Стефани Майър
Затъмнение (10)

Осма глава
Гняв

В крайна сметка се озовахме отново на плажа, където закрачихме безцелно. Джейкъб все още беше във възторг от себе си, задето бе организирал бягството.

— Мислиш ли, че ще дойдат да те търсят? — попита той с известна надежда.

— Не — бях съвсем сигурна. — Но довечера ще са бесни.

Той вдигна един камък и го запокити във вълните.

— Тогава не се прибирай — предложи отново.

— Чарли ще бъде във възторг — казах саркастично.

— Обзалагам се, че няма да има нищо против.

Не отговорих. Вероятно беше прав, което ме накара да заскърцам със зъби. Явното предпочитание на Чарли към моите куилеутски приятели беше толкова несправедливо. Чудех се дали щеше да изпитва същите чувства, ако знаеше, че става дума за избор между вампири и върколаци.

— Е, какви са последните скандални клюки от глутницата? — попитах небрежно.

Джейкъб рязко спря и ме зяпна смаяно.

— Какво? Просто се шегувам.

— О! — каза той и извърна поглед.

Зачаках отново да тръгне, но той сякаш беше потънал в мисли.

— Има ли скандални клюки? — попитах.

Джейкъб се изсмя.

— Направо съм забравил какво е да имаш тайни от някого, не всеки да знае всичко по всяко време. Да имаш лично кътче в главата си.

В продължение на няколко минути крачихме бавно по каменния бряг.

— И какво е? — попитах накрая. — Това, което всички в главата ти вече знаят?

Той се поколеба за миг, като че ли не беше сигурен каква част да ми каже. После въздъхна и започна.

— Куил беляза. Така че стават трима. Останалите започваме да се тревожим. Може би се случва по-често, отколкото твърдят легендите… — той се намръщи, след това се обърна да ме погледне в лицето. Втренчи се безмълвно в очите ми със сключени вежди.

— Какво ме гледаш? — попитах смутена.

Той въздъхна.

— Нищо.

Тръгна отново. Без да се замисля, протегна ръка и хвана моята. Вървяхме мълчаливо по камъните.

Зачудих се как ли изглеждаме отстрани, разхождайки се ръка за ръка по плажа — със сигурност приличахме на двойка — и се запитах дали не е редно да възразя. Но Джейкъб винаги се бе държал така… Нямаше причина да го правя на въпрос сега.

— Защо да е скандално, че Куил е белязал? — попитах, когато изглеждаше, че няма да продължи. — Защото последно на него се е случило ли?

— Това няма нищо общо.

— Тогава какъв е проблемът?

— Пак е свързано с ония легенди. Кога ли ще спрем да се изненадваме, че всичките са верни? — промърмори сам на себе си.

— Ще ми кажеш ли все пак? Или ще трябва да налучквам?

— Никога няма да уцелиш. Разбираш ли, Куил до съвсем скоро не излизаше с нас. Така че не беше ходил у Емили кой знае колко често.

— И той ли е белязал Емили? — ахнах.

— Не! Казах ти да не се опитваш да налучкваш. У Емили били на гости двете й племеннички… и така Куил видял Клеър.

Млъкна. Замислих се за миг.

— Емили не иска племенничката й да си има взимане-даване с върколак ли? Малко е лицемерно — казах.

Но от друга страна, разбирах защо би разсъждавала по този начин. Сетих се отново за дългите белези, които обезобразяваха лицето й и се проточваха през цялата й дясна ръка. Сам бе изгубил контрол един-единствен път и тя се оказала твърде близо. Един-единствен път и ето… Виждала бях болката в очите му, когато гледаше какво й бе сторил. Така че бе разбираемо да иска да защити племенницата си.

— Би ли спряла да налучкваш? Много си далече от истината. Емили няма нищо против, просто… ами малко е рано.

— Как така рано?

Джейкъб ме изгледа преценяващо с присвити очи.

— Опитай се да не съдиш прибързано, става ли?

Кимнах предпазливо.

— Клеър е на две години — уведоми ме той.

Започна да вали. Замигах ожесточено, докато капките тупкаха по лицето ми.

Джейкъб чакаше мълчаливо. Както обикновено, нямаше яке — дъждът рисуваше тъмни петна върху черната му тениска и капеше от неравната му коса. Лицето му беше безизразно, докато наблюдаваше моето.

— Куил… е белязал… двегодишно дете? — успях най-после да проговоря.

— Случва се — той вдигна рамене. Наведе се да вземе нов камък и го запрати към залива. — Или поне така твърдят легендите.

— Но тя е бебе — възразих.

Той ме погледна мрачно.

— Куил не бърза да старее — напомни ми, а тонът му бе леко язвителен. — Просто ще трябва да потърпи няколко десетилетия.

— Аз… не знам какво да кажа.

Полагах неимоверни усилия да не съдя, но, ако трябваше да съм искрена, бях ужасена. До този момент нищо в действията на върколаците не ме беше тревожило от деня, когато разбрах, че не са виновни за убийствата, в които ги подозирах.

— Ето че съдиш — обвини ме той. — Виждам го по изражението ти.

— Съжалявам — смънках. — Но звучи направо зловещо.

— Не е така, съвсем грешно си го схванала — Джейкъб внезапно се разпали. — Видях за какво става въпрос през неговите очи. В цялата работа няма нищо романтично, поне за Куил, поне засега — подразнен, той си пое дълбоко въздух. — Толкова е трудно да се опише. Съвсем не е любов от пръв поглед. По-скоро като… силата на гравитацията. Когато я видиш, сякаш внезапно вече не земята те държи, а тя. И нищо друго няма значение, освен нея. И би сторил всичко за нея, би се превърнал във всичко заради нея… В това, от което има нужда, независимо дали закрилник, любовник, приятел или брат. А Куил ще е най-добрият, най-милият брат, който някога е съществувал на този свят. На цялата земя няма да има детенце, което ще бъде обгрижвано като това малко момиченце. А по-късно, когато поотрасне и има нужда от приятел, той ще е най-отзивчивият, надежден и сигурен човек за нея. А когато стане голяма, ще са щастливи като Емили и Сам — накрая, споменавайки Сам, в тона му се прокрадна странна, горчива жилка.

— А самата Клеър няма ли право на избор?

— Естествено, че има. Но защо в крайна сметка да не избере него? Той ще е идеален за нея. Като предопределен лично за нея.

Известно време крачихме мълчаливо, докато не спрях да хвърля един камък в океана. Не му достигнаха няколко метра и той тупна на пясъка. Джейкъб ми се присмя.

— Не можем всички да сме ненормално силни — измърморих.

Той въздъхна.

— Кога мислиш, че ще се случи и с теб? — попитах тихо.

Отговорът му бе незабавен и лишен от емоция.

— Никога.

— Нали каза, че не може да се контролира?

Той мълча известно време. Несъзнателно и двамата забавихме крачка, почти спряхме.

— Май не може — призна той. — Но все пак трябва да я видиш — онази, която уж е отредена за теб.

— А ти смяташ, че щом още не си я видял, значи няма такава? — попитах скептично. — Джейкъб, та ти си видял много малко от света, дори по-малко от мен.

— Така е — каза той тихо. А после се взря в лицето ми с неочаквано пронизващ поглед. — Но никога няма да видя друга Бела. Виждам само теб. Дори когато затворя очи и искам да си представя нещо друго. Питай Куил или Ембри. Направо ги побърквам.

Сведох поглед към земята.

Вече не крачехме. Единственият звук бе на вълните, които блъскаха брега. Ревът им заглушаваше тихия шум от дъжда.

— Може би е по-добре да си тръгвам — прошепнах.

— Не! — възрази той, изненадан от това заключение.

Вдигнах глава и видях тревогата в очите му.

— Нали разполагаш с целия ден? Кръвопиецът не се е прибрал още.

Изгледах го ядосано.

— Не исках да те обидя — побърза да добави той.

— Да, разполагам с цял ден. Но Джейк…

Той вдигна ръце.

— Извинявай — каза. — Няма повече да се държа така. Ще си бъда просто Джейкъб.

Въздъхнах.

— Но ако си мислиш такива неща…

— Не се тревожи за мен — настоя той, усмихвайки се с преднамерена веселост, с изкуствена бодрост. — Знам какво правя. Просто ми кажи, ако те разстройвам.

— Не знам…

— Хайде, Бела. Дай да се върнем вкъщи и да изкараме моторите. Трябва редовно да се карат, за да се поддържат във форма.

— Не мога, забранено ми е.

— От кого? От Чарли или от кръво… от него?

— И от двамата.

Джейкъб се усмихна с моята усмивка и внезапно се превърна в онзи Джейкъб, който така ми липсваше — слънчев и топъл.

Не можах да се сдържа и му се усмихнах в отговор. Дъждът отслабна, превърна се във влажна мъглица.

— Няма да казвам на никого — обеща той.

— Освен на всичките си приятели.

Той поклати сериозно глава и вдигна дясната си ръка.

— Обещавам да не мисля за това.

Разсмях се.

— Ако се ударя, ще кажем, че съм се спънала.

— Както искаш.

Карахме моторите по черните шосета около Ла Пуш, докато дъждът не ги разкаля съвсем и Джейкъб не обяви, че ще припадне, ако не хапне нещичко. Когато се върнахме в къщата, Били ме поздрави небрежно, все едно внезапната ми поява не означаваше нищо повече от едно хрумване да прекарам деня с приятеля си. След като хапнахме приготвените от Джейкъб сандвичи, отидохме в гаража и аз му помогнах да почисти моторите. Не бях стъпвала тук от месеци — откакто Едуард се бе върнал — но не изглеждаше като нещо особено. Просто поредният следобед в гаража.

— Колко приятно — казах, когато той извади топлите безалкохолни от пазарския плик. — Това местенце ми липсваше.

Той се усмихна и огледа пластмасовите парчета, захванати едно за друго над главите ни.

— Да, разбирам те. Цялото великолепие на Тадж Махал без неудобствата и разходите за пътуване до Индия.

— За малкия Тадж Махал в щата Вашингтон — вдигнах наздравица и протегнах кутийката.

Той я докосна със своята.

— Помниш ли миналия Свети Валентин? Май тогава за последно беше тук — искам да кажа за последно, докато нещата все още бяха… нормални.

Засмях се.

— Естествено, че помня. Нали размених цял живот робство срещу кутия шоколадови сърца. Това не се забравя лесно.

Той се засмя на свой ред.

— Вярно. Хмм, робство. Ще трябва да измисля нещо подходящо — после въздъхна. — Имам чувството, че е било преди години. В друга епоха. По-щастлива.

Не бях съгласна. В момента живеех в своята щастлива епоха. Но се изненадах колко много неща ми липсваха от онази, мрачната. Загледах се към периферията на свъсената гора. Дъждът се беше засилил, но в малкия гараж, седнала до Джейкъб, ми беше топло. Той беше като камина.

Пръстите му докоснаха ръката ми.

— Нещата много се промениха.

— Аха — отвърнах, после се пресегнах и потупах задната гума на моя мотор. — Навремето Чарли ме харесваше. Надявам се Били да не му спомене за днес… — прехапах устна.

— Няма. Той не се впряга като Чарли. Хей, така и не съм ти се извинил официално за онази глупава издънка с мотора. Много съжалявам, че те натопих пред Чарли. Така ми се иска да не го бях правил.

Вдигнах рамене.

— И на мен също.

— Много, ама много съжалявам.

Погледна ме с надежда, а сплетената му мокра, черна коса бе щръкнала около умолителното му изражение.

— О, добре! Прощавам ти.

— Благодаря ти, Белс!

Ухилихме се един на друг, после лицето му помръкна.

— Сещаш ли се за онзи ден, когато ти докарах мотора… Оттогава искам да те питам нещо — започна той бавно. — Но същевременно… не ми се иска.

Замръзнах — моята реакция към стреса. Навик, който бях усвоила от Едуард.

— Сериозно ли говореше, или просто се беше заинатила, защото беше бясна за мотора? — прошепна той.

— За кое? — прошепнах на свой ред, макар да бях сигурна, че знам за какво говори.

Той ме изгледа ядосано.

— Сещаш се. Дето каза, че не е моя работа… дали… дали ще те ухапе — лицето му видимо се сгърчи.

— Джейк… — имах чувството, че гърлото ми внезапно е подпухнало. Не можах да довърша.

Той затвори очи и си пое дълбоко въздух.

— Сериозно ли говореше?

Трепереше лекичко. Очите му си останаха затворени.

— Да — прошепнах.

Той си пое въздух бавно и дълбоко.

— Май се досещах.

Загледах го, чакайки очите му да се отворят.

— Нали знаеш какво ще означава това? — попита той внезапно. — Разбираш, нали? Какво ще се случи, ако нарушат примирието?

— Още преди това ще заминем — казах тихичко.

Очите му рязко се отвориха, а черните им бездни бяха изпълнени с гняв и болка.

— Споразумението не е обвързано с географски граници, Бела. Праотците ни се съгласили да пазят мир само защото Кълън се заклели, че са различни, че не представляват заплаха за хората. Обещали, че никога повече няма да убиват или да променят някого. Ако престъпят думата си, примирието губи смисъл и те стават като всички останали вампири. А случи ли се така, намерим ли ги отново…

— Но, Джейк, та нали ти самият наруши примирието? — възкликнах, улавяйки се за сламка. — Нали част от примирието е да не казвате на хората за вампирите? А ти каза на мен. Това не поставя ли цялата идея под въпрос и без това?

Джейкъб не се зарадва на напомнянето. Болката в очите му се превърна във враждебност.

— Да, наруших го навремето, когато не вярвах в него. И съм сигурен, че вампирите са били осведомени — той погледна кисело към челото ми, без да среща гузния ми поглед. — Но това не им дава никакви по-специални права. Няма такова нещо като грешка за грешка. Ако имат възражения срещу това, което съм направил, могат да направят само едно — същото, което и ние, ако те нарушат примирието: да нападнат. Да започнат войната.

От устата му звучеше толкова неизбежно, че цялата потреперих.

— Джейк, не е нужно нещата да стоят така.

Зъбите му изскърцаха.

— Нещата стоят така.

Тишината, която настъпи след тези думи, ми се стори направо оглушителна.

— Ще ми простиш ли някога? — прошепнах. Но още щом го казах, ми се прииска да не бях. Не исках да чувам отговора.

— Вече няма да си Бела — каза той. — Приятелката ми няма да съществува. Така че няма да има на кого да прощавам.

— Това ми звучи като не — прошепнах.

В продължение на един безкраен миг се гледахме един друг.

— Значи ли това, че се сбогуваме, Джейк?

Той примигна бързо, а гневното му изражение се стопи от изненада.

— Защо? Разполагаме с няколко години. Не можем ли да бъдем приятели, докато не стане време?

— Години ли? О, не, Джейк, не са години — поклатих глава тъжно и се изсмях горчиво. — По-скоро няколко седмици.

Въобще не очаквах реакцията му.

Той внезапно скочи на крака, а кутийката сода гръмна в ръката му със силно изпукване. Навсякъде се разхвърча течност и цялата подгизнах като напръскана с маркуч.

— Джейк! — проплаках, но веднага млъкнах, виждайки как цялото му тяло трепери от ярост. Гледаше ме злобно, а от гърдите му се носеше ниско ръмжене.

Замръзнах намясто, твърде шокирана, за да помръдна.

Тръпките го разтърсваха целия, ставаха все по-чести, докато не ми се стори, че тялото му вибрира. Очертанията му се размиха.

Но той стисна зъби и ръмженето утихна. Затвори плътно очи в опит да се овладее. Треперенето замря, докато накрая само ръцете му помръдваха.

— Седмици — каза той безизразно.

Не можех да реагирам. Все още бях замръзнала.

Той отвори очи. В тях пламтеше нещо повече от гняв.

— Ще те превърне в гаден кръвопиец само след няколко седмици — просъска през зъби.

Твърде шокирана, за да се обидя от думите му, кимнах безмълвно.

Лицето му доби зеленикав оттенък под червеникавокафявата кожа.

— Естествено, Джейк — прошепнах след дълга минута мълчание. — Та той е на седемнайсет, Джейкъб. А аз с всеки изминал ден наближавам деветнадесет. Освен това какъв е смисълът да чакам? Искам само него. Какво друго мога да направя?

Въпросът ми беше риторичен. Думите му ме удариха като камшик.

— Каквото и да е! Каквото и да е друго! По-добре да си мъртва! Предпочитам да си мъртва!

Дръпнах се, сякаш ме беше зашлевил. Болеше повече от истински плесник.

И когато болката се стрелна през цялото ми тяло, собственият ми гняв рязко избухна.

— Може пък да ти излезе късметът — казах мрачно и скочих на крака. — Може пък да ме удари камион на връщане.

Грабнах мотора и го забутах навън под дъжда. Джейкъб не помръдна, когато минах покрай него. В мига, в който стъпих на тясната кална пътека, се метнах на мотора и запалих. Задната гума вдигна фонтан от кал към гаража, надявах се, че го е опръскала.

Докато ускорявах по хлъзгавото шосе към къщата на семейство Кълън, станах вир-вода. Вятърът беше толкова мразовит, че сякаш мигновено заледяваше дъждовните капки върху кожата ми и зъбите ми започнаха да тракат още по средата на пътя.

Моторите са твърде непрактични за щата Вашингтон. Заканих се да го продам при първа възможност.

Забутах го към подобния на пещера гараж на Кълън и не се изненадах, когато видях Алис да ме чака, кацнала лекичко върху капака на поршето. Тя погали лъскавата жълта боя.

— Даже не го пробвах — въздъхна тя.

— Съжалявам — просъсках между тракащите си зъби.

— Един горещ душ няма да ти е излишен — каза рязко и скочи на земята.

— Аха.

Тя стисна устни и внимателно се вгледа в изражението ми.

— Искаш ли да поговорим?

— Не.

Тя кимна, но очите й пламтяха от любопитство.

— Искаш ли да идем до Олимпия довечера?

— Не особено. Не мога ли да си отида вкъщи?

Тя направи гримаса.

— Нищо, тогава. Ще остана тук, ако така ще ти се сърди по-малко.

— Благодаря — въздъхна тя облекчено.

Легнах си рано, отново свита върху дивана.

Когато се събудих, беше още тъмно. Бях замаяна, но все пак съзнавах, че сутринта е далече. Без да отварям очи, се протегнах и преобърнах. Чак след секунда осъзнах, че при това движение би трябвало да тупна на пода. И че се чувствам твърде удобно.

Завъртях се обратно по гръб и се опитах да различа нещо в тъмнината наоколо. Беше по-тъмно от предната нощ — облаците бяха твърде гъсти и луната не успяваше да пробие.

— Извинявай — прошепна той толкова тихо, че гласът му прозвуча като част от тъмнината. — Не исках да те будя.

Стегнах се в очакване на гнева — и мой, и негов — но в мрака на стаята се усещаше единствено тишина и покой. Почти долавях сладостния вкус на присъствието му, съвсем различен от аромата на дъха му. Празнината, която оставаше, докато бяхме разделени, имаше свой отчетлив горчив послевкус, нещо, което не забелязвах, докато завръщането му не я разсееше.

В пространството между нас нямаше напрежение. Неподвижността беше наситена със спокойствие — не като затишие пред буря, а като ясна нощ, лишена дори от намек за вятър.

И вече беше без значение, че трябваше да му се сърдя. Нямаше значение, че трябваше да се сърдя на всички. Пресегнах се, намерих ръцете му в тъмнината и се надигнах към него. Ръцете му ме обгърнаха и ме притеглиха към гърдите му. Устните ми затършуваха слепи по гърлото му, по брадичката, докато накрая не откриха устните му.

Той ме целуна нежно, после се подсмихна.

— Бях се подготвил за гняв, който ще накара мечките да се страхуват, а виж какво получавам? Трябва по-често да те ядосвам.

— Дай ми само минутка и ще се ядосам наново — пошегувах се и отново го целунах.

— Ще чакам колкото кажеш — прошепна в устните ми.

Пръстите му се заровиха в косата ми.

Дишането ми започна да става все по-неравномерно.

— Може би на сутринта.

— Както предпочиташ.

— Добре дошъл у дома — казах, докато притискаше студени устни под брадичката ми. — Радвам се, че се върна.

— Това е чудесно.

— Мм — съгласих се и обгърнах по-плътно врата му.

Ръката му се сви около лакътя ми, после бавно се плъзна по дължината на ръката ми, пропълзя по ребрата и по талията ми, проследи хълбока и тръгна надолу по крака, заобиколи коляното. И там се спря, свила пръсти около прасеца ми. Той внезапно дръпна крака ми и го опаса около ханша си.

Спрях да дишам. Това не бе от нещата, които допускаше. Въпреки студените му ръце внезапно ми стана ужасно горещо. Устните му се прокраднаха към вдлъбнатината на шията ми.

— Не че искам преждевременно да подклаждам гнева ти — прошепна той, — но би ли ми обяснила какви са възраженията ти срещу леглото?

Преди да успея да отговоря, преди дори да успея да се съсредоточа достатъчно, че да схвана думите му, той се претърколи настрани и ме придърпа върху себе си. Обхвана лицето ми с длани и го наклони така, че устата му да достига шията ми. Дишането ми стана твърде шумно — малко се смутих, но не ми пукаше достатъчно, за да се притесня.

— Леглото? — повтори той. — На мен ми се струва приятно.

— Излишно е — едва успях да смънкам.

Той придърпа отново лицето ми към своето и устните ми поеха неговите. Този път се извъртя съвсем бавно и се надвеси над мен. Внимателно се задържа, така че да не отпуска тежестта си върху мен, но все пак усещах как хладният мрамор на тялото му се притиска в моето. Сърцето ми думкаше толкова силно, че почти не чувах тихия му смях.

— Би могло да се оспори — възрази. — Това щеше да е трудно върху дивана.

Студен като лед, езикът му лекичко проследи контура на устните ми.

Зави ми се свят — въздухът нахлуваше твърде начесто и твърде плитко в дробовете ми.

— Да не си размислил? — попитах задъхано. Може пък да бе преразгледал строгите си правила. Или пък в това легло имаше подтекст, който не бях осъзнала до този момент. Сърцето ми заблъска почти болезнено, докато чаках да отговори.

Той въздъхна и се претърколи, така че се озовахме странично един срещу друг.

— Не говори глупости, Бела — каза, а гласът му издаваше неодобрение — очевидно бе разбрал какво имам предвид. — Просто се опитвах да илюстрирам плюсовете на леглото, което, изглежда, не харесваш. Не се увличай.

— Твърде късно — измърморих. — А леглото ми харесва — добавих.

— Чудесно — усетих усмивката в гласа му, когато ме целуна по челото. — И на мен също.

— Но продължавам да смятам, че е излишно — продължих. — Какъв е смисълът, след като няма да се увличаме?

Той отново въздъхна.

— За стотен път, Бела — твърде опасно е!

— Аз обичам опасностите — настоях.

— Знам — в гласа му се долавяше кисела нотка и се сетих, че вероятно е видял мотора в гаража.

— Ще ти кажа аз какво е опасно — побързах да продължа, преди да е сменил темата. — Някой ден, съвсем скоро, ще взема спонтанно да се възпламеня и после няма да има кого да обвиняваш, освен самия себе си.

Той започва да се отдръпва.

— Какво правиш? — възразих и се вкопчих в него.

— Предпазвам те от възпламеняване. Ако това ти идва твърде много…

— Справям се — настоях.

Той ме пусна да се промъкна обратно в кръга на ръцете му.

— Съжалявам, че те заблудих — каза. — Не съм искал да те натъжавам. Не беше хубаво от моя страна.

— Всъщност беше много, много хубаво.

Той въздъхна дълбоко.

— Не си ли уморена? Трябва да те оставя да поспиш.

— Не, не съм. Няма да имам нищо против, ако решиш пак да ме заблудиш.

— Което вероятно не е много добра идея. Не си единствената, която се увлича.

— Напротив, съм — измърморих недоволно.

Той се засмя.

— Нямаш представа, Бела. И не ми помагаш особено с това нетърпение да подкопаеш самоконтрола ми.

— Не съм склонна да се извинявам.

— А може ли аз да се извиня?

— За какво?

— Беше ми сърдита, не помниш ли?

— А, да.

— Съжалявам. Сбърках. Много по-лесно е да гледам правилно на нещата, когато си тук в безопасност — ръцете му ме притиснаха по-силно. — Леко обезумявам, когато се наложи да замина някъде. Не мисля повече да пътувам толкова далече. Не си струва.

Усмихнах се.

— Не откри ли планински лъвове?

— Всъщност открих. Но пак не си струват тревогите. Съжалявам, че накарах Алис да те държи като пленник. Не беше добра идея.

— Аха — съгласих се.

— Няма да го правя повече.

— Добре — отвърнах. Вече му бях простила. — Но гостуванията с преспиване си имат своите предимства… — свих се по-плътно към него и притиснах устни в ямката над ключицата му. — Ти можеш да ме държиш пленничка, когато си пожелаеш.

— Мм — той въздъхна. — Току-виж го направя.

— Сега мой ред ли е?

— Твой ред ли? — звучеше объркано.

— Да се извиня.

— За какво да се извиниш?

— Не си ли ми ядосан? — попитах смаяно.

— Не.

Звучеше сякаш наистина го мислеше. Усетих как веждите ми се сключват.

— Не се ли видя с Алис, когато се прибра?

— Да, защо?

— Ще си вземеш ли поршето?

— Естествено, че не. Това е подарък.

Жалко, че не виждах изражението му. Звучеше направо обиден.

— Не ти ли е любопитно какво съм направила? — попитах, доста озадачена от очевидната липса на интерес.

Усетих как вдига рамене.

— Винаги ми е било любопитно какво правиш, но не е задължително да ми казваш, ако не искаш.

— Но аз ходих до Ла Пуш.

— Знам.

— И избягах от училище.

— Аз също.

Загледах се по посока на гласа му, леко прокарвайки пръсти по лицето му, опитвайки се да разбера настроението му.

— Откъде тази толерантност? — попитах.

Той въздъхна.

— Реших, че си права. Досега проблемът се дължеше по-скоро на… предразсъдъците ми към върколаците. Ще се постарая да съм по-разумен и да се доверя на преценката ти. Щом казваш, че няма опасност, значи е така.

— Еха!

— И… което е по-важно… нямам никакво желание това да създаде търкания помежду ни.

Положих глава върху гърдите му и притворих очи напълно доволна.

— Е — прошепна той нехайно. — Смяташ ли скоро пак да ходиш в Ла Пуш?

Не отговорих. Въпросът му ми припомни думите на Джейкъб и гърлото ми внезапно се стегна.

Той явно интерпретира погрешно мълчанието и напрегнатото ми тяло.

— За да мога и аз да си направя планове — побърза да обясни. — Не искам да се чувстваш длъжна да бързаш обратно, защото седя и те чакам.

— Не — казах с глас, който прозвуча странно и на самата мен. — Нямам планове да ходя отново.

— Не е нужно да се съобразяваш с мен.

— Мисля, че вече не съм добре дошла там — прошепнах.

— Да не си прегазила нечия котка? — попита той небрежно. Знаех, че не иска да ме притиска, но долавях изгарящото му любопитство.

— Не — поех си дълбоко дъх и после набързо смотолевих цялото обяснение. — Мислех, че Джейкъб е разбрал… Не очаквах, че така ще се изненада.

Едуард зачака, докато се колебаех.

— Не очакваше, че… ще се случи толкова скоро.

— О! — каза тихо Едуард.

— Каза, че предпочитал да съм мъртва — гласът ми пресекна на последната дума.

Едуард застина за миг, овладявайки някаква своя реакция, която не искаше да видя. След това ме притисна нежно до гърдите си.

— Много съжалявам.

— Мислех, че ще се зарадваш — прошепнах.

— Да се зарадвам на нещо, което те наранява? — прошепна той в косата ми. — Едва ли, Бела.

Въздъхнах и се отпуснах, напасвайки тялото си към каменните му форми. Но той отново бе застинал напрегнато.

— Какво има? — попитах.

— Нищо важно.

— Кажи ми!

Той замълча за миг.

— Възможно е да се ядосаш.

— Въпреки това бих искала да знам.

Той въздъхна.

— Съвсем буквално бих го убил, задето ти е казал подобно нещо. Искам да го убия.

Засмях се неохотно.

— Тогава е добре, че така умееш да се контролираш.

— Възможно е да се подхлъзна — каза той замислено.

— Ако си решил да се подхлъзваш, аз се сещам за по-подходящо място — посегнах към лицето му, опитвайки се да се повдигна достатъчно, за да го целуна. Ръцете му ме обгърнаха още по-плътно, ограничавайки движенията ми.

Той въздъхна.

— Трябвали винаги аз да проявявам чувство за отговорност?

Усмихнах се в тъмното.

— Не. Остави ме аз да проявя отговорност за няколко минути… или часове.

— Лека нощ, Бела!

— Чакай — исках да те питам още нещо.

— Какво има?

— Снощи говорих с Розали…

Тялото му отново се стегна.

— Да, тя мислеше по този въпрос, когато се прибрах. Дала ти е доста теми за размисъл, нали?

Гласът му беше напрегнат — явно смяташе, че искам да обсъдим аргументите на Розали да си остана в човешка форма. Но аз се интересувах от нещо далеч по-важно.

— Разказа ми малко за… за времето, когато семейството ти е живяло в Денали.

Настъпи кратка пауза — това въведение доста го изненада.

— Да?

— Спомена нещо за доста жени… и за теб.

Той не отговори, макар да почаках дълго.

— Не се тревожи — обадих се, след като мълчанието взе да става неловко. — Каза, че не си проявил… някакво предпочитание. Но просто се чудех, нали разбираш, дали някоя от тях не е проявила. Имам предвид предпочитание към теб.

Той отново не отговори.

— Коя? — попитах, опитвайки се да прозвуча небрежно, без особен успех. — Или не е била само една?

Отново никакъв отговор. Прииска ми се да видя лицето му, за да се опитам да преценя какво означава това мълчание.

— Алис ще ми каже — рекох. — Ще отида още сега да я питам.

Ръцете му затегнаха хватката си — не успях да мръдна и на сантиметър.

— Късно е — отвърна. В гласа му се долавяше някаква нова острота. Нещо напрегнато, може би леко смутено. — Освен това ми се стори, че Алис излезе…

— Положението е сериозно — предположих. — Наистина е сериозно, нали? — започнах да изпадам в паника, сърцето ми ускори ритъм, когато си представих умопомрачителната безсмъртна съперница, за чието съществуване изобщо не бях подозирала.

— Успокой се, Бела — каза той и ме целуна по носа. — Държиш се абсурдно.

— Така ли? Тогава защо не искаш да ми обясниш?

— Защото няма какво да ти обяснявам. Влагаш твърде много въображение.

— Коя е била? — настоях.

Той въздъхна.

— Таня прояви известен интерес. Уведомих я съвсем любезно и джентълменски, че интересът не е взаимен. Край на историята.

Продължих да разпитвам, като се стараех тонът ми да е максимално равен.

— Би ли ми казал как изглежда Таня?

— Досущ като всички нас — с бяла кожа, златни очи — отвърна той твърде бързо.

— И, естествено, извънредно красива.

Усетих как вдига рамене.

— Предполагам, за човешките очи — каза той нехайно. — Но знаеш ли какво?

— Какво? — гласът ми звучеше раздразнено.

Той доближи устни до ухото ми, студеният му дъх ме погъделичка.

— Предпочитам брюнетки.

— А, тя е руса. Ясно.

— Червеникаворуса — съвсем не е мой тип.

Замислих се, опитвайки се да се съсредоточа, докато устните му бавно се плъзгаха по бузата ми, надолу по шията и обратно. Направиха обиколката три пъти, преди да проговоря.

— Предполагам, че тогава всичко е наред — реших накрая.

— Хмм — прошепна той, долепен до кожата ми. — Прелестна си, когато ревнуваш. Изненадващо приятно е.

Намусих се в тъмнината.

— Късно е — каза отново, шепнешком, напевно, гласът му бе по-нежен от коприна. — Спи, моя Бела. Сънувай щастливи сънища. Ти си единствената, която се е докосвала до сърцето ми. И то винаги ще ти принадлежи. Спи, моя единствена любов.

Той започна да тананика моята приспивна песен, знаейки, че ще се предам само след секунди. Затворих очи и се сгуших плътно в гърдите му.