Джон Лескроарт
Неоспоримо доказателство (23)

23

На следващата сутрин Пулиъс вече седеше в кабинета на Харди, когато той пристигна в 8:25. Държеше сутрешния брой на „Кроникъл“ сгънат в скута си.

— Хубава история — подхвърли тя. Отвори вестника на заглавната статия, вече на добре познатото място, долу вдясно: „Щатът иска смъртно наказание за убийството на Неш“ и под него: „Областен прокурор предявява иск за особени обстоятелства. Убийство с користна цел. Подробности около смъртта на Титана“.

Той заобиколи бюрото си, отвори си куфарчето и започна да изважда работата, която си бе взел за вкъщи и така и не беше свършил — дела, които бе изоставил, съсредоточавайки се върху Мей Шин. Моузес бе дошъл, разтревожен за Ребека (и за Франи, а вероятно и за Харди), бе останал да вечеря с тях и се беше застоял.

— Прочетох го — отвърна той.

— Изненадана съм, че Елиът не е разбрал новината за гаранцията.

Харди престана да рови из куфара си.

— Излязла е под гаранция? Имах предчувствието, че ще излезе. Фримън ли я е внесъл?

Пулиъс сгъна вестника и отново го постави в скута си.

— Не знам. Можем да изискаме банковата й сметка, ако успеем да убедим съдията, че смятаме, че парите са незаконно придобити.

— Не и Барзоти.

— Да, знам. Ще се поогледаме.

— Ами проституцията? Последния път, когато проверявах, си беше незаконна.

— Може би. Това е идея, която си струва да опитаме — тя отново кръстоса крака. — Виж — добави, — дойдох, да ти се извиня още веднъж. Не бях права. Делото трябваше да е твое. Съжалявам.

Харди повдигна рамене.

— Ще има и други дела.

— Благодаря ти — не се опита да пробута усмивка или цупенето си. — Защото ни предстои доста работа.

— Не знам — отвърна Харди. — Имаме два месеца, а всичко това тук мен ме чака. — Той махна из кабинета си.

Сега наистина се усмихваше, но той нямаше усещането, че с това целеше да постигне някакъв ефект.

— Мислиш, че ще се явим на предварително изслушване чак след два месеца?

— Останах с такова впечатление.

Пулиъс поклати глава.

— Няма да позволим това да се случи. Няма начин Фримън и Барзоти да отложат процеса за догодина. Говорих с Лок след предявяването на обвинението и той е съгласен — ще отнесем тази кучка до върховните съдебни заседатели в четвъртък. Ще възбудим там съдебно преследване, ще го отнесем до Върховния съд и ще им смръзнем лайната на онези туткави братлета.

— Можем ли да го направим?

— Можем да направим всичко, което пожелаем — заяви тя. — Ние сме добрите, не го забравяй.

— Не искам да помрачавам ентусиазма ти, но не съществува ли известен риск? Ами ако върховните съдебни заседатели откажат да възбудят дело?

Пулиъс извъртя очи.

— Като прекараш тук още известно време, ще разбереш, че ако прокурорът поиска, върховните съдебни заседатели ще възбудят дело и срещу сандвич с шунка. Освен това, за мен винаги го правят. Разполагаме с всички доказателства, събрани от Глицки, които ще са напълно достатъчни. А дори и да не са, от балистиката казват, че именно пистолетът е оръжието, с което е било извършено убийството. Но има и още нещо…

— Добре, но нека да е само едно.

Тя отново се усмихна. Явно започваха да се спогаждат.

— Никакво изтичане на информация. Това е засада.

 

 

Дейвид Фримън знаеше главния недостатък на характера си — не можеше да упълномощава никого. Не можеше да позволи на секретарката си дори да напише на машина нещо, вместо него. Беше оставил Джанис да вдига телефона, да лепи марки на писма, ако са за Щатите и са по-малко от три страници — ако бяха повече, трябваше да ги претегли саморъчно, за да се увери, че марките ще стигнат. Сам си подреждаше картотеката, сам пишеше на машина. Сам си изпълняваше поръчките.

По всяка вероятност, според Мелвин Бели, беше най-известният адвокат в града. Имаше седем съдружника, но нито един партньор. Нито един от съдружниците му не работеше за него — имаше ли или нямаше рецесия — повече от четири години. Сам се погрижваше да напуснат. Идваха при него, за да придобият „съдебен опит“. Но ако сте клиент и дойдете при Дейвид Фримън, за да ви измъкне да не идете в затвора, той нямаше да остави това на Филис или Джон, или Брайън, или Кейко — лично щеше да ви представлява в залата и с въздействащото си присъствие щеше да накара съдията и съдебните заседатели да повярват, че не сте го извършили.

Беше дълбоко убеден, че никой, който и да е той, не е толкова добър, колкото него в съдебната зала и ако наемехте фирмата „Дейвид Фримън и съдружници“, онова, което всъщност получавахте, бе самият Дейвид Фримън. Делото ви се подготвяше — в известни линии — от съдружниците за по сто трийсет и пет долара на час. Когато нещата стигнеха до Дейвид — а той лично преглеждаше всеки меморандум, всеки иск, всички показания — цената се вдигаше на 500 долара, а в съда на 1 500 долара. На час.

Беше заради гордостта му и той знаеше, че я е довел до крайности. Нали затова съществуваха частните детективи — за да свършат тичането. Но никой не „тичаше“ толкова добре, колкото него. Веднъж, съвсем в началото, когато бе излязъл на свободна практика, нае частен детектив, за да разпита всички евентуални свидетели в съседство от мястото, където се предполагаше, че една жена бе убила съпруга си. Жената, Бетина Олред, твърдеше, че наистина имало скандал между нея и съпруга й Кевин, вярно било — дори стреляла веднъж в стената. Ужасена от себе си и от собствената си ярост, избягала от апартамента, за да се успокои. Когато се върнала, казваше тя, някой бил влязъл и застрелял съпруга й със собствения му пистолет. И частният детектив, нает от Дейвид, беше разпитал всички в сградата и всички били чули виковете и явно тя го била извършила. Детективът не успял да разпита само Уейн, тринайсетгодишния син, който дори не си бил у дома по това време. Когато Фримън проверил повторно, както винаги правеше, решил да свърши работата докрай — пак както винаги — и открил, че уплашеният Уейн се бил скрил в килера и когато майка му избягала навън, взел пистолета и застрелял баща си. Било му дошло до гуша да ги бие двамата с майка му.

Оттогава Фримън сам си тичаше за всичко. Въпреки че отделяше от собственото си скъпоценно време, взимаше на клиентите си само по шейсет и пет долара на час, колкото би платил на частен детектив. Това беше, мислеше си той, една от най-изгодните сделки в кариерата му.

Никой в жилищната сграда на Мей не я беше виждал или чувал в събота. Сега се качваше нагоре по стълбите в кооперацията на отсрещната страна на улицата, звънеше по звънците, разпитваше хората.

— Виждате ли еркерния апартамент на ъгъла, най-отгоре, ей там? Да сте видели нещо изобщо? Да се дърпат или вдигат щори? Или някаква сянка? Да, добре, поверително е, но е свързано с разследване на убийство. Господи, не казвайте на шефа ми. Не трябваше да се издавам.

Френският деликатесен магазин от отсрещната страна, химическото чистене на срещуположния ъгъл. Нищо, нищо, нищо. Ако Мей си е била у дома, както твърдеше, явно е била невидима. Разбира се, той не вярваше, че си е била у дома, но както й беше казал — какво вярваше той нямаше никакво значение.

Беше на четвъртия и последен етаж на сградата точно срещу тази на Мей. Краката го боляха. Мислеше да вдигне таксата си за това катерене по стълби на седемдесет и пет долара на час. Позвъни на звънеца и чу камбанките. Никой не се показа. Имаше още една врата, надолу по площадката и тя се отвори.

— Г-н Строс го няма. Мога ли да ви помогна?

Г-жа Стрелецки беше елегантно облечена възрастна жена и той пусна в ход сладкодумието си. Тя го покани да влезе и го накара насила да изпие чаша отвратително кафе. Съжалявала, че не можела наистина да му помогне. Била отсъствала от апартамента си последните десетина дни — всъщност, току-що се била прибрала, били на гости в Розмур. С Хал възнамерявали да се преместят в Розмур. Толкова много неща се правели там. Мястото било изпълнено с живот, дори и ако си малко по-възрастен, никой не се отнасял с теб като със старец. Имало много занимания, филми, лекции. Било приятно място, младежко.

Г-жа Стрелецки показа на Фримън, че човек изобщо не би могъл да види кооперацията на Мей от нейния прозорец. Той й поблагодари за кафето и й остави визитната си картичка, така че г-н Строс, който живеел сам в съседния апартамент, да му се обади, когато се прибере, ако има време.

— Страхувам се, че не се прибира много често — отвърна тя. — Много пътува. Все работи. Миналата година се разведе и мисля, че е много самотен. Играхме на „Скрабъл“ няколко пъти и се опитах да го убедя да излезе с нас двамата с Хал, но мисля, че жена му и момчетата му липсват.

— Е, ако можете да го накарате да ми се обади, случайно може да си е бил у дома и да си спомни нещо.

Тя каза, че ще го накара. Той й поблагодари и започна да слиза надолу по стълбите, като реши, че дори и нищо да не откриеше, това струваше повече от 75 долара, да кажем, сто на час.

 

 

— Цели два месеца до датата на предварителното изслушване?

Харди си беше прехапал езика, придържаше се към категоричното предупреждение да не казва нищо за предстоящото явяване на Елизабет пред върховните съдебни заседатели. Кен Фарис, в стаята за разпити, долу до помещенията, в които се съхраняваха доказателствата, не остана особено щастлив от факта и Харди се почуди доколко можеше да навлезе в подробности, без да се издава, за да го накара да се почувства по-добре.

— Работим по нещо — не прозвуча особено убедително, знаеше го.

— Да се надяваме. А междувременно тя свободно ще си се разхожда по улиците.

— Такава е системата.

Фарис поклати глава.

Харди реши, че ще мине.

— Е, как вървят нещата в Саут Сити? Оправят ли се?

Самият Фарис не изглеждаше по-добре. Имаше торбички под очите. Раменете му бяха прегърбени. Седеше диагонално на Харди до металната маса със сивкав плот, обгърнал с ръце — сякаш, за да го запази — оригинала на завещанието на Оуен. Пистолетът на Мей, в найлонова торбичка, също бе поставен на масата. И пръстенът със змията.

Фарис присви рамене.

— Акциите падат, после отново се качват. Имаме договори. Хората си работят и животът продължава — той отново погледна към листа хартия пред себе си. — Въпреки, че това, това е невероятно. Какво е направил?

— Кой?

— Оуен. Два милиона долара. Господи. Селин ми каза, че е разговаряла с вас.

Мъжът скачаше от едно на друго, опитваше се да намери нещо твърдо, на което да стъпи. На Харди продължаваше да му е неловко да говори за Селин. Можеше да я изхвърли от ума си, но ако изникнеше нещо, което да я върне там отново, не беше в състояние да мисли за нищо друго. Не разбираше защо става така.

— Кога я видяхте?

— В неделя. По време на кремацията.

Кремацията. Фарис — и Селин — и двамата е трябвало да преживеят и това. Трудна седмица.

— Как е тя?

Фарис явно продължаваше да изучава завещанието.

— Моля? О, доста е неуравновесена точно сега. Насочила е цялото си внимание върху Мей. Успях да я разубедя да не идва в съда за предявяването на обвинението.

— Добре сте направили. Какво казва за Мей?

— Чуди се защо си губим времето с предявяване на обвинения, предварителни изслушвания и процеси. След което пък щели да последват и обжалвания. Някой трябвало да иде и да я убие. Селин казва, че собственоръчно би го направила.

— Ще се опитате да я разубедите, нали? Няма да се погледне добре… Сигурен ли сте, че тя го е направила?

Това разбуди Фарис.

— А вие не сте ли?

— А, не съм казвал подобно нещо. Просто не можем да докажем, че е била на „Елоиз“. А това се явява една доста значима подробност.

— Ами аз ще докажа, че е била на „Елоиз“. Селин ми каза, че Оуен е имал среща с нея на „Елоиз“.

Харди кимна.

— И на мен ми каза същото.

— Е?

— Какво „е“? Това е косвено показание. Недопустимо от гледна точка на съда.

— Глупости. Била е на яхтата.

— Не казвам, че не е била. Нали я съдим за убийство.

— Добре. Извинявайте — Фарис отново погледна надолу, забарабани по листа. — Това със сигурност е почеркът на Оуен. Защо не ми е казал нищо?

— Може би си е мислел, че никога няма да излезе наяве.

— Как така няма да излезе?

— Ако не умре, кой би разбрал? Може да е грешка, може да е бил пиян. Може да го е предизвикала, или кой знае. Важното е, че е тук и се явява дяволски добър мотив да убиеш някого.

— Още един — отвърна Фарис.

— Какво искате да кажете с това „още един“?

Фарис се намръщи, сякаш бе изненадан, че са го хванали да казва нещо на глас. Той стана от стола и бутна веществените доказателства обратно към Харди.

— Нищо — отвърна. — В преносен смисъл.