъж, без предупреждение, Джейкъб облиза лицето ми от косата до брадичката.

— Ау! Отвратително, Джейк! — извиках, отскачайки назад, и го плеснах точно както бих го плеснала, ако беше човек. Той се отдръпна, а кашлящото излайване, което се дочу измежду зъбите му, очевидно беше смях.

Избърсах лице в ръкава на ризата си и без да искам, също се разсмях.

Точно в този момент усетих, че всички ни наблюдават — и Кълън, и вълците. Всички Кълън — с объркано и леко погнусено изражение. Беше ми трудно да разгадая лицата на вълците. Стори ми се, че Сам не е особено доволен.

Тогава видях Едуард настръхнал, видимо разочарован. Явно се беше надявал на друга реакция. Като писъци и паническо бягство, например.

Джейкъб отново издаде подобния на смях звук.

Вълците заотстъпваха заднишком, без да изпускат семейство Кълън от очи. Джейкъб стоеше до мен и наблюдаваше как се оттеглят. Скоро изчезнаха в тъмната гора. Само двама се поколебаха край дърветата, загледани в Джейкъб, а стойката им издаваше тревога.

Едуард въздъхна и без да обръща внимание на Джейкъб, пристъпи към мен и ме хвана заръка.

— Готова ли си да тръгваме? — попита той.

Преди да успея да отговоря, той изгледа втренчено Джейкъб.

— Още не съм обмислил подробностите — каза той, в отговор на мислите на Джейкъб.

Вълкът Джейкъб изръмжа недоволно.

— Много по-сложно е — отвърна Едуард. — Не се притеснявай, ще се погрижа да е безопасно.

— За какво си говорите? — настоях аз.

— Обсъждаме стратегията — каза Едуард.

Главата на Джейкъб се обърна първо към единия, после към другия, вгледа се в израженията ни. После внезапно се втурна към гората. Докато тичаше, забелязах късче сгънат черен плат, прикрепено за задния му крак.

— Чакай — извиках след него, инстинктивно протегнала ръка да го спра. Но той изчезна сред дърветата почти мигновено, а другите два вълка го последваха.

— Защо си тръгна? — попитах докачена.

— Ще се върне — каза Едуард и въздъхна. — Иска да има възможност да говори сам.

Загледах дърветата, сред които беше изчезнал Джейкъб, и отново се облегнах на Едуард. Бях на ръба на изтощението, но се борех.

Джейкъб изскочи в полезрението ни, този път на два крака. Широките му гърди бяха голи, косата му сплетена и разрошена. Беше само по анцуг, бос върху студената земя. Беше сам, но подозирах, че приятелите му го чакат, невидими сред дърветата.

Бързо прекоси полето, макар да направи широк кръг около семейство Кълън, които стояха в кръг и тихо разговаряха.

— Добре, кръвопиецо — каза Джейкъб, когато се приближи на няколко крачки от нас, очевидно продължавайки разговора, който бях пропуснала. — Кое му е толкова сложното?

— Трябва да преценя всички възможности — невъзмутимо отвърна Едуард. — Ами ако някой успее да се промъкне край вас?

Джейкъб изсумтя.

— Добре, тогава я оставете в резервата. И без това ще накараме Колин и Брейди да останат. Там ще е в безопасност.

Намръщих се.

— За мен ли говорите?

— Просто искам да знам какво смята да прави с теб по време на битката — обясни Джейкъб.

— Да прави с мен?

— Не можеш да останеш във Форкс, Бела — каза Едуард помирително. — Ще знаят къде да те търсят. Ами ако някой все пак се промъкне?

Стомахът ми се преобърна и кръвта се дръпна от лицето ми.

— Ами Чарли? — изохках.

— Ще бъде с Били — побърза да ме увери Джейкъб. — Ако се наложи, баща ми ще извърши убийство, за да го докара в резервата. Вероятно няма да се наложи. Става въпрос за тази събота, нали? Има мач.

— Тази събота ли? — попитах и усетих как ми се завива свят. Така се замаях, че не бях в състояние да събера разхвърляните си мисли. Изгледах намръщено Едуард. — Е, по дяволите! Подаръкът ти за дипломирането отиде на вятъра.

Едуард се засмя.

— Важен е жестът — напомни ми той. — Можеш да ги дадеш на някого.

Веднага ми хрумна решение.

— Ще ги дам на Анджела и Бен. Така поне няма да са в града.

Той докосна бузата ми.

— Не можеш да евакуираш всички — каза ми той нежно. — Крием те единствено от предпазливост. Нали ти казах — сега вече няма да има проблем. Дори няма да стигнат, за да забавляват всички ни.

— И все пак, какво ще кажеш да я пазим в Ла Пуш? — нетърпеливо го прекъсна Джейкъб.

— Прекалено често е минавала по шосето — отвърна Едуард. — Оставила е следи навсякъде. Алис вижда, че за битката се готвят съвсем млади вампири, но очевидно някой ги е създал. Зад цялото това нещо стои някой много по-опитен. Който и да е той — Едуард ме погледна… — или тя, всичко това може да се окаже просто трик за отвличане на вниманието ни. Алис ще види дали въпросната личност ще реши да я търси лично, но е възможно, когато това стане ясно, да сме твърде заети. Може би някой разчита именно на това. Не мога да я оставя някъде, където е ходила често. Трябва максимално да затрудним откриването й, за всеки случай. Вероятно се престаравам, но нямам намерение да рискувам.

Докато обясняваше, го гледах втренчено със смръщено чело. Той ме погали по ръката.

— От предпазливост — каза.

Джейкъб посочи гъстата гора на изток, огромния масив на Олимпийските планини.

— Тогава я скрий там — предложи той. — Има хиляди възможности — места, където всеки от нас може да стигне за секунди, ако се наложи.

Едуард поклати глава.

— Миризмата й е прекалено силна, а в комбинация с моята ще е съвсем отчетлива. Ще остави следа дори да я пренеса дотам. Нашите следи са навсякъде в планината, но съчетани с миризмата на Бела, веднага ще привлекат вниманието им. Не сме сигурни точно кой път ще поемат, защото самите те още не знаят. Ако надушат следата й, преди да стигнат до нас…

И двамата се намръщиха едновременно и свъсиха вежди.

— Сам виждаш, че не е лесно.

— Трябва да има решение — промърмори Джейкъб. Погледна сърдито към гората и сви устни.

Олюлях се от умора. Едуард обгърна кръста ми с ръка, придърпа ме към себе си и ме подкрепи.

— Трябва да те прибера у вас, изтощена си. А и Чарли скоро ще се събуди…

— Чакайте малко — каза Джейкъб и се обърна към нас със светнали очи. — Миризмата ми ви отвращава, нали?

— Хм, идеята не е лоша — Едуард беше с два хода напред. — Възможно е — той се обърна към другите. — Джаспър? — повика го.

Джаспър вдигна любопитен поглед. Тръгна към нас, а Алис го последва. Лицето й отново издаваше тревога.

— Добре, Джейкъб — Едуард му кимна.

Джейкъб се обърна към мен, а върху лицето му се четеше странна смесица от емоции. Очевидно беше въодушевен от новия план, какъвто и да беше той, но не можеше да се отпусне в такава непосредствена близост до враговете съюзници. Протегна ръце към мен и сега беше мой ред да застана нащрек.

Едуард си пое дълбоко въздух.

— Ще пробваме дали не мога да смеся миризмите така, че да прикрием следите ти — обясни ми Джейкъб.

Погледнах подозрително протегнатите му ръце.

— Ще трябва да те носи, Бела — обади се Едуард. Гласът му беше спокоен, но долавях стаеното нежелание.

Намръщих се.

Джейкъб нетърпеливо въртеше очи и, навеждайки се, ме грабна на ръце.

— Не се дръж като дете — измърмори той.

Но погледът му се стрелна към Едуард, моят също. Лицето на Едуард бе ведро и гладко. Обърна се към Джаспър.

— Миризмата на Бела е много по-силна за мен — реших, че ще е по-сигурно, ако проверим с някой друг.

Джейкъб се извърна и с бърза крачка навлезе сред дърветата. Не продумах, когато тъмнината ни обгърна. Цупех се, чувствах се неловко в ръцете на Джейкъб. Прегръдката му беше прекалено интимна — сигурна бях, че не беше нужно да ме притиска чак толкова силно — и се питах какво ли чувства. Ситуацията ми припомни последния ми следобед в Ла Пуш, а никак не исках да се замислям за това. Скръстих ръце и още повече се подразних, когато шината на ръката ми съвсем съживи спомена.

Не се отдалечихме много; той направи широк полукръг и излезе обратно в откритото пространство на около петдесет метра от първоначалното място. Едуард чакаше сам и Джейкъб тръгна към него.

— Вече можеш да ме пуснеш.

— Не искам да рискувам да проваля експеримента — той забави крачка и ме притисна по-силно.

— Толкова ме дразниш — измърморих.

— Благодаря.

Внезапно Алис и Джаспър изникнаха край Едуард сякаш от нищото. Джейкъб направи още една крачка и ме пусна на земята на десетина метра от Едуард. Без да се обърна да го погледна, отидох до Едуард и го хванах за ръката.

— Е? — попитах.

— Стига да не докосваш нищо, Бела, не мога да си представя, че на някого ще му хрумне да си доближи носа до тази следа дотолкова, че да долови миризмата ти — каза Джаспър с гримаса. — Беше почти напълно заличена.

— Опитът определено е успешен — съгласи се Алис и сбърчи нос.

— От което ми хрумва една идея.

— Която определено ще свърши работа — добави уверено тя.

— Хитро — съгласи се Едуард.

— Как издържаш? — прошепна ми Джейкъб.

Едуард не му обърна внимание и ме погледна, докато обясняваше:

— Ние — тоест ти, Бела, ще оставиш фалшива следа до откритото пространство. Когато новородените тръгнат, миризмата ти ще ги възбуди и ще дойдат точно където искаме, при това, без да се пазят. Алис вече вижда, че ще се получи. Когато надушат нашата миризма, ще се разделят и ще се опитат да ни нападнат от две страни. Половината ще минат през гората, където виденията й внезапно изчезват…

— Точно така! — изсъска Джейкъб.

Едуард му се усмихна с искрена, приятелска усмивка.

Прилоша ми. Как можеха да чакат битката с такова нетърпение? И как можех да излагам на опасност и двамата? Не можех да го позволя.

Нямаше да го позволя.

— Абсурд — внезапно каза Едуард с отвратен тон. Подскочих и се стреснах, че някак е доловил решението ми, но той гледаше Джаспър.

— Знам, знам — бързо каза Джаспър. — Всъщност не го обмислях сериозно.

Алис го настъпи.

— Ако Бела действително е някъде на поляната — заобяснява Джаспър, — те направо ще полудеят. Няма да могат да се съсредоточат върху нищо друго. Много лесно ще ги отстраним…

Едуард го изгледа толкова свирепо, че Джаспър даде заден ход.

— Това, разбира се, е твърде рисковано. Просто ми хрумна — бързо добави той. Но ме погледна с ъгълчето на окото си и погледът му беше изпълнен с желание.

— Не! — отсече Едуард.

Тонът му беше съвсем категоричен.

— Прав си — съгласи се Джаспър. Хвана Алис заръка и тръгна към другите. — Да видим кой ще победи два от три пъти? — чух го да й предлага и двамата отново се заеха да тренират.

Джейкъб го изгледа отвратено.

— Джаспър гледа на нещата от военна гледна точка — Едуард тихо защити брат си. — Разглежда всички варианти. И го прави от старание, не от коравосърдечност.

Джейкъб изсумтя.

Несъзнателно се беше приближил до нас, явно погълнат от разговора. Беше на по-малко от метър от Едуард и застанала между тях, усещах напрежението във въздуха съвсем осезателно. Беше като статично електричество, като заряд.

Едуард заговори делово.

— Ще я доведа в петък следобед, за да пуснем фалшивата следа. Може да се срещнем после и ти ще я занесеш до едно място, за което ми хрумна. Съвсем встрани от пътя ни е и можем лесно да го защитаваме, макар че няма да се стигне до това. Аз ще дойда по друг път.

— И после какво? Ще я оставим там с един мобилен телефон ли? — възрази Джейкъб.

— Да нямаш по-добра идея?

Джейкъб доби самодоволно изражение.

— Всъщност имам.

— О… Отново поздравления, куче, не е лошо.

Джейкъб бързо се обърна към мен, явно решен да демонстрира великодушие и да ме включва в разговора.

— Опитахме се да убедим Сет да остане с най-малките двама. Още е прекалено млад, но е голям инат и отказва. Затова му измислих нова задача — да действа като мобилен телефон.

Опитах се да дам вид, че разбирам, но не успях да заблудя никого.

— Ако Сет Клиъруотър е във вълча форма, ще е свързан със съзнанието на глутницата — каза Едуард. — Разстоянието не е ли проблем? — обърна се той към Джейкъб.

— Не.

— Четиристотин и петдесет километра? — попита Едуард. — Впечатляващо.

Джейкъб отново влезе в ролята си на великодушния.

— Това е най-голямото разстояние, на което сме експериментирали — обясни ми той. — Чуваме се съвсем отчетливо.

Кимнах разсеяно. Бях замаяна от самата идея, че малкият Сет Клиъруотър вече е върколак, и ми беше трудно да се концентрирам. Виждах ослепителната му усмивка, която толкова приличаше на усмивката на младия Джейкъб. Сигурно беше на петнадесет, едва ли имаше дори толкова. Ентусиазмът му около огъня изведнъж придоби ново значение…

— Идеята не е лоша — призна Едуард неохотно. — Ще се чувствам по-сигурен, ако и Сет е там, дори без мигновената връзка. Не знам дали бих могъл да оставя Бела сама. Странна работа, как се стигна до това! Да се доверявам на върколаци!

— А ние ще се бием редом до вампири вместо срещу тях! — отвърна Джейкъб със същия отвратен тон.

— Е, все пак ще се биете срещу вампири — отбеляза Едуард.

Джейкъб се усмихна.

— Точно затова сме тук.