Стефани Майър
Затъмнение (14)

Дванадесета глава
Време

— Видях в бъдещето… — започна Алис със злокобен глас.

Едуард понечи да я сръга с лакът в ребрата, но тя ловко се извъртя.

— Добре — изръмжа тя. — Едуард ме накара да го направя. Но действително видях, че ако те изненадам, ще си още по-голям инат.

Крачехме към колата след часовете и нямах никаква представа за какво говори.

— Може ли превод на английски? — помолих.

— Не се дръж като дете! Никакви сцени.

— Сега вече се уплаших.

— Ще ти организираме, тоест ще си организираме празненство по случай дипломирането. Нищо особено. Не си струва да изпадаш в паника. Но видях, че определено ще се паникьосаш, ако го организирам като изненада — тя отново затанцува, когато Едуард посегна да разроши косата й. — Едуард заяви, че трябва да те уведомя. Но не е нищо кой знае какво. Кълна се.

Въздъхнах тежко.

— Има ли изобщо смисъл да споря?

— Никакъв.

— Добре, Алис. Ще дойда. И ще се чувствам ужасно през цялото време. Кълна се.

— Прекрасна нагласа! Между другото, подаръкът много ми харесва. Но нямаше нужда.

— Но Алис, нищо не съм купувала!

— О, знам. Но ще купиш.

Панически върнах назад лентата в опит да си спомня какво бях решила да й купя за дипломирането, явно беше видяла нещо.

— Невероятно — измърмори Едуард. — Как е възможно някой толкова малък да дразни толкова много?

Алис се разсмя.

— Талант!

— Не можа ли да изчакаш няколко седмици, преди да ми кажеш? — измънках подразнено. — Сега ще си гриза ноктите двойно по-дълго време.

Алис ми се намръщи.

— Бела — започна тя бавно, — наясно ли си кой ден сме днес?

— Понеделник?

Тя завъртя очи.

— Да. Понеделник… четвърти — тя ме хвана за лакътя, извъртя ме и посочи един голям жълт плакат, залепен за вратата на физкултурния салон. На него с ръбати черни букви беше изписана датата на дипломирането ни. Точно след една седмица.

— Четвърти? Юни? Сигурна ли си?

Никой не ми отговори. Алис само поклати тъжно глава, уж разочарована, а Едуард вдигна вежди.

— Не е възможно! Как се получи така? — опитах се да преброя назад наум, но не можех да осъзная къде са изтекли дните.

Почувствах се все едно някой бе издърпал опората под краката ми. Дългите седмици напрежение, тревогите… насред натрапчивите мисли за времето, времето някак се бе стопило. И шансът да премисля всичко, да направя планове беше изчезнал. Нямах никакво време.

А съвсем не бях готова.

Не знаех как да го направя. Как да се сбогувам с Чарли и Рене… с Джейкъб… с човешката си същност.

Знаех точно какво искам, но внезапно ме обзе ужас, че ще го получа.

На теория горях от желание, дори от нетърпение, да заменя смъртността с безсмъртие. В крайна сметка това беше ключът към вечен живот с Едуард. А освен това трябваше да се отчете и фактът, че ме преследваха разни известни и неизвестни лица. Предпочитах да не съм така безпомощна и апетитна и да не чакам кротко някой от тях да ме настигне.

На теория всичко звучеше напълно смислено.

На практика… познавах единствено човешкия живот. Бъдещето отвъд него бе огромна, мрачна бездна, която нямаше как да опозная, докато не скоча в нея.

Днешната дата, този простичък факт, така очевиден, че вероятно подсъзнателно го бях потискала, внезапно превърна момента, до който нетърпеливо бях отмятала дните, в среща с взвод за екзекуции.

Смътно съзнавах, че Едуард държи вратата отворена, че Алис дърдори от задната седалка, че дъждът барабани по предното стъкло. Едуард като че ли бе наясно, че присъствам единствено телом, и не се опитваше да ме изтръгне от унеса. А може би се опитваше, а аз не забелязвах.

Озовахме се у дома, където Едуард ме поведе към дивана и ме дръпна да седна до него. Втренчих се през прозореца към течната сива мъгла и се опитах да проумея къде се бе изпарила решимостта ми. Защо изпадах в паника точно сега? Знаех, че крайният срок приближава. Защо се бях уплашила, когато най-после бе дошъл?

Нямам представа колко време ме остави мълчаливо да се взирам през прозореца. Но вече не можех да различавам дъжда в тъмнината, когато най-после не издържа.

Обхвана лицето ми със студените си длани и впи златните си очи в моите.

— Би ли обяснила за какво мислиш? Преди да полудея?

Какво можех да му отговоря? Че съм страхливка? Затърсих думи.

— Устните ти са побелели. Говори, Бела!

Издишах рязко. От колко ли време бях затаила дъх?

— Датата ме изненада — прошепнах. — Това е всичко.

Той зачака с лице, изпълнено с тревога и недоверчивост.

Опитах се да обясня.

— Не съм сигурна какво да правя… как да кажа на Чарли… какво да кажа… как да… — гласът ми заглъхна.

— Значи не става въпрос за празненството?

Смръщих се.

— Не. Но благодаря, че ми напомни.

Чух как дъждът се усилва, докато той се взира в лицето ми.

— Не си готова — прошепна.

— Готова съм — излъгах моментално, инстинктивна реакция. Усетих, че не ми повярва, затова си поех дълбоко въздух и казах истината. — Налага се да съм готова.

— Не се налага нищо.

Усещах как паниката напира през очите ми, докато шепнешком заизреждах причините:

— Виктория, Джейн, Кай, онзи, който е влизал в стаята ми…

— Все причини да изчакаш.

— В това няма никаква логика, Едуард!

Той притисна ръцете си към лицето ми и заговори бавно и внимателно.

— Бела. До един сме били лишени от избор. Разбрала си какво ни е струвало… Особено на Розали. На всички ни се е налагало да се борим, за да се примирим с нещо, върху което нямаме контрол. Няма да позволя да се получи така и за теб. Ти ще имаш избор.

— Вече съм направила избора си.

— Не искам да го правиш, защото над главата ти е виснал меч. Ще се погрижим за проблемите, а аз ще се грижа за теб — зарече се той. — И когато всичко приключи и вече няма принуда, тогава можеш да решиш да се присъединиш към мен, ако все още го искаш. Но не защото се страхуваш. Няма да го направиш по принуда.

— Карлайл обеща — смънках, възразявайки по навик. — След дипломирането.

— Не и преди да си абсолютно сигурна — заяви той категорично. — И със сигурност не, докато се чувстваш застрашена.

Не отговорих. Нямах сили да споря. Точно в момента сякаш не можех да открия предишната решителност.

— Ето — той ме целуна по челото. — Няма за какво да се тревожиш.

Разсмях се разтреперано.

— За нищо, освен за надвисналата смърт.

— Вярвай ми.

— Вярвам ти.

Продължаваше да се взира в лицето ми, чакайки да се успокоя.

— Можели да те попитам нещо? — казах.

— Разбира се.

Поколебах се, прехапала устна, след това зададох съвсем различен въпрос от онзи, който ме тревожеше.

— Какво съм решила да взема на Алис по случай дипломирането?

Той се подсмихна.

— Май се канеше да вземеш и на двама ни билети за концерт…

— Точно така! — почувствах такова облекчение, че почти се усмихнах. — За концерта в Тахома. Миналата седмица видях обява във вестника и реших, че може да ти хареса, нали каза, че албумът е хубав.

— Идеята е чудесна. Благодаря ти.

— Дано не са се разпродали.

— Важна е вложената мисъл. Аз ги разбирам тези неща.

Въздъхнах.

— Искаше да ме попиташ нещо друго — отбеляза той.

Намръщих се.

— Бива си те.

— Имам доста опит в разчитането на лицето ти. Питай ме!

Затворих очи и се притиснах в него, скривайки лице в гърдите му.

— Ти не искаш да ставам вампир.

— Не, не искам — отвърна той тихо, а след това зачака.

— Това не е въпрос — напомни ми след минута.

— Ами… тревожех се… защо си против това.

— Тревожила си се? — повтори той изненадано.

— Би ли ми обяснил защо? Цялата истина, без да щадиш чувствата ми?

Той се поколеба за момент.

— Ако отговоря на въпроса ти, би ли обяснила въпроса си?

Кимнах, без да показвам лицето си.

Той си пое дълбоко въздух, преди да отговори.

— Можеш да постигнеш толкова много други неща, Бела. Знам, че според теб имам душа, но аз не съм съвсем убеден и мисълта да рискувам твоята… — той поклати бавно глава. — За мен да позволя да станеш това, което съм аз, само за да не те загубя никога, е най-егоистичната постъпка, която мога да си представя. Искам го повече от всичко на света заради самия себе си. Но заради теб искам много повече. И ми се струва истинско престъпление да се поддам на изкушението. Това е най-егоистичното нещо, което някога ще направя, дори да живея вечно. Ако имаше някакъв начин да стана човек заради теб, щях да платя цената, независимо колко е висока.

Седях съвсем неподвижна, осмисляйки думите му. Едуард смяташе, че постъпва егоистично. Усетих как върху лицето ми се разлива усмивка.

— Значи… не е от страх, че няма да… ме харесваш, когато стана различна — когато няма да съм мека и топла и няма да мириша по същия начин? Наистина ще искаш да си с мен, независимо каква ще се окажа?

Той издиша рязко.

— Тревожела си се, че няма да те харесвам? — попита остро. После, преди да успея да отговоря, се разсмя. — Бела, за сравнително проницателен човек на моменти си толкова недосетлива!

Знаех, че ще му се стори глупаво, но почувствах такова облекчение. Щом действително ме искаше, тогава щях да се справя с останалото… някак. Егоистично внезапно ми се стори прекрасна дума.

— Мисля, че не осъзнаваш колко по-лесно ще бъде за мен, Бела — каза той, а в гласа му все още се долавяше усмивка, — когато не се налага непрекъснато да се напрягам да не те убия. Естествено, има и неща, които ще ми липсват. Като това, например…

Той се втренчи в очите ми и погали бузата ми, а аз усетих как кръвта нахлува в лицето ми. Той се засмя нежно.

— И звукът на сърцето ти — продължи той малко по-сериозен, но все така леко усмихнат. — Това е най-важният звук в моя свят. Така съм се настроил към него, че, кълна се, мога да го доловя от километри. Но нито едно от тези неща няма значение. Това — той отново пое лицето ми в шепи. — Теб. Ето това ще запазя. Винаги ще бъдеш моята Бела, просто ще си малко по-издръжлива.

Въздъхнах и доволно затворих очи, отпускайки се в ръцете му.

— А сега ще отговориш ли на един мой въпрос? Цялата истина, без да щадиш чувствата ми? — попита той.

— Естествено — отвърнах веднага и очите ми се отвориха широко от изненада. Какво ли би искал да знае?

Той заговори бавно.

— Не искаш да станеш моя съпруга.

Сърцето ми рязко спря, после запрепуска. На тила ми изби студена пот, а ръцете ми се вледениха.

Той зачака, загледан, заслушан в реакциите ми.

— Това не е въпрос — прошепнах накрая.

Той сведе поглед и миглите му хвърлиха дълги сенки върху скулите, после пусна лицето ми, за да вдигне замръзналата ми лява ръка. Заигра се с пръстите ми, докато говореше:

— Тревожех се защо си против това.

Опитах се да преглътна.

— Това също не е въпрос — прошепнах.

— Моля те, Бела?

— Истината? — попитах без звук.

— Естествено. Мога да я приема, независимо каква е.

Поех си дълбоко въздух.

— Ще ми се смееш.

Очите му се вдигнаха към моите, шокирани.

— Да се смея ли? Малко вероятно.

— Ще видиш — измърморих, после въздъхнах. От смъртно бяло лицето ми стана алено заради внезапно обзелото ме раздразнение. — Добре, де! Сигурна съм, че ще ти се стори много смешно, наистина! Просто е толкова… толкова… толкова неудобно — признах и отново скрих лице в гърдите му.

Настъпи кратка пауза.

— Не съм убеден, че разбирам за какво говориш.

Наклоних глава и го изгледах сърдито, а смущението ме накара да се дръпна войнствено.

— Аз не съм такова момиче, Едуард. От онези, които се женят веднага след гимназията, като някоя провинциалистка, която е забременяла от гаджето си! Знаеш ли какво ще си помислят хората? Не осъзнаваш ли в кой век живеем? Хората не се женят на по осемнайсет! Поне не и интелигентните хора, отговорните, зрелите хора! Не искам да съм такова момиче! Аз не съм такава… — млъкнах, загубила сила.

Изражението му бе непроницаемо, докато осмисляше отговора ми.

— Това ли е всичко? — попита накрая.

Примигнах.

— Не е ли достатъчно?

— Тоест въпросът не е, че… желаеш самото безсмъртие повече, отколкото мен?

В този момент, макар да бях предупредила, че той ще се смее, внезапно аз бях тази, която изпадна в истеричен смях.

— Едуард! — заохках между пристъпите бурен смях. — А пък аз… винаги… съм мислела… че си… толкова… по-умен от мен!

Той ме прегърна и усетих, че се смее с мен.

— Едуард — казах малко по-членоразделно след известно усилие, — вечността няма смисъл без теб. Не бих искала и един ден живот без теб.

— Е, това е доста успокоително — отвърна той.

— И все пак… не променя нищо.

— Но ми е приятно да го чуя. И действително разбирам гледната ти точка, Бела, наистина. Но много бих искал и ти да разбереш моята.

Вече се бях успокоила, кимнах и се помъчих да прогоня тъжната гримаса от лицето си.

Очите му с цвят на течно злато почти хипнотизираха моите.

— Виждаш ли, Бела, аз винаги съм бил такова момче. В моя свят вече бях мъж. Не че търсех любов — напротив, нямах търпение да стана войник, жадувах единствено за славата на войната, идеализирана, каквато по онова време я представяха пред доброволците, но ако бях намерил… — той млъкна и наклони глава. — Щях да кажа, ако бях намерил някого, но това нямаше да е достатъчно. Ако бях открил теб, нямам никакви съмнения как щях да постъпя. Аз бях такова момче — веднъж достигнал до убеждението, че ти си това, което търся, щях да падна на колене и да се постарая да завоювам ръката ти. Щях да те поискам завинаги дори когато тази дума нямаше същото значение.

Усмихна ми се с кривата си усмивка.

Аз го зяпнах с широко отворени очи.

— Дишай, Бела — напомни ми той усмихнат.

Поех си въздух.

— Разбираш ли моята гледна точка, Бела? Поне мъничко?

И за около секунда наистина разбрах. Видях се с дълга пола и дантелена блуза с висока яка, с вдигната на тила коса. Видях Едуард, в елегантен светъл костюм, с букетче диви цветя в ръка, да седи до мен в люлка на верандата.

Поклатих глава и преглътнах. Привиждаха ми се кадри от „Анн от фермата Грийн Гейбълс“.

— Работата е там, Едуард — започнах с треперлив глас, избягвайки въпроса, — че за мен брак и вечност не са нито взаимно включващи се, нито взаимно изключващи се понятия. И тъй като в момента живеем в моя свят, може би е редно да се съобразяваме със сегашните времена, ако ме разбираш.

— Но, от друга страна — възрази той, — съвсем скоро изцяло ще се разделиш с понятието за време. Тогава защо трябва решението ти да се влияе до такава степен от преходните традиции на една местна култура?

Свих устни.

— Тоест, когато си в Рим?

Той се разсмя.

— Не е нужно още днес да казваш да или не, Бела. Но е хубаво да има разбиране и от двете страни, не мислиш ли?

— Значи условието ти…?

— Все още е валидно. Наистина разбирам гледната ти точка, Бела, но ако искаш аз да съм този, който ще те промени…

— Та-та, та-там, там, там — затананиках под носа си. Опитвах се да докарам сватбения марш, но някак прозвуча като погребална песен.

 

 

Времето продължи да лети.

Нощта отмина без сънища, а след това дойде сутринта и дипломирането ме гледаше право в лицето. Имах куп неща за учене за финалните изпити и бях наясно, че няма да успея да изчета и половината през малкото оставащи дни.

Когато слязох долу на закуска, Чарли вече беше тръгнал. Оставил беше вестника на масата, което ми напомни, че имам да купувам нещо. Надявах се рекламата за концерта все още да върви — трябваше ми телефонният номер, за да поръчам глупавите билети. Подаръкът вече не ми се струваше интересен, след като елементът на изненадата бе изчезнал. Естествено, опитът да изненадам Алис поначало не бе от най-интелигентните.

Смятах да обърна право на забавния раздел, но дебелите черни букви на първа страница привлякоха вниманието ми. Усетих да ме пробожда страх, когато се наведох да прочета заглавната статия.

„СИАТЪЛ ТЕРОРИЗИРАН ОТ УБИЙСТВА

Мина по-малко от десетилетие, откакто Сиатъл бе ловно поле на най-дейния сериен убиец в историята на Съединените щати. Гари Риджуей, убиецът от Зелената река, бе обвинен в убийството на 48 жени.

А днес обсаденият Сиатъл трябва да приеме вероятността, че е приютил още по-ужасяващо чудовище.

Полицията не приписва бума в убийствата и отвличанията на сериен убиец. Или поне все още не. Не са склонни да приемат, че подобна касапница може да бъде дело на един-единствен човек. Този убиец — ако действително става въпрос за един човек — е отговорен за 39 убийства и отвличания само в рамките на последните три месеца. За сравнение, жертвите на Риджуей са загинали в период от двадесет и една години. Ако тези смъртни случаи се свържат с един човек, това ще се окаже най-бруталният пример на серийни убийства в американската история.

Полицията е по-склонна да възприеме теорията за организирана банда. Тази теория се подкрепя от огромния брой на жертвите и от факта, че на пръв поглед липсва някакъв модел в избора им.

От Джак Изкормвача до Тед Бънди сред жертвите на серийни убийства обикновено се наблюдават сходства във възрастта, пола, расата или комбинация от трите. Жертвите на настоящата престъпна вълна варират от петнадесетгодишната отличничка Аманда Рийд до шестдесет и седем годишния пенсиониран пощальон Омар Дженкс. Убийствата включват почти равен брой жени и мъже — осемнадесет на двадесет и един. Жертвите се различават и по раса: бели, афроамериканци, латиноамериканци, азиатци.

Изборът изглежда съвсем случаен. Мотивът, изглежда, е убийство заради самото убийство.

Тогава защо изобщо се говори за сериен убиец?

В начина на действие се наблюдават достатъчно сходства, за да разграничат убийствата от други видове престъпления. Всяка от жертвите е била обгорена до такава степен, че за идентифицирането й се налагат зъбни отпечатъци. Степента на обгарянето предполага употребата на някакъв вид запалимо вещество като бензин или спирт, но до този момент следи от подобни вещества не са открити. Всички тела са захвърлени най-небрежно, без какъвто и да било опит за прикриването им.

И което е по-ужасно, повечето от останките свидетелстват за брутално насилие — костите са изпочупени и смазани чрез някакъв вид сериозен натиск. Според съдебните медици той е упражнен преди настъпването на смъртта, макар тези заключения да не могат да бъдат окончателни, имайки предвид състоянието на доказателствата.

Друго сходство, което насочва към идеята за сериен убиец: всяко престъпление е напълно лишено от следи, като се изключат самите останки. Няма отпечатъци, нито следи от автомобилни гуми, нито един-единствен косъм. Няма свидетели, забелязали нещо подозрително при отвличанията.

С това стигаме до самите отвличания — до едно явни. За нито една от жертвите не може да се каже, че е била лесна плячка. Сред тях няма бегълци или бездомници, които изчезват лесно и рядко са обявявани за издирване. Жертвите са изчезнали от домовете си, от апартамент на четвъртия етаж, от спортен клуб, от сватбен прием. Вероятно най-смайващото отвличане: тридесетгодишният боксьор аматьор Робърт Уелш влязъл в киносалон с приятелката си. Няколко минути след началото на филма жената осъзнала, че той не е на стола до нея. Тялото му било открито едва-три часа по-късно, когато пожарната служба била повикана по повод горящ контейнер за боклук на повече от тридесет километра от киносалона.

Другият модел, който се наблюдава при убийствата — всички до едно са извършени през нощта.

А най-плашещият модел? Геометрично нарастване. През първия месец са извършени шест убийства, през втория — единадесет. А само през последните десет дни са извършени двадесет и две. А полицията е все толкова далеч от посочването на виновник, колкото и при откриването на първото обгорено тяло.

Доказателствата са противоречиви, следите будят ужас. Нова, свирепа престъпна групировка или побеснял, невероятно активен сериен убиец? Или нещо друго, което все още не е хрумнало на полицията?

Едно-единствено заключение е безспорно: нещо отвратително дебне из Сиатъл.“

Успях да прочета последното изречение едва на третия опит, след което разбрах, че проблемът е в треперещите ми ръце.

— Бела?

Така се бях съсредоточила, че гласът на Едуард, макар тих и очакван, ме накара да изохкам и рязко да се извъртя.

Беше се облегнал на касата на вратата, сключил вежди. След това внезапно се озова до мен и хвана ръката ми.

— Стреснах ли те? Извинявай. Почуках, но…

— Не, не — побързах да отговоря. — Чел ли си това? — посочих вестника.

На челото му се появи дълбока бръчка.

— Още не съм чел днешните новини. Но знам, че нещата се влошават. Ще трябва да направим нещо… при това бързо.

Това не ми хареса. Идеята някой от тях да се излага на опасност ми беше крайно неприятна, а онова или онзи, който се подвизаваше в Сиатъл, започваше искрено да ме плаши. Но идеята фамилия Волтури да пристигнат беше също толкова плашеща.

— Какво казва Алис?

— Точно това е проблемът — бръчката на челото му се задълбочи. — Не може да види нищо… макар пет-шест пъти да се опитахме да проверим. Започва да губи самоувереност. Има чувството, че напоследък изпуска твърде много неща, че нещо не е наред. Може би зрението й изневерява.

Очите ми се разшириха.

— Това възможно ли е?

— Кой знае? Никой не е правил проучвания… но аз лично се съмнявам. Тези умения обикновено се засилват с времето. Виж само Аро и Джейн.

— Тогава какво не е наред?

— Като че ли се получава нещо като омагьосан кръг. Ние чакаме Алис да види нещо, за да можем да отидем там… а тя не вижда нищо, защото няма да отидем, докато не види нещо. Така че няма как да ни види там. Може би ще трябва да действаме на сляпо.

Потреперих.

— Не!

— Имаш ли особено силно желание да ходиш на училище днес? Остават още няколко дни до изпитите, няма да предават нов материал.

— Мисля, че ще мога да преживея един ден без училище. Какво ще правим?

— Искам да говоря с Джаспър.

Отново Джаспър. Странно. В семейство Кълън Джаспър бе някак на ръба — част от нещата, но вечно в периферията. Без никога да бях изказвала гласно предположението си, смятах, че е тук само заради Алис. Имах чувството, че би я последвал и накрай света, но този начин на живот не му е съвсем присърце. Фактът, че не го възприема така сериозно, както останалите, вероятно бе причина да му е по-трудно да съблюдава правилата.

Във всеки случай досега не се бе случвало Едуард да разчита на него. Отново се зачудих какво ли искаше да каже с това, че Джаспър е специалист по новородените. Всъщност не знаех почти нищо за миналото му, само че бил някъде на юг, преди Алис да го открие. По някаква причина Едуард никога не бе проявявал готовност да отговаря на въпроси по адрес на най-младия си брат. А аз винаги се бях чувствала леко уплашена от високия рус вампир, който приличаше на печална филмова звезда, за да го попитам направо.

Когато стигнахме къщата, заварихме Карлайл, Есме и Джаспър съсредоточено да гледат новините, макар звукът да бе така намален, че не разбирах нищо. Алис бе кацнала на най-долното стъпало на огромните стълби, положила брадичка върху дланите си, а изражението й бе обезсърчено. Тъкмо влязохме и Емет нахлу през кухненската врата, изглеждаше напълно спокоен. Нищо не успяваше да смути Емет.

— Здрасти, Едуард! Бягаш от училище, а, Бела? — ухили ми се той.

— И двамата бягаме — напомни му Едуард.

Емет се разсмя.

— Да, но на нея гимназията й е за първи път. Ще вземе да пропусне нещо.

Едуард врътна очи, но не обърна внимание на любимия си брат. Подхвърли вестника на Карлайл.

— Видя ли, че вече подхвърлят теорията за сериен убиец? — попита той.

Карлайл въздъхна.

— Цяла сутрин по Си Ен Ен двама специалисти обсъждат този вариант.

— Не можем да позволим това да продължава.

— Да вървим още сега — обади се Емет с внезапен ентусиазъм. — Ужасно ми е скучно.

От горния етаж се чу силно изсъскване.

— Такава песимистка е — измърмори Емет на себе си.

Едуард беше съгласен с Емет.

— Все някога ще трябва да отидем.

Розали се появи на върха на стълбите и бавно се спусна към нас. Лицето й бе гладко, безизразно. Карлайл клатеше глава.

— Притеснен съм. Никога по-рано не сме се замесвали в нещо подобно. Това не е наша работа. Не сме Волтури.

— Не искам да се налага Волтури да идват насам — каза Едуард. — Ще се окажем без нужното време за реакция.

— А и всички тези невинни хора в Сиатъл — прошепна Есме. — Не е редно да ги оставяме да гинат по този начин.

— Знам — въздъхна Карлайл.

— О! — каза рязко Едуард, обръщайки леко глава към Джаспър. — Не го бях разглеждал в тази светлина. Ясно. Прав си, явно точно така се случва. Е, това променя всичко.

Не бях единствената, която го зяпна объркано, но може би бях единствената, която нямаше леко подразнен вид.

— Май няма да е зле да обясниш и на останалите — обърна се Едуард към Джаспър. — Каква би могла да е целта? — той закрачи по пода, загледан надолу, потънал в мисли.

Не бях видяла Алис да става от мястото си, но внезапно се бе озовала до мен.

— Какви ги дрънка той? — попита тя Джаспър. — Какво точно мислиш?

Джаспър като че ли не остана доволен, че се оказва в центъра на вниманието. Поколеба се, огледа всяко едно лице в кръга — тъй като всички се бяха приближили да чуят какво ще каже — а след това очите му се спряха на моето.

— Объркана си — каза ми той, а плътният му глас бе съвсем тих.

Предположението му не съдържаше въпрос. Джаспър знаеше какво чувствам, какво чувства всеки един от присъстващите.

— Всички сме объркани — измърмори Емет.

— Разполагаш с време да проявиш търпение — каза му Джаспър. — Бела също трябва да разбере. Вече е една от нас.

Думите му ме изненадаха. Много рядко общувах с Джаспър, особено след миналия ми рожден ден, когато се бе опитал да ме убие. Не бях осъзнала, че гледа на мен по този начин.

— Какво знаеш за мен, Бела? — попита Джаспър.

Емет въздъхна театрално и се пльосна на дивана в пресилен жест на отегчение.

— Не много — признах.

— Не — отвърна Едуард на мисълта му. — Сигурен съм, че разбираш защо не съм й разказал тази история. Но предполагам, вече трябва да я чуе.

Джаспър кимна замислено, после започна да навива ръкава на кремавия си пуловер.

Наблюдавах го, любопитна и объркана, опитвайки се да схвана какво прави. Той вдигна китката си под ръба на абажура до него, приближи я до голата крушка и проследи с пръст един релефен белег с формата на полумесец върху бледата си кожа.

Отне ми минута, за да осъзная защо формата ми се струва така странно позната.

— О! — издишах рязко, когато най-после схванах. — Джаспър, белегът ти е точно като моя.

Протегнах собствената си ръка, върху която сребристият полумесец се очертаваше по-ясно на фона на моята перлена кожа, отколкото върху неговата алабастрова.

Той се усмихна леко.

— Имам много белези като твоя, Бела.

Лицето му остана непроницаемо, докато придърпваше ръкава на тънкия си пуловер още по-нагоре. В началото очите ми не успяха да разберат какъв е този плътен слой върху кожата му. Извитите дъги образуваха фини зигзагообразни шарки, бели върху бледия фон на кожата му. Личаха само защото ярката светлина на лампата подчертаваше лекия им релеф, а плитките сенки ги караха да изпъкват. Внезапно осъзнах, че цялата шарка се състои от отделни полумесеци като онзи на китката му… като онзи на ръката ми.

Погледнах собствения си малък, самотен белег и си спомних как го бях получила. Загледах захапката на Джеймс, гравирана върху кожата ми завинаги.

Ахнах и вдигнах очи към него.

— Джаспър, какво ти се е случило?