Стефани Майър
Затъмнение (12)

Десета глава
Миризма

Ситуацията беше безкрайно нелепа. Защо, за Бога, беше нужно Едуард да си тръгне, за да може Джейкъб да дойде? Не можехме ли да превъзмогнем подобно детинско поведение?

— Не че изпитвам лична враждебност към него, Бела, просто и за двама ни ще е по-лесно — обясни ми той на вратата. — Няма да се отдалечавам. Ще бъдеш в безопасност.

— Не се тревожа за това.

Той се усмихна, а после в очите му се появи някакъв лукав блясък. Придърпа ме към себе си и зарови лице в косите ми. Усещах как хладният му дъх облъхва кичурите ми. Цялата настръхнах.

— Веднага се връщам — каза той, а после се разсмя на глас, сякаш току-що му бях разказала виц.

— Какво е толкова смешно?

Но той само се ухили и хукна към дърветата, без да ми отговори.

Мърморейки на себе си, отидох да почистя в кухнята. Преди да успея да напълня мивката с вода, на вратата се позвъни. Трудно ми беше да свикна с мисълта, че Джейкъб беше много по-бърз без колата си. Че всички бяха толкова по-бързи от мен…

— Влизай, Джейк! — извиках.

Бях се съсредоточила върху пускането на чиниите в сапунената вода, забравила колко безшумно се придвижва напоследък. Подскочих, когато гласът му прозвуча точно зад мен.

— Редно ли е да оставяш вратата незаключена? О, извинявай!

Цялата се оплисках със сапунена вода.

— Не ме тревожат тези, които биха се отказали пред заключена врата — отвърнах, докато бършех ризата си с кърпата за чинии.

— Права си — съгласи се той.

Обърнах се да го изгледам с критични очи.

— Наистина ли е невъзможно да носиш дрехи, Джейкъб? — попитах. За пореден път беше гол до кръста, облечен единствено със стари срязани дънки. Тайно се чудех дали просто не се е възгордял с новите си мускули и затова не желае да ги прикрива с нищо. Признавам, че изглеждаше впечатляващо, но не го бях считала за суетен. — Знам, че вече не ти става студено, но все пак.

Той прокара ръка през мократа си коса, която падаше в очите му.

— Просто е по-лесно — обясни той.

— Кое е по-лесно?

Той се усмихна снизходително.

— Достатъчно ми е досадно да си мъкна панталоните постоянно, камо ли пък пълен тоалет. Да не би да ти приличам на товарно муле?

Намръщих се.

— За какво говориш, Джейкъб?

Изражението му показваше превъзходство, все едно не разбирах нещо напълно очевидно.

— Дрехите ми нито изчезват, нито се появяват като по чудо, когато се трансформирам — трябва да ги мъкна със себе си, докато тичам. Така че извини ме, че се опитвам да сведа багажа си до минимум.

Изчервих се.

— Май не се бях сетила за това — смънках.

Той се разсмя и посочи черната кожена корда, тъничка като вълнен конец, увита три пъти под левия му прасец като верижка за глезен. До този момент не бях забелязала, че и стъпалата му са боси.

— Това не е просто модна приумица — гадно е да носиш дънки между зъбите.

Не знаех какво да отговоря. Той се ухили.

— Притеснява ли те, че съм полугол?

— Не.

Той отново се разсмя и аз му обърнах гръб, за да си довърша чиниите. Надявах се да е разбрал, че изчервяването ми се дължи на смущението от собствената ми глупост и няма нищо общо с въпроса му.

— Е, предполагам, няма да е зле вече да се захващам за работа — той въздъхна. — Не бих искал да му давам повод да смята, че лентяйствам.

— Джейкъб, не е твоя работа…

Той вдигна ръка, за да ме прекъсне.

— Работя на доброволни начала. Така, къде е най-силна миризмата на нарушителя?

— Май в стаята ми.

Очите му се присвиха. Напрегна се, точно като Едуард.

— Трябва ми само минутка.

Методично затърках чинията. Единственият звук беше скърцането на влакната на четката по порцелана, отново и отново. Заслушах се за някакъв звук отгоре, проскърцване на дъска, изщракване на брава. Но не чувах нищо. После осъзнах, че вече твърде дълго мия една и съща чиния, и се концентрирах върху задачата си.

— Уф! — обади се Джейкъб на сантиметри от гърба ми и аз отново подскочих.

— За Бога, Джейкъб, престани!

— Извинявай. Дай — той пое кърпата и попи новата локва. — Ще ти се реванширам. Ти мий, аз ще плакна и ще подсушавам.

— Добре — подадох му чинията.

— Е, миризмата се долавяше съвсем ясно. Между другото, стаята ти вони.

— Ще си купя ароматизатор.

Той се засмя.

В продължение на няколко минути аз миех, а той подсушаваше в уютно мълчание.

— Може ли да те питам нещо?

Подадох му още една чиния.

— Зависи какво искаш да знаеш.

— Не че се правя на идиот или нещо такова — любопитно ми е, съвсем искрено — увери ме той.

— Добре де. Питай.

Той млъкна за миг.

— Какво е усещането — гаджето ти да е вампир?

Завъртях очи.

— Велико.

— Сериозно те питам. Идеята не те ли притеснява, не те ли отвращава понякога?

— Никога.

Той млъкна и посегна към купата в ръцете ми. Погледнах към лицето му — беше се намръщил, а долната му устна бе издадена напред.

— Нещо друго? — попитах.

Той отново сбърчи нос.

— Ами… чудех се… дали… нали се сещаш, дали двамата се целувате?

Разсмях се.

— Да.

Той потръпна.

— Уф!

— Всеки с вкуса си — измърморих.

— Не те ли притесняват кучешките зъби?

Цапнах го поръката, оплисквайки го с мръсна вода.

— Я млъквай, Джейкъб! Много добре знаеш, че няма такива.

— Доста се доближава — смънка той.

Стиснах зъби и затърках един нож за обезкостяване с повече усърдие, отколкото бе необходимо.

— Може ли още един въпрос? — попита той тихо, когато му подадох ножа. — От чисто любопитство.

— Добре — троснах се.

Той започна да върти ножа между пръстите си под водната струя. Когато проговори, гласът му бе едва доловим шепот.

— Каза, че след няколко седмици… Кога точно…? — не успя да довърши.

— След дипломирането — прошепнах, наблюдавайки зорко лицето му. Дали нямаше пак да избухне?

— Толкова скоро — прошепна той, а очите му се затвориха. Не беше въпрос. Прозвуча като ридание. Мускулите на ръцете му се стегнаха и раменете му се сковаха.

— Оу! — изкрещя внезапно. В стаята бе станало толкова тихо, че при този вик подскочих една педя във въздуха.

Дясната му ръка се бе свила на юмрук около острието на ножа — той я разгъна и ножът изтрака върху плота. През цялата му длан минаваше дълъг, дълбок разрез. Кръвта зашуртя по пръстите му и закапа по пода.

— По дяволите! Ох! — измрънка той.

Главата ми се завъртя, а стомахът ми се сви. Хванах се за плота с една ръка, поех си дълбоко въздух през устата и се насилих да се овладея, за да се погрижа за него.

— О, не, Джейкъб! О, дявол да го вземе! Ето, увий това около ръката си! — бутнах кърпата към него и посегнах към ръката му. Той се дръпна.

— Нищо ми няма, Бела, не се тревожи.

Стаята започна да се замъглява по ръбовете.

Отново поех дълбоко въздух.

— Да не се тревожа ли?! Та ти си сряза ръката наполовина!

Така и не взе кърпата, която бутнах към него. Пъхна ръката си под кранчето и остави струята да облее раната. Водата потече червена. Главата ми се завъртя.

— Бела — обади се той.

Извърнах поглед от раната и го погледнах в лицето. Беше се намръщил, но изражението му бе спокойно.

— Какво?

— Имаш вид сякаш всеки момент ще припаднеш, а и си на път да си отхапеш устната. Престани! Успокой се. Дишай. Нищо ми няма.

Задишах малко по-равномерно, а зъбите ми отпуснаха долната устна.

— Не се прави на смел.

Той ме погледна с досада.

— Да вървим! Ще те закарам до спешното — бях почти сигурна, че съм в състояние да карам. Поне стените вече стояха стабилно.

— Няма нужда — Джейк спря водата и дръпна кърпата от ръката ми. Усука я хлабаво около дланта си.

— Чакай — възразих. — Дай да погледна — стиснах още по-силно плота, за да запазя равновесие, в случай че гледката на раната отново ме зашемети.

— Да не би да имаш някакво медицинско образование, за което си забравила да споменеш?

— Искам да преценя дали да направя сцена, че задължително трябва да идем до болницата.

Той направи физиономия на престорен ужас.

— О, моля те, без сцени!

— Ако не ми дадеш да ти видя ръката, сцената ти е гарантирана.

Той вдиша дълбоко, след това рязко издиша.

— Хубаво.

Разви кърпата и когато се пресегнах да я взема, положи ръката си в моята.

Трябваха ми няколко секунди. Дори я обърнах, макар да бях сигурна, че си беше порязал дланта. После отново я завъртях с дланта нагоре и най-после схванах, че тъмнорозовата, набръчкана линия бе единствената следа от раната.

— Но… ти кървеше… толкова силно.

Той си дръпна ръката, а очите му ме гледаха твърдо и сериозно.

— Бързо оздравявам.

— Меко казано — смънках.

Та нали видях съвсем ясно дългия прорез, видях кръвта, която се лееше в мивката. Миризмата й на сол и на ръжда почти ме бе накарала да загубя съзнание. Мислех, че ще се наложат шевове. Би трябвало да са нужни дни, преди да хване коричка, и още седмици, преди да избледнее до лъскавия розов белег, който се очертаваше върху кожата му в момента.

Той изви уста в половинчата усмивка и тупна гърдите си с юмрук.

— Върколак, нали помниш?

Очите му задържаха моите в продължение на един безкраен миг.

— Вярно — обадих се накрая.

Той се разсмя на изражението ми.

— Нали съм ти казвал за това? Сама видя белега на Пол.

Тръснах глава, за да я избистря.

— Малко по-различно е, когато лично наблюдаваш развоя на събитията.

Наведох се и изрових белината от шкафа под мивката. После изсипах малко върху един парцал и започнах да търкам пода. Изгарящата миризма разсея и последните остатъци от мъгла в главата ми.

— Дай аз да почистя — предложи Джейкъб.

— Започнах вече. Би ли метнал кърпата в пералнята?

Когато се уверих, че подът не мирише на нищо друго, освен на белина, се изправих и облях и дясната част на мивката с белината. След това отидох до мокрото помещение и излях една чашка в пералнята, преди да я включа. Джейкъб ме наблюдаваше с неодобрително изражение.

— Да не би да страдаш от някаква мания? — попита той, когато приключих.

Хм! Може би. Но поне този път си имах извинение.

— В тази къща сме малко чувствителни на тема кръв. Сигурна съм, че разбираш защо.

— О! — каза той и отново сбръчка нос.

— Защо да не го улесня? И без това му е достатъчно трудно.

— Разбира се, разбира се. Защо не?

Дръпнах запушалката и оставих мръсната вода да изтече.

— Може ли да те попитам нещо, Бела?

Въздъхнах.

— Какво е усещането най-добрият ти приятел да е върколак?

Въпросът ме свари неподготвена. Разсмях се с глас.

— Не те ли отвращава? — настоя той, преди да успея да отговоря.

— Не. Когато върколакът се държи добре — уточних, — е направо велико.

Той се ухили широко, а зъбите му лъснаха на фона на червеникавата кожа.

— Благодаря ти, Бела — каза той, след което ме дръпна за ръката и ме смачка в една от своите чупещи костите прегръдки.

Преди още да реагирам, той отпусна ръце и отстъпи назад.

— Уф! — възкликна и носът му се набръчка. — Косата ти вони по-зле и от стаята ти.

— Съжалявам — измънках. Внезапно разбрах защо се бе смял Едуард, след като дълго бе дишал в косата ми.

— Един от многото рискове при общуване с вампири — отбеляза Джейкъб, вдигайки рамене. — Кара те да миришеш лошо. Сравнително незначителен риск.

Изгледах го кисело.

— Само на теб ти мириша лошо, Джейк.

Той се ухили.

— Ще се видим скоро, Белс.

— Тръгваш ли?

— Чака ме да си тръгна. Чувам го как обикаля отвън.

— О!

— Ще мина отзад — каза, но след това спря. — Я чакай малко — хей, мислиш ли, че би могла да дойдеш до Ла Пуш довечера? Ще правим купон на открито, с огън. Емили ще е там, а ще можеш да се запознаеш и с Ким… А знам, че и Куил иска да те види. Стана му малко криво, че разбра преди него самия.

Усмихнах се. Представях си как се е подразнил Куил — малката приятелка на Джейкъб се сдушила с върколаците, докато той самият е в неведение. Но след това въздъхнах.

— Ами, Джейк, не съм сигурна. Нали разбираш, в момента е малко напрегнато…

— Хайде де, да не мислиш, че някой би могъл да се промъкне покрай всичките… всички нас?

Настъпи странна пауза, след като заекна към края на въпроса. Зачудих се дали му е трудно да изговори на глас думата върколак, както аз често се затруднявах с вампир.

Големите му черни очи ме гледаха с неподправена молба.

— Ще питам — отвърнах несигурно.

Той издаде някакъв гърлен звук.

— Да не би вече да ти е и надзирател? Знаеш ли, миналата седмица четох една статия във вестника за нездрави взаимоотношения, в които единият прекомерно контролира другия, и…

— Добре! — прекъснах го, а после бутнах ръката му. — Време е върколакът да се измита!

Той се ухили.

— Чао, Белс! Да не забравиш да поискаш разрешение.

Той изскочи през задната врата, преди да успея да го замеря с нещо. Изръмжах нечленоразделно в празната стая.

Само секунди по-късно Едуард бавно влезе в кухнята с дъждовни капки, блеснали като диаманти в бронзовата му коса. Очите му бяха напрегнати.

— Вие двамата, да не би да се скарахте? — попита той.

— Едуард! — пропях и се хвърлих към него.

— Здравей — разсмя се той и ме обгърна с ръце. — Да не се опитваш да отвлечеш вниманието ми? Защото се получава.

— Не, не съм се карала с Джейкъб. Поне не много. Защо?

— Просто се чудех защо си го наръгала. Не че възразявам — той посочи с брадичка ножа върху плота.

— По дяволите! Мислех, че съм прибрала всичко.

Откъснах се от него и изтичах да пусна ножа в мивката, преди да го залея с белина.

— Не съм го наръгала — заобяснявах междувременно. — Той просто забрави, че стиска нож.

Едуард се подсмихна.

— Явно не е било толкова забавно, колкото си го представях.

— Я се дръж възпитано!

Той извади един голям пощенски плик от джоба на якето си и го подхвърли върху плота.

— Взех ти пощата.

— Нещо приятно?

— Според мен да.

Беше го свил наполовина. Разгънах го, изненадана от тежестта на скъпата хартия, и прочетох адреса на подателя.

— Дартмут? Това някаква шега ли е?

— Сигурен съм, че е писмо за прием. Изглежда досущ като моето.

— Мили боже! Едуард, какво си направил?

— Изпратих ти документите, нищо повече.

— Може и да не ставам за Дартмут, но не съм чак толкова глупава, че да ти повярвам.

— Дартмут обаче май смята, че ставаш за Дартмут.

Поех си дълбоко въздух и бавно отброих до десет.

— Това е изключително щедро от тяхна страна — казах накрая. — Обаче, независимо дали са ме приели, или не, остава малкият проблем с таксата. Не мога да си я позволя и няма да ти разреша да хвърлиш на вятъра пари, колкото за нов спортен автомобил, само и само за да се преструвам, че догодина ще уча в Дартмут.

— Не ми трябва нов спортен автомобил. И не е нужно да се преструваш, каквото и да било — прошепна той. — Една година в колежа няма да те убие. Може даже да ти хареса. Помисли си само, Бела. Помисли си колко ще се зарадват Чарли и Рене…

Кадифеният му глас обрисува картината в главата ми, преди да успея да я блокирам. Естествено, Чарли щеше да се пръсне от гордост — и нито един жител на градчето Форкс нямаше да успее да се спаси от изблиците на възторга му. А Рене щеше да пощурее от радост при този успех — и веднага да се закълне, че изобщо не е изненадана… Опитах се да изтикам образа от съзнанието си.

— Едуард, аз се притеснявам дали ще доживея до дипломирането, какво остава до лятото или идната есен.

Той отново ме прегърна.

— Никой няма да ти стори нищо лошо. Разполагаш с цялото време на света.

Въздъхнах.

— Утре изпращам съдържанието на банковата си сметка в Аляска. Само това ми е нужно за алиби. Достатъчно е далече, за да не ме чакат да се върна поне до Коледа. А съм сигурна, че и тогава ще измисля някакво правдоподобно извинение. Знаеш ли — подкачих го нерешително, — цялата тази потайност и лъжи малко ме тормозят.

Лицето му се изопна.

— По-нататък става по-лесно. След няколко десетилетия всичките ти познати вече ще са мъртви. И проблемът ще се разреши от само себе си.

Трепнах.

— Извинявай, това беше малко грубо.

Сведох поглед към големия бял плик, без изобщо да го виждам.

— Но все пак вярно.

— Ако разреша проблема, пред който сме изправени, независимо какъв е той, би ли обмислила варианта да изчакаш?

— Не.

— Вечно твърдоглава.

— Да.

Пералнята издумка и спря със стържене.

— Глупава ламарина — измърморих и се отлепих от него. Преместих единствената кърпа, която бе нарушила баланса на иначе празната машина, и я включих отново.

— Това ми напомня нещо — казах. — Би ли попитал Алис какво е направила с нещата ми, когато е подреждала стаята ми? Не мога да ги намеря никъде.

Той ме погледна объркано.

— Алис ти е подреждала стаята?

— Ами да, предполагам това е искала да направи. Когато е дошла да ми вземе пижамата и възглавницата, и другите неща за пленничеството — изгледах го свирепо за миг. — Взела е всичко, което беше извън дрешника — ризи, чорапи, и нямам представа къде ги е натикала.

Той продължи да ме гледа объркано още секунда, после внезапно застина.

— Кога разбра, че ти липсват вещите?

— Когато се прибрах от фалшивото гости. Защо?

— Едва ли Алис е взела каквото и да било. Нито дрехите, нито възглавницата. Всичко взето е било носено… или докосвано… или си спала върху него, така ли?

— Да. Какво има, Едуард?

Изражението му съвсем се напрегна.

— Все неща, които са поели миризмата ти.

— О!

В продължение на една дълга минута се гледахме един друг.

— Посетителят — измънках.

— Събирал е следи… доказателства. За да докаже, че те е открил?

— Защо? — прошепнах.

— Не знам. Но, кълна се, Бела, че ще разбера. Кълна се.

— Знам, че ще разбереш — казах, облягайки глава на гърдите му. В същия момент усетих телефонът му да вибрира в джоба на якето му.

Той го измъкна и погледна номера.

— Точно човекът, с когото искам да говоря — каза тихо, после бутна капачето. — Карлайл, аз… — млъкна и се заслуша, лицето му стана съсредоточено и изопнато. — Ще проверя. Слушай…

Заобяснява за липсващите ми вещи, но доколкото успях да доловя, Карлайл май нямаше идея какво може да се случва.

— Може би ще отида… — каза Едуард, но не довърши, когато очите му се отклониха към мен. — Може би не. Не пускай Емет сам, нали знаеш какъв става. Поне помоли Алис да наглежда нещата. Ще го измислим по-късно.

Той затвори рязко телефона.

— Къде е вестникът? — попита.

— Ами, не съм сигурна. Защо?

— Искам да погледна нещо. Чарли дали не го е хвърлил?

— Възможно е…

Той изчезна.

Върна се след половин секунда с нови бисери в косите и мокър вестник в ръката. Разгърна го върху масата и очите му припряно пробягаха по заглавията. Приведе се над страниците, съсредоточен върху някаква статия, а пръстите му следяха частите, които го бяха заинтригували.

— Карлайл е прав… да… много са немарливи. Млади и полудели? Или се стремят към саморазрушение? — промърмори сам на себе си.

Приближих се да надникна над рамото му. Заглавието на „Сиатъл Таймс“ гласеше:

„Епидемията от убийства продължава — полицията не разполага с нови следи.“

Статията беше почти същата като онази, която бе разтревожила Чарли преди няколко седмици — вихър от насилие, което тласкаше Сиатъл все по-напред в списъка на опасните градове в страната. Но по нещо се различаваше. Цифрите бяха далеч по-големи.

— Става все по-зле — прошепнах.

Той се намръщи.

— Пълна липса на контрол. Това не може да е дело на един-единствен новороден вампир. Какво става там? Сякаш изобщо не са чували за Волтури. Което е възможно. Ако никой не им е обяснил правилата… но тогава кой ги създава?

— Волтури ли? — повторих разтреперана.

— Обикновено точно такова поведение се стараят да изкореняват — безсмъртни, които заплашват да разкрият съществуването ни. Съвсем наскоро, преди няколко години, разчистиха подобна ситуация в Атланта, а там нещата далеч не бяха толкова зле. Скоро ще се намесят, съвсем скоро, освен ако не открием начин да успокоим нещата. Определено предпочитам да не идват до Сиатъл точно сега. Ако се окажат така близо… нищо чудно да решат да проверят и теб.

Съвсем се разтреперих.

— А какво бихме могли да направим?

— Ще трябва да разузнаем, преди да вземем решение. Може би, ако успеем да говорим с младите, да им обясним правилата, ситуацията ще се разреши по мирен начин — той се намръщи, като че ли не смяташе, че шансовете са особено големи. — Ще изчакаме, докато Алис разбере какво се случва… Не бихме искали да се намесваме, освен ако не стане крайно необходимо. Хубавото е, че си имаме Джаспър — добави той почти на себе си. — Ако ще си имаме работа с новородени, ще ни бъде от полза.

— Джаспър ли? Защо?

Едуард се усмихна мрачно.

— Джаспър е специалист по млади вампири.

— Как така специалист?

— Ще трябва да попиташ него, историята е доста заплетена.

— Каква бъркотия — смънках.

— Така изглежда, нали? Сякаш напоследък проблемите ни връхлитат от всички страни — той въздъхна. — Не ти ли хрумва понякога, че животът ти щеше да е по-лесен, ако не обичаше мен?

— Може би. Но пък нямаше да струва особено.

— За мен — поправи ме той тихичко. — А сега, предполагам — продължи той с кисела усмивка, — искаш да ме питаш нещо?

Зяпнах го учудено.

— Така ли?

— А може би не — той се усмихна. — Останах с впечатлението, че си обещала да ме помолиш за разрешение да посетиш някакво върколашко соаре довечера.

— Пак ли си подслушвал?

Усмихна се още по-широко.

— Само малко, съвсем накрая.

— Е, и без това нямах намерение да те питам. Реших, че си под достатъчно напрежение.

Той сложи ръка под брадичката ми и повдигна лицето ми така, че да ме погледне в очите.

— Искаш ли да отидеш?

— Не е толкова важно. Не се притеснявай.

— Не е нужно да искаш разрешението ми, Бела. Аз не съм ти баща, слава Богу. Но може би е редно да попиташ Чарли.

— Знаеш, че Чарли ще ме пусне.

— Права си, имам доста ясна представа за вероятния му отговор.

Загледах го съсредоточено, опитвайки се да проумея какво иска, а също и да изтикам от ума си копнежа да отида до Ла Пуш, за да не се повлияя от собствените си желания. Глупаво беше да искам да съм сред група едри, щурави момчета вълци точно сега, когато се случваха толкова страшни и необясними неща. Естествено, именно затова исках да отида. Исках да избягам от смъртната заплаха поне за няколко часа… Да бъда онази незряла, безразсъдна Бела, която можеше да се посмее с Джейкъб, пък било то съвсем за кратко. Но това нямаше значение.

— Бела — започна Едуард, — казах ти, че ще проявя здрав разум и ще се доверя на преценката ти. И говорех сериозно. Ако се доверяваш на върколаците, тогава няма да се тревожа.

— Еха! — казах точно както предната вечер.

— А Джейкъб е прав поне за едно нещо — глутница върколаци би трябвало да е достатъчна да опази дори и теб за една вечер.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Само…

Напрегнах се за следващите му думи.

— Надявам се, нямаш нищо против да вземем някои предпазни мерки? Например да ми позволиш да те закарам до границата. И да вземеш телефон, за да знам кога да дойда да те посрещна?

— Това ми звучи… съвсем разумно.

— Чудесно.

Той ми се усмихна и действително не видях и следа от опасения в приличащите на скъпоценни камъни очи.

 

 

Чарли не изненада никого с щедрото позволение да отида в Ла Пуш на купон на открито. Джейкъб изкукурига с неприкрит възторг, когато му се обадих да му съобщя новината, и с готовност прие предпазните мерки на Едуард. Обеща да ни посрещне на границата между двете територии точно в шест.

Бях решила, след кратък вътрешен дебат, че няма да си продавам мотора. Щях да го закарам обратно в Ла Пуш, където си му беше мястото, и когато вече нямах нужда от него… ами, тогава щях да настоявам Джейкъб да получи някакво възмездие за труда си. Можеше да го продаде или да го подари на приятел. За мен беше без значение.

А тази вечер ми се струваше подходяща да го върна в гаража на Джейк. Настроението ми бе така мрачно напоследък, че възприемах всеки ден като последен шанс. Нямах време да отлагам каквито и да било задачи, колкото и маловажни да бяха.

Едуард само кимна, когато обясних какво искам, но ми се стори, че зърнах някакво ужасено изражение в очите му. Стана ми ясно, че представата за моя милост върху мотоциклет му беше точно толкова неприятна, колкото и на Чарли.

Последвах го до къщата му, отзад до гаража, където бях оставила мотора. Едва когато спрях пикапа и излязох, разбрах, че този път ужасът му вероятно не е свързан с моята безопасност.

Малкият ми античен мотор бе напълно потънал в сянката на друго превозно средство. Да го нарека мотор ми се струваше крайно несправедливо, изобщо не изглеждаше от едно семейство с моята внезапно овехтяла собственост.

Беше огромен, лъскав и сребрист и, дори съвсем неподвижен, изглеждаше ужасно бърз.

— Какво е това?

— Нищо — измърмори Едуард.

— Не изглежда като нищо.

Изражението му беше умишлено небрежно — явно бе твърдо решен да омаловажи ситуацията.

— Ами, не знаех дали ще простиш на приятеля си, или пък той на теб, и се чудех дали въпреки това няма да искаш да си караш мотора. Изглежда, ти беше приятно. Реших, че мога да те придружавам, стига да искаш — той сви рамене.

Зяпнах прекрасната машина. До нея моят мотор приличаше на счупен велосипед. Заля ме внезапна вълна на тъга, когато ми хрумна, че това бе нелоша аналогия за това как изглеждам аз редом до Едуард.

— Не бих могла да поддържам твоята скорост — прошепнах.

Той сложи ръка под брадичката ми и повдигна лицето ми, за да ме погледне в очите. С единия си пръст се опита да дръпне нагоре ъгълчето на устата ми.

— Аз щях да поддържам твоята скорост, Бела.

— Така нямаше да ти е особено забавно.

— Напротив, нали ще сме заедно.

Прехапах устна и се опитах да си го представя.

— Едуард, ако ти хрумнеше, че карам твърде бързо или че губя контрол над мотора, или нещо такова, какво щеше да направиш?

Той се поколеба, очевидно търсейки правилния отговор. Знаех каква е истината: щеше да намери начин да ме спаси, преди да падна.

Но той се усмихна. Като че ли без усилие, с изключение на съвсем лекото отбранително присвиване на очите.

— Това е нещо, което правиш с Джейкъб. Сега разбирам.

— Просто защото, ами, него не го забавям чак толкова, нали разбираш. Предполагам бих могла да пробвам…

Изгледах нерешително сребристия мотор.

— Не се тревожи — каза Едуард и се разсмя. — Забелязах, че Джаспър го оглежда. Може би е време да открие нов начин за придвижване. В крайна сметка Алис си има поршето.

— Едуард, аз…

Той ме прекъсна с целувка.

— Казах да не се тревожиш. Но би ли ми направила една услуга?

— Каквото искаш — обещах веднага.

Той пусна ръцете ми и се наведе над огромния мотор, за да извади нещо, което бе напъхал отзад.

Измъкна някакъв черен, безформен предмет заедно с един червен, който лесно разпознах.

— Моля те? — помоли ме той, пускайки онази крива усмивка, която винаги разбиваше съпротивата ми.

Поех червената каска и я претеглих в ръце.

— Ще изглеждам ужасно глупаво.

— Не, ще изглеждаш благоразумна. Достатъчно благоразумна, за да не се нараниш — той преметна през ръката си черния предмет, който така и не разпознах, и пое лицето ми в шепите си. — В момента между дланите ми има неща, без които не мога да живея. Би могла да се погрижиш за тях.

— Добре, хубаво. А какво е другото? — попитах подозрително.

Той се разсмя и разгъна някакво подплатено яке.

— Моторджийско яке. Чувал съм, че охлузванията от асфалта са много неприятни, не че знам от първа ръка.

Разпери го пред мен. С дълбока въздишка отметнах коси и нахлузих каската върху главата си. След това напъхах ръце в ръкавите на якето. Той дръпна ципа с играеща в ъгълчетата на устата му усмивка и направи крачка назад.

Чувствах се огромна.

— Кажи честно, много отвратително ли изглеждам?

Той направи още една крачка назад и сви устни.

— Толкова ли е зле? — промърморих.

— Не, не, Бела. Всъщност… — като че ли не можеше да намери правилната дума. — Изглеждаш… секси.

Разсмях се с глас.

— Да, бе.

— Много секси, наистина.

— Казваш го само за да го нося — отбелязах. — Но нищо. Прав си, по-благоразумно е.

Той ме прегърна и ме притисна до гърдите си.

— Какво си глупаче. Предполагам това е част от чара ти. Но, признавам, тази каска си има своите недостатъци.

След което я смъкна от главата ми, за да ме целуне.

 

 

Когато малко по-късно потеглихме за Ла Пуш, осъзнах, че тази безпрецедентна ситуация ми се струва странно позната. Нужни ми бяха няколко минути, за да определя откъде идва усещането за дежавю.

— Знаеш ли какво ми напомня това? — попитах. — За времето, когато бях малка и Рене ме предаваше на Чарли за през лятото. Чувствам се сякаш съм на седем.

Едуард се засмя.

Реших да не отбелязвам гласно, че основната разлика между двата случая бе, че Рене и Чарли бяха в далеч по-добри отношения.

Горе-долу по средата на пътя до Ла Пуш, след поредния завой, видяхме Джейкъб, облегнат на червения фолксваген, който сам си бе направил от отделни части. Сдържаната му физиономия се разтопи в усмивка, когато му помахах от предната седалка.

Едуард паркира волвото на двадесетина метра разстояние.

— Обади ми се, когато решиш да се прибираш — каза той. — Ще те чакам тук.

— Няма да закъснявам — обещах.

Едуард измъкна мотора и новите ми придобивки от багажника на колата си — доста се бях впечатлила, когато успя да натика всичко вътре. Но когато си достатъчно силен, за да повдигаш микробуси, явно не е особено трудно да се справиш с малки мотоциклети.

Джейкъб наблюдаваше, очевидно без намерение да се приближава, усмивката му се бе стопила, а тъмните му очи бяха непроницаеми.

Пъхнах каската под мишница и метнах якето върху седалката.

— Ще се справиш ли? — попита ме Едуард.

— Няма проблеми — уверих го.

Той въздъхна и се приведе към мен. Извърнах лице нагоре, за да си получа кратката целувка за довиждане, но Едуард ме изненада, прегърна ме силно и ме целуна със същия ентусиазъм, който бе проявил и в гаража — пак започнах да се задъхвам.

Той се разсмя тихичко на нещо, след това ме пусна.

— Довиждане — каза. — Наистина много те харесвам с якето.

Докато се извръщах, ми се стори, че зървам в очите му нещо, което не искаше да забележа. Не можах да преценя със сигурност какво е. Тревога може би. За секунда си помислих, че е паника. Но вероятно, както винаги, правех от мухата слон.

Усещах погледа му върху гърба си, докато бутах мотора към невидимата граница на споразумението между вампири и върколаци, за да пресрещна Джейкъб.

— Какво значи това? — подвикна ми той предпазливо, оглеждайки мотора със странно изражение.

— Реших, че е редно да го върна, където му е мястото — казах.

Той се замисли за секунда, после върху лицето му се разстла широка усмивка.

Разбрах точно кога навлизам в територията на върколаците, защото Джейкъб се откъсна от колата и затича към мен, покривайки разстоянието с три дълги крачки. Дръпна мотора от мен, постави го на стойката му и ме сграбчи в една от своите мечешки прегръдки.

Чух двигателя на волвото да изръмжава и се опитах да се освободя.

— Престани, Джейк! — изохках задъхано.

Той се разсмя и ме пусна. Обърнах се да помахам за довиждане, но сребристата кола вече изчезваше зад завоя.

— Браво на теб — казах с леко кисел тон.

Очите му се разшириха в престорена невинност.

— Какво?

— Държи се дяволски мило при цялата тази ситуация. Няма нужда да си насилваш късмета.

Той се разсмя отново, още по-силно — думите ми очевидно му се сториха изключително забавни. Положих усилие да схвана шегата му, докато той заобикаляше фолксвагена, за да ми отвори вратата.

— Бела — каза той накрая, все още през смях, докато затваряше вратата зад мен, — не можеш да насилваш нещо, което не притежаваш.