Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта

1

Пред входа на една пещера в скалите стояха двама мъже в униформа на офицери от гръцката кралска армия. От външността им не можеше да се допусне, че това доста странно място, където се намираха в момента, е тяхното постоянно местожителство. Бойните им куртки бяха безукорни, толкова чисти, сякаш собствениците им смятаха тозчас да тръгнат на разходка из елегантна Атина. Като че ли с тази цел по-младият от тях старателно разглеждаше ноктите си, дейност, чийто резултат вероятно го задоволи. Всъщност двамата господа стояха пред една пещера доста високо горе в северните гръцки планини, а за разходка из блестящата столица и дума не можеше да става, тъй като в онова късно лято на 1944 година Атина бе лишена от всякакъв блясък, жителите й, дори измежду най-богатите, умираха с хиляди, със стотици хиляди от глад; и още, защото на господата бе възложено командуването на дружина верни на краля андарти; с операции по северната гръцка граница тази дружина трябваше да затруднява отстъплението на немските окупатори. Според двамата това бе малко безсмислено. Германците и без друго напускаха Гърция, какво повече можеше да се желае. Те самите доста бързаха. И не толкова поради това, че им бе присърце свободата на Гърция, а защото руските войски се придвижваха с неочаквана бързина от Украйна на запад и заплашваха да отрежат немската армия в Гърция.

Господа майорите Ксенофон Теотокис и Базил Карафиладес не намираха в обучените си в кралската военна академия глави никакви основателни причини да попречат на германците в тази надпревара от юг на север. И не защото обичаха германците. Напротив, откакто преди три години хитлеристката армия бе нападнала Гърция, на приятния живот на гръцките кралски генералщабни офицери бе сложен край. Достатъчна причина да мразят северните варвари. Към това трябва да се прибави, че немската военна машина бе попречила на гръцката армия да бие, както се следва, черноризците на Мусолини, дейност, на която поне в генералния щаб се бяха отдали по онова време не само с желание и страст, но и с успех. Да възпреш победата на офицери от гръцката кралска армия бе вече подлост, която не можеше да бъде простена на някой си господин Хитлер, дори ако човекът си имаше своите заслуги по отношение на разрешаването на комунистическия и европейския въпрос.

Но — дали им бяха симпатични или не — това бяха второстепенни елементи, тук се касаеше до стратегия и тактика, до трезво военно пресмятане. Германците напускаха Гърция и щяха да я напуснат — толкова по-бързо, колкото по-малко им се пречеше. Оттук произлизаше предварителното безсмислие на всяка военна операция срещу тях. Към това се прибавяше още едно важно обстоятелство: ако не им пречеха, те щяха да напуснат Гърция в по-добро състояние и по-силни. Без да проявяват сантименталност, те нямаха нищо против тази сила извън Гърция. Тя отиваше срещу Червената армия. В победата над хитлеристката армия нямаше почти никакво съмнение. Но за Гърция на крал Георги II щеше да бъде изгодно, ако поражението на Германия стане колкото е възможно по-далеч от гръцките граници и струва на русите скъпо, твърде скъпо. От военна гледна точка следователно би било напълно в ред, ако се пожелае добър път на отстъпващите войски на господин генерал-полковник Льор.

За съжаление, както често се случва, така и сега, военните разсъждения бяха помрачени от политически изисквания. Народът, тази колкото чужда, толкова и неприятна за мисълта на монархическите генерални щабове категория, имаше съвършено различно мнение по всички тези въпроси. Обикновеният човек от улицата както в Атина, така и в последната колиба на стара Елада, мразеше германците. Сметката, която той имаше да урежда с немските окупатори, бе огромна и от първия час на окупацията народът неуморно я представяше, а сега, когато от военна гледна точка моментът бе по-благоприятен от всякога, с многократно по-голямо усърдие искаше да стори това. Обстоятелствата се бяха стекли така, че това настроение у народа бе станало нещо много повече от едно наистина горещо, но безсилно пожелание. Левите демократични сили — безразлично дали това бе по вкуса на господата Теотокис и Карафиладес или не — обединените в ЕДА сили, бяха мнозинството от народа и в лицето на своята военна организация ЕЛАС притежаваха действено оръжие за превръщане на желанията в дела.

ЕЛАС бе душата на съпротивата срещу германците. Така беше от първия ден, така бе и днес. Само че от отделните групички в първите месеци бе израснала могъща организирана армия. Фронтът й достигаше от Пелопонес до Тракия, тя владееше всички гръцки планини на юг и север, на изток и запад. Родена от народа, опираща се на най-решителните, най-свободолюбивите, нейната смелост, успехите й бяха спечелили сърцето на целия народ. ЕДА и ЕЛАС — за народа това бе равнозначно на свобода, бе гръцката чест и гръцкото бъдеще.

Изправена пред това мощно народно движение, кралската партия не се осмели да остане пасивно настрана. Това би означавало да предаде на левите сили монопола на отечествената защита. Така кралската партия бе принудена да организира собствено съпротивително движение, да създаде военни нелегални отряди и да приеме партизанската война срещу германците. И в Гърция се дойде до две твърде различни партизански движения: едното на партизаните от ЕЛАС, другото на кралските андарти.

Хората на ЕЛАС съвсем ясно схващаха причините, довели до създаването на кралското партизанско движение. Те си имаха и собствена тактика да се справят с него, а именно: сътрудничество, където е възможно. Това не само укрепваше фронтът срещу германците, но принуждаваше роялистките водачи да разкриват възгледите си и често отваряше очите на войниците, които също бяха синове на гръцкия народ, за двойната игра на техните командири.

Това сътрудничество, постоянният натиск на ЕЛАС за истински акции против общия враг, бе твърде неприятно на офицерите на десните андарти. Така че сега лесно може да се разбере защо господа майорите Теотокис и Карафиладес бяха в доста мрачно настроение, очаквайки пратениците на един отряд на ЕЛАС, за да обсъдят плана за общ удар срещу, намираща се в близост немска част.

— Дявол да го вземе! — каза меланхолично Теотокис. — По бих се зарадвал на посещението на две дами от кралския оперен балет.

— И една би стигнала — между другари — въздъхна Карафиладес.

Но двамата господа разбраха измамността на своите желания. Атина беше далеч, а бившите балерини бяха станали играчка на господа немските офицери, наоколо нямаше нищо, освен скали, една негостоприемна пещера и на всичкото отгоре ги очакваше неприятна сделка. Теотокис погледна часовника си. Беше малко преди обед, неохотно поканените гости трябваше да се появят всеки миг.

Когато часовият дойде, за да доложи за офицерите на ЕЛАС, на господата Теотокис и Карафиладес въпреки няколкочасовата душевна подготовка се стори внезапно, че е още твърде рано. Макар и да не бяха се уговорили предварително, те почти едновременно заявиха, че хората трябвало да почакат, били още много заети. Разбирайки добре с какво са заети началниците му, часовият прикри пренебрежителната си усмивка и отиде да предаде думите им.

Капитан Темос Герекос погледна многозначително приятеля си Огнян Данчев, когато чуха, че въпреки пристигането им в точно определеното време все пак били дошли твърде рано. Герекос бе дошъл на тази среща без илюзии. Той познаваше високомерните господа от атинското военно министерство; като млад войник от гръцката армия често бе стоял там на стража. Освен това по време на антифашистката освободителна борба срещи като днешната не бяха редки. Така че имаше опит и никак не се учудваше. Не беше така обаче с Огнян Данчев. Българинът, мъж на средна възраст, беше едва от няколко седмици на този фронт. Преди той бе командир на голяма българска партизанска част, действуваща около Охридското езеро. Животът на Данчев бе живот на професионален революционер. Като младеж бе взел участие в Септемврийското въстание 1923 г. в България. Десет години бе прекарал в затвора. Когато фашистите на Франко с помощта на Хитлер и Мусолини нападнаха испанския народ, той бе побързал за Испания. В батальона „Чапаев“ бе добил военни знания като взводен командир. След като знамето на свободна Испания бе потъпкано в прахта и другарите му бяха отведени в концентрационни лагери в Южна Франция, на Данчев се бе удало да избяга от Гюрс. От 1939 година габровският текстилен работник отново бе заживял нелегално в отечеството си. А откакто със съгласието на българските предатели страната бе окупирана от германците и храбрите синове и дъщери на България, верни на великия пример на бащите си, излязоха с оръжие в планините, Данчев бе станал партизанин.

Неотдавна той бе изпратен в Южните Родопи. Там, от другата страна на границата, трябваше да се подкрепи движението на ЕЛАС. Общият враг на гръцкия и българския народ, германският фашизъм, бе по-уязвим там, отколкото в самата България, където жандармерийските войски на монархофашисткото правителство се стремяха да отклонят насочените срещу него удари.

Създадената по този начин гръцко-българска партизанска дружина, в която две трети бяха гърци и една трета българи, до ден-днешен не бе влязла в по-големи сражения. Тя трябваше да се задоволи предимно с малки акции срещу неприятелски ариергардни части и подкрепления. Това се дължеше главно на слабото въоръжение. Разполагаха почти само с късоцевни италиански пехотни пушки и една астматична картечница от същия произход. Мунициите бяха оскъдни. Така че въпреки отстъплението си всички германски части, с които бяха имали досег, многократно ги превъзхождаха по въоръжение. Това се отнасяше и до онази рота, която в момента държеше планинското селце Лизефон. Дни наред Герекос, Данчев и техните другари бяха мислили как да нападнат тази част, чиято задача бе да охранява главния път за Пловдив. Възможностите се оказаха твърде ограничени. И тъкмо преди два дни на същото място се появи отряд кралски андарти. Какво по-хубаво от това да се склонят тези, макар и съмнителни съюзници, заедно да нападнат немската рота. Герекос поиска да се срещне с техните водачи, за да се споразумеят.

Огнян Данчев се ядоса на неучтивото държане на чуждите командири. В родината си той не бе имал случай да преговаря с царски офицери. Там фронтовете бяха поясни, по-прости, отколкото в Гърция. Поради това му липсваше необходимото дипломатическо чувство. Герекос се опита да го успокои. Делото стои над всичко, каза той, дори над всяка лична обида. Школуван в дълги класови битки, Огнян Данчев бързо осъзна това.

Те чакаха повече от час. Най-после часовият дойде и ги поведе по нескончаем зигзагообразен път, докато внезапно се озоваха до пещерата; пред входа й, наведени над маса с военни карти, Карафиладес и Теотокис привидно възбудено разговаряха по тактически въпроси.

Поздравът бе хладен, небрежен, пренебрежителен. За генералщабните офицери бе важно от самото начало да покажат непреодолимото разстояние, което според тях — дори само що се отнася до военни знания и възможности — ги делеше от тези народни синове, на които обърканите времена бяха подхвърлили офицерски чинове и власт.

Темос Герекос благодари спокойно, Огнян Данчев — навъсено, макар че в същия миг сам се ядоса на това. Четиримата мъже не се бавиха с дълги предисловия. На Герекос от първия миг му стана ясно, че пред тях стоят двама реакционни представители на гръцката кралска офицерска каста. Да разговаря с подобни хора върху общополитически въпроси или дори върху жизнени проблеми за отечеството би било напразен труд. Ако някога — а този ден идеше със скоростта на вятъра — Гърция бъдеше освободена от немския фашизъм, тогава щяха да спорят помежду си, един спор, който щеше да бъде разрешен само от голата сила.

Днес се касаеше за други неща. Както и можеше да се очаква, господа майорите се оказаха донякъде осведомени за немската въоръжена част в Лизефон. Но те не знаеха нито точната й сила, нито количеството на автоматичното оръжие. Герекос, напротив, бе напълно наясно и решително отхвърли всякакво съмнение в точните му сведения.

Трудности се появиха, когато се поведе разговор за собствените сили и въоръжение. Никоя от двете страни не искаше да се разкрие пред другата. След като говориха надълго и нашироко за това, капитан Герекос се реши да играе с открити карти. Оказа се, че колкото и оскъдно въоръжена да се смяташе дружината на ЕЛАС, тя бе все пак по-добре в това отношение от десните андарти. Герекос преглътна яда си. Той знаеше причината. В южната част на страната, там, където нямаше вече нито един немски войник, се намираха много блестящо въоръжени партизански отряди. Към тях течеше истински поток от английско оръжие и пари, за да може в деня на освобождението реакцията веднага да сложи от едната страна на везните военното си превъзходство срещу отслабените в хиляди битки войски на ЕЛАС.

Но днес не си струваше да говорят за това. Много по-важно бе да се изясни на господата, че обединените бойни сили биха били достатъчни да освободят село Лизефон и по този начин да се приближат до стратегическия път за отстъпление на германците.

Ако не искаха сами да се уличат в страхливост, Теотокис и Карафиладес трябваше да се съгласят. Следователно общото нападение можеше да се смята за решено.

— При условие, че ще се споразумеем за главното командуване — ограничи майор Карафиладес.

— Ние сме повече и по-силни — каза Данчев.

— Възможно е — отвърна Теотокис, — но все пак в известен смисъл ние представляваме редовна гръцка армия.

Като наблегна особено на думата „редовна“, той искаше да подчертае, че за него всъщност всичко, което се нарича ЕЛАС, е нередовно, незаконно и много малко се различава от понятието въоръжени бандити.

— Да предоставим на гръцкия народ да реши кого ще смята за своя армия — отговори Герекос — и да воюваме днес с дела за тази чест.

Огнян Данчев се учуди на примирителния тон на другаря си, но се овладя и мълчаливо се съгласи, когато той заяви, че е готов главното командуване да се повери на един от двамата генералщабни офицери.

Карафиладес, който разполагаше с хубави карти, започна да разяснява в общи линии плана на нападението. В посоката, в която щеше да бъде извършено нападението, селото опираше до сравнително стръмен скат. Той се издигаше като полукръг, висок в средната си част около двеста метра, а двете му разклонения се възвисяваха на повече от петстотин метра в на места гориста, на места гола, почти равнинна местност. Карафиладес смяташе, че германците са изнесли своите позиции доста напред горе на хълма. Герекос потвърди, че разузнавачите били съобщили същото.

— Следователно ще действуваме така — заключи Карафиладес. — Вашите войски ще се разпределят по фланговете на полукръга и ще се опитат да ги притиснат. Противникът ще предполага двустранно нападение отляво и отдясно и ще разположи защитата си съобразно с това. Щом се обвърже достатъчно там, нашите бойци ще насочат главния удар във фронтална посока, ще завземат хълма в средата или близо до нея и ще разделят неприятелските сили на две. Нашата цел ще бъде да достигнем Лизефон и след това чрез обхождане отляво и отдясно да образуваме две клещи с вашите крила. С това ще попречим на противника да се отдръпне назад към главния път и ще приключим сражението почти съгласно класическите правила вероятно с неговото унищожение. Разбрахте ли ме, господа?

— Напълно — отговори усмихнат Герекос, — съответно изменен, този план е бил приложен още от Александър Македонски. Само конницата му трябва да бъде заместена от бързите крака на еласовци.

— Ще си спестя въпроса, дали можете да предложите нещо по-добро — заяви Карафиладес надменно. Той побесня вътрешно, че този домъкнал се, така наречен командир толкова бързо бе прозрял неговото заимствуване от военното изкуство на древността.

Все пак Данчев не можа да се сдържи и попита дали няма да е по-разумно, ако основният удар бъде нанесен от главните сили. Но господа офицерите не искаха и да чуят за това. Хората на ЕЛАС веднага отгатнаха причината. Съгласно плана главният товар на сражението несъмнено лягаше върху техните хора. Нападнат отляво и отдясно, противниковият командир щеше да бъде принуден да подсили двата си фланга така, че центърът му едва ли можеше да окаже сериозна съпротива. Това бе едната причина. Като друга можеше да се предполага, че ЕЛАС ще трябва здравата да се бие с врага, докато десните андарти вече ще са завзели селището. Следователно главната работа оставаше на демократичните сили, а триумфът от освобождението на Лизефон — на монархистите.

С въздишка се примири Огнян Данчев с положението. Другарят му очевидно нямаше никакво желание да протестира. Изглежда, обстоятелството, че изобщо е спечелил десните андарти за обща акция, беше за него по-важно от всички неблагоприятни явления, които го съпровождаха.

Бързо се споразумяха за часа на нападението. Сравниха часовниците. Беше три часът след пладне. Точно след девет часа всички позиции трябваше да бъдат заети, а четиридесет и пет минути по-късно боят на средния участък да започне.

Когато Герекос и Данчев се сбогуваха, имаше основание да се вярва, че общото дело е сближило малко двете страни. Майорите поздравиха като че ли малко по-любезно, а Герекос беше малко по-уверен, отколкото в началото на срещата.

2

Дълбока нощ се разстилаше над планинското селце Лизефон. Постоянният вятър, който духаше насам от Родопите, бе събрал облаците в плътно покривало. Той свиреше около мъничките къщурки, блъскаше тук-там по врати и покриви и изпълваше късния час с разнообразни шумове. Сред тях прозвучаха, приглушени от пясъка и тревата, стъпките на двойката часови, които патрулираха нагоре-надолу по селската улица. Войниците тихо разговаряха, те знаеха, че могат да изпълняват безгрижно нощното дежурство, тъй като вън от селището имаше достатъчно техни другари на пост. Да стоиш на пост се смяташе в ротата на Дюрщайн за изключително важно нещо. Извън някои привилегировани войници, като ордикарци, писари, куриери и шофьори, почти цялата рота нощ след нощ бе включвана в изнурителния цикъл: четири часа сън, два часа на пост. За опитните бойци това не бе много трудно. През петгодишния войнишки живот те бяха усвоили навика да използуват всяка свободна минута за сън и да се вдигат дори от най-кратката дрямка сравнително отпочинали.

Редник Карл Нойбауер не можа да натрупа такъв опит. А и не би било възможно през времето, откакто се числеше към хитлеристката армия. Това съмнително удоволствие му се бе паднало едва от три месеца насам. Освен това на него по природа му липсваше онази безчувственост, с която се отличава средният войник и която му помага да спи добре.

Карл Нойбауер имаше да размишлява върху много неща, особено нощем, когато службата не го държеше в напрежение. Тогава мислите му кръжаха все около един и същ проблем: Карл Нойбауер — войник на Хитлер! В този факт се криеше едно безсмислено противоречие. Тридесет и три годишен, той бе активен комунист от ранна младост. Мразеше фашизма и не бе щадил сили да се бори срещу него. Това бе съдържанието на живота му както преди 1933, така и през следващите години. Наскоро, след като Хитлер завзе властта, той бе хвърлен в един от онези бързо устроени концентрационни лагери, чиито „питомци“, в противовес на по-късната нацистка практика, биваха сравнително бързо освобождавани. Малко по-късно той бе пак на свобода, свободен, доколкото човек можеше да бъде в Хитлерова Германия, и въпреки почти непрекъсната нелегална дейност не бе арестуван отново. Така че съгласно съответните закони той се считаше за неосъждан и поради това беше, както нацистите казваха, „достоен за военна служба“. Понеже бе от набора 1911, не му предстоеше да отиде в казармата, но щеше да бъде повикан веднага, ако това се наложеше. Така беше до началото на лятото на 1944 година. Сега, с настъпването на есента, Карл Нойбауер лежеше като редник Карл Нойбауер върху мизерен одър в също така мизерна къщурка на планинското селце Лизефон в крайната северна част на древна Елада, в Тракия, в същата местност, където бе роден най-големият революционер на древността, освободителят на робите, Спартак; Карл Нойбауер знаеше това. Той лежеше тук, гледаше през непрогледната тъмнина нагоре към ниския таван на колибата, слушаше как хърка до него кандидат-подофицер Франц Чирвински, чакаше следващия караул, започващ само след два часа, и се чувствуваше едновременно унил, нещастен и разгневен именно поради това, че лежеше тук, че беше хитлеристки войник.

Внезапно нощният покой бе разкъсан от краткото, сухо изтрещяване на три-четири избухващи ръчни гранати. За няколко секунди настъпи адски шум. Заплющя нервен бърз пушечен огън, последван веднага от заплашителното, респектиращо тракане на една картечница Мг-42.

Карл Нойбауер скочи от одъра. Болезнена умора сковаваше всички части на тялото му. В къщурката бе толкова мрачно, че за миг той не знаеше в каква посока да тръгне.

До него се надигна кандидат-подофицер Чирвински. Дългогодишен войник, той посрещна невъзмутимо внезапното прекъсване на почивката. Само изруга: „Не те оставят дори да поспиш“, но това бе по-скоро от яд за пропадналия нощен сън, отколкото от нервност или дори от страх пред онова, което очевидно започваше вън, в края на селото, пред едно нощно сражение с всичките му опасности.

С едно посягане Чирвински намери обувките си и ги нахлузи с бързина, добита чрез стотици упражнения, докато Карл още завързваше връзките си.

На вратата тежко се почука.

— Хайде, скачайте, мързеливци, тревога, дявол да ви вземе! — изгърмя пресипналият бас на подофицер Лехлайтнер.

— Хайде, хайде, побързай! — настоя сега и Франц, спомнил си, че е старши в къщурката. Все пак той имаше на гърба си шест години „служба на фюрера“. В сравнение с него Нойбауер би могъл да се нарече новак. Такива млади войници трябваше да се държат винаги под пара. — Побързай, побързай — повтори Франц и добави: — Има тупаница, таман ще видиш какво е.

Карл бе готов.

— Е, хайде — каза той кратко.

— Ако имаш още една каска, вземи я — каза Франц спокойно. — Когато зачукат, има файда от тях, иначе само ги мъкнем…

Карл хвърли войнишкото кепе върху леглото си и на излизане нахлупи стоманената каска.

В това време Лехлайтнер се върна. Като видя, че и двамата са готови за бой, той престана да псува.

— Хайде, след мене, посока — края на гората.

Те затичаха. Из сянката на околните къщи се отделяха бойци, които се присъединяваха към втурналата се напред челна колона. Шумът от боя ставаше все по-силен. Бесният бръснещ огън на няколко картечници господствуваше в този концерт. За Карл всичко това беше като някакъв невероятен спектакъл. Стреляше се и очевидно германците притежаваха по-голяма бойна сила. Той не се радваше, но все пак в това имаше нещо успокоително. Ядосано отблъсна обзелото го чувство. Само това липсваше, да се радва на превъзходството на фашисткото оръжие! Достатъчно срамно беше, че е принуден да тича напред като глупак и с всяка секунда да се приближава все по-близо до фронтовата линия. Лехлайтнер тичаше половин метър пред него, а и тоя Чирвински не се отделяше от него. Войниците наричат това другарство. Не искаха да го оставят сам, него, новака. Вместо да се хвърли някъде вляво или вдясно, трябваше да препуска буквално заклещен между тия двамата. Просто да полудееш.

Бели сигнални ракети излитаха бързо една след друга нагоре към нощното небе. Краят на селото и късото разстояние от пътя до гората бяха осветени в синкавобяло сияние. Първите заблудени куршуми свирнаха край тях. Някъде се чуваше задавеното так-так-так на автоматично оръжие. Карл не се сещаше, че това е лека италианска картечница, но опитните му спътници веднага разбраха: значи, не напада някакъв патрул, а добре въоръжена за партизанските условия част. За това свидетелствуваше и честото избухване на ръчни гранати; по трясъка можеше да се предполага, че те или са били взети плячка от италианците, или пък са от руски произход. Всеки случай немски гранати не излитаха срещу скритите хвъргачи на тези огнепръскащи яйца.

Лехлайтнер, Чирвински и другите бяха вече чували всичко това. Но Карл нямаше никакво понятие. А и той бе зает със съвсем други мисли и бе твърде нов за такова положение, та да може да се оправи в боя. Наистина грижите му имаха друг характер. Тук тичаше като умопобъркан той, Карл Нойбауер, старият комунист, с пушка в ръка и двеста патрона в паласките, срещу хора, които никоя тъмна сила не можеше да го принуди да счита за свои врагове. Те стреляха по него. Имаха пълно право да стрелят по него, а и той трябваше да стреля по тях. Това беше сигурно най-лошото, което му се беше случило през неговия съвсем не гладък живот.

Бяха стигнали до командния пункт на ротата. Едва дишащ, със запъхтян глас, Лехлайтнер рапортува за отделението си. Поручик Дюрщайн заповяда да се промъкнат до последния връх отляво; оттам щели да обхванат противника почти флангово. Лехлайтнер имаше приблизителна представа за местността. Те бяха вече от цяла седмица в това село. Нямаше нужда много да пита и потегли с хората си.

Трябваше да изминат двестате метра снишени. Над мъртвото пространство гъсто свиреха снарядите. Остатъкът от пътя преминаха пълзешком. Карл не бе много опитен в изкуството на пълзене по корем и скоро изостана на метър от тях. На него му беше все едно, защото съвсем не изгаряше от желание да застане „лице в лице“ с противника. Другарите му вървяха напред без колебание, като че ли да стреляш и евентуално да те застрелят бе нещо съвсем обикновено. Карл потисна своето и без това умерено усърдие, доволен, че се е освободил от клещите на Лехлайтнер и Чирвински.

Но си беше направил сметката без онова, което Франц Чирвински смяташе за непоклатим принцип на другарството. Високият кандидат-подофицер не искаше да остави новака сам в това съмнително положение, отскочи въпреки опасността назад и се хвърли до Нойбауер.

— Така е само първия път — каза му той утешително, — на страха се свиква.

Карл въздъхна. Този войник никога нямаше да разбере защо един човек като Нойбауер не бърза да стреля. Той мълчаливо запълзя напред, като се стараеше да не забележат бавенето му. Но търпението на кандидат-подофицера бе неизчерпаемо. Той остана до него, без да каже дума.

Така най-после те стигнаха бойната линия и Лехлайтнер ги подреди един до друг.

На светлината на сигналните ракети Карл можа да огледа положението. Германската позиция образуваше леко огъната дъга. Тя опираше до черна гора. Играта на светлини и сенки я прорязваше при всеки изстрел. Пред извитата навътре дъга теренът се спускаше косо към някаква клисура. В нея се забелязваха огромни скални отломъци. Зад тях проблясваше тук-там огънят на партизанските дула. Чрез сигналната картечница командирът на ротата насочваше огневата сила на своята част срещу различни пунктове в клисурата, откъдето смяташе, че се стреля най-често. Веригите от огневи точки се точеха като бисерен наниз в тъмната нощ. Отделението на Лехлайтнер насочи пушките си върху прицелни точки и започна да изстрелва, почти като на маневри, пачка след пачка. Навремени изтрещяваше автоматът на подофицера.

Карл дълго забави първия си изстрел. Той трепереше от яд и срам за примирението си. Сега беше много по-лошо, отколкото в завода, на бормашината, когато помагаше за продължаването на войната. Наистина там той работеше смешно малко. Когато бе възможно, даваше брак. И все пак се бе чувствувал впрегнат в хитлеристката военна машина. Поради това животът му бе опротивял. Агентите на господа военните стопановеди никога не бяха разкрили спатиите му, но подозрението, че за минималните добиви на приобщения Нойбауер би могло да има и други причини, освен недостатъчната квалификация, доведе най-после до това, че прекратиха неговата гражданска мобилизация. Другояче не би могло и да бъде. В първия миг му се стори, че му олеква. „В края на краищата аз съм хитро момче, което ще се справи и с войниклъка“ — бе си казал. Светкавичното обучение в резервните дружини бе минало добре. Началниците намериха, че забележката „вероятно неблагонадежден“ в наборния списък до името на новобранеца Нойбауер е опровергана от самия новобранец Нойбауер. Той бе усърден, особено що се касае до практическите упражнения и до познаването на оръжието. „От това винаги може да има полза“, бе си казал Карл. Със сигурност си спомняше, че така бе писал и Ленин.

Досега добре, но ето че лежеше тук и положението му бе хиляди пъти по-лошо, отколкото преди.

— Цели се натам, където се пръскат искрите — измърмори му Чирвински и отново зареди.

Карл здраво притегли приклада към рамото. Като при игра той мереше в целта. Ненапразно бе внимавал на стрелбището и бе постигнал рекордни попадения. О, да, той би могъл! С яростна усмивка повдигаше пушката, сантиметър-два три. „И вашата власт ще има край, вие, кучета от Хитлер до Лехлайтнер и Чирвински“ — мислеше той почти доволен. Карл Нойбуаер ще стреля десет метра над заповяданата от вас цел, по дяволите вашите заповеди. После натисна спусъка. Докато куршумът излиташе из цевта, бързо му хрумна нова идея. Куршум след куршум! Чест и бърз огън като на учение! Патроните, които гърмиш във въздуха, никой друг не ще забие в сърцето на някой другар. Той бързо зареди. Горещата гилза скочи и изтрака върху скалата. Изстрел. Зареждане. Изстрел. Зареждане. Изстрел!

— Не така възбудено, драги, по-спокойно — каза Чирвински до него почти бащински.

„Идиот“ — помисли Карл, а високо каза:

— Аз, възбуден? Нищо подобно.

— Е, така е само първия път, човек загубва и ума, и дума. После се повтаря още веднъж, когато се връщаш от лазарета на фронта, след като първата ти рана е зараснала. Иначе свикваш.

Каза, прицели се и отново стреля, този кандидат-подофицер Франц Чирвински, самото спокойствие, загрижен да предаде колкото може повече от това спокойствие на своя по-млад по войнишки стаж другар.

Свирещите сребристи нишки извиха от клисурата на горе към десния участък. Там гората се снишаваше в кленов гъсталак и се катереше нагоре по планината. Изглежда там с мълниеносна бързина се бе развил главният удар на партизаните. За миг върховете на дърветата бяха сякаш обсипани с брилянти, толкова нагъсто падаха избухващите ръчни гранати. Втора картечница МГ-42 изстрелваше светещи скопи в нискораслата гора. Сега всички картечари засилиха своя огън. Краткотрайните магнезиеви слънца без отдих се издигаха от командния пункт към нощното небе. През адския шум на картечниците и избухващите гранати се чуваше как бързат и се задъхват носачите на муниции, които трябваше да утоляват страшния апетит на картечниците от три хиляди патрона в минута.

Лехлайтнер изпсува. С автомата си не можеше да достигне участъка на фронта. Така че имаше време и подтикваше хората си да засилят огъня. През цялото време той ги ругаеше да не действуват така, сякаш клисурата вече не е пред тях, и готвеше сигналния си пистолет, за да може в случай на нужда да освети застрашената страна. Той псуваше тихо пред себе си глупавия ротен командир, който от неопитност може би бе оставил да го сплаши някакво лъжливо нападение и забравяше средния участък. Лехлайтнер надушваше тактическите операции. Така той забеляза, че сухото так-так-так на италианската картечница, която бе чул да заеква преди това, сега замлъкна. Причината в никакъв случай не можеше да се дължи на липсата на муниции, макар че партизаните по начало не разполагаха с обилни боеприпаси.

 

 

Огнян Данчев загрижено, но и със злобно удовлетворение наблюдаваше как огневата сила на фашистите започна да се концентрира все повече и повече върху неговото ляво крило. Не само картечниците изсипваха истински порой от куршуми върху неговите редици. И пушечният огън се бе съответно засилил, положително поне две отделения от противниковите бойни сили бяха изтеглени от средния участък и хвърлени срещу неговите хора.

Ако сега вторият заместник на Герекос, Костакис Янусис, удареше със същия замах на десния фланг, както българите на Данчев, противниковият командир щеше да бъде принуден да разголи центъра си до такава степен, че хората на господа генералщабните офицери едва ли щяха да се натъкнат на някаква съпротива. Изглеждаше, че всичко протича така, както благородните майори бяха предсказали пред пещерата. Това беше добре при условие, че се изпълни със замах.

Данчев загрижено забеляза, че другарите му са притиснати към земята от масирания огън на противника. Поради това напредваха едва сантиметър по сантиметър. Макар че не пестяха ръчните бомби, въздействието им изглеждаше незначително. Това се дължеше на естественото прикритие, което гората предлагаше на германците. А партизаните се намираха на почти открито място. Макар и от противника да ги деляха не повече от тридесет метра, Данчев все пак се поколеба да даде команда: „Прибегни напред, марш!“ Подобна атака по всяка вероятност би се провалила под дъжда от куршуми на една-единствена картечница. Данчев нервно погледна часовника си. Те лежаха вече повече от петнайсет минути на тази опасна позиция. Поне десет другари бяха вече убити или ранени. Ако не бъде прекратено поне обстрелването от крилата, нямаше да могат да се задържат тук повече от пет минути.

 

 

Капитан Темос Герекос тревожно наблюдаваше затегнатото положение, в което се намираха неговите български другари. Според него Янусис вече трябваше да е достигнал района на настъплението срещу левия немски фланг. Изглежда, междувременно се бе случило нещо. Поне средният участък да бе засилил малко незначителния си огън. Очевидно господата твърде формално се придържаха към сключените споразумения, а именно да се намесят едва след двете флангови нападения. В края на краищата майор Карафиладес имаше главното командуване над целия фронт. Злата участ на Данчев бе зла участ за лявото крило. Достатъчна причина за един генералщабен офицер да вземе необходимите тактически мерки.

Темос Герекос повика един куриер и му нареди да изтича до главния команден пункт и настойчиво да помоли за подкрепителен огън.

Едва минута бе изминала, откакто войникът тръгна, когато откъм дясното крило се надигна страшна пукотевица. Янусис и хората му атакуваха.

 

 

Карл не остана равнодушен към тактическия обрат, който, изглежда, настъпваше в сражението. Там, отвъд партизаните, се бяха промъкнали просто на един хвърлей от собствената си линия. Сигурно имаше мъртви и ранени. Симпатиите му бяха на страната на партизаните. Те трябваше да победят. Но едновременно с това сърцето му не можеше да желае те да убиват немски войници. Но едното беше невъзможно без другото. Това беше ужасен проблем, от който нямаше никакъв изход, не можеше да има никакъв изход. Колкото повече се приближаваха противниците, толкова по-силно той съзнаваше безизходността на своето морално положение. Той познаваше малцина от немските войници, които лежаха там отвъд, понеже отскоро беше в частта, но с някои вече бе имал известен допир. Сред тях имаше и добродушни, и грубияни, глупаци и умни, но на всички тях посвоему им бе дошло до гуша от войната и той нямаше повод да желае никому смъртта.

През първите четиринадесет дни Карл често бе мечтал да избяга с много другари, да, по възможност с всички другари. След това със скърцащи от яд зъби разбра, че това бе невъзможно така изведнъж, дори и за него самия. Откакто преди четири седмици дойде в ротата Дюрщайн, тя се местеше почти всеки ден от едно място на друго. Не можеше и да се мисли за някаква връзка с гръцкото население, камо ли пък с партизаните. Той бе чувал другарите си да говорят за тях, и то по най-противоречив начин. Би могъл почти да се съмнява в тяхното съществуване поне от непосредствения си опит тук. Въпреки това, като размишляваше, той идваше до заключението, че партизани има. Така например другарите му обясняваха, че не са потеглили от Солун в северозападна посока към далечния град Скопие, защото пространството чак до Преспанското езеро се владеело вече от силни югославско-гръцко-български партизански отряди. Сега, изглежда, и североизточният път бе станал несигурен. Та нали войските им бяха направили някаква странна дъга около град Драма, заобиколили Боздаг и сега се катереха по планинските пътеки на южнородопските предпланини.

Лехлайтнер, който обичаше да се хвали с добрата си осведоменост, говореше, че имат намерение да достигнат шосето Ксанти-Пловдив. Няколкодневният престой в това планинско селце, изглежда, служеше за подсигуряване фланговете на онзи, може би последен път, който ги свързваше с областта, където немската власт бе още относително сигурна. Всеки случай тук, през тази нощ, Карл се убеди в съществуването на силни партизански отряди. Какво да направи? Макар че дълго си блъска главата, не можа да намери никакъв отговор на този въпрос. Имаше ли възможност да направи нещо повече, отколкото да стреля във въздуха? Да дезертира бе сега съвсем невъзможно. След първите пет метра Лехлайтнер би го пронизал с автомата. Може би би могъл да остане легнал на земята, когато сражението свърши. Невероятно, твърде невероятно, като помислеше за трогателното другарство на Франц Чирвински. С въздишка Карл си каза, че при това положение вероятно няма да може да спаси нищо друго, освен чистата си съвест, че поне не е стрелял върху никой истински другар, върху някои партизанин.

Някакъв ротен куриер бързаше насам. Заповед: отделението на Лехлайтнер да пренесе позицията си още петдесет метра напред. Подофицерът се ухили до уши.

— Кажете го на господин ротния командир — каза той подигравателно. — Отделението на Лехлайтнер стои непосредствено до хълма. Дори само три метра напред би означавало трийсет метра по-долу. Трябва ли хората да стрелят нагоре и да оставят неприятеля да лежи в мъртвото пространство, това би желал да научи подофицер Лехлайтнер от господин ротния командир.

Куриерът изтича. Лехлайтнер се огледа любопитен да разбере дали дръзкият му отговор е бил схванат от всички негови хора.

Преди още да се увери, появи се фелдфебел Хорн, за да проведе заповедта на Дюрщайн. Той съобщи това със съответните иронични забележки и лесно бе убеден от Лехлайтнер какви „до немай-къде тъпи приказки“ бръщолеви господин поручик Дюрщайн. Хорн остана доста дълго време при отделението и после пак изчезна.

Лехлайтнер бе доволен и изрази душевното си разположение, като изстреля една пачка със своя автомат. За да се наслади на този приличен на фойерверк майсторлък, той изстреля своя дъжд от куршуми в широк полукръг. Но все пак гледаше с половин око назад. За секунда сърцето му спря да бие. Партизани! Трябва да бяха изкачили стръмния склон, който той бе смятал за надеждно прикритие на фланга отляво. Предположението му, че пукотевицата на десния фланг е само лъжливо нападение, не го беше измамило. Всичко това премина с мълниеносна бързина през главата му.

— Противник отляво! — изрева той, грабна нова пачка и започна да стреля.

— Так-так-так — издигна гласа си партизанската картечница. Куршумите й плющяха по камъните, между които лежеше отделението на Лехлайтнер. Рикоширащи куршуми сърдито свиреха във въздуха. Един боец скочи и падна поносен след две крачки. Хладнокръвието на Лехлайтнер спаси положението за няколко секунди. Неговият еклив залп притисна щурмуващите в дълги редици партизани към земята. Първото им намерение — тичайки, да ликвидират отделението с ръчни бомби пропадна. Сега трябваше да хвърлят бомбите притиснати към земята, поради което точността бе значително намалена. А и германците вече бяха сменили позициите. Сега те лежаха с лице към противника и откриха бесен огън. Един от онези, които реагираха най-бързо, бе Франц Чирвински. Той хвана за колана почти вцепенения от ужас Нойбауер и брутално го завъртя.

— Стреляй, човече, сега яйце ни се пече на задника! — изруга той Карл.

Сякаш страшен нож прониза сърцето на Карл. В главата му забиха чукове. Всичко, което сам си бе казвал за утеха, се сгромоляса. В пронизаната от пламъци груба действителност на избухващите наоколо ръчни бомби се разбиха всички илюзии. Чувствуваше се толкова злочест, че положи глава на земята и пожела да умре. Градушка от пръскащи се ръчни бомби плющеше по каската му. По ръцете си чувствуваше нажежени бодежи. Привдигна го волята за живот. Тогава партизаните се вдигнаха на щурм. Германците скочиха и започнаха да стрелят застанали сред нахлулата вълна. Сега и Карл се прицели в една от тъмните сенки, дръпна спусъка, прицели се отново и пак стреля.

Първите вече приближаваха. Брадати мъже, някои с кожухчета, високи, жилави, опасни момчета! Омраза и решителност блестяха в очите им. Един от тях налетя право върху Карл заплашително размахал приклада на пушката. Карл дръпна спусъка. Като ослепителна светкавица го прониза видението на сгромолясващия се човек. Мисълта бе твърде бегла, за да има достатъчна сила да го разтърси. Все пак той знаеше онова, което не искаше да знае, бе принуден да възприеме нещо, което никога не бе сметнал за възможно: той бе застрелял човек, другар. Всичко се разигра за частица от секундата, той го осъзна живо и болезнено.

В същото време обаче задействува в него и една друга сила. Старият първичен инстинкт за самосъхранение, почти животинска воля за живот, ужасният закон — кой кого — насочваха ръцете, очите, волята. Куршумът излетя от цевта. Втори партизанин рухна на земята пред него.

В този миг Карл бе обхванат от страшно вцепенение. То трая може би по-кратко от един дъх. Но бе достатъчно, за да даде възможност на един партизанин да скочи върху него. Полусъзнателно усети застрашителния приклад над главата си. Инстинктивно се отдръпна малко встрани. Ударът се плъзна по заобленото дъно на стоманената каска и така загуби голяма част от силата си. Побеснял, партизанинът ритна с остатъка от силите си омразния враг и Карл се претърколи от ръба на полегатия склон. Задържа го огромен скален отломък. Той усети и удара в ребрата си и после го обгърна черна нощ.

 

 

Капитан Темос Герекос си пое дъх. Това беше помощ за Огнян Данчев и българските другари, помощ, която дойде тъкмо навреме. Герекос със задоволство забеляза, че противниковият командир, изглежда, загуби за две-три минути ориентацията и после насочи огъня от центъра върху левия му фланг. Така на Данчев бе дадена възможност да отдъхне, която този опитен тактик, естествено, разбра как да използува. Наистина в участъка на Янусис немската съпротива продължаваше да бъде упорита, но другояче не би могло и да се очаква. При това положение битката можеше да се смята за спечелена, ако — да, ако господа Карафиладес и Теотокис атакуват сега в центъра. В момента германският командир вече изобщо нямаше възможност да прегрупира някакви сили. Той не разполагаше с резерви, това Герекос знаеше съвсем точно благодарение на отличното разузнаване. От самото начало на сражението той грижливо бе броил всички картечници; броят на действуващите отговаряше точно на действията за целия наличен състав на неприятелската част. Куриерът на капитан Герекос се върна. Беше му възложено да предаде, че господин командуващият бил много сърдит за това, че войските на ЕЛАС твърде малко спазвали плана за нападението. На десния участък все още не се били развили никакви бойни действия.

Герекос се усмихна. Негодуванието на господин майорът бе закъсняло, това и сам той вече сигурно знаеше. Главното беше, че сега и той самият знаеше какво трябва да стори.

Изтекоха ценни минути. По крилата силният грохот на битката продължаваше. Нито една от страните не бе напреднала или отстъпила. Фронтовете се бяха стабилизирали, което, ако продължаваше така, щеше да означава, че сражението е било решено във вреда на атакуващата страна.

Какво става с удара в средния участък? Герекос нервно барабанеше с пръсти. Не вижда ли Карафиладес, че победата просто му се предлага, да, почти се натрапва?

Капитанът отново отпрати куриера. Атакувайте! Атакувайте!

За учудващо кратко време бързият млад момък отново се появи. Господин майорът заповядва да се огънат германските крила, съобщи той запъхтян. Преди да стане това, центърът не може да влезе в действие, тъй като в противен случай, както всеки невеж би трябвало да види, той щял да бъде изложен на тристранен огън.

Герекос пребледня, после се изчерви от гняв. Значи, такава била работата: отрядът на ЕЛАС трябваше първо напълно да бие противника, а после господата щяха да потеглят на разходка за Лизефон. Тристранен огън — смешно! Силата на фашистите би стигнала тъкмо за да отблъснат атаките върху техните крила. Ако бъдеха принудени да изтеглят дори само една пета част от хората си, тогава би се случило онова, което господин майорът от генералния щаб искаше: крилата им биха били притиснати. Било поради пълна военна некадърност, било от подлост, човекът обръщаше нещата с краката нагоре. Сега можеше да помогне само едно — сам да изтича при Карафиладес. Наистина това би означавало да зареже командуването на ЕЛАС, но нямаше какво да се прави.

Капитанът разпрати всички куриери. Те трябваше да избързат при Данчев и Янусис със заповед да задържат спечелените позиции най-малко още трийсет минути. На едного от куриерите, млад българин, възложи да заобиколи и да се спусне до свързочния пункт на партизаните в Лизефон. После с болка на сърце потегли.

Пътят му водеше през почти спокойния среден участък. Той срещна намиращи се в бойна готовност отделения и не се лъжеше, като вярваше, че тези хора биха предпочели да се бият, отколкото неизвестно защо да бъдат принудени да чакат тук. От няколко стрелкови гнезда стреляха по немските позиции. Това можеше да окаже твърде малко въздействие, но доказваше нетърпението на обикновените бойци и низши командири на господата Карафиладес и Теотокис.

Той се спъна в някакъв телефонен кабел. От една страна, се зарадва, че кабелът щеше бързо да го отведе до командния пункт; от друга страна, телефонната връзка свидетелствуваше за злата воля на съюзника. Ако някъде би била необходима телефонна връзка, то това би трябвало да бъде между Карафиладес и него. Но това не бе хрумнало на господата.

Като държеше кабела с дясната си ръка, Герекос вървеше умърлушен към командния пункт на двуличните си съюзници.

3

Самото село Лизефон, за което се разгоря ожесточената битка, спокойно почиваше. Наистина пред тази нощ никой от неговите седемдесет-осемдесет жители не заспа. Те лежаха всички на одърите си вълнувани от страх и надежда. Страхът не се дължеше на някаква действителна опасност, къщурките не бяха в обсега на оръжията. Но какво щеше да стане, ако битката приближи селището? А това щеше да стане, ако андартите се окажеха достатъчно силни да отблъснат германците. Тогава онези щяха да използуват грубите каменни зидове на къщите като прикритие, мирното селище щеше да се превърне в арена на улични боеве и опасността да бъде сринато в пепелище бе голяма.

Бяха без изключение стари хора, повечето жени, чиито мисли бяха обзети от подобни грижи. В тези времена тук имаше само възрастни мъже, който притежаваше здрави ръце и крака, бе отишъл в планините. Жените лежаха и трепереха, може би повече за имота, отколкото за живота си. Макар че този имот бе невъобразимо оскъден, дори едно дете би могло без мъка да коси покъщнината на едно семейство. Тя се състоеше обикновено от една тенджера — у богатите бакърен казан, а у бедните просто консервена кутия — по една стомна и по една лъжица за всеки член от семейството. Малко семейства притежаваха паници, или чинии, а повече от един нож едва ли би се намерил в някоя къща.

Малкото сечива стояха в ъгъла, близо до откритото огнище. Долапи, в които може да се скътва по нещо, имаше най-много в две-три къщи. Пък те бяха и по начало излишни, защото хората нямаха други дрехи, освен тези на гърба си и няколко груби овчи кожуси, които обличаха през зимата, а носеха често и през лятото.

Жените се страхуваха най-много да не загубят колибите. Усещаха се вече твърде стари, за да изграждат нови. Когато бяха млади, в дните след сватбата си, бяха построили тези къщурки почти сами, без ничия помощ, бяха събирали камък по камък, бяха ги дялали и нареждали един върху друг. Само понякога съвсем малко се бяха намесвали мъжете: мъже с достатъчно сърце и кураж да се опълчат срещу неписания закон на гръцките планини, който гласеше: работата е за жените. В Лизефон нямаше повече от двама-трима мъже, които можеха да се похвалят с това; това бяха мъже с по-високо съзнание, чиято дума тежеше сред другите мъже.

Жените от Лизефон, които страхливо се вслушваха в шумовете през тази нощ, знаеха добре това. Всичката тежка работа бе за жените, така е било и така щеше да бъде. Какво щеше да стане, ако колибите им потънеха в пламъците на войната? Как щяха да бъдат те изградени отново от изкривените от ревматизъм ръце, как щяха прегърбените гърбове да мъкнат грамадните камъни, които бяха нужни?

Така че жените съвсем не се чувствуваха щастливи от идещата свобода, която упорито чукаше на портите на Лизефон. Отечеството през целия им живот твърде сурово бе пренебрегвало тези жени, за да могат да го обичат. Наистина германците бяха лоши, те крадяха и се държаха безцеремонно със старите хора; можеха само да им пожелаят да вървят по дяволите, но поне бяха оставили покрива над главите им. Трябваше ли да загубят и него заради някаква си свобода с твърде ограничена стойност?

Имаше обаче в Лизефон една жена, която не мислеше така. Всъщност тя не бе от селото, а се бе преселила тук в началото на войната с дъщеря си, по онова време дванайсетгодишно момиче.

Тогава тя бе купила къщата на един състоятелен за местните условия селянин малко преди той да умре. Тримата му синове, както мнозина гърци, бяха заминали по море преди повече от двайсет години и за тях нищо не се беше чуло. Така че Цукала и дъщеря й, живееха в къщурката и никой в селото не знаеше какво търсят те тук и от какво живеят.

Отвън жилището на Ефкари Цукала не се различаваше в този час по нищо от другите колиби наоколо. Но вътре горяха два сравнително големи светилника, прозорчето бе закрито с одеяло, за да не прониква светлината на улицата.

Ефкари стоеше до огнището. Тя бе накърнила скъпоценния запас от дървени въглища, за да кипне гореща вода в големия котел. Можеше да има нужда от нея, ако фашистите бъдат отблъснати от селото. Заради тях Ефкари не бе стъкнала открит огън от дърва. Германците можеха да разберат погрешно сиянието над комина и да го изтълкуват като светлинни сигнали. Жената се взираше в тъмночервената жарава. Тя се вслушваше с нарастващо безпокойство в битката. Изглежда, съпротивата на германците бе станала по-упорита, грохотът на боя не се приближаваше насам.

— Нападението бе подготвено така грижливо, че те трябва да бъдат бити — каза тя тихо на дъщеря си Футула.

Младото момиче вдигна очи в мълчаливо съгласие, без да прекъсва работата си. Тя бе заета с намотаването на бинтове и вече беше приготвила значителна купчина. Майката, изглежда, остана доволна от работота на дъщеря си. Тя се приближи и кротко я погали по косата.

— Дано няма нужда от всички — въздъхна момичето.

Майката вдигна рамене:

— Дано ни стигнат — каза тя, — навън се води решителна борба.

Някакъв шум на вратата стресна двете жени. Футула светкавично хвърли готовите бинтове под рогозката на пода и седна отгоре. Вратата едва се открехна, момък на около осемнайсет години бързо се вмъкна вътре.

— Бойчо! — извикаха в един глас и двете жени.

Този, към когото се обърнаха, дишаше често, на лицето му имаше дяволита усмивка. Като погледна Футула, тя наведе глава. Лицето й силно се изчерви.

— Какво става, Бойчо, ще дойдете ли скоро? — попита нервно Ефкари. Тя бе хванала младежа за ризата и го гледаше изпитателно в очите.

Усмивката изчезна от лицето на партизанина. Той бавно кимна с глава, което при българите, както и при гърците, означаваше „не“. След това, запъвайки се и на лош гръцки език, какъвто говорят българите от граничната област, съобщи на жената, че партизаните не могат да завземат Ливефон. Проклетите десни андарти изоставили хората на ЕЛАС, макар и в началото всичко да вървяло съвсем добре. Младият човек бързо очерта пред двете жени досегашния ход на боя. Бог е свидетел, еласовци се борили като лъвове, българите не по-малко от гърците, но в центъра нищо не помръднало. Повече не можели.

Ефкари горчиво сви устни. Окова, което научи, не бе нещо ново за нея. Кралските андарти винаги бяха играли такава предателска роля.

Тя имаше право да съди по този начин. Нейното присъствие в Лизефон не без основание бе забулено в тайна. Тя бе сътрудничка на щаба към III оперативна зона на главното командуване на ЕЛАС за Северна Гърция. Пред властите тя минаваше за войнишка вдовица, мъжът й, поручикът от гръцката армия, Петрос Цукала, както се говореше, бил паднал при защитата на линията Метаксас. В действителност, щом разбра, че кралската гръцка армия е престанала да се бори срещу германския фашизъм, Петрос бе минал в нелегалност. Оттогава се намираше някъде из Гърция като командир на ЕЛАС. Ефкари знаеше всичко това, макар и да нямаше представа къде се намира мъжът й. Всеки случай тя с благоприличие и умение играеше ролята на войнишка вдовица пред властите винаги когато бе необходимо.

В последно време в Кавала това често се бе налагало. Там тя дълго време бе преподавала немски и английски в девическата гимназия. След навлизането на германските фашисти всички училища бяха затворени. Наистина гръцката държава изплащаше на учителите една временна заплата, но от самото начало тя не бе повече, отколкото можеше да спечели някой вехтошар, а сега, в разгара на инфлацията, стигаше точно толкова, колкото да се купи килограм хляб.

Времето без работа Ефкари Цукала бе използувала, за да се отдаде на нелегална дейност още по-активно. Като член на окръжен комитет на комунистическата партия на Гърция тя се бе посветила особено на работата на народния фронт в леводемократичната коалиция ЕДА. Собствената й дейност и общият недостиг на функционери рязко я изтъкнаха напред. Но бе допуснала известна непредвидливост, което опасно застраши нейната сигурност. Поради това партийният комитет бе сметнал за уместно да я изпрати за известно време на някой по-спокоен боен фронт. Така тя бе дошла с дъщеря си Футула в Лизефон.

В началото това никак не й се хареса. Материалното й положение също бе тежко. Но когато партизанската борба в Северна Гърция доби здрави организационни форми, за Ефкари Цукала отново се натрупа достатъчно работа. Прехраната им също бе сигурна, снабдителната служба на оперативната зона се грижеше, макар и скромно, за тях.

Въпреки че това не беше истинската й задача, тя скоро стана известна сред партизаните като безстрашна и умна ятачка, название, което произхождаше от турската дума ятак — легло. Ятаци наричаха мъжете и жените, които мимо опасността за живота си винаги даваха подслон на бегълци или ранени партизани. Народът със страхопочитание произнасяше думата ятаци. Обичта и уважението образуваха около тези хора стена, която никой фашист не можеше да премине.

Отначало щабът на оперативната зона никак не одобряваше това. Но, от друга страна, подобна подкрепа липсваше, така че разрешиха на Ефкари. Заедно с това постоянно й възлагаха задачи от чисто военен характер.

През няколкото дни, в които Лизефон бе завзет от германците, тя с голяма точност бе разузнала бойната сила на врага. Футула пък бе вестоносецът, предал ценните цифри на щаба на ЕЛАС. На петнайсетгодишното момиче напълно можеха да се осланят. Тя бе пъргава като сърна, упорита и издържлива при тичане и катерене, познаваше местността като никой друг в селото. Дълго преди идването на частта на Дюрщайн тя бе помагала за поддържане връзката между майка й и командуването на ЕЛАС и така се беше запознала с младия българин Бойчо. В смесения отряд имаше много българи, хубави, силни, горди момчета, но за Футула никой не бе по-хубав и достоен за обич от Бойчо.

За майката не бяха останали скрити сърдечните вълнения на дъщерята. Тя не й се сърдеше за това. Дъщеря й никога нямаше да сподели недостойната съдба на повечето гъркини, които против волята си, дори без да знаят, биваха продавани на някой мъж, чийто баща бе готов да заплати покупната цена, която в повечето случаи се състоеше от една крава или две-три овце. Така повеляваше патриархално-варварският обичай на гръцките планински села. Търговията се уговаряше между бащите; младоженците научаваха с кого трябва да се свържат за цял живот пред портите на църквата, няколко минути преди сключването на брака. Това нямаше да сполети дъщерята на Ефкари Цукала. Футула щеше да каже на майка си: обичам този човек и за него искам да се омъжа. Тогава Ефкари щеше да проучи дали избраникът харесва дъщеря й и после да уреди работата. Строгите обичаи не разрешаваха младите хора да се споразумеят помежду си. Невъзможно бе млад мъж и младо момиче да разговарят на улицата. Дори на хорото на селския мегдан те не можеха да говорят помежду си. Грижливо разделени, младежите играеха на една страна, момите — на друга и горко на оная от тях, която уловяха, че хвърля плах поглед към някой момък. Прогонваха я по най-позорен начин от селския мегдан. Старите подозрително бдяха. Тук се касаеше до господството на бащите, до пазарлъка на главите на семействата, които искаха да продадат дъщерите си. Невъобразимата бедност бе направила този недостоен за човека обичай твърде жилав. Колкото по-бедни биваха хората, толкова по-здраво държаха те за него, тъй като в края на краищата на някой клетник, баща на семейството, това бе често едничката възможност в живота да се сдобие с една крава; такава възможност беше ценната като обект на размяна негова дъщеря. Затова бедните не желаеха синове и случваше се няколко минути след раждането мъжете да бият родилката, че не им е родила дъщеря.

Ефкари знаеше, че отвъд границата, в обширния планински свят на българските Родопи, хората също бяха много бедни, но не така унизени и оскърбени като хора, както нейното нещастно отечество. Петвековната героична борба на българския народ против турските потисници бе съхранила дори и у най-бедните искрица гордост и човешко достойнство. Затова Ефкари нямаше да има нищо против, ако дъщеря й последва след войната някой българин в родината му. Такъв като Бойчо тя с гордост би нарекла свой зет! Този млад миньор от долината на горна Арда не само бе развълнувал чувствата на Футула, но бе спечелил и майчиното сърце на Ефкари. С такъв строен стан, с такъв открит поглед, толкова весели и безстрашни сигурно са били в мечтите на старите гърци техните древни герои. Когато слизаше с широки стъпки от планината, сякаш новият господар на света крачеше по своето царство. Нека го преследват жандармите в родината му, нека го гонят немските фашисти, той не бе нито подстрекател, нито беглец. Където долиташе, там бе атаката, откъдето го прогонваха, там надеждата продължаваше да живее. Но дори като вестител на лоши новини хладнокръвието му бе непоклатимо. Е, добре, те бяха загубили една битка. Пак щяха да дойдат. Тази немска рота скоро щеше да напусне Лизефон и да се изтегли на север. После в планините ще видят какво могат да направят. Сега капитанът го изпраща при другарката Ефкари, защото се безпокои за жителите на Лизефон. Възможно е за нападението германците да си отмъстят на малцината стари мъже, жени и деца от селото: След половин час отрядът трябва да прекрати битката. Ако изобщо я продължават, то е само за да дадат възможност на жителите на Лизефон да се приготвят за отмъстителния удар. Другарката Ефкари трябва много внимателно да обмисли кой да напусне за всеки случай селото. Фашистите са още заангажирани на изток от селището и пътят на запад е свободен.

Ефкари бързо размисли.

— Не зная да има някой, който да е в по-голяма опасност от другите — каза тя. — Всички мъже от селото са надхвърлили седемдесетте, старци, от пръв поглед личи, че не могат да потеглят през нощта с пушка в ръка. Млади жени също вече няма. Два часа преди навлизането на германците те напуснаха селото. Ти сам знаеш къде са те, Бойчо, и точно заради тях малкото държеливи още старци трябва да останат в селото. Иначе кой ще ги снабдява с храна?

Бойчо добре знаеше, че Ефкари има право. Въпреки това той се осмели плахо да възрази:

— А Футула?

При тези думи целият се изчерви.

Ефкари не можа да сдържи леката си усмивка. После кимна енергично с глава.

— Футула е партизанка. Партизанка за специални поръчения. Тя не може да бяга. Как бих поддържала връзката с вас без нея? Как мислиш, дъще?

Футула енергично поклати главичка. Тя тихо каза:

— Да, майко, Бойчо ще разбере това по-добре от всеки друг.

— А ако й се случи нещо — възбудено промълви партизанинът. — В яростта си германците са способни на всичко.

— Мило мое момче — отвърна Ефкари сериозно, — затова майка ти се бои за тебе всеки ден, но ти въпреки всичко си тук. Комунистите рискуват ежечасно „нещо да им се случи“. Трябва ли поради това да престанат да бъдат комунисти?

— Тя е жена — възрази Бойчо упорито.

— Да, но ти не си турчин и затова не бива да говориш така отрицателно за нас, жените.

Бойчо прехапа устни. С тази Ефкари не можеше да се излезе на глава. Какво ли знаеше тя за тревогата, която той изпитваше за хубавата й дъщеря Футула?

Майките може би обичат дъщерите си по свой начин, но какво знаеха те за любовта на партизанина Бойчо?

— Трябва да вървиш, Бойчо. Кажи на капитана, че селото ще се държи също така храбро, както неговите синове в гората. Утре Футула ще ви осведоми какво е станало. Мислите ни са с вас.

С тези думи опитната жена побутна младежа към вратата. Той бързо хвърли още един поглед към младото момиче. То се усмихна.

Той излезе. Жените чуха как той зареди пред вратата своя „Валтер“.

— Ах, майко! — въздъхна Футула.

Навън бавно тътнеше огънят на пехотата.

4

Кандидат-подофицер Чирвински се наведе над другаря си Карл Нойбауер и за десети път го разтърси.

— Ей, събуди се де, човече, пукотевицата свърши!

Карл отвори очи.

— Е, най-после — чу той някакъв глас. Това прозвуча като насън и сякаш отдалече.

Какво се бе случило с него? Защо в главата му бръмчеше на големи обороти някакъв мотор?

Какви ми ги говори тоя: паднал в несвяст като филмова звезда? Не е ли това Франц?

Войникът Карл Нойбауер не можеше да съгласува напълно всичко това! Главата, носът, филмовата звезда.

Над себе си виждаше сиво-синьо небе, нищо друго, освен сиво-синьо небе. Бавно обърна очите си в посоката, от която бе дошъл гласът. И погледна в загрижени кафяви очи и сбръчкано чело. Беше Франц.

Но защо го болеше така кръстът? Откъде се беше взел големият камък на гърба му? Никой не ляга да спи така.

— Е, най-после низшите чинове отново идват в съзнание — каза Франц с облекчение и се усмихна. — Хайде, опитай се да станеш!

Карл поклати глава, това значеше, че иска да го направи, но веднага се отказа, защото страшно го заболя. Какво е станало, защо пък трябва да стана — искаше му се да каже.

Внезапно той разбра какво е станало, разбра какво се е случило. Като разярен звяр подскочиха мислите му. Той затвори очи, сякаш можеше да се скрие сам от себе си. Изпълни го единственото желание отново да потъне в сладката нощ на забвението.

— Хей! Да не се пльоснеш пак. Ставай, драги! — каза Франц високо и здравата го разтърси за рамото.

Карл чу съвсем ясно загрижения глас на кандидат-подофицера. Той сякаш му казваше: „Карл Нойбауер, ти не можеш да се скриеш, не можеш да заличиш деянието си. Ако сега станеш, Карл Нойбауер, ще станеш човек, който е убил двама свои братя. Така стоят нещата, никакво криене не помага тук. Ти имаш два гряха на душата си, Карл Нойбауер, два неизлечими гряха.“ Той се надигна бавно, уморен и отчаян до смърт, като че ли бе роден сред някакъв мъртъв свят.

Чирвински го подкрепи.

— Повръща ли ти се? — попита той.

Карл поклати глава.

— С мозъчно сътресение шега не бива. Наистина ли не ти се гади?

Ах, колко лошо му беше наистина на Карл. Колко по-добре щеше да бъде да лежеше с разцепен череп върху тези камъни.

А жена му Ана? А Йохен, синчето? Не могат ли жената и синът да бъдат оправдание за онова, което бе извършил? Ония, които тичаха, там, оня, който така страшно крещеше, нямаха ли и те жена, деца? По-малко ли щяха да плачат те от Ана и Йохен?

Това е ужасно. Интернационалът се бори за човешка правда. Ти го уби, Карл Нойбауер. Двама братя уби ти. Интернационала уби. Двадесет години си го пял. Единадесет от тях, последните единадесет, само безмълвно, но ти го пя. И не им „сътрудничеше“ през тези единадесет години, както мнозина други. А сега?

— Само малко си замаян от падането, случва се. Хайде, ела, фелът ще разопакова днес последните шишета. Партизаните насмалко да ги излочат. Дажбите на Лехлайтнер, Краутхан и Майер получаваме ние, те никога вече няма да пият — каза Чирвински.

Това трябваше да прозвучи успокоително и да освободи другаря му от вцепенението.

Те бавно тръгнаха към селото. Тук-там някой пост ги поздравяваше с шеговито подвикване. Карл не ги чуваше. Той не виждаше и виолетовото сияние, разпростряло се като прозрачна коприна над планинските върхове. Нейде там кадъцки гласовито поздравяваха пробуждащото се утро, но на войника Карл Нойбауер мисълта, че е настъпил нов ден, му се стори едновременно като присмех и безразсъдство.

5

На групи от по пет-шест души членовете на отряда на ЕЛАС се сгушиха в покритите с шума землянки високо горе под закрилата на горите, превързаха раните си, почистиха оръжието потънали в скръб за убитите другари. Трийсет и четирима бяха останали там долу, победата беше така близо, но те не доживяха да я видят. И сред тях бе човекът, който ги бе водил в толкова много битки — капитан Темос Герекос. Млад на години, но с богат опит, той бе признатият и обичан от всички командир. С него отрядът бе израсъл не само във военно отношение, неговите хора се бяха научили по-добре да разбират на какви бъдещи цели служи леводемократичното партизанско движение. Темос Герекос ги беше учил, че ЕЛАС е нещо повече от чисто военно организационен израз на омразата против германския фашизъм. Свобода, но свободен от какво — беше единият въпрос, свободен — в името на какво — другият, не по-малко важният. Умно и внимателно Темос Герекос беше направлявал останалите поради, толкова различни причини партизани по основните политически въпроси на гръцкия народ. Беше успял да отблъсне всички нихилистични и анархиетически настроения и да възпита от своите хора дисциплинирани бойци на една велика идея.

Темос Герекос не се върна и заедно с него още тридесет и трима добри другари.

Командирите на отделните чети и останалите членове на дружинния щаб се събраха. Трябваше да изберат нов командир на дружината и да го предложат за одобрение от щаба на оперативната зона.

Събранието беше мълчаливо. Никой нямаше желание за големи думи. Разбира се, рано или късно щяха да си дадат един ден почивка за почитане паметта на убитите; но днес на всички им беше твърде тежко на сърцето, за да говорят за това. Думата взе Огнян Данчев. От името на своите български другари той обясни, че дружината и сега, както по-рано, е преди всичко гръцки партизански отряд и затова трябва да продължава и занапред да бъде под гръцко командуване. Той смята, че действува така, както би действувал мъртвият капитан, като предлага да възложат командуването на дружината на Костакис Янусис.

Янусис възрази. Той бил много по-млад от другаря Огнян, много по-малко политически обигран, военно много по-неопитен. Тук не ставало въпрос за национален престиж; Другарят Темос Герекос ги научил всички какво означава пролетарски интернационализъм. Ако истински са го разбрали, тогава е необходимо да изберат най-добрия, независимо от това, към коя националност принадлежи. А най-добрият се казва Огнян Данчев.

Думите на младия командир направиха дълбоко впечатление на събралите се. Данчев напрегна цялото си красноречие, за да опровергае, че той е най-добрият. Той наистина се радваше на големи симпатии в дружината. Мъж в разцвета на годините си, силен като дъб, решителен, храбър и почти легендарно спокоен при опасни положения, той бе роден за партизански командир. Но въпреки това не промени мнението си. Отрядът на ЕЛАС е достатъчно силен, за да си избере командир от своите собствени гръцки редове. ЕЛАС още дълго ще трябва да се бори за свободата на Гърция.

Огнян Данчев се наложи. Костакис Янусис единодушна бе предложен за командир. След това Янусис осведоми хората за една голяма беда. Поемайки сетния си път, Темос Герекос носел със себе си важни за дружината документи, между които някакво строго поверително окръжно за „Принципите на движението на ЕЛАС след победата над немския фашизъм“. Това окръжно било издадено само в няколко екземпляра и всъщност било достояние само на командирите на оперативната зона. Темос Герекос бил член на редакционната комисия, която трябвало да изработи това решение на центъра на ЕДА, и следователно притежавал единия екземпляр. Ако германците намерят това окръжно и разберат неговото значение, то по всяка вероятност техните тайни служби ще го подхвърлят на гръцката реакция. Така утрешният главен противник ще научи в подробности насоката на леводемократичната коалиция. Никой не знаеше какво да предприемат, за да се попречи на това. Всички доброволно заявиха, че искат да участвуват в претърсването на полесражението през идващата нощ, макар че почти нямаше надежда, че фашистите вече не са го извършили основно. Хората се разделиха с натежали сърца.

6

Карл бе изпразнил на един дъх канчето си с житна ракия. Силната течност гореше в стомаха му и разбунтува още повече бръмчащия пумпал в главата му. Той седеше на един пън пред мъничката колиба, която служеше за квартира на Франц и на него. Престарялата женица, собственица на къщичката, боязливо се промъкна край него, за да донесе вода. Когато тя се върна с консервената кутия, на Карл много му се поиска да я помоли за глътка вода. Но не можа да издаде нито звук. Широко отворените му очи проследиха бабичката, докато скърцащата входна врата се хлопна зад нея. С бързи стъпки иззад ъгъла кривна Чирвински. Ръцете му бяха пълни с някакви припаси. Смеейки се, той каза:

— Успяхме. Началството носи дажбата на новобранеца: ето хляб, сирене, три лъжици захар, кондензирана супа. Кондензираната супа е извънредна дажба за боя. Да живее фюрерът! А сега ставай, глупако. Задача — да се претърси бойното поле за убити, ранени и т.н. Хайде, хоп! Махни тенекето от главата си. През деня няма да стрелят, доста им беше през нощта.

Заспущаха се с бавни стъпки по полегатия склон, на чието било бяха лежали преди няколко часа. Вдясно и вляво от тях напреки през полето се очертаваше дълга укрепителна полоса.

— Пази се — каза Франц. — Те стрелят и с последните капки кръв във вените.

Карл не отговори. Той се взираше пред себе си.

„Като умрял е“ — помисли дългият кандидат-подофицер и се помъчи да си спомни дали тогава, в Полша, след първия ръкопашен бой и той бе изгубил така ума и дума като този новак днес. Може би просто не можеше вече да си спомни. Но когато за двадесети път си „видял бялото в окото на врага“, както се казваше в почетната грамота към бронзовия орден за ръкопашен бой, който красеше куртката на Чирвински, тогава не си изложен на такива сътресения. Мушкай, удряй, тъпчи, хапи, за да не бъдеш ти намушкан, ударен, тъпкан, ухапан! Това е войната! Този Нойбауер тепърва ще го научи.

Намериха първите убити патризани. Някакъв възрастен селянин, най-малко на петдесет, със снежнобяла коса. Широки вълнени панталони, скъсани на коленете, дебел шал с неопределен цвят около тялото, мръсно кожухче, отворено на гърдите. Едното око втренчено гледаше към синьото небе над неговата планинска родина, през другото бе преминал смъртоносният изстрел.

„Не съм бил аз“ — мина през главата на Карл, но сякаш с глухи камбанни удари в него прозвуча някакъв друг глас: „Какво ще ти помогне, че не си бил ти? Отзад лежат двама, ти страхливо ги заобиколи, защото там не би могъл да кажеш нищо.“

— Разбира се, отмъкнали са пушките със себе си, никога няма да намериш някоя, към пушките от деца имат слабост — обясни Франц делово, преди да отминат нататък.

Само на няколко крачки от първия намериха още двама убити. Единият бе със затворени очи и се усмихваше. Смъртта му трябваше да е била лека и последният му дъх е бил за свободата. Непоносима болка прониза Карл. Хубаво е може би да лежиш тук, така единен с мечтата, която си имал през живота си и не си я предал и в смъртта.

— Номер три — каза Франц, — за отделението на Лехлайтнер е платено. Според нормата на Хитлер, сто за един, обаче така може само ако и стоте не стрелят; но с това май вече е свършено. Ела, тук няма какво повече да дирим.

Вдясно от тях прозвуча изстрел. Те обиколиха наоколо, но всичко беше спокойно.

Чирвински каза:

— Някой ранен. Хората му сигурно са го смятали за убит, иначе отнасят всеки ранен.

Карл тръгна нататък, болката в гърлото просто го задушаваше. Но учуденият вик на спътника му го застави отново да спре.

— Я погледни пък това. Някакъв изискан офицер, просто да се чудиш.

Карл пристъпи по-близо. Там наистина лежеше някой в униформа от скъп плат.

— Може би е някакъв висш гръцки командир? — попита Карл с глух глас.

— Не е много за вярване, благородните господа на негово величество едва ли ще тръгнат да скитат из планините. Но непременно е командир. Сигурно е намерил униформата. Не можахме да претършуваме веднага всеки бункер, когато прегазихме линията Метаксас. Остана нещо и за партизаните.

Сега бихме могли да използуваме добре позициите, които тогава вдигнахме във въздуха. Но кой би повярвал, че тук отново ще стане главна фронтова линия. С един замах се озовахме ние тук, Солун, Лариса, Атина, Пелопонес, Родос, Крит, майстор Ромел на отвъдната страна. Човече, каква победа бе това! Ела, обърни го наопаки, той лежи върху нещо. Я виж, чанта за карти. Може да свърши работа, първокачествена кожа, два чифта подметки най-малко за момчето ми, по-добра от прословутия немски каучуков ерзац.

Франц бе снел чантата от убития. Като я отвори, реши, че няколко кутии цигари също не биха били за изхвърляне. Очакванията му обаче бяха измамени.

— Само книжа — измърмори той.

— Книжа? — думата събуди Карл от болезнената му летаргия. — Я покажи — каза той.

Франц му ги подаде заедно с чантата.

— Ако искаш да вземеш чантата, моля. За спомен от първото ти сражение.

Карл хвърли бърз поглед върху съдържанието. Десетина листа пелюр, изписани на пишеща машина. Шрифтът му беше непознат. Но написаното в тях сигурно беше нещо важно и за германските щабове. Внезапна надежда се надигна в Карл. Това беше случай да поправи, макар и съвсем малко нещата.

— Много ти благодаря, ще я взема на драго сърце — каза той с прегракнал от възбуда глас.

— Слава и победа и тлъста плячка! На шише ракия по̀ бих се зарадвал. Но дай книжата тук!

Сякаш нож прободе Карл в сърцето.

— За какво ти са? — попита той бързо.

— Вие, новобранците, нямате никакво понятие от военните наредби. Пленени противникови книжа, карти и т.н., сведения за… и т.н. трябва веднага да се предадат на следващия началник и т.н. и т.н.

Глухото униние се изпари от мозъка на Карл.

— Противникови книжа! Ти съчиняваш, това са любовни писма!

— Съчинявам? Ти съчиняваш! Любовни писма на пишеща машина върху пелюр!

— Възможно е. Но хубава фина хартия, от която ще си свивам цигари.

— Ба, книжки за цигари! Да имаше в лавката толкова други стоки, колкото цигарени книжки! Десет пакетчета можеш да получиш от мене — подарък.

Карл се нервира. Нямаше ли да му дойде нещо наум, на което това твърдоглаво началство да не намери отговор? Наложи си спокойствие.

— Не говори глупости, остави ми ги. Може и на друго място добре да послужат, сам знаеш.

— Човече, имам още четири-пет броя от „Стража на Югоизтока“ в раницата. Там на всяка страница пише как блестящо сме побеждавали навсякъде! А книжата ще предадем!

Силно отвращение към този глупав, дружелюбен дангалак обхвана Карл. На всяка дума псува нацистите, готов е винаги да ти помогне и все пак си остава слуга на фашистите. Да можеше да говори открито с него!

Карл се опита.

— И ти смяташ, че и занапред трябва да побеждаваме, а?

— Глупости, свършено е с победите: тоталименто финито.

— Е, и?

— Какво е, и? Сега не става дума за победи. Сега става дума да се забави краят. Със свинствата, които извършихме тук, и в Русия, и навсякъде, краят няма да е хубав. Искам да видя още веднъж семейството си, преди да ме обесят. Но Германия е далеч. Дотам трябва да се държим. За това правя всичко. Книжата ще предадем. Край.

С тия думи той изтръгна чантата от ръцете на Карл, измъкна бързо книжата и ги скри в широките джобове на куртката си. После тикна пак чантата в ръцете на изненадания си другар.

Гореща вълна на ярост се надигна в Карл. „Трябваше да го застрелям“ — мина му през ума. Той сърдито захвърли чантата на земята и си тръгна.

— Де, де — каза Чирвински и се наведе. — Няма защо пък веднага да захвърляш хубавата чанта. Тя е още съвсем здрава. Сърдит Петко, празна му торбичка.

С тия думи той окачи плячката през рамо и бързо закрачи след Карл.

„Ама че е смешен тоя новак — помисли си той. — Намуси се, понеже му предложих истинска цигарена хартия. Дали нещо не се е повредил от удара върху каската?“

7

Поручик Дюрщайн възбудено ходеше нагоре-надолу из сравнително голямата стая на кметството.

— Проклета свинщина. Девет убити, двайсет и един ранени, четвърт от хората! Проклета свинщина, фел!

Старши фелдфебелът с ленива стойка, която дългогодишните служещи възприемат спрямо млади началници, само кимна с глава. Това особено много ядоса днес възбудения Дюрщайн.

— Разбрахте ли ме, старши фелдфебел? — каза той остро.

Фелдфебелът отговори с явна ирония:

— Тъй вярно, господин поручик, разбрах, проклета свинщина.

Дюрщайн пристъпи към прозореца. Погледът му се плъзна край огромно орехово дърво нагоре към Родопите. Там горе бяха партизаните, оттеглили се през урви, скали и гори, недосегаеми за него. Не можеше и дума да става да се провежда там горе някаква акция за прочистване. Тези времена бяха отминали. Да си осигурят малко свободен път; повече не можеха да искат. Властта на немската армия бе ограничена само върху тесни ивици от страната. Проклета свинщина бе всичко това. На фюрера са били дадени лоши съвети. А каквото пък се чуваше за Изток! Проклета свинщина. Поручикът бе скръстил ръце отзад и пружинираше нагоре-надолу на пръстите на краката си. Юфтените му трофейни ботуши тихо проскърцваха.

— По-рано — размишляваше той гласно, — когато слизахме насам, щяхме да поставим цялото село до стената и да изгорим до дъно тия колиби. Но сега!

И мълчаливо си помисли: „Още не сме се измъкнали оттук. След фалита при Яш Кишинев! Петдесет немски дивизии имаше някога там. Сега болшевиките са вече сигурно в Добруджа. Може да стигнат в София преди нас. Не бих желал да им падна в ръцете с едно изтребено село на съвестта. Е да, по-рано беше друго, фел.“

— Боже мой, няколко заложници все пак бихме могли… — каза старши фелдфебелът равнодушно.

— Смятате ли? — попита Дюрщайн. — Колко? Половин дузина?

— Ами че… приблизително.

— Добре, но утре, малко преди да потеглим. Половин дузина няма да направи впечатление в общата бъркотия, а на нас поне малко ще ни олекне.

— И кого ще заповядате, господин поручик? — попита фелдфебелът вече със служебен тон.

Дюрщайн се ослуша. Той разбра. Фелдфебелът искаше да стовари вината върху него. „По заповед на местния комендант и ротен командир поручик Дюрщайн — щеше да гласи заповедта. Той, фелдфебелът, няма нищо общо с такива неща. Подла свиня!“

— И кого ще заповядате, господин поручик? — попита за втори път фелдфебелът, сега вече с пресипнал глас.

Дюрщайн се обърна. Той се сопна на старши фелдфебела с остър тон.

— Не ми дотягайте с такива дреболии, старши фелдфебел, моля, решавайте това сам. Ясно?

Фелдфебелът неволно бе застанал мирно.

— На вашите заповеди, господин поручик — изфъфли той. — Да се разстрелят шестима заложници по заповед на местния комендант и ротен командир. Утре малко преди потеглянето на частта.

Подчертано стегнато старши фелдфебелът се обърна кръгом и напусна стаята.

Дюрщайн остана сам.

— Проклета свинщина — каза той полугласно пред себе си.

8

Ефкари имаше тежки грижи. Пред Бойчо тя се държа уверено, когато стана дума, че са възможни репресии над селото. Тя познаваше суровия живот на другарите си в горите и знаеше, че едно от главните им оръжия бе подвижността. Стари и болни не можеха да си служат с него. Но в Лизефон бяха останали вече само стари и болни, като не се смятат децата. А кого да изпрати в планините? Ако германците решат да разстрелват заложници, кого ще вземат? Кого да скрият, кого да оставят тук и по този начин да го предадат на фашистите? Тя и Футула бяха най-здравите в селото, но точно те не биваше в никакъв случай да избягат. Щабът на партизаните трябваше ежедневно да знае какво става тук. Положението беше твърде забъркано.

Ефкари неспокойно ходеше нагоре-надолу из малката, отделена с летви стаичка, в която живееше с Футула, откакто голямата стая бе заета от немски войници. Това неволно съжителство имаше своите добри страни. Двамата войници бяха в пълно неведение, че възрастната жена не е никаква селянка, а по-рано е преподавала английски и немски на децата. Те разговаряха съвсем свободно и по този начин през изминалите дни бяха доставили някои ценни сведения.

В този миг те точно влизаха, бъбрейки високо. Единият ругаеше. Нямало команда, в която да не го включат. Другият се опитваше да го утеши. Още не си бил почистил пушката, но това все пак не било толкова лошо. Ефкари разбра почти всяка дума. Сърцето й се сви. Значи, проклетите фашисти пак щяха да стрелят. Боже мой, значи, все пак сбърках, може би трябваше да отпратим точно тия, които сега ще вземат? Кого ще откарат тия бандити?

През тънката стена от улицата се зачу силен вик.

— Команда, вън! — изрева някой.

— Човече, тия бързат — каза единият войник в съседното помещение.

— Хайде, хайде, после ще си допушиш фаса. Имаш ли патрони?

— Имам — дано да стане изведнъж — отговори събеседникът му, като излизаше.

Ефкари усети, че пребледнява. Трябваше да седне. Поне. Футула да беше тук, помисли си тя. Внезапно я обзе силен страх за момичето. Дано не са я заловили на улицата, така безразборно, заедно с другите. Ефкари се надигна и се втурна към вратата. В този миг вътре влезе Футула. Тя се уплаши малко, когато майка й първо се втренчи в нея изумено, а после с дълбока въздишка я обгърна с ръце.

— Детето ми!

— Те изровиха голям гроб и положиха вътре техните хора. Сега ще стрелят три пъти под него, каза отец Янис. Девет са, преброих ги. И двадесет и един са ранени. Рото ми каза, че трябвало да носи вода и точно проследила. Войникът с тефтера в джоба на куртката заповядал на Фондас и Георгис да донесат много царевична слама. И десет войници разтоварили камионите, там щели да слагат сламата. Оня с тефтера попитал също Фондас колко магарета има в селото и заповядал на стария ковач до утре сутрин да постави в ред двете таратайки, които стоят пред къщата му.

Футула разпалено докладва на майка си всички тия новини, които бе разузнала. И съвсем не забеляза, че бузите на Ефкари отново добиха цвят. Добри новини донесе дъщерята. Нека изстрелят техните така наречени салюти. Скоро тия планини няма вече да отекват такова ехо. Очевидно подготвят заминаването си. Иначе за какво ще са им колите, които са заповядали да поправят.

Другарите трябва да научат това колкото е възможно по-бързо. То ще бъде много важно за тях и ще им помогне да преодолеят мъката, която тази проклета нощ им причини.

— Тичай, дъще. Бойчо вече те чака. Съобщи на другарите всичко. Ако Бойчо каже, че иска да дойде още веднъж, предай му, че разрешавам това само ако дружината му остане близо до нас. Ако последва германците, тогава мястото на Бойчо е при неговите другари. Затова се сбогувай за всеки случай с него, може би дълго няма да се видите пак. Побързай, знаеш, че нощем немските постове са особено строги. Трябва да се върнеш, преди да се е стъмнило.

Момичето поклати глава.

— Ще се върна много преди това — после целуна майка си и се измъкна през вратата.

Едва бе изчезнала Футула и съмненията отново нападнаха Ефкари. Правилно ли беда информира другарите, че в село всичко е спокойно, че фашистите подготвят заминаването си за утрешния ден? Още не си бяха отишли. Може би само днес се държат спокойно, за да си спестят ядовете. Какво ще стане утре? Може би ще подпалят селото? Доста примери имаше затова. Утре тя вече няма да може да алармира другарите. Съвсем сами ще застанат малцината жители на Лизефон срещу врага. Ах, страшно тежко е да си принуден сам да решаваш нещо, толкова трудни са тия решения, толкова голяма е отговорността. Наоколо само стари хора, освен отчето, на когото тя не можеше да разчита, защото бе фанатичен привърженик на десните андарти, мразеше комунистите и се страхуваше от тях. Трябваше да сплашат германците, да ги заплашат, да ги предупредят срещу прибързани мерки. Те досега добре разбраха, че партизаните са силни. В положението, в което се намираха, може би щяха да се поддадат на някой блъф.

Ефкари дълго мисли по този въпрос, преценяваше едно, отхвърляше друго и най-после взе хартия и цветен молив. За какво беше научила немски?

9

В сивото утро на следващия ден на прозореца, зад който спеше старши фелдфебелът, почука дежурният подофицер. Откъснатият от съня фел сърдито подаде глава. Зашеметен, той се втренчи в някакъв нож и лист хартия, който подофицерът държеше под носа му.

— Намерих това на вратата ви, господин старши фелдфебел, беше приковано с ножа.

Старши фелдфебелът светна със запалката си. На трептящата й светлина той прочете:

„Предупреждение

Предупреждават се германците.

Ако в Лизефон се извършат жестокости, никой германец няма да види вече родината си.

По поръчение на главнокомандуващия оперативната зона командир на III дружина на Тракийската освободителна бригада“

— Жестокости с „у“ — каза фелът. — Даже немски не знаят като хората — а на себе си помисли: „Дявол да го вземе, те знаят даже немски. Все пак по-добре е да не изказвам подобни мисли пред един подофицер. Но той трябва да си получи калая, задето ме събуди толкова рано.“

— По това можете да съдите как са вършили работата си патрулите. Партизаните идват чак до селото и забождат мръсните си парцали на вратата ми, а вашите постове гонят вятъра! — изруга той слисания подофицер.

Тогава му хрумна една мисъл. Дюрщайн ще си загуби нервите, ако прочете парцала. Трябва добре да размисли дали да покаже това нещо на нацистчето. И той се обърна почти бащински към подофицера:

— Ако съобщя за това, драги, ще ти хвръкнат нашивките. Ясно?

— Тъй вярно, господин старши фелдфебел!

— Следователно дръж си муцуната пред когото и да било. Ясно? А сега да те няма!

С едно облекчено „Тъй вярно, господин старши фелдфебел!“ подофицерът изчезна. „Фелът все пак е приятел“ — помисли си той.

Ковачът бе свършил криво-ляво работата си: сламата, както заповядаха, бе на поръчаното място. Днес щяха да се придвижат още малко на север — можеха да бъдат доволни. В такова настроение отиваше старши фелдфебелът към дома на ротния командир. „Ще го разколебая. Какво ще спечеля от шест мъртви старчока? Разбира се, не бива да казвам на този нацистки хлапак, че съм против. Веднага ще ме наклепе пред началството — пораженство и пр“.

Дюрщайн го прие сдържано. Беше доволен от късия доклад на фелдфебела за подготовката на заминаването. Само историята с шестимата заложници не му допадна. През нощта бюлетинът на въоръжените сили беше, кажи-речи, признал катастрофата при Кишинев, за която Дюрщайн бе научил два дни преди това по Радио Бари. Почвата под краката ставаше гореща. Между Лизефон и Гютерсло имаше още цели три хиляди километра, доста път, и то по всяка вероятност пеша.

Естествено не можеше да каже на запасняка, че е против разстрелването на заложници. „Непременно ще ме наклепе“ — помисли си той.

И Дюрщайн подчертано безобидно попита своя старши фелдфебел:

— Има ли още нещо, господин старши?

— Е, да, оная работа днес по обед. И без друго трябва да пратим куриер до дружината да отнесе книжата, които Чирвински и Нойбауер намериха. В такъв случай можем да оставим работата да бъде уредена със заповед на дружината. Може би майор фон Тратен ще бъде на друго мнение? Може би ще заповяда една дружина? Възможно е да предостави удоволствието на четвърта рота, която последна, от дружината ще мине може би оттук. Тя може да изгори цялото въшливо гнездо.

„Я го виж ти фела — помисли си Дюрщайн, — иска да нахлузи отговорността на Тратен или даже на приятеля Бьокелман от четвърта. Той ще има да благодари, че може да подпали такъв факел, на чието зарево ще трябва да марширува по-нататък, докато хванат и него. Отракан пес е тоя фел. Преди четвърта да дойде тук, ние ще сме на сто километра и вече ще сме навлезли в България. Може би новото правителство на Багрянов, получило благословията на Рибентроп, ще удържи още мъничко положението. Тогава, ако питат мене, тук, в Гърция, може да подпалва села, който си иска. А може би фелът иска да ме подведе: пълен е със задръжки тоя Дюрщайн, не е достатъчно решителен!“

— Не ми харесва цялата работа. Разбира се, висшестоящите инстанции могат по-добре да схванат положението. Ако сме меки, може да излезе погрешно, ако действуваме енергично, пак може да сбъркаме. Зависи от много фактори. Тратен е роднина с дивизионния, зет или нещо такова, винаги е много добре осведомен. Пишете: Молим, заповед дали шестима заложници… не, пишете дванадесет. Разбрано?

— Тъй вярно, господин поручик!

— Кого ще изпратите? Двама куриери вече заловиха.

— Мислех новия. Все пак това е едно отличие. Пък и той намери книжата. В ръкопашния бой също добре се би. Ако в книжата има нещо важно, ще получи няколко точки: за железния кръст.

— Нойбауер! — каза ротният командир, като помисли малко.

— Е, да, досието му не е богато. Но решаващото е в какви ръце ще попаднат такива момчета. В родината не са се справили с него. Четири седмици в ротата на Дюрщайн и вече е съвсем друг човек.

— Сам ли ще го изпратите?

Фелдфебелът бе доволен от досегашния разговор. Тратен или ще издаде, или няма да издаде заповед. Ако я издаде, тогава, макар и без думи, това ще звучи така: Вие, глупако Дюрщайн, за какво ви е първо да ме питате? Ако не издаде заповедта, никой не би чул нищо, но в главата на Тратен ще се върти: Ама че идиот е този Дюрщайн, да ми предлага такова нещо.

Да, да, мойто момче, такива сложни изчисления не се научават в национал политическите учебни заведения. Трябва да бъхтиш първо осемнайсет години войниклък, за да научиш тези правила на играта.

Почти удовлетворен, той каза.

— Сам. Шосето е още сигурно. Господа другарите от Егейската бързоходна флотилия са заели бази отляво и отдясно. Това поне е нещо полезно, след като бяха принудени да превърнат черупките си в подводници.

Дюрщайн се засмя и фелдфебелът си позволи да се присъедини. Едно от редките удоволствия при това отстъпление бе, че матросите, на които по-рано завиждаха за техните привилегии, се бяха превърнали в обикновена пехота. Достатъчно дълго бяха водили в непосещаваното от никакъв противник Егейско море живот, който повече приличаше на дългогодишно балнеолечение, отколкото на война.

— Добре, кар й тогава! — приключи разговора ротният командир.

10

Бяха му заповядали да бърза и докато беше в обсега на видимост на ротата, Карл слизаше с бързи крачки надолу по пътя. Но мислите му се въртяха все около едно и също. Какво трябваше да стори сега? Последните четиридесет и осем часа така го бяха притиснали на тясно, че едва можеше да си спомни подобно нещо в живота си. Колко прости бяха, общо взето, часовете, които бе прекарал през 1933 в един от прословутите затвори на СА. Там беше врагът, а тук стоеше той, комунистът Карл Нойбауер. Врагът, това бяха двадесет нацистки хаймани, въоръжени с гумени палки, стоманени пръчки, крака на столове и фелдшпати, с които го пердашеха, докато се уморят. Той имаше само юмруците си, които му помагаха да се бори през първите пет минути, а след това му останаха само убеждението, упоритостта, смъртното му презрение към тази паплач и накрая животинската му съпротивителна сила. Следователно фронтовете бяха ясни. Неправда срещу правда, подлост срещу морал, преторианци срещу работници, фашизъм срещу червения фронт. Беше толкова просто.

Но сега? Сега той, Карл Нойбауер, бе станал свой собствен враг. Сега сърцето и главата се бореха против ръцете и краката, които вършеха неща, против които сърцето и главата направо отчаяно протестираха. Ръцете му бяха убили. Краката му го носеха с несъмнено важните книжа стъпка по стъпка към нова морална катастрофа. На това отгоре никакъв страничен път не се отклоняваше от това шосе. Дълбоко врязано сред голи скали, то водеше нататък с големи извивки. Скоро достигна първите укрепени позиции и сини куртки с нашивки. Те щяха да стоят в шпалир по неговия път към новата подлост или да го разстрелят, ако би се осмелил да се покатери по някой от склоновете. Той трябваше да достави книжата и писмото. Хванеш ли се на хорото, пускане няма.

Да можеше поне да се отърве от няколко от тия тънки листчета. Винаги можеш да се престориш на глупав, няма да те изправят веднага пред някой екзекуционен взвод, я! Но от кои? За трети път Карл извади съдбоносните книжа от куриерската чанта. Да можеше да отгатне поне една дума. Какво беше това — гръцки, български, руски? Сръбски? С невъзмутимо спокойствие стояха чуждите букви върху хартията като мънички черни бръмбари. Те не даваха никакъв отговор. Трябваше да срещне някой местен жител, един-единствен човек. Все някак си ще се разберат, даже и без да знае повече от дузина думи на местния език. Но откъде ли щеше да дойде такъв човек по това завзето от фашистите шосе? За тях има по-добри пътища там горе, където въздухът е по-чист във всяко отношение.

Карл вървеше вече от половин час. Отчаянието беше заседнало като огромна буца в гърлото му. Сълзи на яд, на срам и безсилие изскочиха в очите му. Хрумваха му най-безсмислени изходи. Да „загуби“ чантата, да не намери дружината, да бъде нападнат, да си счупи крака и след това да го транспортират с някоя санитарна линейка и още други подобни неща. „Всичко е безсмислено, няма да се отърва от чантата. Само един изход има, Карл Нойбауер, да изгориш книжата, да налапаш дулото на пушката и да натиснеш спусъка. Онова, което ще стане без тил, то е извън всяка отговорност. Тогава поне в тоя случай ще останеш почтен човек и ще си изкупиш отчасти греха от завчерашната нощ. Почтен човек, но мъртъв. За Ана и Йохен също ще бъдеш мъртъв и никога няма да се завърнеш. И никога вече няма да можеш да извършиш нещо добро, загубен за борбата, нула без никаква стойност, ако някой ден вземат да пресмятат.“

А може би книжата не са толкова важни? Може би са остарели? Може би никой в дружината няма да може да ги разгадае и ще трябва да ги отнесат в полка, в дивизията? Тогава положението ще бъде съвсем друго и съдържанието няма да си заслужава хартията, на която е написано!

Под магията на тази приятна утеха Карл няколко минути вървя надолу по-леко. Но после съмнението отново го обхвана. Не се самозалъгвай, Карл! Книжата са важни. В тях са плановете, числеността на войската, местонахожденията на партизаните. Германците нападат, стотици борци за свободата умират, на твоята съвест ще тежат.

Трябваше да намери някого, един-единствен човек! И внезапно се появи един.

Карл щеше да го забележи много по-рано. Но той съвсем не бе търсил с очи, а само с горещото си желание.

Беше възрастен човек, който косеше някаква разнищена върбова кошница. При всяка негова стъпка вътре потракваха с тих, тенекиен звук празни консервени кутии. Това дрънкане първо проникна в съзнанието на Карл.

Той се спря като ударен от гръм.

— Човек — прошепна той на себе си и веднага след това изрева радостно: — Човече, старче!

Селянинът здравата се уплаши. Когато германците реват, значи, са сърдити, още по-сърдити, отколкото обикновено. Първият му порив беше да избяга. Той направи няколко тромави крачки към отсрещната канавка.

Карл се стъписа. Защо старецът искаше да избяга? С няколко крачки той се намери до него и го хвана за проядения от молци кожух. Очите му блестяха. „Луд е — помисли си селянинът. — Бог да ми е на помощ, дори когато са нормални, всичко може да се очаква от тях.“

Карл бързо се огледа дали няма да го видят от някоя позиция. От предвидливост той притисна енергично към земята новия си познат; другият отвърна с болезнен вик.

Карл изсъска срещу стария човек:

— Пст, стой мирно, нищо няма да ти сторя.

Но Карл бе много възбуден и дори тази приятелски замислена покана в никакъв случай не подействува успокоително на стареца. Цялото му тяло трепереше.

Карл започна да му говори. Гъркът трябваше да му помогне. Той носи важни книжа в чантата. Повечето от тях трябва да предаде в щаба, но някои би могъл да задигне. Трябва да бъдат най-важните, най-важните за партизаните. Старият трябва да му каже кои са те. Тях трябва след това да занесе на партизаните. Разбра ли? Селянинът енергично кимна с глава. Във възбудата си Карл съвсем забрави, че по този начин, съгласно маниерите в страната, събеседникът му иска да изрази едно енергично „не“. Гореща вълна на радост заля сърцето му поради погрешно разбраната готовност за помощ от страна на гърка.

Старецът плачливо замънка нещо пред себе си, като постоянно кимаше с глава. Карл не разбра нито дума. Дори ако баща му бе имал възможност да го изпрати в някоя гимназия и той би бил в състояние да чете Симпозиона на Платон в оригинал, не би разбрал стареца. Човекът не говореше дори новогръцки, а някакъв отдавна забравен старобългарски диалект, който се бе съхранил сред древното българско население на Южните Родопи. Дори някой софиянец трудно би разбрал стареца.

Карл бавно схвана, че не са го разбрали, и тогава изведнъж се досети за объркващото значение на кимането и поклащането с глава. „Все едно, старецът трябва да ме разбере“ — каза си той. Взе книжата и ги тикна под носа му.

— Ето виж, книжа, важни са, разбираш ли? Много важни. Ти вземеш и носиш партизан. Разбираш ли?

Старецът бе разбрал само една дума: партизани. Германецът искаше да го извози. Той кимна енергично:

— Никс партизан!

Карл горе-долу разбра. Той се окопити. На един език, на който мнозина възрастни смятат, че трябва да говорят с децата, той се опита да обясни, че не е твърдял, че другарят селянин е партизанин. Но той непременно знае къде са партизаните. На тях той трябва книжата…

— Никс партизан — беше повторният отрицателен отговор.

Карл се хвана за главата.

— Проклятие, зная това вече.

Той започна да си блъска главата как се казва приятел на гръцки. Знаеше го по-рано. Да, разбира се, филос.

— Голям филос партизан аз — започна той да втълпява на човека. — Разбираш, филос партизан?

Старият вдигна отбранително ръце.

— Аз не филос партизан — каза той умолително, решен да не се оставя германецът да го подхлъзне на динена кора. Той познаваше тези провокаторски методи. Някои от неговите съотечественици бяха се вече подали на такива често пъти приятелски изказвания от страна на немски агенти. Липсваше само немецът да каже: комунист. Това щеше да бъде капакът. Не, не, старият Атанас никога няма да издаде партизаните.

— Никс филос партизан — повтори той енергично.

Карл се отчая. Онова, за което така бе копнял, се беше сбъднало. Бе намерил един човек. А сега излизаше, че той е някакъв глупак. Цял вол. Той трябваше да разбере за какво става дума, трябваше!

Карл преглътна яда си.

— Разбери най-после. Аз комунист. Разбра ли, комунист!

„Аха — помисли Атанас, — чували сме ги такива, но няма да ме хванеш, германски пръч!“. С престорен ужас той се изправи и каза:

— Никс комунист, никс.

Карл отмести фуражката и си заскуба косата. Той добре разбираше, че старият има право да не му се доверява. Но по този начин нямаше да направи нито крачка напред. „Как да му докажа това? Ще му нарисувам сърп и чук. Всички обикновени хора по света познават този знак, звездата на надеждата, която блести пред тях.“ Старецът не обърна почти никакво внимание, докато рисуваше, и остана равнодушен, когато рисунката бе готова. Карл разбра — такава съветска звезда в края на краищата всеки можеше да нарисува, тя бе достатъчно известна. Емблемата на комунистическия младежки интернационал бе по-малко популярна. Ако я нарисува точно, може би по-добре ще се легитимира. А Карл можеше да я нарисува, бе я носил много години с гордост на синята фуражка. За съжаление рисунката направи дори още по-малко впечатление на стария, макар че вместо KJI Карл написа буквите KIM.

Извън себе си от отчаяние, Карл хвана стария за кожухчето:

— Та разбери, човече, аз комунист, аз, аз! — и се тупаше по гърдите. Очите на стареца внимателно проследиха движението му и останаха втренчени върху орела с пречупения кръст на гърдите му. Карл забеляза това. Той удари гневно върху емблемата.

— Това е боклук, разбираш ли?

Селянинът поклати глава. „Имаш пълно право“ — трябваше да означава това.

— Аз комунист, никс фашист — напираше Карл непоколебимо към него. — Комунист, комунистически интернационал — с прегракнал глас той тихо запя: „На крак, о парии презрени.“

Този път старият кимна. Той не знаеше тази песен.

— Ленин, Телман, Димитров — разбираш, Димитров — филос?

— Димитров — каза Атанас тихо и погледна немеца.

Карл пое дъх.

— Е, най-после, аз Димитров, филос. А тук, книжа, важни за партизани.

— Никс партизан, никс партизан!

Карл кипна. Той свали карабината насочи цевта към човека и изрева:

— Проклет идиот, кажи…

Не се доизказа, старият отново нададе страшен вик.

— Никс партизан, никс партизан, никс партизан! „За бога — мина през главата на Карл, — ще събере орталъка!“ Той бързо се съвзе и изскочи от канавката. Избяга оттам, като че ли го преследваха. „Такъв глупак, такъв кретен, такъв загубен тип — изруга той полугласно пред себе си. — Какво да правя сега? След двадесет минути ще бъда в щаба и ще козирувам. Просто да полудееш. Ах, какъв глупак!“ Гневът към стария засили още повече намерението му на всяка цена да помогне на партизаните. Доколко щеше да му се удаде това, зависеше сега само от случайността. Четири на десет подобни бели листа имаше той в чантата. Ако извади четири от тях и ги унищожи, може би ще ликвидира точно тези, които трябва. Също като лотария. На билета стоеше: смърт, живот, предателство, международна пролетарска солидарност. Но пликчетата бяха залепени. Така е при лотария.

Карл седна в канавката на шосето и извади от джоба си книжата. Той гледаше втренчено буквените знаци, сякаш можеше да разпознае степента на тяхната важност.

Върху някои листа имаше и числа, това може да е важно — сигурно е важно, числата винаги са важни. На два листа имаше и кавички. Това може да са означения за селища или имена на военни части. И сигурно е също важно — непременно селищата и военните части винаги са важни. Върху един от листовете горе стоеше някаква дума, а отдолу някакъв дълъг подпис. Това горе сигурно означава „Заповед“, а долу, това може да бъде дивизията или полкът, ако при партизаните има нещо подобно. Заповедите винаги са важни. Върху осем от листата не можеше да се разпознае нищо, което да дава повод за такива комбинации. Може би шест са особено важни, шест от четиринадесет. Ужасно много са, можеш да се намериш натясто. „Сега е все едно“ — каза си той полугласно и започна да копае с джобното си ножче една дупка в земята. Никой не би намерил там шестте листа, а най-малко германците. Трудно се дълбаеше в каменистата почва.

Тогава изведнъж му хрумна нова мисъл. Ако задържи книжата и ако ротата остане още няколко дни в Лизефон, не би ли могъл тогава с помощта на тези документи да намери връзка с партизаните? Сигурно не всички селяни са такива неграмотни като събиращия тенекиени кутии старик! Все някой ще знае да чете, ще разбере за какво става дума и тогава всичко ще се обърне добре.

Решил набързо, Карл мушна шестте тънки листчета в портфейла до гърдите си и тръгна нататък. Сега му стана малко по-леко на сърцето. Бе направил нещо, което отговаряше на неговия мироглед, и щеше да го отстоява. Сега притежаваше залог, който можеше да му открие пътя към другарите в планините. „Всичко трябва да тръгне на добре“ — повтори си той няколко пъти. Беше взел само осем листа хартия, фелът ще се обърне с главата надолу. Или ще го разстрелят намясто, но това бе малко вероятно заради няколко листа хартия, или… Няма или! Ако поискат да му устроят процес, ще трябва да изчакат до следващия по-голям град. Но нямаше да го оставят дори да забележи това, за да не му дойдат разни глупави мисли. Обаче до следващия по-голям град ротата на Дюрщайн ще стигне без войника Нойбауер. Войникът Нойбауер ще предпочете да го стигне заедно с партизаните. Марш на освободители, ликуване по всички улици, цветя, смеещи се, танцуващи хора и сред тях един немски комунист. Така мечтаеше войникът Карл Нойбауер, докато бързо крачеше към щаба.

Изведнъж се изплаши. Още там ще го арестуват. В писмото сигурно беше точно означено: приложение четиринадесет пленени противникови книжа за по-нататъшно разпореждане и т.н. Разбира се, какво друго ще стои там. Той посегна към портфейла си. Книжата просто изгаряха кожата му. Точно там ще се прицели екзекуционният взвод. Десет цеви, насочени към това място. Край! Още имаше връщане. Трябваше бързо да опразни портфейла, отново да напълни куриерската чанта. Още имаше връщане.

Но това щеше да бъде подло завръщане, завръщане, което никога няма да има край. Не бива да има връщане, Карл Нойбауер — въпреки Ана, въпреки Йохен! Иначе вината ще расте, ще расте и ще расте, докато те смаже, Карл Нойбауер.

Никакво връщане назад!

Лявата му ръка бавно се плъзна в куриерската чанта. Писмото прошумоля между пръстите. Те бавно обгърнаха плика и с един замах го смачкаха. Жребият бе хвърлен.

Огледа се. Изглежда, никой не го наблюдаваше в момента. Свит в канавката, той можеше да изгори писмото. Извади запалката си. Но първо искаше да го прочете. По-добре беше да знае какво пише вътре.

Отново спокоен, той разпечата писмото и прочете ужасното запитване. Сърцето му замря.

„Боже мой, ако го беше предал!

Ах, колко се радвам, че не го предадох!

Ах, колко се радвам!“

Никога преди Карл Нойбауер не бе виждал такъв хубав огън като малкия краткотраен пламък, който пъргаво се вряза в посланието на смъртта и го превърна в пепел.

11

Старият Атанас се бе съвзел от първия ужас. Той се окопити и предпазливо тръгна нагоре. „Можеш да бъдеш доволен от себе си, старче, не се остави фашистът да те натика в миша дупка — каза си той. — Повярва, че Атанас Папаандрополус е глупак, когото може да прати при планинските орли, при синовете на свободата, за да пропълзи зад него. Не, не, старият Атанас няма да разкрие гнездото. Нека търсят, скопците, докато черни почернеят. Да отнеса там някакви хартийки, иди, че не се смей. Наистина учтиво питат как са господа партизаните.“

Всъщност на Атанас много му се искаше да знае какво пишеше в хартийките. Колко глупаво беше, че не знаеше да чете, днес го беше яд на това, както никога преди не се бе ядосвал. Колкото и да мъчеше осемдесетгодишния си мозък, не можеше да измисли какво би могло да пише в тия хартийки. Да можеше поне да се сети кой е написал това писмо. Мигар някой немски генерал, някои голям фашист? Или само някой капитан? Беше наистина хубава, тънка, мека, хартия. За свиване на цигари — екстра прима, както казваха германците. Но всъщност германците нямаха такава хартия! При кмета на Каракница Атанас веднъж бе задигнал една немска хартийка. Но беше жалко за тютюна, хартията бе влакнеста и дебела, също като амбалажна.

Ингилизите имаха такава екстра прима хартия. Преди известно време от джоба на отец Янис бе паднал някакъв лист. Доволен, че може да услужи на благочестивия божи слуга, Атанас го вдигна и подаде на попа. Как се изплаши той! Когато Атанас го помоли за едно парченце и не го остави на мира, светият мъж бе принуден под клетва за най-строго мълчание да издаде, че от тази хартия не се свиват никакви цигари, защото това било извънредно важно съобщение от страна на ингилизите. Е, добре, Атанас щеше да отнесе тайната в гроба. Значи, ингилизка хартия. Но тогава върху нея не може да е писал някакъв германски генерал, а още по-малко някой капитан. А как тогава се е добрал до нея оня германец? Каква забъркана история. Все пак не може да я е загубил някой ингилизин. Чуваше се между другото, че имало тук техни офицери. Но това сигурно е на запад, далеч отвъд Места. Тук те не биха дошли. Тук има само хора от ЕЛАС и най-много няколко десни андарти. А и такива андарти не слизат от планините. Те изчакват германците да тръгнат нагоре, което тези не правят. Долу си имат достатъчно гърци за мъчене. Долу слизат истинските андарти, партизаните, както ги наричаха, българите. Но те пък не получават от ингилизите такава хубава хартия. Ингилизите не обичат тези партизани, защото партизаните искат, когато фашистите бъдат прогонени, в Гърция да има думата народът. Народът, а не тези облечени в бяло лордове. Следователно ингилизите няма да дадат на Партизаните такава хубава хартия, нека си пушат вестникарска хартия. Значи, партизаните, синове на орли, хитреците, са задигнали хартията. Те задигат всичко, което не е хванало корен. В Цатак бяха откраднали един кмет заедно с жандармите и писалището му. Само едно не задигнаха никога, онова, което принадлежи на бедните хора. Него нямаше нужда да вземат, получаваха го подарък, синчетата, милите.

Когато със своите колкото задълбочени, толкова и непохватни мисловни методи стигна до този пункт, Атанас усети, че изведнъж по гърба му полазиха ледени тръпки.

За бога — ами ако това са партизански книжа, па било, и откраднати, тогава може би този кучи син, германецът, не е никакъв шпионин. Та нали по рано в Германия наистина е имало комунисти. Защо пък да не е останал някой? В края на краищата грозната птица върху куртката бе от плат, а сърцето под нея може да е съвсем различно.

Атанасе, Атанасе, ти и може би най-глупавият катър в Тракия!

Ах, само да познавах някого, който да ми каже истината! Дали да изтичам след германеца? Но какво могат да сторят стари крака при такова бързо момче?

Възбудата го принуди да седне. Дълго гада какво трябва да стори. Ефкари Цукала е умна жена. Говори се тайно, че е от партизанския щаб. Но никой не знае точно. Ако не е вярно, всичко може да пропадне. Сакато магаре като мене, ще се изкачи до партизаните за пет часа. Но поне ще попадна на верния адрес.

Хайде, Атанасе, ще ти се скарат, но тогава ще ти стане по-добре!

12

Поручик Дюрщайн не прие много благосклонно доклада на старши фелдфебела.

— Проклета свинщина! — театрално извика той. — Капка кураж няма вече в ръководството на войската. Само да знаеше фюрерът. Да беше казал поне този Тратен: оставаме това на вас, Дюрщайн. Да имаше поне кураж да поеме отговорност. Всички щабове са загнили. Страх ги е от руснаците! Проклета свинщина! И какво ще правим сега фел?

Хитрият запасняк бе преживял вече много такива театрални гръмотевици, за да може Дюрщайн да му направи някакво впечатление. Въпреки това се изкуши да го погъделичка още малко.

— Господин поручикът може да заповяда. Тутакси можем да ликвидираме дванадесет души.

Дюрщайн смръщи чело, размаха ръце сякаш за извинение.

— Ако зависеше от мене, веднага. Но какво да се прави. Мълчанието е равносилно на обратна заповед. Ще има да ни се смеят в онова гнездо. Ще има празнично свиждане с бандитите, след като заминем. Рубли ще се търкалят, ракия ще се разлива на потоци. Още едно овнешко бутче за другаря партизанин, моля? Проклета свинщина!

Поручикът пристъпи отново към прозореца. Харесваше му се да заема добре заучената поза на господар. Ръцете отзад, полюлявайки се на пръсти, той заговори отново:

— Е, да, но бихме могли да направим да им приседне малко — той се обърна и попита бързо фелдфебела: — Колко крави, овце, свини, кози има тук?

Старшият се ядоса. Никой не можеше да му задава така леко въпроси, на които не можеше да отговори. Тъкмо на тоя ли трябваше да се удаде?

— Не зная, господин поручик. На улицата не съм видял досега нито едно говедо, но сам чувал да врещи някаква коза.

Дюрщайн се протегна. Той опъна с един замах бойната си куртка и каза:

— Нищо и не знаете, драги! Отбележете си:

„Заповед на местния комендант.

Тъй като бе установено, че жителите на Лизефон по престъпен начин и противно на изричната заповед на господин главния командир на военната част Е непрестанно са снабдявали с хранителни припаси враждебните на райха бандити, заповядвам: всичкият едър добитък, всички свине, овце и кози, които се намират в притежание на жителите на гореспоменатата община, трябва да се докарат в срок от един час пред местната командатура. Реквизицията се провежда, за да се попречи на по-нататъшни незаконни действия от страна на безотговорни елементи и в интерес на самите жители на Лизефон.

Комендантът на селището Дюрщайн, поручик и ротен командир.“

Ясно?

— Тъй вярно, господин поручик!

Дюрщайн бе доволен. Той попита с горделива усмивка:

— Нали хубаво го казах: „В интерес на самите жители на Лизефон.“

— Отлична формулировка, господин поручик, и необикновено достоверна — отговори фелдфебелът. Съгласно военния правилник лицето му остана невъзмутимо, напразно поручикът потърси да открие следи от ирония. Въпреки това отговорът не му хареса. Измърморвайки сърдито, той се обърна. Фелдфебелът побърза, за да обади на заместник-командирите за издадената заповед.

13

Двамата часови Ставрос и Румен отдалеч видяха как старецът се катери нагоре по планината. Известно време наблюдаваха дали по петите му не следват някакви неканени гости. Посетителят изчезна в дъбовия гъсталак, след доста време пак се появи и после пък потъна в една смърчова гора. От отличната си позиция партизаните можаха да проследят всичко и се убедиха, че посещението е невинно. Скоро бяха съвсем сигурни, че някой им идва на гости. Какво правеше старият човек сам тук горе в планините? Посещения на местни хора не бяха нещо случайно, но обикновено посетителите не бяха толкова стари. Разбира се, никога не ги допускаха до действителните партизански позиции, а ги водеха по малка полянка, шеговито наречена от бойците „салон“.

 

 

Атанас пъхтеше. Сърцето вече не можеше да се справи с такова усилие. Но сигурно вече скоро щеше да пристигне. Страхът, че може и да не намери партизаните, му се стори неоснователен. Още някакви си петдесет метра нагоре, после щеше да вика, докато го чуят. Партизаните не могат да се видят, подобно нещо неговият баща му беше казал още преди шестдесет-седемдесет години, когато се върна от планините, където се бе борил срещу турците. Но те виждат и чуват всичко.

Атанас си отпочина още веднъж. Мъчно си поемаше дъх с нефелите си дробове и не би могъл да извика по-силно, отколкото кряка някой стар петел, който милостивата съдба досега е забравила да прати в тенджерата.

Най-после старецът сметна, че си е поел достатъчно въздух. Той сложи ръце пред устата си като фуния и извика, колкото му глас държи. Дори на него самия гласът му се стори твърде тънък, малко по-силен, отколкото мучи едно теленце, когато търси майка си. Толкова повече се изненада, когато само няколко метра над него прозвуча младежки глас и го попита защо се е развикал. Атанас се зарадва, че е намерил партизаните. Все пак е умен, щом така бързо ги намери!

Старият селянин бе търпелив. Цял час, а може би и повече чака той на поляната, където Румен го заведе. Атанас беше поразен, че намери при хората на ЕЛАС един млад българин, и изказа учудването си. Но младежът само многозначително се усмихна и не се почувствува длъжен да обяснява, че в този отряд от гръцки партизани се борят срещу германския фашизъм и българи. Усмивката ядоса Атанас. Тук май скриваха нещо от него. „Е, добре, ако нищо не ми кажеш, и аз нищо няма да ти кажа“ — помисли си той и без никакво обяснение поиска да говори с командира. За най-голямо негово удивление младежът не прояви никакво любопитство. Дядото да почакал тук, каза той, и изчезна.

И така Атанас чакаше. Добре дошло му беше, че командирът не дойде толкова бързо. Все по-силно ставаше предчувствието му, че трябва да съобщи за нещо много глупаво. Атанас Папаандрополус, ти си едно момченце, което заслужава калай! Така че всяка минута чакане бе добре дошла отсрочка. Потънал така в мисли, той забеляза двамата мъже едва когато те застанаха точно зад него. Уплаши се, но добрите, внимателни очи на брадатите веднага пак го успокоиха.

Атанас започна да разказва подробно. Намери търпеливи слушатели. Прекъсваха го само когато поради многословието си ставаше неразбираем. Когато свърши, единият от двамата извади няколко листа хартия от джоба си и го попита дали хартията на германеца изглеждала като тази тук.

— Съвсем същата — потвърди Атанас.

Двамата мъже се спогледаха многозначително.

Единият каза:

— Трябва да му обясним, доколкото е възможно.

Другият не беше на същото мнение. Той бе ядосан на стария, че е лишил партизаните от една голяма възможност. И грубо му го каза.

Първият партизанин успокои другаря си:

— Не можеш да се сърдиш никому в нашата страна за това, че е недоверчив спрямо тия германски изчадия. А още по-малко на тоя старец.

При тези съчувствени думи Атанас, който седеше дълбоко съкрушен, видимо се оживи.

— Но аз веднага се сетих, значи, не е толкова лошо — каза той.

Дружелюбният партизанин енергично кимна с глава:

— Не, дядо, ти грешиш, лошо е, много лошо. Чуй, нашият капитан Темос Герекос падна убит. Той даде живота си за свободата на Гърция, и за тебе го даде. При тежкото отстъпление, на което бяхме принудени, не можахме да приберем убития. Той имаше в себе си някои книжа. Сигурно онези, които германецът е искал да ти даде.

Атанас глухо въздъхна.

— И, значи, сега са пропаднали — каза той.

— Да — отвърна вторият командир, — пропаднали са. И още нещо, загубена е и връзката, която можеха да ни създадат, връзка с оня германец.

По-младият партизанин погледна въпросително другаря си.

— Да, да — продължи оня, — германецът положително не е бил фашист. Не всички германци са фашисти. Не друг, а Георги Димитров ни научи на това. Партията на Ернст Телман не е мъртва, не може да бъде мъртва. Може би оня германец е един от нейните.

Младият отново подхвана нишката на разговора:

— Къде да го намерим сега? Казваш, че си го срещнал на два часа път от Лизефон?

Атанас поклати глава.

— Тогава сигурно е някой от щаба, дявол знае, как се е добрал до книжата. Какъв чин имаше?

Атанас вдигна рамене, не беше обърнал внимание на това.

— Та той е цял глупак — каза другият партизанин.

— Да не мислиш, че преди войната аз съм се интересувал от нашивки и звезди? — възрази другарят му. И продължи извърнат към Атанас: — Благодарим ти, дядо. Не е само твоя вината, че не си се справил. Все пак ти ни предаде добра новина, че има поне един германец сред тях, когото фашизмът още не е покварил. Може би ще успеем да го намерим. А сега е вече късно. След един час мръква. В такова време не можеш тръгна на такъв тежък път. Остани тук, дядо Наско, ще се намери и за тебе лъжица качамак и някой кожух, хладно е тук горе.

 

 

Атанас отдавна бе изял парчето партизански хляб, някаква втвърдена каша от царевично брашно. Той лежеше на земята обвит в кожуха, който му дадоха, отслабналите му старчески очи бяха вперени в обсипаното със звезди нощно небе на родината. Беше му тежко на сърцето. Колко дружелюбен беше другарят партизанин, а той, Атанас, така го разочарова. Сигурно книжата, които тоя проклет немец е взел от мъртвия герой, са били много важни. Той, Атанас, можеше да ги спаси, да ги спаси за Гърция. А можеше да намери и един приятел на Гърция, на тия мъже тук горе, които днес въплъщаваха Гърция.

И всичко бе проиграл. Какъв страхливец бе той, беззъб чакал такъв. Доброто име Папаандрополус сега бе покрито с позор, бащиното му име, което тежеше в планините. Атанас Папаандрополус, заешкото сърце — така щеше да се казва за в бъдеще. Синовете и синовете на синовете му щяха да се срамуват заради праотеца си.

Старият дълбоко въздъхна. Така не можеше да остане. Нещо трябваше да се случи. Най-важното бе да се намери немецът, дори да трябваше да тича подире му до София или чак до Германия. Още рано заранта щеше да тръгне на път. Никой не бива да плюе, когато срещне Атанас Папаандрополус.

 

 

Старият планинец се унесе в неспокоен сън. Сънува, че баща му се връща целият в черно, с дълга брада и казва: „Това е любимият ми син, на когото толкова се радвах.“ Когато Атанас вдигна очи към баща си, видя очите на отец Янис. Наско се уплаши и бързо каза: „Не, не искам никакви хартишки за цигари, хартията е нужна на командира, на младия.“ Тогава попът отвърна: „Командирите винаги имат нужда от хартия“, но внезапно попът отново се превърна баща му, някаква голяма глава с черна брада, която кимна и каза: „Командирите имат нужда от сърца.“

Странно, но отдалечени само на някакви сто метра от спящия старец и в съвсем будно състояние, Костакис Янусис и Огнян Данчев бяха стигнали до почти същия извод. Те дълго бяха обсъждали дали заплануваната акция за търсене книжата на другаря Темос Герекос има още смисъл. Тя бе много опасна, тъй като германците сигурно зорко щяха да наблюдават арената на нощния бой. Докато съществуваше известна надежда за намирането на книжата и поради тяхната важност, не бе ставало дума за опасността. Но важеше ли това още? Предвид новото положение трябваше ли да се рискуват нови жертви?

Костакис Янусис беше склонен да се съмнява, докато българинът смяташе, че трябва да се търси, дори ако шансовете да намерят жълтата чанта на другаря Герекос са спаднали до едно на сто. В другарски спор на Огнян Данчев се удаде да убеди своя гръцки приятел. Така те решиха да търсят и да търсят, докато има още, макар една искрица надежда.

14

Карл стоеше заедно с всички свободни от караул бойци на ротата, строени в редица пред канцеларията, и слушаше с потиснат гняв срамната заповед на Дюрщайн. Грабителите трябваше да изпълнят задачата си за един час и за два часа да бъдат готови за потегляне. Карл отново болезнено чувствуваше ужасната мощ на онази военна машина, от чиито стоманени ръце няма освобождаване. Тя убиваше и той стана убиец, тя потискаше един чужд народ и той й помагаше да потиска, тя грабеше и изискваше от него да стане грабител.

— Свободно! — изкомандува фелът и купчината се разпръсна.

Карл хвана Франц Чирвински за ръкава.

— Ние не можем да участвуваме в това — каза той.

Франц го изгледа учудено. После те тръгнаха към малката колиба, която от една седмица насам им служеше за скромна квартира.

— Все пак ние не можем да отнемем единствената коза на бабичката — заговори Карл на Чирвински.

— Какво искаш да сторим, заповедта си е заповед отговори кандидат-подофицерът.

На две-три места по селската улица вече се беше вдигнала голяма врява.

Карл и Франц спяха в единственото помещение на къщичката. В деня, когато неканените гости се бяха нанесли, собственичката София, една бабичка, безмълвно се беше пренесла при козичката си, която стоеше в мъничко преградено с дъски помещение в самата къща. Карл и Франц много пъти бяха псували поради острата миризма на животното, бяха го чували да яде и понякога тихо да врещи.

— Ще отидем и ще докладваме: в нашата къща няма животни — каза Карл на Франц.

— Ти си побъркан, драги — заповедта си е заповед! — възрази дългият.

— Заповедта си е заповед — започна да му подражава Карл. — Козата е всичко, което старата има, и това ли искаш да й вземеш?

— Войната си е война. И те рушат нашите къщи. Хайде — хващай козата!

— Не!

— Какво значи „не“, отказваш да изпълниш заповедта? Нима не знаеш какво се полага за неизпълнение на заповедта пред врага?

— Пред една коза — ядно се подигра Карл.

— Може би трябва да предадем дървениците? — попита Франц заплашително и високо. Грубият му глас се смеси с все по-усилващия се шум от улицата. — Хайде хващай козата и край!

В този миг вътре с вайкане се втурна старата София. Тя бе видяла какво става навън и искаше да запази скъпото си имане. Обви боязливо с тънките си старчески ръце врата на козата и в отчаянието си започна да говори утешително на животното. Макар че нито Карл, нито Франц разбраха от този словесен поток, те все пак схванаха смисъла: Не, старата София щеше да закриля животинчето, нека то бъде съвсем спокойно, милото, нищо нямало да му се случи, нищо.

Скръбта на жената сви сърцето на Карл и оказа въздействие дори върху Франц. Карл почувствува как по-доброто, човешкото взе връх у другаря му.

— Остави й животното — помоли той.

Кандидат-подофицерът скри усилващото си вълнение зад престорена грубост.

— Тогава, проклетото добиче ще се разврещи и ще ни сгащят.

— Ще му завържем муцуната — предложи Карл.

Франц продължи да се брани.

— Глупости! Мек си като лайно. И то заради една коза. Другите изнасят всичко. Слушай какво става вън.

— Не мога да променя онова, което другите правят. Всеки сам трябва да знае дали е негодник или не. Всеки случай аз няма да участвувам в това. Подло е да откраднеш и последното, което тези бедни мърши имат. Аз съм войник, а не мародер. И ако ти си такъв, тогава нямаме нищо общо един с друг.

Карл изговори тези думи силно възбуден. Франц се смути. На новака сигурно му хлопа някоя дъска. Да развали приятелството им заради една глупава коза?

Но Карл упорствуваше. Приятелство — да, но съучастничество — не. Франц трябваше да реши.

Франц се обърка. Защо изобщо се поддаде на тези глупости? Защо не каза просто: „Редник Нойбауер, изпълнете веднага заповедта!“. Какво можеше да стори този новак? Една дума от кандидат-подофицера на фела и Нойбауер ще изпадне в окаяно положение. Отказ да изпълни заповедта, облагодетелствувано на врага, подстрекателство — най-малко пет години в дранголника. Този Нойбауер няма никакво понятие в какви неща се забърква. Пет години каторга, трябва да си от желязо, за да издържиш.

Но това беше положението. Той, кандидат-подофицерът Франц Чирвински, не можеше да насади един другар на пет години каторга, той, който никога никого не беше издал. И ако този заслепен глупак Нойбауер поставя тяхното другарство в зависимост от някаква проклета коза, един Франц Чирвински никога няма да се унижи дотам. Няколкото дни войниклък още не са научили новака какво значи истинско другарство. Добре де, той ще му покаже, че то не може да бъде разрушено от нищо, а най-малкото от някоя врещяща коза.

— Я остави тия бабини деветини, умнико, и ми донеси една връв да й вържем муцуната — изръмжа той.

Камък падна от сърцето на Карл. Този дълъг кандидат-подофицер все пак не беше лош човек…

— Личното пакетче може да свърши най-добре работа — каза той сияещ от радост.

— Тебе май ти хлопа дъската — отвърна Франц. — Личното пакетче е твърде ценна вещ.

Като някой фокусник той сам беше вече измъкнал една здрава връв от джоба на панталоните си и се приближаваше към старата жена, която продължаваше да стои обвила ръце около врата на козата и наблюдаваше с боязливи очи двамата врагове.

Тя извика високо. Германците не бива да й отнемат животното. Тя улови с треперещи ръце яките мишци на дългия. Крясъците й изпълниха тясното помещение. Франц се уплаши и ядоса. Той нахока старата жена, защото с врявата си тя можеше да им навлече на главата беля. София не разбра нито дума и започна да вика още по-високо. Тя не очакваше нищо хубаво от двамата германци. Карл трепереше от страх, че съпротивата на бабичката може да промени намерението на кандидат-подофицера. Но Франц не беше такъв, веднъж решил, той не беше човек, който ще се остави да го смути хленчът на старата кукумявка. Без особена мъка той махна ръцете на София от врата на козата и притисна жената към ъгъла. Подхвърли връвта на Карл и му извика да завърже муцуната на проклетото животно.

София се бранеше с всички сили. Франц се учуди колко сила още може да се крие в старите кокали. Той се опитваше да запуши устата на жената, но тя бързо извиваше глава и успяла да се освободи, отново надаваше покъртителни викове. Пот течеше от двамата войници, толкова повече, че и козата в никакъв случай не бе склонна да се остави да й завържат устата. Със смъртния страх на първобитно животно се бореше козата против тяхното намерение и за да успее Карл, би трябвало да има поне още две ръце.

Чирвински се вбеси.

— Ще ви поваля и двете — изрева той на София и замахна с все сила.

— Недей! — ужасен извика Карл.

— Какво става тук? — вряза се в глъчката острият глас на фелдфебела. — Побързайте, господа, побързайте, вадете пръча. Отсечете й врата на тая вещица, ако се назлъндисва, Чирвински.

Карл и Франц се бяха обърнали и неволно застанали мирно. Франц измънка някакъв несъстоятелен рапорт.

У София бликна слаба надежда — може би господин офицерът е дошъл, за да я защити от нападението на своите хора. Плачейки високо, тя се обърна към фелдфебела, старческите й пръсти се опитваха да го погалят по куртката. Старши фелдфебелът отхвърли старицата, сякаш тя беше някакъв паяк. София излетя с трясък върху дъсчената стена. Тя остана да лежи там с широко отворени очи, безмълвна, не толкова от болка, колкото от огромното разочарование, което изпита.

— Така се правят тия неща, кекави момченца! А сега бързо изкарайте пръча, иначе аз ще ви размърдам — изфуча фелът.

Карл кипеше от яд. Идеше му да удуши изедника. Погледна Франц. Оня му хвърли яростен поглед, като че ли искаше да му каже: „Щурчо, ето какво докара с твоя ангелски нрав.“

Краткото забавяне вбеси фелдфебела. Той се разбесня:

— Ако веднага не препуснете в тръс заедно с добичето, ще излетите за осем дни в карцера!

Карл се изплаши. Сети се за партизанските книжа. Не биваше да се остави да го арестуват, къде щеше да ги скрие? Чирвински реагира по-бързо на заплашването. Той хвана козата за рогата и започна да я дърпа извън къщата.

София изохка. Тя нямаше вече сили за борба.

— Не вие, Чирвински — каза фелдфебелът по-спокойно, — докато има налице редник, един пруски кандидат-подофицер не бива да кара никаква коза. Разбирам да беше поне кон. Хайде, Нойбауер, дръжте вие и край най-после!

Карл трябваше да изтегли животното от къщата. То упорито се противеше, така че неволният говедар стигна на улицата потънал в пот. Шляещи се наоколо войници решиха, че този двубой е много забавен. Те придружаваха усилията на Карл с окуражителни възгласи. На Карл му се струваше, че го бият с върбови пръчки пред целия строй. Неколцина селяни се сгушиха до къщите и само от време на време се осмеляваха да хвърлят по някой изпълнен с омраза поглед към разбойника. И попът наблюдаваше неодобрително постъпката на Карл. А той се срамуваше до дълбочината на душата си. Хрумна му мисълта да освободи животното. То щеше да избяга веднага с дълги скокове. После отхвърли тази идея. Щеше да даде повод на войниците да открият бясна стрелба. Имаше опасност от човешки жертви, защото селската улица бе тясна. Карл ядно осъзна своето безсилие. Обхвана го само едно желание — да сложи колкото се може по-бързо край на това недостойно зрелище. Той дръпна с все сила животното за рогата. То прегъна колене. Заслепен от ярост и болка, човекът затича, влачейки след себе си нещастната гадина. Като подгонен от дявола, Карл стигна до сборището и захвърли живия си товар в останалата купчина. На това място готвачът на ротата и някои други опитни касапи вече бяха свършили добра работа. Общо три дузини овце, кози и свине лежаха с прерязани гърла на улицата, някои от тях още потръпваха в смъртна агония. Над мястото на клането се носеше сладникав мирис. Дюрщайн наблюдаваше делото си с доволно любопитство. Понякога побутваше някой труп и се засмиваше. После даде нареждане най-хубавите парчета да се занесат в ротната кухня, остатъкът…

— Наистина, какво да правим с остатъка, фел? Старши фелдфебел, какво да правим с остатъка?

Фелът, който с най-голямо удоволствие бе проследил историята с Карл, вдигна рамене.

— По-рано над такова нещо се катурваше един бидон с бензин. Но днес не е възможно, кой знае кога пак ще получим някой литър.

— Бензин! Изключено, нито капка! — потвърди Дюрщайн.

Замислиха сей двамата и фелдфебелът намери изход. Той направи предложението си с необходимата предпазливост, както го изискваше прусашкото послушание. Опасността от газова война била според него минимална. Но досега майор фон Тратен принуждавал ротите си да мъкнат със себе си цели сандъци с противогазови средства. Хлорната вар щеше да направи месото съвсем негодно за ядене. Същевременно и обозът ще се отърве от ненужния товар.

Дюрщайн се престори, че обмисля дали един съзнаващ отговорността си командир може да вземе подобни решения. Че Тратен е перко, това бе всеизвестно, но фелът пък е голям интригант.

— Е, добре — каза най-после Дюрщайн, — направете така. И по-късно напишете докладна: „При пренасяне на ранени загубихме противогазовата екипировка.“ Ясно?

Фелдфебелът си потри наум ръцете. Дойде старши фелдфебел Хорн, командир на втори взвод, и докладва. Заповедта била изпълнена, за партизанското гнездо нямало да остане никакъв добитък.

— Особени произшествия? — попита Дюрщайн.

— Не, само едного от местните трябваше да ударим с приклад по главата, защото се противеше на конфискацията на овцата си.

— Рапортувайте: мерките за сигурност протекоха безпрепятствено — обърна се Дюрщайн към фелдфебела.

 

 

Неволен свидетел на този разговор, който се водеше край купчината с трупове, Карл Нойбауер просто се вцепени. Яростта му от подлостта на тримата почти го смаза. Стресна се, когато фелът го скастри да побърза, след час потегляли.

Като се върна в квартирата си, Карл не свари там кандидат-подофицера. В суматохата той изобщо не бе помислил за Франц. Затова едва сега се сети, че при цялата мръсотия оня всъщност се бе държал много почтено. Готов бе да извърши едно добро дело, което би успяло, ако не беше намесата на фела. Следователно той, Карл Нойбауер, бе намерил един човек, у когото въпреки шестте години войнишка служба се бе запазил късче характер. Това можеше да се смята за голяма печалба и сне част от натрупалата се в сърцето му горчивина. Колкото повече размишляваше, толкова по-важно му се струваше това ново обстоятелство. И понеже бе оптимист по начало, той бе готов да счита, че това откритие е най-важното от цялата случка, поради което тя изведнъж му се представи в благоприятна светлина.

Така че настроението на Карл Нойбауер отново се подобри. Този Лизефон бе видял най-голямото му унижение, тук бе станал той братоубиец и грабител и само собствената му съвест беше свидетел на неговата съпротива. Но този Лизефон му бе тикнал също в ръцете онази тънка нишка, по която може би щеше да се измъкне от лабиринта на своята вина: книжата до гърдите му и растящото му влияние върху Франц Чирвински. Щеше да дойде час, когато ще, може да върне книжата на законните им собственици. Този акт щеше да свидетелствува за неговата вярност към пролетарския интернационализъм, вярност, която не бе напълно изчезнала сред германците и щеше да представлява поздрав до партизаните от една по-добра Германия. Щеше да удари и часът, когато налбантинът Чирвински ще опознае истинските си врагове, час, в който Карл ще може да го нарече приятел и другар. Тогава от раменете на комуниста Нойбауер ще се смъкне част от оня ужасен товар, с който събитията от последните дни го бяха обременили.

Пътната врата изскърца. Отначало Карл помисли, че е Франц, но новодошлият не влезе в стаята, а в преграденото с летви помещение. Карл погледна през цепнатините и видя попа. С ужас си спомни Карл за старата жена, за която в хаоса на чувствата си не беше и помислил. Ако сега наистина се намираше зад дъсчената стена, значи, е спала или…

Ужасен страх прониза Карл, но почти веднага отново изчезна. Към звучния бас на отец Янис се прибави и тънкото гласче на София. „Сигурно я утешава“ — помисли си Карл и бе приятно трогнат от това, макар че не можеше да се похвали с особени симпатии към духовници от каквото и да е изповедание. Наистина той знаеше, че по време на турското господство низшите православни свещеници бяха стояли на страната на народа, но то бе твърде отдавна. Много съмнително беше дали днес в Гърция църквата е свързана с народа. По всяка вероятност тя не бе приятелски настроена към Хитлер, но положително беше останала вярна на краля и следователно враждебна на народа, поне висшето духовенство.

Но оня поп отвъд, разбира се, не принадлежеше към тази привилегирована каста, подобна дупка като Лизефон не беше достатъчно тлъста епархия. Може би той би могъл да гледа и на такъв един човек като на съюзник по неволя и да му довери тайната си? Попът беше най-образованият човек в селището, с него можеше да говори по-добре, отколкото с оня изкуфял селянин на шосето. Освен това нямаше време за губене. След половин час щяха да свирнат: Рота, строй се!

Карл колебливо почука на дъсчената стена. Двамата отвъд притихнаха. Той почука повторно по-силно. Попът се обади.

Карл усети, че сърцето му бие до пръсване. Трябваше ли да рискува опасната игра? Преди десет години той често ходеше в Саарската област и участвуваше в нелегалния транспорт на Кафявата книга в Германия. От онова време знаеше малко френски. Доколкото се простираха знанията му, този език бе доста разпространен сред образованите хора в Гърция.

Той помоли попа да дойде при него, работата била много важна. Свещеникът измърмори нещо като: „С удоволствие, господине“, и скоро след това влезе при Нойбауер.

Бавно, търсейки точния израз, Карл се опита да проникне в духовно-политическото верую на свещеника. Запита го добър грък ли е, патриот, който обича родината си.

В очите на отец Янис, които професията му бе направила смирено кротки, за миг блесна скептично недоверие. Той се опита да избегне конкретния въпрос. Всички хора били деца на бога и в Гърция, и в Германия, и навсякъде по света. Кой би се одързостил да каже, че той обича повече тези или онези, когато повелителят обичал всички еднакво? Господи помилуй — молят всички и той се смилява над всички.

Карл съвсем не бе убеден в това, той разбираше накъде бие хитрата лисица. Затова обясни на внимателния си слушател, че тук не става въпрос за теоложки диспут, а за политика на практика. Гърция е родина, отечество на господин свещеника, отечество, чиято бляскава история трябва да изпълва с гордост всеки елин, особено сега, когато народът се готви да се вдигне срещу своите врагове.

Отец Янис сметна, че е разбрал достатъчно. Той мазно премина към контраатака. О, каква била Елада в сравнение с Германия? От хиляда и повече години миналото и настоящето на Германия сияели в блясък и слава, особено през последните години. Синовете й били известни като големи патриоти, какво представлявала малкото любов на някой беден гръцки селски свещеник към родината му в сравнение с техния велик патриотизъм?

Карл погледна часовника си. Времето напредваше, а попът продължаваше да бъбри. Трябваше или да го прекъсне, или да действува по-открито, и той реши да заложи всичко на една карта. Сегашната привидна слава на Германия била всъщност най-големият позор за нея…

Тук попът го прекъсна. Щастието във войната клоняло ту на едната, ту на другата страна. Храбрите немски войници щели скоро да поправят сегашните малки несполуки.

Прастарото актьорско изкуство, присъщо на професията му, помогна на свещеника да направи тази забележка толкова правдиво, че Карл вече наистина не можеше да разбере дали има работа с подигравка или с истинско убеждение. Човешкият разум му казваше, че това може да бъде само подигравка, но той, Карл Нойбауер, нямаше защо да се чувствува подигран. И той каза, че свещеникът положително по-добре знае как вървят военните работи. Но едно той сигурно, е да, едно той може би не знае: има германски войници, изобщо германци, които изпитват от това положение същото задоволство, както всеки добър патриот сред поробените от Хитлер народи. На отец Янис му стана горещо. Ясно беше, че мрежата на провокацията се затяга все по-плътно около него. Той бе единственият здрав мъж в Лизефон, близо до ума беше да го подозират, че е център на съпротивата. Как би могъл да се отърве от този агент-провокатор? Боже мой, той наистина не беше оня, когото те търсят. Трябваше ли въпреки това да плаща? За миг в душата на духовника се прокрадна едно горещо желание: ако ще трябва наистина да умре, колко хубаво би било смъртта да не е безсмислена, а изпълнена с богоугодния полъх на истинското мъченичество. И най-нищожният партизанин може да поеме своя път във вечността изпълнен с това чувство. Само него, предпазливия, грозеше опасността да загуби венеца на живота именно поради предпазливост.

Карл не можа да си обясни дългото мълчание на благочестивия мъж. Времето напредваше, всеки момент Чирвински можеше да се върне. Нужен бе бърз резултат.

— Слушайте, отче, какво мислите за света или за мене, не ме засяга. Вие сте грък и трябва да се държите като грък. Аз имам тук шест листа хартия, те са на партизаните. Моля, вземете ги със себе си, на вас ще ви бъде лесно да ги връчите на собствениците им. Аз опитах вече с някакъв стар селянин. Той не ме разбра. Вие сте образован човек. Образованието те прави длъжник на народа.

Внезапно венецът на живота се стори не толкова желан на свещеника. „Велики боже, помисли си той, сега може да ме спаси само достойнството на одеждите ми. Свети патриарше от Антиохия, помози!“

— Господин войник — започна той с хрипкав глас. — Вие се шегувате. Как би могъл един слуга на източноправославната църква да бъде във връзка с беззаконниците от планините? Германските коменданти не пестяха бесилки и куршуми, щом някой от нашето съсловие се подведеше да извърши такова нещо. Не, не, господин войник, не на земята е моето царство — казва господ.

На Карл му се стори, че го улучи силен удар. Значи, селянинът съвсем не е бил глупак. От страх да не го оплете в мрежата си един фашист, той се е престорил на глупав така, както този чернокапец се преструваше на невинен духовник. Нима нямаше да може да разбие тази стена от недоверие, издигната от ужасния опит? Каква тежест имаха думите „Аз съм комунист“ пред този наплашен човек? По-незначителна от полъх на вятър, от паяжина. Тонът и отсенката на гласа, жестовете, блясъкът на очите — всичко това може да се престори, на всичко това този проклет фашистки свят е отнел истинността и цената. А мене ме считат за част от него.

Слабо и неубедително прозвуча уверението му, че е враг на Хитлер, че е приятел на гръцкия народ и заедно с това добър германец.

Отец Янис си отдъхна. Бе поставил този хлапак на мястото му. И когато потвърди увереността си, че стои пред един много добър германец, в думите му прозвуча тържество. Той, духовникът, още преди се възхищавал от образцовото служебно усърдие, с което господин войникът реквизирал козата на баба София.

Карл целият се зачерви от гняв. Дали да удари страхливия пес по муцуната? Оня не рискуваше нищо, той — всичко! Пръстите му се свиха в юмруци, очите му се изпълниха с отчаяние и гняв.

В тоя миг пронизително изсвирване наруши тишината. И веднага вътре се втурна Франц.

— Хайде, тръгвай, потегляме, какво, не си ли още готов, ама ти наистина си побъркан. Хайде, тичай. Що ще тоя поп тук? Обирай си крушите, чернокапецо! Хайде, аз ще ти помогна. След пет минути всичко трябва да бъде на магарето. Темпо, темпо! Да, да, действувай, човече божи, после си свободен. Мир вам!

Портата скръцна и се затвори. Отец Янис излезе на улицата. Той бе доволен от себе си. Хитлеристът отвъд вратата нямаше да може да замъкне при коменданта кроткия пастир поради това, че у него са били намерени уличаващи книжа:

Свети патриарше от Антиохия, бъди благословен!

15

Футула задъхано се катереше по планината. Партизаните трябваше бързо да узнаят, че германците напускат Лизефон. Трябваше да научат също за унищожението и на последното добиче и че Фондас Мавритидес е починал от удара, който му нанесе онзи фашист.

Долу по шосето, в посока към Лизефон, забръмчаха двата камиона на германците. Вдигна се гъст прахоляк и закри втория от погледа на момичето. Те бяха откарали ранените и се връщаха обратно. Скоро щяха да си отидат завинаги, зловонието им нямаше да трови вече планинското, селце.

От безсмисленото клане на добитъка Ефкари бе заключила, че Лизефон повече няма да бъде окупиран от германците. Непрекъснатият поток от войски на север скоро щеше да свърши. Южно от линията Янина — Трикала — Лариса гръцката земя бе вече фактически свободна. Без съмнение англичаните бяха извършили десант на Пелопонес. Да вървят по дяволите тези „освободители без никакъв риск“, както ги наричаше майка й.

Всеки случай нямаше да трае още много и последната фуражка щеше да изчезне зад Южните Родопи в посока към България. Но и там щяха да имат време само за кратък гастрол, който дори жандармите на господин Багрянов нямаше да могат да продължат. Германците щяха да бъдат принудени да тичат, да тичат и пак да тичат, за да избягнат застрашителното обкръжение от войските на Трети украински фронт.

Фашистите бяха загубили вече войната — свободата, червена Русия бе победила. Такова беше непоклатимото убеждение на Ефкари, а Футула вярваше на майка си с цялата страст на младото си сърце. Щеше да има мир, убийствата и грабежите щяха да изчезнат от долините на Гърция. Но и партизаните щяха да си отидат. Щяха да се върнат по села и градове, при своите жени и деца. Първи щяха да си отидат българските другари. Когато Гърция бъде освободена от германците, те ще трябва да се върнат в родината си, за да бият там врага и да го прогонят. Щеше да си отиде и Бойчо.

На Футула й се струваше, че тъмна сянка забулва така горещо мечтаното бъдеще.

Той можеше да си намери някоя Рада, Босилка или Лизка. Щеше да я целува на брега на шумящата Арда и в нейните обятия да забрави малката гъркиня.

При тази мисъл на Футула й стана много тъжно. Да, тя се улови, че тайно желае войната да продължи още малко около Лизефон. Но веднага се нарече подла и се засрами от себе си. Тя, дъщерята на една майка, която така всеотдайно бе подчинила собствения си живот на великото дело. Ах, Футула, такова нещо не бива дори наум да помисляш!

Вглъбено в себе си, момичето продължаваше пъргаво да се изкачва по планината. Бойчо беше още тук и тя скоро щеше да го види. Само да не е пак така настойчив. Неотдавна той се беше опитал дори да й задържи ръката. Но така не биваше. Нейната съпротива го беше много изненадала. Сякаш тук имаше нещо за чудене! Може би българите имат такива странни обичаи или пък в планините мъжете подивяват. Потънала в мисли, Футула забеляза, че се беше малко отклонила от пътя. Спря, за да се ориентира. Тогава видя, че от планината слиза някакъв човек. Тя бързо се скри, за да може да наблюдава непознатия. Очевидно той не я беше забелязал и нямаше и да я види. Така че спокойно можеше да скрие ножа си.

Сигурно беше стар, защото вървеше несръчно и тромаво. Най-после тя го позна. Старият Атанас! Как беше дошъл тук горе? Да не би… Не, Наско Папаандрополус не беше шпионин. Дали и той не помагаше на партизаните? Е, добре, както и да е, той не бива да я открие. Още в самото начало на тяхната изпълнена с опасности дейност нейната майка й бе внушила конспиративното правило номер едно: никой не бива да знае повече, отколкото трябва да знае, за да изпълни задачата си. Значи, Атанас не биваше да подозира нейното присъствие, дори и да беше техен съратник.

Много време ще загуби, докато старият човек отмине и се отдалечи достатъчно. Колко глупаво, само стотина крачки наляво започваше отново гората, там никой никого не можеше да види. Но тя трябваше да клечи тук, зад камъка, и да чака. Изпълнена с копнеж, Футула слушаше нежното гукане на дивите гълъби, което нарушаваше планинската тишина. Едно пъстро гущерче се стрелна през оскъдната зеленина. Бавно, много бавно слизаше старият човек.

16

Бойчо седеше на своя наблюдателен пост заедно с един уважаван, посивял, но все още много издръжлив партизанин на име Спиридон Монастериотис и се вслушваше в мълчаливия планински свят наоколо. Те дълго следиха с поглед стария, за когото мненията в лагера бяха различни.

Бойчо го осъждаше. Бил страхливец и заедно с това и глупак, каза той. Но Спирос отхвърли подобни слова. Човек, който има още жълто около устата си като Бойчо, не бива да злослови по адрес на някой, който носи на главата си снега от осемдесет зими.

Бойчо възропта. Той бил партизанин, а не хлапак. Пушката му си казва думата в борбата не по-зле от тази на по-възрастните. Защо и езикът му да няма същата тежест? Спирос не загуби самообладание.

— Немотията затъпява — каза той. — Младежът поздравява изгряващото слънце, старецът знае колко безмилостно може да пече то. Лунната светлина вдъхновява младежа за сладка свирня, на стария тя ограбва необходимия сън. Погледът на младежа насочва сърцето му далеч отвъд планините, очите на стария са приковани към земята, той вижда само каменист сипей и пукнатини по трудната пътека. Когато момъкът започва да живее, старият се готви да умира.

Къде ще намери място за нов товар оня, който вече носи на гърба си осемдесет години немотия? Да, пушката ти говори същия език и ти отрежда същите права и същите задължения. Но благоразумието и съзнанието са също задължения.

Бойчо замълча. Макар и Спирос да не можа напълно да го убеди, сериозните му думи не бяха отминали край него, без да оставят следа.

Много горчиви преживелици сигурно бяха направили този мъж зрял и сдържан. На Бойчо му се искаше да научи нещо повече за своя спътник и той го попита дали винаги е мислил така или пък това е плод на по-късни години. Той каза това със свито сърце, защото се страхуваше да не докосне тежки спомени в гърдите на приятеля си.

Спиридон дълго гледа младежа. После започна да разказва с тих глас, погледът му остана все така впит в странния силует на хоризонта.

— Като млад момък и аз твърде неразумно мислех, че младостта винаги има предимство, че зная точната граница между добро и зло, не се колебаех що е смелост и що е страхливост. Все пак, като гледам днес назад, мога да кажа, че наистина рядко съм се лъгал. Времето и нашата велика идея бавно ме насочваха към правилни преценки. Добра беше свободата, лошо — потисничеството; храбър беше Манолис Глезос, страхливи — неговите палачи. Така много неща стават прости, правилни и никакво съмнение не гложди сърцето. Но именно много неща, а не всички.

Роден съм под сянката на Акропола. Под онази сянка, която прикрива мизерията на предградията и кара да сияе с още по-ярка светлина блясъкът на град Атина. Но през годините на германската окупация и този блясък угасна. Атина стана град на глада, не на оня глад, който е само мъчителен, но на умъртвяващия глад. С жестока ръка косеше той първо в предградията, после и в града стотици, понякога хиляди души на ден. Останалите живи нямаха вече сили да погребват мъртвите.

Лежах в затвора Авероф. Не бързаха твърде с процесите. Затворниците измираха от само себе си, за какво да си правят труд да издават смъртни присъди.

Тежко е да се чака, докато отлети и последната искрица живот, а не ти става по-леко и когато си помислиш за съдбата на своите, които са вън.

Жена ми Рото работеше в пощата. Инфлацията й тикаше в ръцете дебели пачки банкноти, милиони, милиони. А с тях можеше да си купи едно-две кила царевичен хляб на месец.

Баща ми притежаваше едно кафене, не на булевард „Хермес“, където седяха черноборсаджиите, а извън града, в полите на хълма. Кафе отдавна вече нямаше. Така че просяците — а сега всички бяха просяци — седяха ден след ден при него и пиеха вода, която според добрия стар обичай се точи даром. От доходите си той не можеше да си купи дори половин кило хляб на месец.

Рото беше млада и хубава. Образец на гордата грация на истинската атинянка, оная грация, която е отредена на жените на бедняците само за някакви си десет години, а след това бива смазана от мизерията.

Рото ме обичаше много и знаеше, че и аз я обичам и освен нея обичам още един човек на света — баща си.

Тя виждаше беднотията му и страдаше от собствената си. Вярвах й, когато ми каза, че мизерията на баща ми я измъчвала повече. И една вечер тя отишла на площада на конституцията и се наредила до стотиците жени, които чакали пред Метохико Тамио. Там, където някога седяха издокараните господа от гръцкия генерален щаб, сега хазяйничеше главното командуване на германската армия в Гърция. Този каменен сандък бълваше вечер несметно, количество германски пръчове. Всички носеха по един самун хляб под мишница, наричаха го войнишки хляб. Всеки от тях минаваше с изпитателен поглед край редицата мълчаливи жени. Ако някоя му харесваше, той й казваше:

— Хайде, ела. Нищо повече.

Жените ги водеха по домовете си. Заради хляба. Рото и тя.

Когато занесла хляба на баща ми, той знаел как се е сдобила с него. Но го взел.

Веднаж, два пъти — постоянно.

Не го убих. Дори не заговорих с него за това, когато едно объркване на имената ми помогна да избягам от затвора Авероф. Рото ми каза, че той отишъл веднъж на Акропола и искал да се хвърли от Ерехтейона. Не му достигнала смелост за последната стъпка.

— Слава богу — каза Рото.

И аз се съгласих с нея.

Трябваше да напусна Атина. За Рото вече нищо не чух. В голямата сметка, която имам да уреждам с немския и гръцкия фашизъм, се прибавиха нови пера: унижението на Рото, безчестието на баща ми. Само комунизмът може да заличи всичко.

Спирос замълча. Бойчо чуваше как бие сърцето в гърдите му и как шуми планинският вятър над върховете на дърветата. Високо горе в синевата мълчаливо кръжеше орел.

— Трябва да избием всички германци — каза Бойчо.

Гласът му прозвуча недействителен и тих. Лявата му ръка нежно погали синкавата цев на оръжието.

— Всички — повтори той твърдо.

Спирос се усмихна и сложи ръка на рамото на младежа.

— Ти разбра само половината от това, което ти казах — заяви той, — не бива да забравяме Ернст Телман.

Бойчо бе принуден да се откаже от намерението си да разпита по-подробно приятеля си за този Ернст Телман, защото в този миг двамата бдителни партизани дочуха шум от приближаващи се стъпки. Бойчо веднага помисли, че е Футула, и не се излъга. Изчерви се до уши, когато чу уговорения крясък на сова. Песента на славей не би му се сторила по-хубава. Спирос се подсмихна на голямото смущение на младия си другар.

Когато Футула приближи, двамата влюбени можаха да си кажат с пресипнал глас само едно „добър ден“. После Бойчо сложи пушката си на рамо и се приготви да тръгне, за да съобщи на командира, че момичето е дошло. Това беше негово задължение, тъй като бе значително по-младият от двамата.

— Стой тук, аз ще отида — каза Спирос и веднага изчезна в гората с подчертано спокойни крачки. Бойчо и момичето загледаха след него мълчаливи и смутени. Младежът бе много благодарен на приятеля си, че отиде вместо него. Но в същото време не знаеше какво да предприеме през времето, за което Спирос го бе оставил насаме с Футула. Беше му направил голям подарък.

„След двадесет минути — помисли си той, — след двадесет минути Спирос ще се върне. Двадесет минути ще бъда насаме с Футула. Не, само осемнадесет още и скоро само още седемнадесет, а скоро шестнадесет и скоро — край. Тя е хубава и аз много я обичам, но тя не знае това. Ако й го кажа, никога вече няма да дойде. А тя трябва да дойде пак. Трябва! «Седни — ще й кажа — седни!» И после ще я попитам дали тя е видяла орела и дали майка й е добре. Дали майка и е добре — не е неприличен въпрос, това мога да я попитам. Като чуе, че се интересувам за здравето на майка й, тя може да отгатне, че я обичам, а пък заради това не бива да се държи настрана, нищо друго не съм направил, освен че се осведомявам за майка й.

Бих бил щастлив, ако тя отгатне, че я обичам. Може би ще свикне с тази мисъл. После ще дойде ден, когато Лизефон ще кънти от празнична радост. Хората ще се трупат отляво и отдясно на улицата и ликуващи ще поздравяват влизащата партизанска дружина. Футула също ще маха с ръка, но ще пести силата на сърцето си, докато дойде четата, в която ще марширувам аз, Бойчо. Тогава ще има голям митинг, но двамина няма да могат да дочакат края му. И после? После щастието на този ден ще срине преградите, които ми забраняват да кажа: «Обичам те», и които забраняват и на нея да чуе, че я обичам.“

„Ах, белокосият ни остави сами — мислеше Футула. — За пръв път сме сами и за последен път заедно. Свободата ще дойде като вълна и ще отнесе Бойчо оттук. Лизефон ще празнува заедно със своите планински орли, идващи от юг. Радост и щастие ще царят тук. И аз ще махам с ръка, но с празно сърце. Над планините не може да се маха, отвъд планините никой нищо няма да види.

Ти си така мълчалив, Бойчо, и все пак очите ти се усмихват. Мислиш ли, че има път обратно към твоята Футула? Ах, да имаше! Ах, да бях Ариадна, по чиято нишка би намерил път до мене през лабиринта на времето. Нямам никаква нишка, но би трябвало да имам някаква, за която да можеш да се държиш.“

— Та седни де — чу го да казва с полузадавен глас момичето.

Тя дълго го гледа в очите. Той сведе своите пред нейния поглед, но се съвзе и пак погледна към нея. Тъмните й очи го озариха така топло, че от щастие той притвори клепачи. Момичето бавно се наведе. Взе лицето му в двете си ръце и го целуна по устата.

Бойчо не разбра как стана това. Стори му се, че сънува.

Потиснатото хълцане го откъсна от неговото бленуване. Футула плачеше. Тя бавно се свлече на земята, като скри главата си в ръце… Раменете й потрепваха. Почти безгласно изплакваше тя мъката и срама си на родната земя. Бойчо бе съвсем безпомощен. Пръстите му боязливо се плъзнаха по черната коса на момичето.

— Моя малка, гълъбице моя, не плачи. Всичко е наред, всичко, всичко е наред — все повтаряше и повтаряше той. — Не плачи, аз толкова те обичам.

Но мъката бе заключила сърцето на Футула и милите думи не можеха да проникнат в него. Как можа да извърши това, което никога не биваше да прави; как се осмеляваше да слуша онова, което никому не бе позволено да казва!

Като вдигаше без нужда шум, до двамата се приближи Спирос. Футула скочи и избърса с ръце сълзите от очите си. Тя бе сред партизани, самата тя партизанка. Партизаните не плачат. Те надвиват мъката. Усмихнато погледна тя любимия си, хубавите й устни безгласно изрекоха името му: „Бойчо“. Тя мина край мъжете като царица, която поздравява, и се запъти към края на гората.

Бойчо втренчено се загледа след нея. Кое шумеше по-силно — кръвта в жилите му или планинският вятър в дърветата? Никога, никога преди безкрайното небе на Елада не бе сияло с такъв блясък.

17

Малко пред селото Атанас изненадано се спря. Каква тишина цареше днес! От комините се виеше по-малко дим. Не се виждаше никакъв фашист.

Когато наближи, разбра. Германците си бяха отишли.

„Ах, какво старо магаре съм аз, защо останах толкова много при синчетата — заоплаква се той. — Ах, вие, стари кокали, защо вече не сте годни за нищо и не ме понесете на един дъх из планината. Ето че изчадията са заминали, а с тях и оня с жълтата чанта.“ Човекът с жълтата чанта — само за него мислеше Атанас. Като се сбогуваха там горе, капитанът още веднаж настойчиво го попита дали германският войник, който му предложил книжата, носел жълта чанта. Атанас изпадна в страшно смущение. Жълта ли беше? Може би беше черна? Или все пак жълта? Но когато новият капитан категорично увери Атанас, че чантата на загиналия капитан Темос Герекос, в която сигурно са били намерени книжата, била жълта, на Атанас се стори, че чантата на германеца е точно такава. Значи, той щеше да го познае по чантата, ако с отслабналите си старчески очи и загубена памет не може да намери отново образа. От това най-много се страхуваше Атанас, защото германците изглеждаха толкова подобни един на друг — студени очи, надменни уста, силни челюсти.

И ето че бяха напуснали Лизефон, а старият Атанас бе толкова уморен и краката му така слаби. Въпреки това трябваше да тръгне след тях, да намери оня с жълтата чанта и някак си да го заведе при партизаните. Как, бог знае, но трябваше да опита. Атанас Папаандрополус има да поправя много свои грешки пред синовете на орлите, той няма да умре с вината и срама на душата си.

Бързо заситни той към дома си. Не поглеждаше нито наляво, нито надясно. Вайкането на жените над купчината безжалостно погубени животински тела не го разтревожи. Когато насреща му изскочи някакво момченце и с пламенно усърдие му съобщи, че и неговата овчица била взета от къщи, той само си помисли: „Овчицата ли, ех, здраве да е, побързай, старче, бандитите крачат бързо.“ После му хрумна, че може би най-лесно ще може да доближи немците, като се представи за самотен планински пастир. Взе от стената своята гайда. Цели тридесет години никой не я беше използувал. Наду силно меха. Я гледай, още бе здрав. С треперещи пръсти той взе една терца и се ослуша. Основният акорд прозвуча съвсем чисто.

Някой пъхна глава през вратата. „Старият Наско трябва да се е побъркал“ — помисли си и с вик избяга оттам.

Атанас не му обърна никакво внимание, потърси шепа слънчогледови семена, стисна ручилото под мишница и по най-късия път излезе от селото.

Отначало тръгна бързо, но скоро бе принуден да си отдъхне. Само да срещнеше германците! „Хе, старче, изсвири нещо“, може би ще му подвикнат те. Какво щеше да изсвири тогава? Ах, всички песни от неговата младост отдавна бяха изчезнали. Наистина ли не знаеше вече никоя? Той се замисли напрегнато. Из дълбините на гърдите му изплуваха пред него картини подобно разкъсани облаци, запърхаха и пак излетяха. Даже образът на неговата Илва, неговата млада, боязлива Илва, не можа да добие форма. Постоянно го изместваха изнурените, измъчени черти на онази Илва, която той безропотно погреба, когато стана на шестдесет години.

Имаше някаква песен за мавро дафне, виното, което пиеха богатите, онова вино, за което бедните можеха само да пеят, за мавро дафне и някаква копринена кърпа ставаше дума в тази песен.

Той нагласи гайдата и започна да мечтае. Бавно се раждаше тон след тон, такт след такт. Той чувствуваше: от всичко онова, което бе почти безвъзвратно отминало, само в песните на неговата младост се криеше най-силната искрица живот. Никога не би го повярвал, но оформящите се звуци му го доказваха. Те идваха отдалеч, далеч, млади като някога и започваха да танцуват в него. Всички започваха с някаква думичка, която подреждаха в редица, както царят своите евзонии. Да, точно така беше:

„Тъмнокоса хубавице, завърти се,

когато пием мавро дафне

и с копринена кърпа махаме,

от върховете към долината.

Хей, завърти се, завърти се още веднъж.“

Някаква смътна вълна от щастие разтърси стария. Бе намерил отново песента, момчешката си песен. Щеше да намери и германеца с жълтата чанта.

18

До настъпването на зората повече от половината бойци от дружината бяха претърсили полето на злощастното нощно сражение в падината на Лизефон. Намериха мъртвия си капитан и с тържествен марш го отнесоха в своите планини. Но никъде не можаха да намерят чантата му за карти и пистолета. Сега вече Янусис и Данчев разбраха, че на стария Папаандрополус са били предложени истинските книжа и че един измежду германците тайно стои на тяхна страна. Трябваше да намерят този приятел и другар. Предполагаха, че книжата са още у него. Така че за тях беше от огромно значение да го намерят. Въпреки всички трудности трябваше да се опитат.

Особено много се запали от тази идея Огнян Данчев. Фашистите се изтегляха към България. Ако двама бойци потеглят с тях, ако ги придружават, така да се каже, като сянка, другарите в родината при известен късмет ще разполагат с един постоянен извор на сведения.

Капитанът и заместникът му бързо се споразумяха. Изборът им падна върху опитния другар Спирос Монастериотис и младия му приятел Бойчо.

Спирос познаваше жълтата чанта на другаря Герекос. Това беше много важно, тъй като тя беше единственият възможен знак за разпознаване.

Четиримата мъже решиха да не усложняват с конкретни заповеди и без това тежката задача.

Като отговорен водач на малката група, Спирос трябваше да решава намясто, по свое усмотрение. Така например не беше съвсем сигурно, че притежателят на книжата и предполагаемият носител на жълтата чанта е действително комунист. Не биваше да се осланят напълно на голата вероятност. Но дори ако човекът е комунист, те можеха в най-добрия случай само да го посъветват в по-нататъшните му действия. Той сам трябва да вземе решение. Може би иска да напусне своята армия и да дойде при партизаните? В такъв случай трябваше да му окажат всякаква подкрепа. Може би ще се съгласи с идеята на Данчев да се нагърби със задачата за постоянна свръзка. Тогава другарите Спирос и Бойчо трябва да направят всичко възможно, за да изпълни задачата си колкото може по-леко и безопасно.

— Доверете му се, ако е революционер, той ще знае какво трябва да стори; но не бъдете безгрижни по отношение на него и за негово добро за себе си мълчете — приключи разговора капитан Янусис.

Спирос и Бойчо бързо се стегнаха за път. Преди да тръгнат, капитанът им предаде още една заповед:

— По пътя се отбийте в позицията на Корнарис. Ще пристигнете там преди минаващите през долината фашисти. Орелът е по-бърз от сто вола. Кажете на Корнарис да внимава, да не се впуска в никакви авантюри. Германците още не са стигнали гребена на Родопите. Може би на оперативната зона ще се удаде да съсредоточи там силни отряди и да им препречи пътя. Още по-деморализирани от сега, те ще трябва да се върнат обратно и тогава ние горещо ще ги посрещнем тук. Позицията на Корнарис и ние ще образуваме смъртоносен чувал. Ето защо те не бива да откриват сега своите позиции. Освен това по пътя се движи голям немски обоз. Ако позицията влезе в акция срещу него, ще бъде полезно. При Корнарис се намира и внукът на Фондас Маврипидес. Германците убиха стария човек. Кажете на младежа, че капитанът и цялата дружина му стискат дружески ръката.

С тези инструкции капитанът се сбогува с двамата. Той познаваше Спирос отдавна и достатъчно добре, за да знае, че тази деликатна задача е поверена в най-добрите ръце. Също и с младия Бойчо бяха направили добър избор. Тия българи бяха всичките дяволски момчета, но Бойчо бе най-пъргавият, най-упоритият от всички и неуморен като никой друг. Партията на Благоев и Димитров можеше да се гордее с този младеж.

Данчев и Янусис се загледаха след двамата. Сърцата им бяха малко свити. Никога преди не бе ставало нужда да изпращат двама от своите бойци в такава неизвестност, никога преди двамина не бяха оставяни така напълно само на себе си. Данчев каза, че отпадането на двамата бойци от дружината няма да се отрази така зле, в момента нямало изгледи за бой.

Капитан Янусис се съгласи с другаря Огнян. Понеже и според него било така, може би скоро ще се уредят сметките с господата Карафиладес и Теотокис.

Данчев не бе във възторг от изгледите за ново посещение при генералщабните офицери. Тесногръдите глупци ще гледат да се отърват по най-подлия начин. Би се стигнало до непоносими обиди на отряда на ЕЛАС и неговия мъртъв герой. Данчев смяташе, че е по-добре да се обърнат към истинския, макар и таен, началник на господата Карафиладес и Теотокис. Този човек се казваше полковник Джонстън и беше шеф на английската военна мисия, която от известно време насам действуваше зад немските линии. Този полковник се славеше като смел, хладнокръвен воин, без подобни качества той не би могъл да заема този труден пост. Ако германците го пипнеха, бесилката му беше сигурна.

Естествено не биваше да си правят никакви илюзии относно ролята на един нарочен пратеник на кралската армия. За този човек поражението на германския фашизъм на Балканите не бе толкова важно, колкото осигуряването на английските интереси в Гърция. И все пак можеха да се надяват, че той няма да одобри коварното и подло поведение на офицерите. Същевременно те щяха да изтъкнат в истинската му светлина положително изпратеното му вече съобщение за „геройските дела на андартите в битката при Лизефон“.

Това би успяло толкова повече, ако Джонстън получи новината за изтеглянето на германците от дружината на ЕЛАС, а не от господата Карафиладес и Теотокис. Който е по-добре осведомен, значи, по-добре се справя с врага.

Все пак до Мечарека, красивата рекичка, край която господин полковникът бе установил в това време щаба си, имаше много път. Куриерът трябваше да тича ден и нощ, ако иска да му предаде вдругиден писменото известие.

Какво пък, в дружината не липсваха хора, които бяха готови да тичат ден и нощ, за да служат на великото дело.

19

Дневният преход трябваше да бъде кръгло двадесет и пет километра. Така поне се бе разчуло. Не беше по обичая на Дюрщайн да съобщава предварително на войниците си какъв поход ще се изисква от тях. Когато му заповядат: „Ходом, марш!“, войникът марширува, а чуе ли: „На място. Спри!“, спира и той. Всичко останало не го засяга. Така гласяха непоклатимите принципи на Дюрщайн за дисциплина и ред. Следователно само той, фелдфебелът, и четиримата взводни командири знаеха колко е дневният преход. Взводните командири — офицерите — бяха станали оскъдни като всички по-добри стоки в лавката, имаха амбицията да изиграят колкото е възможно по-отлично офицерските си роли, но все пак не бяха от старата школа. Произлезли от подофицерското съсловие, те все още бяха свързани с ротните командири по един често пъти крайно недопустим начин и приказваха повече, отколкото трябваше. Така че подобни неща се раздрънкваха. За Дюрщайн не бе останало тайна това побратимяване, поради което той осведомяваше своите взводни командири само за най-необходимото. А те му се отплащаха за недоверието с онова иронично презрение, което настъпеният подчинен изразява чрез престараване. За да забележи това, изискваше се по-голяма интелигентност, а на това отгоре Дюрщайн бе поласкан, че го уважават по такъв образцов начин. Подофицерите виждаха, че Дюрщайн се поддава на тяхното безсмислено подмазване, и се забавляваха чудесно. Така в ротата му единството на ръководството бе из основи разклатено, макар че всъщност сред началниците не бяха настъпили никакви политически разногласия, явление, каквото можеше да се наблюдава в края на войната в хиляди, в десетки хиляди части на фашистката армия. Една престъпна военна цел и неизбежните престъпни методи, с които тя бива преследвана, деморализират всеки, който й служи, безразлично дали това се извършва незабележимо под повърхността или се изразява с открита подлост и низост.

Бойците, убедени донякъде, че днес не им предстои често налаганото бъхтене на 50 километра, се мъкнеха равнодушно нагоре към близките вече гребени на Родопите. Тъй като спадаха към първата третина от придвижващата се на север балканска армия, те нямаше защо да препускат, за да спасяват живота си, както последните войскови части на господин генерал-полковник Льор. Не, тия от ротата на Дюрщайн не можеха да се оплачат, че оттеглянето е много трудно. Имаше още централни войскови складове, от които можеха да се снабдяват, дивизионната войскова фурна работеше, един от двата камиона мъкнеше след себе си походната кухня, цигари се разпределяха по-добре, отколкото в родината — ходили бяха най-после и в Драма, и в Кавала, и в Ксанти и можаха да се позапасят, накратко всичко изглеждаше много по-благоприятно, отколкото при ония, които, съгласно познатата поговорка, кучетата да ги ядат.

Също така, що се отнася до мъкненето, от което най-много се страхуваха при тия песъчливи урви, бойците бяха съумели да си помогнат. Разбира се, съгласно великия пример на райха за сметка на други. Всички, които бяха по-дълго време в ротата, си имаха по едно магаре, което с пословичното търпение на своята порода им носеше багажа. Тези магарета ги бяха намерили край пътя и по селата. Безстопанствени, то се знае, защото, докато войниците на фюрера бяха господари на страната, презрените гърци не се осмеляваха да претендират даже за своите магарета. Общо взето, на магаретата не им беше зле в германската армия. Карл установи това още първия ден, без да осъзнае веднага двойния смисъл на своята констатация.

Разбира се, Карл нямаше магаре, което се дължеше не само на това, че беше новак в тази шайка. Но Франц си имаше. Той го бе кръстил в чест на синчето си Макси и много го обичаше. Като човек с практичен ум Франц бързо бе разбрал как трябва да товари подобно животно, та да не му утежнява ненужно товара, така че Макси се клатушкаше през страната натоварен не само от едната си страна, както някои себеподобни, а препускаше напред на нежните си крака винаги в добро настроение.

При по-дълги почивки кандидат-подофицерът снемаше, самара от животното и никога не забравяше да покрие потния му гръб с някой чул, за да го предпази от простуда. Тъй като не можеше да повдига самара, Франц всъщност се зарадва, че е намерил Карл Нойбауер, който можеше да го подхване от едната страна. Франц освобождаваше ремъка, двамата мъже повдигаха отляво и отдясно, а Франц пееше фалшиво: „Ние ще построим Мерсебургския мост, кой ли го разруши?“ Макси, не по-малко музикален от господаря си, разбираше този сигнал и се измъкваше пъргаво изпод своя „мост“, доволен, че са го освободили за известно време от товара. На Франц му беше мъчно, че Макси не иска да изпълни тази маневра и обратно, но Карл го утешаваше, че магарета, които да вървят назад, изобщо няма.

В замяна на помощта, която оказваше, Карл имаше право да натовари на магарето и своите партакеши. Той се бе възползувал от това, казвайки си, че дори и да се откаже, не отменя кражбата. Освен това магарето не куца повече, ако е натоварено с два центнера вместо с един, пък и най-после колко по-удобно се ходеше само с пушка на ремък. Колко хубаво можеше да се върви така, ако не беше война. През дивно хубави местности, край свидетели на древна култура, чужди хора, в чиито очи не блести презрение и не трепти страх, а свети радост и приятелство. Човек би се чувствувал по-богат и щастлив. Но сега планините бяха гневни, горите опасни, паметниците чужди, а хората врагове.

Естествено всичко това може да ти бъде безразлично, ако не мислиш на път за нищо друго, освен за нуждите на стомаха си, ако не питаш за какво и за кого, ако не различаваш доброто от лошото, правото от неправдата. Ако не носиш в себе си една голяма неволя, една вътрешна мъка, която не можеш да прехвърлиш никому, най-малкото на магарето Макси.

Настроението на Карл бе спаднало до нула. Работата със свещеника го бе довършила. Старият селянин не бе глупав, нито свещеникът страхлив. В техни очи Карл бе фашист, сигурно бе фашист, към когото трябва да се отнасят с най-презрително недоверие. Карл бързо сподави тази мисъл. Понеже носеше проклетия военен мундир с омразната гарга на райха върху него, той бе белязан, негодяй, негодяй като всеки друг. В тази шайка мошеници той бе станал убиец, тя му пречеше да измие поне малко кървавата вина, тя го принуждаваше да бъде съучастник на убийци, тя го превръщаше, в твар, пред която плюе всеки, който има чест и характер.

Така се ядосваше Карл вътрешно на положението си, всъщност на самия себе си, на своето безсилие да се справи с него. Беше му останала само една мъничка утеха: показаната от Франц готовност за малко почтеност и помощта, която самият той бе оказал за раждането на тази почтеност.

Внезапно той почувствува нужда да се обясни с този човек, само че предпазливо, както го изискваше положението, но все пак с онази мъничка надежда, че Франц Чирвински се отличава от средния войник.

Когато Чирвински се спря за миг, за да си вземе ново пакетче тютюн от хубавата си жълта чанта, Карл също забави крачка.

— Искаш ли да си свиеш една — попита Франц и протегна на другаря си пакетчето със златножълтото, на фини нишки съдържание. Карл поклати глава. Кандидат-подофицерът му хвърли неодобрителен поглед.

— Можеш спокойно да вземеш — каза той намусено — това не ти е крадена коза, макар че отгоре пише „Цигарена фабрика Константинос Теократос, Драма“. Платил съм. Половин милион драхми или цял милион, не помня вече точно.

По нападателния тон Карл разбра, че помежду им настъпва някакво неприятно напрежение. Въпреки това той реши, че не бива да отстъпва, защото трябваше да бъдат наясно, иначе Франц не би могъл да направи нито крачка напред. Той изчака, докато дългият натъпче лулата си, и пак можаха да потеглят. Тогава извади от джоба си кутия тютюн. На хубавия бял картон в червено и златно блестеше „Цигарена фабрика Константинос Теократос, Драма“.

— Пуша същия тютюн и също съм платил — каза той, — и въпреки това кутията е крадена, както и тютюнът.

— Така, така — забеляза сухо Франц.

— Нито ти, нито аз сме получили тютюна подарък от господин Теократос, нито на тебе, нито на мене ни е пъхнал някой грък куп мръсни банкноти в ръката и ни е казал: „Ето, купете си цигари.“ Ти и аз получихме парите — великолепни нови банкноти — от подофицера Баух. Той ги е получи от щабния ковчежник X, той пък от главния щабен ковчежник У, оня от дивизията и т.н. Последният от тази верига ги е взел направо от държавната гръцка печатница с ръка, небрежно опряна на кобура на пистолета. Това бе и единствената отплата.

— Е и какво общо имаме ние с това? — изръмжа Франц.

— Много, Франц, много. Не само че използуваме парите, пушим, пием, ядем и финансираме с тях още някои други неща в нарочно обзаведени за това къщи, не, ние направо ги крадем.

Франц се чукна с кривия мундщук на лулата си по челото:

— Нещо откачаш!

— Преди имаха обичай да нападат пощенските коли в безлюдни местности. Сигурно нерядко се е случвало един от бандитите да се приближи към спряната кола, да свали с кавалерски жест своята широкопола шапка и да каже: „Моля, синьорите да имат добрината да развържат кесиите си с дукати!“. Сигурно сред пътниците се е случвало да има и някой сърцат мъж, който би му ударил една в мутрата. Но не го е правил, защото един поглед наоколо го е убеждавал, че там стоят юначаги, които могат да го направят на решето. Подобни сърцати мъже има сигурно и в гръцката банка. Но и те се оглеждат и виждат наоколо си тебе и мене.

Карл замълча, а и Франц, изглежда, нямаше охота да отговори. Така те продължиха да вървят мълчаливо един до друг в халтавата, разтеглена колона. Вниманието на Франц, изглежда, бе насочено повече към пуфкащата му лула, отколкото към току-що чутото от този новак умело сравнение. Той се опитваше да измери стойността на изнесените аргументи по въпроса, дали му харесва или не тютюна на г. Теократос от Драма. Това му се струваше по-важно, отколкото размишленията върху собственическите отношения. Още повече, че имуществените отношения бяха достатъчно изяснени: тютюнът се намираше в неговата хубава чанта, а Макси носеше на търпеливия си гръб още десетина подобни пакетчета. Към това трябваше да се прибави и натъпканата от горе до долу с това растение кутия за противогазовата маска. Франц беше единственият, който още пазеше противогазовата си маска, което го издигаше като образцов войник в очите на Дюрщайн, понеже господин поручикът забравяше мъдрата поговорка: „Външният вид мами.“

Всеки случай бяха запасени за близко бъдеще благодарение на благосклонното гръцко земеделие, а в близката България сигурно щяха да имат възможност да попълнят стопяващите се запаси. Какво значеше това: Биха ли развързали синьорите кесиите си с дукати? Който си има, има си, който си няма, трябва да види откъде може да се сдобие — реши Франц и заяви високо и ясно:

— Харесва ми.

На Карл това прозвуча като плесница. Той каза рязко.

— Че пушиш, е добре, и аз пуша. Но да си замъгля мозъка? Благодаря.

Франц нямаше лошо мнение за своята интелигентност. Един налбантин не може да бъде глупак — бе девизът на неговия майстор. Под негово ръководство, както бе известно на всички, Франц бе станал добър калфа, следователно…

А ето че сега този новак иска да го поучава. С пет седмици фронтови опит, него, който бе обиколил света, който всъщност отдавна бе заслужил нашивките и бе носил двойния ъгъл тридесет пъти по-дълго, отколкото този Нойбауер изобщо е бил войник. Не, каквото е прекалено, прекалено е!

— Ние не сме армия на спасението, която спасява кози души и разправя бабини деветини. Ще ти напомни някой някога за това, мили мой!

Карл се ослуша. Познаваше този тон. Бе го чувал в участъците на гестапо, ироничен, високомерен, заплашителен. Той не гледаше към Франц, но чувствуваше вулгарно повдигнатия край на устните, както у тези, които говорят по този начин. Многостранният опит в тази област му попречи да се изплаши. В подобни случаи трябва да запазиш хладнокръвие, да не се изчервиш, да се усмихнеш и да кажеш нещо умело наивно.

И той каза бегло, с тон на приятелска загриженост:

— Не ти ли стана и на тебе жал за милото животинче?

За миг Франц остана безмълвен. После се разфуча:

— За глупак ли ме смяташ? Мислиш ли, че не зная за какво ти е било жал? Но при мене втори път няма да ти мине. Ако мога да избирам с кого да се карам, със старата кукумявка в кошарата или с фела, тогава предпочитам старицата от Лизефон. Това си струва труда, разбираш ли?

— Всеки си има принципи, особено тогава, когато има файда от тях. Рядкост е да останеш човек.

Франц рязко се обърна към съседа си:

— Те ли ни нападнаха или ние тях?

Малко успокоен, Карл забеляза, че въпреки остротата на израза гласът на Франц се понижи. „Не е провокатор — помисли си той, — при такива случаи ония започват да реват, за да ги забележат наоколо.“ Тази, мисъл окуражи Карл да заостри още малко спора.

— Ние тях, а не обратното.

— Тебе ти хлопа нещо — избухна Франц.

Карл запази спокойствие.

— Разбира се, че нещо ми хлопа, а ти си стоиш мирно малко след работа пред ковачницата в Нойщад на Дос с лула в уста и ръце под кожената престилка. Изведнъж се втурват всички партизани от Лизефон и околността откриват бясна пукотевица. И това ако не е нападение!

 

 

От позицията на Корнарис отдавна наблюдаваха двамината, които се изкачваха в планината. Бойчо бе добре познат горе, той се славеше като пъргав момък и с радост му възлагаха куриерски поръчения, които също с радост приемаше. Той помоли другаря Манастериотис да си спести опасното катерене по скалите. Спирос се съгласи не толкова от страх пред трудностите, колкото от колебание, че младежът би могъл да изпита съмнение в качеството си на куриер, ако той, Спирос, непременно настоява да се изкатери горе с него. Това бе наистина трудна работа. Скалите стърчаха стръмно над долината. Който не идваше насам от средата на планината като тях двамата, а се канеше да започне изкачването от шосето нагоре, щеше да направи добре да се запаси с храна.

В това отношение позицията бе една идеална крепост. От сто изстрела на гранатохвъргачките едва един би попаднал на малката платформа, а за огъня на пехотата тя бе непостижима.

Преди две години германците винаги употребяваха в такива случаи по някой „Месершмит“, но самолетите, които кръжаха в югоизточното небе, отдавна вече не бяха „Мейд ин Джърмани“. И ако някъде избръмчеше някой, то това почти сигурно биваше двойното туловище на Светкавицата. Наистина партизаните не я поздравяваха с гореща неприязън, но все пак с противоречиви чувства.

Всеки боец в планината знаеше: англосаксонците биха могли много често да жилят изтеглящите се германски редици с тези светкавично бързи стършели. Една разбита колона камиони би препречила движението за часове. Но те се стремяха да избягнат точно това.

Германците, които пълзяха там долу, отиваха срещу русите. Колкото по-бързо вървяха, толкова по-годни за бой щяха да бъдат, толкова по-скоро и действено можеха да бъдат хвърлени срещу напредващите руснаци.

За свободата на Гърция, но не в смисъла на безчувствените калкулации на сър Уинстън Чърчил, седяха на този зъбер петима мъже. Те представляваха само една групичка, но все пак брънка в могъщата верига от смелост, вярност и жертвен дух, която красеше гръцките планини. Бойчо бе поздравен от тях с радостен възглас. В това орлово гнездо те не научаваха много новини. Младият българин подробно разказа за събитията от последните 48 часа в Лизефон и околността му. Той наблегна на поръчението си да предупреди водача на петимата срещу непредпазливи действия. Капитанът добре познаваше своите бойци и бе съумял да прецени и Корнарис. Познаваха този дързък мъж като крайно недисциплиниран и се страхуваха от него. Той беше йониец от Скриперон на Корфу и бе станал партизанин още от времето на италианското господство над острова. Черноризците често биеха публично с камшик селянина в родното му село за това, че намираха у него, производител на двадесет тона зехтин, по един килограм, когато бе разрешено да притежава само половин килограм. Тогава гневното презрение на този човек срещу всичко, което бе фашизъм, се превърна в необуздана омраза. Нанесеният позор гореше ден и нощ в него и често го лишаваше от здравия разсъдък, който е също толкова необходим на партизанина, както и пламенното сърце. Той бе страшен в омразата си и безмилостен. По-рано сам бе командувал по-големи партизански части, които бяха всявали ужас не само сред германските позиции, но и в онези селища, които бяха под тяхна власт и над които германците си отмъщаваха. Ръководството на ЕЛАС бе избутвало този суров човек все по̀ на север и системно бе стеснявало задачите му. Въпреки това влиянието му в дружината, към която сега се числеше, бе останало голямо и пагубно. Положението се промени едва когато по-благоразумното крило сред гръцките партизани бе подсилено от българите. Българските партизани бяха пролетарски революционери, възпитани от силна работническа партия. За тях на първо място стоеше не въпросът за отмъщение или за някаква неопределена свобода, а за социалистическата революция. При това те бяха не по-малко безкомпромисни борци; биеха се твърдо и не щадяха живота си, когато политически правилната, целесъобразна от военно гледище партизанска борба изискваше жертви.

Така с течение на времето Корнарис бе освободен от всички ръководни постове в ръководството на дружината и изпратен тук горе. Той изслуша мълчаливо съобщението на Бойчо и изръмжа лаконично, че е съгласен с предадената заповед.

Бойчо не остана дълго при тези мрачни мъже. Само изказа топлото си съчувствие на младия Фондас Маврипидес. Лизефонецът, още почти момче, бе дълбоко покрусен от вестта за смъртта на дядо си. С него бе погубен и последният кръвен роднина на Фондас, след като гръцките фашисти бяха убили баща му, а майка му бе загинала в планините, търсейки трупа на мъжа си.

Бойчо напусна младия си приятел, като се надяваше, че го е утешил, доколкото е възможно, и се закатери обратно към Спирос Монастериотис.

Като тръгнаха нататък, по-възрастният партизанин разказа на младежа историята на „железния“ Корнарис, с каквото прозвище бе известен в цяла Северна Гърция комендантът на укрепения пункт. От Саранд до Янина нямало по-безумно смел човек от него. Три пъти се опитал съвсем сам да вдигне във въздуха казематите в Корфу. От хората, които по онова време го бяха съдили, никой вече не бе останал жив. Посред бял ден бе застрелял осем от членовете на военния съд при германската армия в Янина.

„Ако го бяха вдъхновявали политически убеждения и истинска любов към отечеството, а не фанатична омраза, Корнарис би бил човек, чието име би останало безсмъртно в историята на гръцката освободителна борба срещу германския фашизъм. Само смелост и безстрашие, дори и да са още по-изключителни, не създават истинския борец за свободата; на нея не може да служи оня, който не обича хората.“

20

Отец Янис преживя неспокойни часове. Ами ако този странен германец все пак не беше агент-провокатор? Наистина в първия миг изглеждаше така, но можеше да бъде и другояче. Странни са пътищата господни, защо да не стигнат и до сърцето на един германец? Книжата положително бяха истински, в това въпреки беглия поглед отецът не се бе усъмнил. Въпросът беше: дали бяха предложени като примамка или действително с приятелско намерение.

Ако този германец не беше провокатор, тогава какъв беше? Просто приятел на гърците, както твърдеше? Боже господи, германците се възхищаваха от Гърция отдавна, вече повече от сто години. Но този войник не правеше впечатление, че е запознат с онова време или че почита много Хьолдерлин. Какво означаваше тогава приятел на гърците? Ако е така, тогава, значи, беше интернационалист. Те не бяха напълно ликвидирани. Усилията на Хитлер в тая насока се бяха провалили, особено след големия обрат при Волга. Защо да няма в германската армия още или пък отново подобни хора? Издръжливостта на комунистите бе ставала все по-очевидна, даже и в Гърция. Значи, ако не беше провокатор, беше комунист.

С тези размисли отец Янис повярва, че засега отново е намерил спокойствие. Така или иначе бе се държал правилно. Трябваше да се избягва провокаторът, а комунистът не го засягаше.

Почти соломоновско решение — установи божият служител със скромно задоволство.

Но радостта му не трая дълго. Когато я премисляше по-точно, сметката някак си не излизаше, а отец Янис през целия си живот бе обичал да мисли точно, разбира се, когато не ставаше дума за църковното учение.

Да приемем, че германецът е комунист. На кого искаше той да помогне? На комунисти. Откъде знаеше той, че хората в планините са комунисти? Защото му го казваше германската пропаганда? На тази пропаганда такива хора не вярват. Следователно онези, на които иска да помогне, не са за него непременно комунисти, сигурно е само едно, че са гърци. Именно тук липсва нещо, боже мой. Този германски войник помага на гърци, гръцки комунисти или пък на гърци, които не са комунисти. А какво прави гръцкият свещеник? На отеца му става горещо под калимавката. Терзанията на съвестта са мъчително нещо. Кой би могъл да го облекчи от тях? Владиката беше в Солун, далеч. А тук, на село? Онази, новодошлата, тайнствената жена, която никога не идваше в божия храм. Дали да й се довери?

На отец Янис му бе необикновено трудно да посети непознатата жена, а и при неговото положение това бе необичайна постъпка. Жените идваха при него да търсят утеха и помощ; обратният случай бе немислим досега. За гръцката православна църква жената бе второстепенно същество, от нея се очакваше религиозно подчинение на волята на всевишния и неговите слуги. Нито в църковното учение, нито в църковната практика бе предвидена възможността жените да могат да имат собствено мнение, сами да могат да мислят. Така бе било винаги и нямаше никаква причина то да се измени. В края на краищата той живееше именно от тази система. Свещеникът на Лизефон получаваше даже в нормални времена заплата, с която би могъл да конкурира дохода на някой просяк. Така че главната част от прехраната трябваше да доставят енориашите. От мъжете малко намазваше, но затова пък жените бяха по-щедри. Отецът бе едничкият мъж, на когото доверяваха грижите си, изливаха сърцето си; техните собствени мъже никога не биха се вслушали в женския брътвеж. Когато например някоя жена се разболееше, тя вземаше стомна зехтин, кошница яйца или друг някакъв приличен подарък и отиваше да изплаче на благочестивия баща своята болка. В замяна отецът обещаваше да прочете следващата неделя благочестива молитва нарочно за болната. Не можеше да се провери дали наистина го вършеше, защото говореше старогръцки, който никой в селото не разбираше, но оня, който наистина вярваше, нему молитвата помагаше. Ако не помогнеше, значи, или лептата е била много малка, или не е била дадена от все сърце, или пък по неизменната роля на господа бога е било да не помогне.

Такива бяха отношенията на достопочтения отец със селските жени и отец Янис не беше никакво изключение. Така че не беше никак чудно, че не изпитваше никакви симпатии към Ефкари Цукала. Жената не само че нищо не му даваше, но беше говорила разни неща тук-там, които биха могли да накарат и другите жени да не му дават нищо. Веднъж дори Цукала бе нарекла свещеника съвсем направо измамник. Това бе станало преди две години, през лятото. Безмилостно, горещо лято. По полетата изгаряше и без това оскъдната реколта, посеви, животни и хора изнемогваха за вода. В тази своя неволя лизефонцитеси спомниха за божието всемогъщество и молитвената сила на неговия слуга. Те обещаха на отец Янис четвърт от реколтата, ако трогне небето да изпрати дъжд. Янис бе проучвал с десетилетия метеорологичните условия в Лизефон и си бе водил подробни бележки за това. Той разбра, че има вероятност да настъпи обрат във времето. И се отправи с тържествени стъпки навън към полята, като измолваше благословията на всевишния над тях. Човекът има щастие, в деня, когато бе предрекъл, заваля. Въпреки това доказано единодушие между божието всемогъщество и неговия смирен слуга Цукала се осмели да твърди на селската улица, че и без усилията на отец Янис бе заваляло дъжд. От това всъщност нямаше вреда, тъй като никой на село не вярваше на нахалната безверница, но все пак го болеше.

След подобни нерадостни преживелици сега отец Янис трябваше да иде при Ефкари Цукала и да иска съвет в своята неволя. Мъчителен бе този път.

21

Ефкари също толкова се учуди, когато благочестивият мъж прекрачи къщурката й, че просто не знаеше какво да каже. Дали не бе дошъл, за да се подсигури? Германците си бяха отишли и последните им части скоро щяха да напуснат страната. Предчувствуваше ли вече низшето духовенство, че нова Гърция ще бъде една демократична Гърция!

Нима слугите на църквата ценяха толкова високо бъдещото влияние на ЕДА, та още днес им се струваше разумно да бъдат в добри отношения с тази сила! Това щеше да бъде добре, макар и да го осъзнаваха малко късно.

Съгласно прастарата практика отецът не се насочи право към целта си. Той разказа за предстоящото траурно празненство в памет на стария Маврипидес и колко печално било, че младият му внук бил възпрепятствуван да вземе участие в него. Понеже Ефкари не знаеше какво да каже, тази тема бързо се изчерпа и на отеца бе трудно да поддържа разговора, без да стигне до най-плоски селски клюки.

Със забележката, че всичко й било много интересно и че благодари на свещеника за посещението му, Ефкари стана от мястото си. Духовникът се стресна. Жената го принуждаваше да си каже болката.

Той започна да разказва, запъвайки се леко и ужасно неясно. Заговори за това, че от памтивека църквата била свързана с народа, че тя винаги стояла над партиите. Той подчерта, че църквата била на първо място една толерантна сила, съпротивата или метежът й били чужди по същество. Въпреки това тя добре умеела да различава кога съпротивата е дързост и кога съответствува на божия закон. Такъв бил случаят във времена на голяма неволя, когато дълг на църквата било да включва в молитвите си ония, които са се разбунтували.

Ефкари се разтревожи. Какво всъщност искаше този свещеник? Но тя мълчеше, да не би, ако прояви по-голямо разбиране към него, този човек да се разбъбри още повече.

Търпението й бе възнаградено по невероятен за нея начин. Дума по дума отецът разкри случката с германския войник, който „съвсем положително“ бил провокатор.

Жената разбра. Заля я гореща вълна от гняв. Там горе в планината най-добрите синове на Гърция ден след ден рискуваха живата си, а този жалък човек се бе побоял един-единствен път да се изложи на опасност за отечеството си.

Въпреки гнева си Ефкари запази самообладание. По-късно щеше да дойде време за разплата, сега трябваше да научи от заекващия чернокапец и най-малката подробност. Може би злото можеше да бъде поправено.

Разказът на отец Янис бе твърде оскъден. Той дори не знаеше с кого от двамата германци, чиято неволна хазяйка бе баба София, е разговарял. Ефкари естествено също съвсем бегло си спомняше за двамата. Единият беше някакъв едър, висок момък, другият по-дребен.

Каква ирония на съдбата. Единият от двамата бе приятел, може би дори комунист. Живял бе почти една седмица в Лизефон, спал бе през три къщи от тях и нищо не бе узнал за близките си съмишленици, както и те за него. Неповторим късмет, който една случайност би могла да превърне в действителност, но който този страхлив свещеник бе проиграл.

Точно когато отец Янис свършваше разказа си, в стаята влезе Футула. С кратък поглед майка й даде знак отново да напусне къщата. Може би понеже не разбра или от любопитство момичето се промъкна в мъничкото съседно помещение и така стана свидетел на суровите думи, които майка й отправи към необикновения посетител.

Ефкари говореше ясно. Тя не отмина нищо. У отец Янис се събуди упорство. Кога някоя жена в Лизефон бе разговаряла с един мъж, при това свещеник, с такава липса на уважение? В същото време от развълнуваните думи на Ефкари отецът разбра, че очевидно за левите андарти книжата, които нейният германски съмишленик му бе предложил, трябва да са били много важни. Така че свещеникът понесе укорите с мълчание и наум вече започна да крои какво би могъл да предприеме при новото положение. Трябваше по някакъв начин да го използува за своите приятели. Помощта и подкрепата на верните на краля андарти може би щяха да му бъдат нужни; неприкритият гняв на Ефкари Цукала не предвещаваше нищо добро за оня ден, когато нейните приятели влязат в Лизефон.

Упоритото мълчание на нахокания мъж озадачи Ефкари Цукала. Не можеше да повярва, че толкова дълбоко се е разкаял. Внезапно тя почувствува какво става в тази стара лисица. И се изплаши. Колко пъти досега й се бе случвало да разбере, че ядът и яростта са лоши съветници в политиката; как можа да се забрави дотам!

Когато възбудената жена ненадейно прекъсна потока от думи, отец Янис вече съвсем точно знаеше какво трябва да очаква от работата. Той прикри ликуването си, въздъхна тежко и заяви, че напълно е заслужил всичко. Вдовицата Цукала можела да бъде сигурна, че дълбоко се разкайвал; в бъдеще щял да направи всичко, за да поправи прегрешението си.

И отецът се сбогува с няколко мазно смирени слова.

Ефкари го остави да си тръгне, без да каже нито дума, изпълваше я горчиво чувство на безпомощност.

Обратно, настроението на отец Янис значително се бе подобрило. Гърция на Ефкари Цукала не беше неговата Гърция и ако не беше сторил нищо за нейната Гърция, причина за това беше, че не бе длъжен да го стори, защото не се касаеше за неговата Гърция. Не можеше да става изобщо дума за страхливост. Жизненият му опит, прастарият инстинкт на неговото съсловие и не на последно място, разбира се, божията подкрепа правилно го бяха посъветвали в решителния момент. Гневът на ятачката съвсем очевидно потвърждаваше това. Сигурно и приятелите му щяха да бъдат на същото мнение.

На това място самодоволните размишления на духовния пастир секнаха. Дали наистина приятелите му щяха да бъдат на същото мнение? Дали пък нямаше да кажат: достопочтени отче, вие сте глупак, тайни партизански книжа винаги са ни интересували.

Ако станеше така, тогава значи отец Янис не бе направил нищо за своята Гърция. Тогава може би поведението му все пак се е дължало на страхливост.

Този ход на мисли отново чувствително понижи високото самочувствие на отец Янис. Той разбра, че ще му бъде трудно да живее в такава несигурност през следващите седмици и месеци. По-добре е да изясни нещата. Това можеше да означава само едно — пак да се разкайва и моли, но този път на истинското място.

Може би все пак господа офицерите на негово величество ще проявят разбиране към неволята на един малък селски свещеник. Ако не те, то поне върховният английски шеф на Меча река.

Дълък бе пътят до Мечарека за един стар човек, дълъг и мъчителен.

22

Корнарис бе потънал в мрачни мисли. Разяждаше го глуха ярост. Каква позиция имаше той тук горе, какво беше в сравнение с нея прехвалената линия Метаксас?

Германците я пробиха за един ден, пометоха и бетон, и стомана, и оръжие, и хора. Него тук горе никой не можеше да помете. С пет пушки щеше да разбие тази германска смет долу, така че само кости и дрипи щяха да останат.

Но какво нареждат предпазливите господа от щаба?

Пусни ги, Корнарис, пусни ги, не пречи на господата! Ах, просто лошо да ти стане, когато ти дават такива заповеди младежи с мъх по устата!

Но въпреки всичко това бе заповед, а в последно време Корнарис бе имал много неприятности заради неизпълнение на заповеди. Ако пак ги предизвикаше, щяха да го тикнат в транспортната колона, при негодните за военна служба. А това щеше да е по-лошо и от ударите с камшик в Скриперон. Не, той трябваше да пусне омразните врагове, макар че кръвта на стария Маврипидес още не бе изсъхнала по униформата им.

„Ако бях на мястото на момъка, нямаше да оставя никой командир да ме възпре. Един, поне един от тях щях да гръмна. Поне един — око за око, зъб за зъб, кръв за кръв. Кой може да заповяда на планините да променят законите си?“

Фондас лежеше по гръб на няколко крачки от командира си, вперил поглед, пълен с мъка и гняв, в усмихнатото синьо небе. „Мъст! — крещеше нещо в него. — Отмъсти за дядо, отмъсти за баща и майка, отмъсти за Гърция!“ Разбира се, Елада — това бе най-важното, — но за опозорената Елада не можеше да отмъсти едно само момче на шестнадесет години. Това бе общо дело. Къде и кога щеше да стане това, той не знаеше. В щаба сигурно си имат своите основания. Но все пак! Щяха да си видят сметките с гръцките фашисти през идните седмици и месеци, баща му и майка му щяха да получат възмездие. Но германците щяха да го избягнат. Дядо му щеше да остане неотмъстен.

Над лицето на Фондас падна някаква сянка. Когато обърна малко главата си, момъкът видя да стърчи над него косо изрязан на фона на небето Корнарис, смел, застрашителен, приличен на ангела на отмъщението. Той държеше в ръка карабината си и я премяташе, сякаш я преценяваше.

— Това е най-добрата пушка тук горе, тя отнася и най-горещите мисли до долината — каза той и загледа с искрящи очи момъка.

Фондас мълчаливо пое пушката, момчешките му очи се свиха в две тесни корави цепки.

Железният Корнарис разбира неволята на един гръцки младеж. Щеше ли този младеж да се посрами?

23

Никога преди Футула не се бе втурвала така бързо нагоре по планината. Боже мой, каква разправия стана между майка й и попа! Футула не си спомняше да я е виждала никога така сърдита.

Дори не се разсърди, когато откри, че Футула е подслушвала. Момичето трябваше да разбере за колко важни неща става дума. Тя щеше да ги занесе горе в планината като на птичи криле. Сега само бързината, най-голямата бързина можеше да помогне.

На Футула не бе необходимо да се повтаря и тя скоро застана пред партизанския пост, който по спешност извести за нея на капитана. Напразно се оглеждаше тя наляво и надясно, от Бойчо нямаше никаква следа.

Докато Футула разказваше точно случилото се, капитанът поклати няколко пъти глава. Значи на капитан Янусис всичко му беше вече известно, макар и момичето да не можеше да си представи откъде. Когато свърши да разказва, той й благодари за съобщението. Този път, заяви той, хората от щаба по изключение били осведомени по-рано, отколкото тяхната умна другарка Ефкари. Все пак добре било, че Футула е дошла. Едно и също известие от две различни страни удвоявало стойността си, още повече, че то много допълвало съществуващите сведения. Сега били сигурни, че са по следите на някакъв германски комунист. Жалко само, че Спирос и Бойчо не могли да чуят описанието на Футула как приблизително изглежда този другар. Това щяло да им бъде от полза при търсенето. Но все пак те имат една изходна точка: жълтата чанта. Забелязал ли е отецът тази чанта? Футула отговори отрицателно. Не станало дума за никаква чанта.

Капитанът приятелски се сбогува с момичето. Той се изненада малко, когато Футула го помоли за късче качамак. Обикновено хората от селата донасяха хляб в планините, но нищо не искаха в замяна. Кой знае защо точно днес малката е толкова гладна. И той нареди да й дадат порядъчно парче.

Янусис видя, че момичето си тръгна. Не му направи впечатление, че тя не пое по обичайната посока, а бързо се запъти на север. Мислите му бяха заети с много други въпроси. Бяха съобщили вече, че към Лизефон се приближава нова фашистка част. И тя бе твърде многобройна и добре въоръжена, за да могат да й попречат да завземе временно селището. И така щеше да продължава седмици наред. За всичко бяха виновни тези генералщабни офицери. Ако се бяха сражавали наистина заедно, в този участък всичко щеше да бъде другояче. Най-малкото биха могли да обвържат за известно време един по-голям контингент фашисти, а при благоприятни условия можеха дори да прекъснат цялото оттегляне за няколко дни.

Но каква полза от всички тези размисли! Десните и техните английски съветници не искаха да разсекат германската змия.

Е, така да бъде, това бе само една отсрочка за фашистите. При 3 Украински фронт бяха в сила други тактически и стратегически закони. Те се диктуваха от политическия закон: смърт на фашизма — никога вече агресия и война в Европа!

Колкото и скромен да бе в цялата ужасна война приносът на отрядите на ЕЛАС за постигане на тази велика цел, те все пак бяха допринесли нещо. Хората около Янусис и Огнян имаха право да го кажат.

Как можеха да помогнат на Спирос и Бойчо да намерят германския другар? Какво щеше да направи чернокапецът от Лизефон с тайната, която случайността му бе подхвърлила? Как щеше да реагира мистър Джонстън на известието на дружинния щаб?

Много въпроси и никакъв отговор, много задачи и никакъв ясен път за разрешаването им.

24

Първоначалният гняв на Франц Чирвински се бе изпарил. Въпреки това той нарочно се държеше настрана от Карл и за да му докаже, че няма никаква нужда от него, разговаряше с ефрейтор Волфганг Кюн. Разговорът се поддържаше всъщност повече от Волфганг, или Волф, както обичаше да го наричат, но това нямаше значение. Всъщност Франц не обичаше много такива хора като Волф, защото, както сами твърдяха, на тях винаги им вървяло по мед и масло. Какво значи отстъпление, бръщолевеха те. Днес отстъпление, утре настъпление, вдругиден, знам ли? Ако тръгнат на юг, чудесна работа — чужди земи, човек поне вижда нещо. Ако тръгнат на север — също чудесно — с 10 километра по-близо до родината. Ако има убити — така е на война, а можеше да бъде и по-лошо, ако бяха улучили мене. Ако настъпи затишие — виждаш ли, всичко е наред. Този вид войници маршируваха насам-натам, без да питат, биеха се, разполагаха се на чужди трапези, налитаха на всяко чуждо момиче, пееха по заповед, проклинаха страшно и без заповед, знаеха безброй мръсни куплетчета, плюскаха, когато имаше какво, псуваха, когато нямаше нищо, и изобщо не размишляваха — удобен инструмент в ръцете на всеки началник. Тъпотата им бе полята с розов сос; в него плуваха думи като фюрер, райх, народ, вярност, германска мисия.

Разбира се, всички хвърчаха нависоко и Волф не правеше изключение. Ако баща му смята, че неговият Волф ще седне отново със скръстени крака на бащиния шивашки тезгях, той се лъже. Какво струва светът? Нашето жизнено пространство ще бъде по-голямо от едно мизерно шивашко дюкянче. И бъдещото наследство на годеницата му Хилдрун — някаква будка за продажба на цигари — вече не можеше да съблазни един Волф Кюн. Моля, господине, четири лойда, десет пфенига, много благодаря, довиждане, господине — само това му липсваше! Не, не, управител на някоя голяма фабрика за конфекция в Бохемия — това би било добре за него, опитния шивач, германеца, ефрейтор Кюн.

А Хилдрун ще бъде най-елегантната жена, първата дама на градчето. Когато слиза от спортната си кола с двете хрътки, очите на чешките хъшлаци трябва да изскачат. Какви крака има тя, мили Франц. А тяло?!

Въодушевен от въображението си, Волф направи с ръка онова движение, с което един истински войник подчертава какво разбира под тяло.

Не можа да отиде много далеч в описанието, защото внезапно се хвана отчаяно с двете ръце за гърдите. Очите му се разшириха смаяно и когато ехото на гърмежа достигна шосето, той вече политаше към земята.

Ротата се разпръсна, сякаш бяха разплескали с юмрук купчина каша. Тътнещото ехо от гърмежа обърка за няколко секунди чувството за ориентиране. Но скоро тези, които имаха опитен поглед, налучкаха мястото, откъдето вероятно бяха стреляли.

Дюрщайн също бързо бе уловил зъбера в кръстчето на бинокъла си.

— Огън по върха, отпред вдясно, мерник 200! — изрева той от окопа си, макар че не можа да открие горе никаква следа от хора.

Започна бърз и безразборен пушечен огън. Група картечари изфучаха приведени по шосето и скоро изстреляха една лента по мълчащия връх.

Франц бе скочил със светкавична бързина в окопа и с помощта на Карл изтегли хъркащия Кюн. После кандидат-подофицерът високо изрева за санитар. Викът бе подет по окопа и предаден нататък с яростна сила. Санитарят долетя изотзад, стискайки конвулсивно санитарната си чанта. Франц му махна с ръка. Санитарят разкъса куртката на ефрейтора. Показа се тъмночервено петно, което бързо се разпростря върху кафяво-жълтеникавата риза. Санитарят притисна ухо към топлата кръв и напрегнато се ослуша. Войниците отляво и отдясно затаиха дъх. В ушите им ехтяха изстрелите. През редиците премина заповед да се преустанови огънят. Санитарят повдигна глава и обърса кръвта от бузата си. После затвори очите на ефрейтор Волфганг Кюн и откъсна личния знак.

Скоро името на Волфганг Кюн се разчу из целия окоп. Сякаш той самият ходеше с въпросителен поглед от един към друг и питаше: „Какво, това не може да бъде. Аз мислех, че само животът е толкова прост. Нима и смъртта е такава!“

Над пътя цареше мъртва тишина. Само магаретата шумно хрупаха коравата зеленина на окопа. Едно от тях започна страстно да трие врата си о самара на себеподобното си.

Карл въздъхна. Той познаваше убития само бегло. Въпреки това му беше истински мъчно и не преставаше да се ядосва на тези, на чиято съвест щеше да тежи тази млада кръв. В същото време Карл чувствуваше, че мъртвецът стои между него и Франц Чирвински не само с тялото си. За този Кюн Франц сигурно си мисли, както в песента: „… с еднакъв пламък в душата ний впуснахме се в лютий бой“. И както някои злоупотребиха с тази прекрасна песен за другарството, за да издигнат един идол, макар че другарството отдавна вече се е превърнало в жалко съучастничество, така и безсмислената смърт на ефрейтор Волф Кюн сигурно ще добие за Франц характера на една задължаваща жертва.

Да, стрелецът там горе сигурно е знаел да борави с пушка, може и да е чувствувал правото на своя страна, но на Карл Нойбауер долу на пътя и на делото, на което служеше при трудни условия, този майсторски изстрел не бе оказал никаква полза. Колкото и разумни причини да привеждаше в защита на стрелеца, той все пак му се сърдеше. Сърдеше се на момчето Фондас Маврипидес, за когото не знаеше нищо и който не знаеше нищо за него.

Карл бавно вдигна очи от мъртвия и погледна Франц. Франц клечеше с мрачно изражение в окопа, с пушка, опряна на бедрото. Палецът му ритмично подръпваше предпазителя напред-назад. Франц почувствува, че Карл го гледа. Той не се обърна, но без да изпуска из очи застрашителния зъбер, каза:

— Мръсници проклети!

Безграничната омраза в тези думи прониза Карл като удар с бич. Той се съвзе и смяташе да отговори остро, но преди да издаде звук, Франц го погледна с потъмнелите си от гняв очи и каза:

— Дръж си муцуната!

Тогава Карл разбра, че е загубил една битка, и замълча.

25

Всеки знае, че горе в планината почти няма успоредни на шосето пътища. Малко хора ходят там и дори в мирни времена няма причина да се прокарват нагоре и надолу утъпкани пътеки. Доколкото ги има, те обикновено свършват на някой завой до шосето, за да слезе по тях някой случаен пътник.

Така че трябва много да си свикнал с планината, за да можеш да ги следиш на двеста-триста метра височина от шосето, защото завиват и криволичат. Въпреки това опитният поглед с инстинктивна сигурност бързо може да налучка най-верния, най-краткия път, който би спестил силите.

Футула, която често ходеше в планината и не отстъпваше по опит на планинците, разчиташе именно на своите познания. Бойчо и Спирос ще изберат от хиляда възможни най-правилния път. Ако внимава добре, рано или късно ще ги догони. Въпреки далечината и пустошта, в които двама души изглеждат като загубени, имаше изгледи да ги намери.

Момичето бе твърдо решило да помогне на любимия си и неговия другар да изпълнят трудната задача. Тя трябваше колкото е възможно по-добре да им опише търсения германец.

При това се налагаше да бърза, за да не се безпокои майка й напразно. Мислейки за Ефкари, Футула изпитваше угризения на съвестта. Досега животът на момичето бе протичал в пълно съгласие с волята и намеренията на майката, действия на своя глава като днешното бяха немислими. Касаеше се не само за майчиния авторитет. За нещо по-голямо. Суровата борба, на която Ефкари Цукала се бе посветила, изискваше абсолютна дисциплина. Футула бе органично свързана с нея, чувствуваше се щастлива така и съзнаваше значението й.

Днес за първи път постъпваше недисциплинирано. Това я измъчваше. Наистина работата бе важна, майка й го бе потвърдила изрично. Но Футула не се самозалъгваше. В дъното на сърцето си тя знаеше, че действува на своя глава и хвърля майка си в тревоги и страхове само заради Бойчо.

Така че момичето си пробиваше път напред с тежки угризения. Често й идваше да се върне, но въпреки това вървеше все по-нататък.

От време на време си отчупваше парче качамак и бавно го изяждаше. От партизаните бе научила: който дъвче добре, докато и последната троха бъде смляна, използува напълно хляба си и няма нужда от повече. Проста мъдрост, която е помогнала на мнозина да понесат и най-оскъдните времена.

Така тя бързаше към своята несигурна цел. Живите й очи бродеха неспокойно наляво и надясно, но постоянно се спираха и на пътя, за да избегне някой остър камък, който би могъл да повреди вълнените й терлици.

Изведнъж тя се закова на място. Стори й се, че чу някакъв изстрел. После всичко отново утихна. Сигурно някой пощръклял германец бе стрелял. А може да е и някой партизанин, пред чиято пушка е притичала сърна.

26

Мъжете бяха вървели значително по-бързо от младата си преследвачка. Те не бяха принудени да бъхтят два пъти разстоянието от Лизефон до партизанските позиции като нея, пък и изобщо бяха по-добре тренирани за такива планински походи.

Бяха си поставили за задача да се доближат колкото е възможно повече до предполагаемото място за почивка на германците. Отгоре, от планината, дори отличното зрение на Бойчо не би могло да забележи жълтата чанта. Това би било възможно само на място, където планините се снишават, което, разбира се, би премахнало най-надеждната закрила на двамата разузнавачи. Как тогава щяха да се промъкнат незабелязано до немската част, не биха могли да кажат в този момент нито Бойчо, нито Спирос. Но на всяка цена трябваше да опитат.

Доколкото познаваха местността, такава една удобна за бивак долчинка се намираше в непосредствена близост до тях. Клисурата, през която се точеше пътят, вече ставаше все по-широка и по-широка. Зад следващия завой вдясно от пътя щеше да се покаже поляна, широка няколко хвърлея. Там можеха да решат какво да правят по-нататък, време за това щяха да имат достатъчно.

Паметта им не ги излъга. Високата стръмна стена, която обграждаше пътя от изток, изведнъж се спусна към висок около три метра насип. Планината правеше остра чупка и се отдръпваше от пътя. Застанали на високото, те проучиха възможността да установят долу наблюдателен пост. Положението не беше розово. Само оскъдни храсталаци тук-там можеха да им послужат за прикритие. Но мястото имаше и друго преимущество. Ако им се удадеше да останат там незабелязани, когато германците минат край тях, щяха да могат просто да броят въшките по куртките им. Нямаше да им отбегне и жълтата чанта.

Въпреки това Спирос се колебаеше. За партизаните разстоянието е мощно оръжие. Противно на всякаква неустрашимост важеше правилото: достатъчно близо до врага, но и достатъчно отдалечени. Точката, която най-благоприятно свързваше тези две изисквания, бе идеалната позиция. Това правило бе родено от постоянното техническо превъзходство на фашистите и Спирос не отстъпваше доброволно от него.

Бойчо бе на друго мнение. Може би той бе още твърде близо до момчешка възраст и привлекателността на криеницата го караше да забрави опасността. А може би поради безгрижната си младост той изобщо не можеше добре да схване понятието опасност! Всеки случай той се запали веднага от идеята да залегнат безшумно зад храсталака и да огледат внимателно минаващите край тях. Самата мисъл, че онези няма да подозират нищо и за това как биха се ококорили, ако по някакъв начин научеха, че стотина души от техните са минали само на три метра край двама партизани, се струваше необикновено смешна на Бойчо. Затова той упорито настоя пред по-възрастния си другар да се впуснат в това приключение и в края на краищата победи съпротивата му.

С присъщата му внимателност Спирос провери заедно с Бойчо прикритието. Бойчо трябваше да заляга ту зад един, ту зад друг храст, а Спирос тръгваше по пътя, както щеше да се движи германската рота. Но колкото и да се притискаше Бойчо към земята, Спирос винаги го откриваше. Младежът не се призна за победен. Той заяви, че не било майсторлък да видиш някого, за когото знаеш, че лежи наблизо. Който няма понятие от това, би минал необезпокоявано оттам.

Спирос не бе обаче такъв оптимист. Понякога се случвали неочаквани неща. Но Бойчо имаше и друг коз. Партизанинът вижда всичко, той има очи на орел, германците са глупци. Мнозина от тях носят вече на носа си пенджери, за да заместят чрез очилата онова, от което природата ги е лишила. С тази преценка Спирос съвсем не беше съгласен. Да разчиташ на евентуална слабост на противника това води най-често до горчиви разочарования — каза той.

— А задачата ни, какво ще стане с нея, ако имаш още толкова подобни аргументи в джоба си? — попита накрая Бойчо нетърпеливо.

Спирос повдигна рамене.

— Е, добре, да останем тук — каза той тихо и намусено, обхванат от съмнения.

Те се устроиха.

Но скоро Спирос скочи.

— Трябва да скрием пушките — извика той.

Бойчо го погледна учудено и малко изплашено.

— Трябва — настоя Спирос. — Ако не ни открият, няма да имаме нужда от пушки. Ако ни открият — какво ще представляват при тази близост две пушки срещу цяла рота? Без пушки може би все пак ще имаме един мъничък шанс, като се престорим, да кажем, на селяни, които са заспали. Освен това по този начин ще запазим пушките.

Бойчо с мъка се раздели с оръжието си. Все пак Спирос бе по-опитният от двамата, пък и отговорник на разузнавателната група.

Така че те отидоха и скриха оръжието си на мястото, където бяха излезли от гората. Бяха сигурни, че никой германец няма да мине оттам.

Върнаха се бавно към избраното с толкова мъка място и се настаниха по-удобно. Щеше да мине доста време, докато фашистите дойдат.

 

 

Бойчо мислеше за Футула. Донякъде се засрами, когато почувствува, че трудният поход дотук и мислите по изпълнение на задачата бяха изтласкали малко от центъра на мислите му любимото момиче. Толкова по-силно сега го обзеха някакви странни чувства. Тя го бе целунала! Онова, което той никога не би се осмелил да направи, бе го сторила тя. Тя го обичаше, сигурно го обичаше извънредно много, целувката бе доказателство. Бойчо не знаеше какво да прави от щастие. Невъзможно бе да каже дари думица за това на Спирос. Той, пък и всички други биха сметнали Футула за паднало момиче, за една от тия, дето ги има в големите градове.

А така му се искаше на младежа да се изприказва пред по-възрастния, да излее препълненото си сърце.

Бойчо дълго мисли какво ще стане по-нататък с него и Футула. И не откри никакъв друг изход, освен оня, за който така често, бе мечтал. Неговата чета ще марширува в Лизефон, победители, освободители, герои. Тогава всичко ще бъде хубаво, още повече, че сега вече притежава напълно сигурен залог за взаимната любов на Футула, целувката, чиято топлина и сила той още усещаше по устните си.

— Има още много време, Бойчо, ако искаш, ще ти разкажа една случка — каза Спирос.

На Бойчо съвсем не му беше скучно, но не искаше да наскърби другаря си. Затова той горещо се съгласи.

— В Атина — започна Спирос — имахме студентска съпротивителна група. Макар че университетът бе затворен, тя продължаваше да съществува. Много пъти се опитвахме да премахнем изолираността на тази група, да я направим по-масова. Намерението ни беше да свържем тези храбри и умни млади момчета с железничарите и пристанищните работници от Пирея. Там имахме голямо влияние, макар че вече никакъв кораб не плаваше под гръцко знаме.

Но студентите не искаха. Техните контрааргументи бяха наистина оскъдни, но ние не можехме да ги оборим. При нас всеки познава всекиго — казваха те, — а при чуждите никога няма да знаем с какви хора имаме работа. А ние виждахме опасността точно в това, че всички се познават. Те ни се подиграваха. Те били новото „сдружение на приятелите“ и знаели мълчаливо де се борят и мълчаливо да умират, както своите прадеди от прочутия таен съюз на Александър Ипсиланти преди 130 години. Ние се радвахме на героичния дух на тези млади хора, обаче не можехме да се освободим от мисълта, че известна надменност, някаква фалшива гордост, дължаща се на по-високото им образование, ги възпира да се свържат организационно с пристанищните работници.

Групата вършеше добра работа. Тя се бе съсредоточила особено на пристанището, с други думи, сред намиращите се там германски служби. При подбора на средствата не се превземаха. Момичетата, надвивайки себе си, ходеха в пристанищните вертепи, младежите понякога се унижаваха да оказват услуги на окупаторите, само и само да завържат различни връзки с фашистите. И успяваха. Едва ли минаваше ден, в който да не домъкнат нещо задигнато: оръжия, карти, книжа, части от униформи, хранителни припаси. Един бе станал ваксаджия и слуга в морската метеорологична станция и всяка вечер се връщаше с важни сведения. На друг се удаде да повреди един огромен влекач на оръдие. Две момичета бяха завързали връзки с двама флотски сержанти. Те пожертвуваха на целта си — да опожарят един торпеден катер — повече и от живата си.

Особено добри връзки съществуваха с големия продоволствен център Пирея. Там имаше много работа, а както е известно, германците работят на драго сърце само в родината си. В чужбина те са господарски народ, който оставя другите да работят за него. Разбраха, че могат да използуват добре пъргавите, умни студентчета. Те можеха не само да товарят, разтоварват, складират и местят сандъци, чували и бидони, но и да ги преброяват, теглят, бележат, сортират, разбираха нещо и от счетоводство и други подобни неща.

Така другарите достатъчно добре се опознаха с мястото и спечелиха известно доверие. Те грижливо подготвяха големия удар. Искаха да подпалят един склад с четири хиляди тона захар. За целта им бе нужен бензин.

Другарите, които миеха коли в парка за моторни превозни средства, се погрижиха за това. Послужиха си с ключовете. Едно от момичетата завърза любовни връзки с някакъв инспектор и достави отпечатъци върху сапун. Нужно бе още да се знае мястото на постовете. Бутилка узо бе достатъчна, за да се замае главата на пазача, някакъв впиянчен канцеларски дръвник, дотогава, докато прекопират плана.

Момичетата бяха разпределени по постовете, въпреки строгите германски разпоредби за караулите в решителния момент те щяха да съумеят поне за няколко минути да отклонят вниманието им.

С една дума, планът бе уточнен до най-малките подробности и дори ние, възрастните, бяхме въодушевени.

Часът наближаваше. Групата се събра, за да обсъди още веднъж всички задачи. Другарите с недоумение установиха, че двама от групата не са дошли. За да не настъпи паника, Каланидес, водачът на групата, млад историк, обясни, че двамата били натоварени от него със специално поръчение. Другите се задоволиха с това обяснение. Всъщност Каланидес не знаеше абсолютно нищо за единия от отсъствуващите, студента медик Пангалосис. Тъкмо той просто не бе дошъл. Втория, стопановеда Дуриотис, Каланидес бе срещнал преди няколко часа на улицата. Дуриотис бил много потиснат и плах. На напомнянето да бъде съвсем точен той отговорил уклончиво. Каланидес се разделил с него неспокоен и угрижен и сега се увери, че е имало защо.

Акцията започна. Отначало тя протече съгласно програмата. Внезапно обаче се появи съпротива. Никой не разбра откъде изведнъж се появи извънредно силна немска охрана. Преди още да пламнат складовете със захар, другарите трябваше да грабнат оръжието. Един падна, трима успяха да избягат, трима бяха заловени. Сред избягалите бе и Каланидес, въпреки че се изтегли последен.

Той застреля двама фашисти.

Положението на тримата заловени бе безнадеждно. Те не бяха убити незабавно, защото германското командуване се интересуваше от скритите подбуди на акцията и искаше да разнищи цялата организация.

Тримата другари удържаха клетвата си. Те мълчаха. Фашистите от всички страни знаят как да накарат някого да проговори.

Каланидес си отправяше горчиви упреци. Той се бе изплъзнал, а другарите му бяха паднали в ръцете на дяволите. Акцията сигурно е предадена. Никой друг, освен Пангалосис не можеше да бъде предателят, а може би и Дуриотис. По-добре да беше казал истината за двамата на другарите си!

Може би ако тримата заловени знаеха това, това щеше да им бъде от полза? Сигурно щеше да бъде така. В такова положение е винаги добре да знаеш какви сведения има врагът и откъде.

Каланидес искаше да поправи грешката си. С невероятни усилия му се удало да промъкне една тайна бележка във военния затвор. На нея той написал: „Хапиас П. — Трезас Д.“ Бележката трябваше да бъде предадена на състудента му, историка Талкидес. Тя попаднала обаче в ръцете на военния съдия. Той с основание предположил, че се касае до имена на съучастници, а по тава, че тримата заловени бяха в миналото студенти, заключил, че трябва да ги търси сред студентите, и преровил списъците на записаните в университета. В тях имало няколко дузини имена с, „П“ и „Д“, но на никого от тях малкото име не било Хипиас или Трезас. Не виждайки никакъв изход, офицерът отишъл при началника си, главния военен съветник. Той бил по-възрастен човек и известно време размишлявал. После взел от квартирата си едно издание на Херодот, любимо четиво на този образован човек. Скоро намерил търсеното. Хипиас, предателят, синът на някогашния тиранин на Атина Пеизистрат, който в 490 г. пр.н.е. повел персите към Маратон, където обаче те въпреки предателството били бити от атиняните начело с Милтиад, и Трезас, „човекът, който се отдръпнал“. С това съмнително звание народът на Спарта нарекъл Аристодемос, който напуснал тристате герои на Леонрад, покрили с телата си прохода на Термопилите пред огромната войска на персийския цар Ксеркс.

Сега вече умният военен съветник със сигурност знаел онова, което преди само подозирал: един предател и един, „който се е отдръпнал“. Такива хора могат да се използуват.

Всъщност Каланидес се бе заблудил. Нито Пангалосис, нито Дуриотис бяха предатели. Но и двамата бяха страхливци и затова в последната минута бяха останали настрана от опасното начинание. А на главния военен съветник с класическо образование му стигаха страхливци. Той нареди да арестуват всички студенти, чиито фамилни имена започват с „П“ и „Д“, и понеже познаваше добре хората, скоро му се удаде да открие двамата, които търсеше. Хващайки ги, той вече държеше нишките на заговора в ръцете си. Защото те не бяха комунисти.

Удариха ни много жестоко. Двадесет и четирима бяха осъдени на смърт. Сред тях и Каланидес.

Осем сполучиха да избягат. Но и те дълго време бяха загубени за нелегалната борба.

Спирос замълча за малко. После, отмервайки всяка дума, каза:

— Оттук могат да се извлекат две поуки: едната за сега, но тя ще важи и по-късно:

Не подценявай врага!

И една за по-късно, но тя важи отсега:

Класическото образование не може да направи от свинята човек.

27

Карл неохотно крачеше по пътя. Погледът му бе прикован в танцуващата задница на магарето Макси. Грациозната игра на глезените, главата и копитата на темпераментното клепоухо държеше мислите му в постоянно движение; Карл се боеше да ги съсредоточи в една точка. Ако го направеше, те биха означавали недвусмислено: всеки сантиметър почва, която ти бе спечелил при Франц, е отново загубена. Тънката нишка, която го свързваше с тебе, се скъса.

Когато ротата отново потегли, Франц демонстративно се бе отдръпнал от Карл. Той нарочно бе изостанал в една по-задна група и даже не се бе опитал да прикрие това с някаква случайност.

Изстрелът бе смразил кръвта на войниците. Не след дълго първоначалният стегнат строй пропадна, ротата едва-едва креташе на отделни групички по пътя. Всяка от тях сякаш представляваше по един малък настръхнал таралеж, който с недоверчиви очи опипва планините. Не бе просто смъртта, която потискаше хората, те бяха стояли срещу нея в много битки. Но то бе нещо съвсем различно, бе по-лесно, отколкото да си принуден да играеш ролята на треперещо пиленце, над което ястребът връхлита от синьото небе с унищожителните си нокти.

Волф Кюн бе плюл с тях във фиордите на Норвегия, бе видял заедно с тях да блести Елбрус, бе удрял с тях крак по паважа на големия парад пред „крепостта Белград“, бе пил с тях гръцко вино и тракийска мастика и пак с тях се връщаше към родината.

Сега той бе мъртъв, дълго тътнещият гръм от трите почетни салюта бе заглъхнал, остана само една каменна купчина, един мизерен дървен кръст, върху който вятърът тихо полюшваше неговата потна фуражка. На кръста вместо „Ефрейтор Волфганг Кюн“ би могло да стои всяко друго име от ротата. И ако Шулце, Леман, Шмид изпитваха известно облекчение, че там стоеше именно името Волфганг Кюн, а не Шулце, Леман или Шмид, това все пак не бе основание за успокоение или дори за радост. Естествено причина за нерадостните мисли на мъжете не бе само конкретният повод, но и общото положение, в което се намираха. Ура Хитлер, хайл Хитлер — човекът имаше успех, а който има успех, има и право. Сега успехът бе на другата страна, нима и правото, бе сменило мястото си? Наистина радиото и сладкодумният Куцак^[1] енергично опровергаваха това, но речите им бяха богати само на думи, а не с доказателства и съвсем неубедителни.

Не бе леко по това време. Никой не даваше отговор на немите въпроси. Така че за най-голяма мъдрост се смяташе да не задаваш въпроси и да си доволен от това, че собствената ти фуражка стои още на главата ти, вместо да се люлее на някой дървен кръст; и да чакаш следващото шише ракия, в чието бълбукане имаше може би много повече смисъл, отколкото в речите на всички вестникари и кречетала по радиото, взети заедно.

Само на един човек от ротата подобни размисли бяха чужди, на комуниста Карл Нойбауер. Гнетяха го други грижи. Тръгни по широкия свят и учи другите народи — пишеше още в библията. Всички спасителни идеи в историята бяха родени от нейните апостоли, бяха се прочули и загинали заедно с тях. Карл знаеше, че неговата идея е идея над идеите. Комунизмът няма да загине, той ще победи, без сам да измени на себе си като всички предшествуващи идеи. Това отличаваше учението на Маркс и Ленин от всички други, хиляди причини и хиляди доказателства съществуваха за това. Но също като тях му бяха необходими апостоли, пропагандатори, агитатори, за да учат народите. Карл не можеше да поучава цели народи, но трябваше да спечели Франц Чирвински. Да спечели Франц му се струваше свещено поръчение и много го потискаше мисълта, че е по отдалечен от него от всякога преди. Той смяташе, че Франц му е необходим и за да се освободи от партизанските книжа. Когато преди малко санитарят развързваше напоената с кръв кесия, която Кюн носеше на гърдите си, той веднага с уплаха си бе спомнил за тези книжа. Трябваше да се освободи от тях. Но не от страх, това би могло да се уреди бързо и лесно. Не, той трябваше да ги предаде като братско ръкостискане, и то колкото е възможно по-бързо, за да спести поне част от тяхната действителна стойност. „Без помощта на Франц това няма да може да стане“, си казваше той и не можеше да се освободи от тази мисъл.

Така, потънал в мисли, Карл съвсем и не забеляза как разстоянието между него и крачещите отпред става все по-голямо, докато най-после остана да се влачи по пътя сам като ариергард на магарето Макси.

Може би Карл изостана и от умора. Онова, което бе дреболия за старите бойци, бе трудно за него, новака. Освен това и обувката му убиваше. Причина за това бяха проклетите памучни чорапи. Те отиваха наистина с масленозеления си цвят на униформата, но на краката му не прилягаха. Изпрани веднъж, те ставаха двойно по-широки, отколкото като нови. В обувките те се надипляха на гънки и превръщаха ходенето в мъчение. На по-старите войници им бе по-добре. Те всички носеха гръцки вълнени чорапи и ги бяха препоръчали и на Карл. Но той не можа да се реши да обуе такава неща, те дращеха, като че ли бяха изплетени от бодлив тел. Той клатеше удивено глава, когато другарите му го убеждаваха, че гръцките жени носят фусти от такава материя „без нищо отдолу“.

Франц бе изпсувал и го бе нарекъл глезльо; когато паднел първият сняг, щял да си оближе и десетте пръста, та и краката дори, за такива чорапи, но не можа да убеди Карл. Сега отново си помисли за това. Може би все пак трябваше да отстъпи. Сегашното тътрене бе достатъчно неприятно. Въздишайки, той изтегляше масленозелените „черва“ все по-нагоре. Ако бе малко по-близо до другите, щеше да си събуе обувките, за да оправи гънките под стъпалата.

28

Бойчо пръв забеляза приближаващата войскова част. Той бе надарен с чувствителните сетивни органи на хората от планинските гори, на които не отбягва и най-малката промяна във вечния шепот на природата. Когато на градския човек му се струва, че цари спокойствие, те чуват арфата на вятъра, дърветата шушнат, тревата шумоли, животните стъпват леко, чува се как земята диша. Те умеят да различават ликуващата песен на птиците от предупредителния им крясък, а начинът, по който размахват криле във въздуха, им говори за това, какво става долу на земята. Така птиците първи издадоха на нетърпеливо ослушващия се на юг момък за приближаването на фашистите.

Скоро се чу и шум на маршови стъпки, гласове и дрънкане на оръжие.

„Става опасно“ — помисли Спирос, но спокойно прошепна:

— Вятърът духа добре, той носи над полето ситен прах. Никой няма да има желание да му духа в лицето, само за да оглежда нашия храсталак.

Бойчо почувствува, че Спирос иска да му вдъхне кураж. Макар че не се страхуваше, той просто чуваше как силно бие сърцето му. Те се притиснаха плътно към земята. Бяха подсилили своята сиво-зеленикава защитна стена с клони от другите храсти и бяха натрупали и няколко камъка отпред, така че да не бият на очи. Трябваше да си отварят зорко очите, защото процепите, през които гледаха, бяха много тесни, а търсеният човек може би носеше жълтата чанта от другата страна на тялото си.

Така лежаха те един до друг. Лактите им се допираха, готови да си направят знак с по-силен или по-слаб натиск. Като спокоен поток течеше увереността в другарството на живот и смърт по този свързващ ги шев.

От завоя на пътя се показаха първите немци. Още сто крачки и щяха да минат край тях. Челната колона не даваше вид, че проявява голяма бдителност. Никой не носеше оръжието на бедрото си или дори с двете си ръце почти готово за стрелба. Повечето носеха пушките окачени, някои пряко през гърдите, като с ръка ги придържаха. Така вървяха те по двама, по трима или поединично, пушеха, бъбреха или унесено гледаха пред себе си. Двамата наблюдатели установиха с голямо облекчение, че на частта не бе заповядано да вземе някакви особени предохранителни мерки.

Първите приближиха. Лицата им бяха напрашени от пътя. Те изглеждаха, ако не много преуморени, то все пак отпуснати. Повечето се задоволяваха да хвърлят по един поглед върху следващите десет-петнайсет метра. Някои поглеждаха на север към Южните Родопи, макар че за тези мъже гледката на високите две хиляди метра върхове не бе необичайна. Всички очакваха близката почивка, денят не бе бил подходящ за това, а желаната нощ бе още твърде далеч.

Спирос и Бойчо добре познаваха отличителните знаци на чиновете във фашистката армия. И Ефкари умее да ги различава — помисли Бойчо, който знаеше, че в партизанския щаб бяха посрещнали критично съобщението на жената, че ротата се води само от един офицер. Сега излизаше, че сведенията на Ефкари са точни, по раменете не се виждаше никакво сребро. Първото отделение мина, в средата крачеха един фелдфебел и двама подофицери. Никой не носеше през рамо жълта чанта. След тях сякаш нямаше никой, после следващите свърнаха иззад завоя.

Двамата бойци се осмелиха да обърнат глави един към друг. Те се усмихнаха. Дотук всичко бе вървяло добре, и по-нататък щеше да бъде така. Жълтата чанта ще се намери. Защо пък оня, който я носи, трябва да бъде непременно между първите двайсет-трийсет войници?

Край двамата започна да се точи втората колона, придружена от магарета, някои от които бяха много несръчно натоварени, други напротив — грижливо и с умение.

Аха, един офицер, поручик! Той носеше една кафява чанта. Бойчо побутна с лакът Спирос. Той отвърна с две къси докосвания. „Не — искаше да каже, — тая е много по-тъмна от чантата на капитан Темос Герекос, която ние търсим.“ Бойчо разбра. „Надменен вид има“ — помисли Бойчо, оглеждайки офицера. — Добре щеше да бъде да можеше да му тегли един куршум!

На Спирос, обратно, лицето на Дюрщайн му се стори гладко, нищо неизразяващо. Той познаваше такива лица. Липсваше им сила, бледност, студенина, безцветни очи без дълбочина, липсата на идеи налагаха отпечатъка на един малоценен стандартен тип. Високомерната офицерска паплач на крал Георги II с нищо не бе по-добра, но все пак не така студенокръвна като тези германски офицери. Дюрщайн крачеше без автомат. Ординарецът му прилежно го носеше отзад. Спирос и Бойчо с облекчение забелязаха това, изглежда, частта се чувствуваше много сигурна. Та нали и планините се бяха отдръпнали на повече от един изстрел.

Дюрщайн се спря и извади табакерата си. Ординарецът чевръсто дотърча да даде огън на господин ротния командир. Спирос и Бойчо затаиха дъх, човекът бе на не повече от пет метра от тях. Но вятърът принуди офицерът и слугата му да обърнат гърба си към разузнавачите. Войниците минаваха край двамата, повечето не им обръщаха никакво внимание.

Дюрщайн тръгна. Той наближи края на главната група и се помъчи да стигне отново до средата. В средата е винаги най-сигурно.

Сега плътната група се разпадна. Мъжете се движеха по двама, по трима, на разстояние от десет и повече метра едни от други. Сред тях се тътреше тук-там по някое магаре.

Спирос наблюдаваше завоя на пътя. Там вече от тридесет секунди не се бе появил никой.

Това ли бяха всичките? Ами човекът с жълтата чанта? Той погледна Бойчо. Оня кимна с глава. „Не се бой — значеше това, — ще дойдат още няколко.“ Той знаеше, нали два пъти бе ходил в Лизефон по време на германската окупация.

Наистина там отново се появиха петнадесет-двадесет войници. След тях вече не можеше да има мнозина. Сред тях сигурно беше и човекът с жълтата чанта. Може би мъките и опасностите все пак не са отишли напразно.

Той не беше и тук. Трима, четирима подофицери, бъбрещи високо, дузина навъсени или равнодушно кретащи с тях войници — и край! Дълбоко разочарование обхвана другарите. Какво щеше да стане със задачата им?

— Нищо — прошепна Спирос сломен.

Бойчо поклати замислено глава.

— Да не сме го пропуснали? — попита Спирос.

Бойчо отвърна отрицателно. Сред кръгло стоте фашисти, минали край тях, никой не носеше жълта чанта.

— Дълго таих мисълта да не те вземам тук със себе си — каза Спирос. — Достатъчно лошо би било да хванат дори само единия от нас. Пък и ако седеше с пушката си отзад в края на гората, ти би могъл отчасти да охраняваш тила ми. Но сега съм доволен, че си тук с мене. Мисълта, че може да съм пропуснал жълтата чанта, много би ме тормозила.

Бойчо се изчерви.

— Защо пък ти? — попита той ядосан. — Ако трябва да е само един, тогава аз. Аз съм по-млад.

Спирос се усмихна.

— Ако някога ти се случи да носиш по-голямата отговорност и да бъдеш командир, тогава ще действуваш сам. Дотогава ще правиш, каквото ти кажат, момчето ми.

Бойчо искаше да отвърне, но в този миг Спирос енергично го смушка. Иззад завоя ситнеше някакво магаренце и непосредствено след него вървеше един войник. „Човекът с жълтата чанта“ — мина през главите на двамата наблюдатели.

Оня бавно се приближаваше. Скоро можаха да разпознаят подробности от облеклото му. През гърдите му не се виждаше никакъв жълт ремък.

Магарето ситнеше невъзмутимо, островърхите му уши стърчаха наперено, но човекът зад него накуцваше.

Неравната двойка идваше все по-близо и по-близо. Вече можеха да различат и товара на магарето — нямаше никаква жълта чанта. Сега магарето беше точно на височината на наблюдателния пост. Там то спря и протегна косо задния си крак. Със силна струя пусна вода. Мъжът зад него се засмя. Той каза нещо на животното. Не прозвуча сърдито. После той пристъпи към насипа и за миг изчезна от погледите на разузнавачите. Но веднага след това те отново видяха десния му крак, ръцете и главата. Човекът изу и после пак обу едната си обувка.

Бойчо трепереше от възбуда. Поне в едно нещо трябваше да успеят. С един камък можеха да убият фашиста, да му вземат пушката и да избягат оттук. Ако ударът улучи целта си, кучето няма дори да извика. Другите бяха отминали вече на сто метра.

И Спирос почувствува неповторимата възможност. Но се поколеба. Можеше да дойдат още фашисти. Защо пък точно този да е последният? Човекът с жълтата чанта още го нямаше. За него се отнасяше тяхното поръчение?

Безкрайно предпазливо Бойчо се приготви да скочи. Пръстите му опипваха за някой подходящ камък. Раменете му се бяха извили като на хищна котка пред скок. Спирос тъкмо искаше да му даде да разбере, че не е съгласен, когато при едно свое движение Бойчо бутна буца пръст и тя шумно се изтърколи надолу.

Карл скочи светкавично и грабна пушката за стрелба.

— Кой там — горе ръцете! — изрева той. Очите му пронизваха храсталака. Той видя някакви неясни силуети зад него. — Горе ръцете! — извика той повторно, за да заглуши страха си.

Зад храста нещо се раздвижи, силуетите израснаха и се превърнаха в мъже, които се изправиха бавно с вдигнати ръце.

„Партизани — помисли Карл. — За бога, какво правят те тук? Трябва да се махнат! Ако другите ги пипнат, ще ги избият.“

Той им изкрещя с хрипкав глас. Те не помръднаха от мястото си. Той изсъска още по-остро, по-заплашително и настоятелно:

— Бягайте, глупци такива, бързо, бързо! Хайде!

Спирос разбра това „хайде“. Германците винаги го казваха, когато подгонваха хора пред себе си. Той въздъхна, кимна заповеднически с глава на Бойчо и примирено заслиза по склона. Хранеше слаба надежда, че може би долу с юмруци ще могат да се справят с фашиста.

Карл се вцепени. Тия глупци правеха точно обратното. Те не му се доверяваха, не искаха да обърнат гръб към него. Сети се за книжата. Как да постъпи, та хем да ги държи на разстояние, хем да им покаже книжата или дори да им ги даде? Колко време имаше още? Франц с още поне трима-четирима души сигурно беше зад него. Ами ако избяга заедно с партизаните? Тогава ще изпратят Ана в Равенсбрук, а Йохен в някой националсоциалистически приют. А ако избяга въпреки всичко?

С голяма врява към тях се втурнаха четирима бойци начело с Франц.

— Партизани! — викаха те. — Убий ги!

Карл сне пушката. Обхвана го дълбоко отчаяние. Всичко бе свършено. Спирос и Бойчо гледаха с разширени от страх очи приближаващата угроза. Тази проклета фашистка свиня ги бе държала в шах, докато пристигнат достатъчно убийци. Не искаше да изхаби дори един куршум за тях.

Първият от нападателите се спъна и се просна. Спирос го видя да пада, една жълта чанта се преметна във въздуха. Сякаш нож прободе Спирос в сърцето. Изпълнена бе първата част от тяхната задача да намерят човека с жълтата чанта, но бе настъпил и краят на живота им.

Другарят сигурно се преструва, че напада. Няма да загинат от неговата ръка. Благодаря, другарю!

Първите бяха вече близо, заплашително размахващи приклади.

— Стой! — извика Карл с най-острия подофицерски тон. На първо време това подействува.

— Какво стой? Как така? — попитаха почти едновременно двамата кандидат-подофицери Хениг и Зауер. Зауер бе голям тъпак, а Хениг — фашистки доносчик. „По-лоши типове от тези няма в бандата“ — помисли Карл; поне глупостта на Зауер да бе полезна за нещо. Третият в групата, ефрейтор Бойхлер, бе съвсем непознат на Карл. Оставаше Франц, който също бе приближил, псувайки.

Карл се съвзе. Сега трябваше да запази нервите си. Нужно бе само едно: да печели време!

— Какво значи тук „как така“? — попита той с подчертано безразличие, обърнат към двамата наемници. — Това са мои пленници или може би вие сте ги открили?

Зауер глуповато се опули. Той заекваше, иначе отдавна щеше да е станал подофицер. Искаше да каже нещо, но Карл остро го прекъсна.

— Който ги е хванал, получава и похвалата, ясно?

Хениг разбра веднага. Честолюбив, той надушваше веднага похвали, ордени, повишения.

— И ние участвувахме в залавянето на свините — изграка той.

— Хайде, хайде — обади се изотзад басът на Франц. Франц напрегнато очакваше какво ще предприеме този Нойбауер при създаденото положение. Този път не ставаше дума за някаква коза.

— Добре де — каза Хениг ядосано, — да ги убием, а Чирвински като най-старши, кандидат-подофицер, ще донесе редник… Как се казваш?

— Нойбауер — каза Франц.

— Редник Нойбауер залови двама партизани — ликвидирани от щурмовата група на Чирвински на самото място.

Зауер усърдно закима с глава.

— То-чно та-ка — успя да каже той.

Ефрейтор Бойхлер не каза нито дума, но защрака предпазителя на пушката си.

— Ами ако не са партизани? — изплъзна се от устата на Карл. Той веднага прехапа устни. С такива глупави забележки само щеше да засили вината на четиримата, да ги обедини. Не, не биваше така. В никакъв случай не трябваше да буди съмнение, че взема страната на двамата партизани. Той се засмя, сякаш бе казал някакъв виц. Разбира се, подиграваха се те, тава са пияници, които си въобразяват, че зад храста е входът към следващата кръчма. — Шегата настрана, другари — каза натъртено Карл, — няма съмнение какви са тия двамата — разузнавачи!

— Тогава… напред! — изсъска Зауер.

— Точно това не — намеси се Карл. — Ти си иначе толкова хитър, Зауер, нима не схващаш? Разузнавачите трябва да се разпитат, да се изстискат като лимон. Как смяташ, кой знае колко неща знаят! Позиции, численост, въоръжение!

Зауер кимна. Като на всички глупаци стана му приятно, че го нарекоха хитър, такова признание рядко получаваше. Той бе готов да го заслужи.

Хенинг не беше доволен.

— Разпити — глупости, те застреляха Волф Кюн, пада им се да ги убием.

Зауер започна да се колебае. И това бе вярно. За Волф въобще не бе помислил.

— Вече ти казах, Хениг, това са мои пленници, аз решавам какво ще стане с тях — каза Карл твърдо. — Хайде, долу, хаймани! — обърна се той сърдито към двамата бойци.

— Да не би да искаш ти да ги разпиташ? — опита се да му се противопостави още веднъж Хениг.

— За това си има хора в щаба, ние все още сме войска, мили мой — отвърна Карл.

Франц се стъписа. Що за особен човек бе този Нойбауер. Той сигурно не си въобразява, че трима кандидат-подофицери и един ефрейтор ще гледат как пуска да избягат двамата партизани. Нойбауер не бе толкова глупав. Но какъв беше тогава? Алчен за железния кръст? Като че ли не можеше да бъде другояче. Едно бе ясно, ако те петимата убиеха тук двамата, тогава просто двама партизани щяха да бъдат унищожени и нямаше какво да приказват големи приказки. Но пленниците бе заловил Нойбауер, редник Нойбауер и никой друг. Едва от пет седмици войник, и вече хваща двама пленници, кадърен, кадърен е човекът — при положение, разбира се, че при разпита установят нещо. Такива сметки ли си правеше Нойбауер? Тогава значи на партизаните не им провървя, като му паднаха в ръцете. Ако беше Хениг, досега всичко да беше уредено. Разбира се, при тайната военна полиция се умира по-бавно, но затова пък по-неприятно. Нойбауер, естествено, знае това. И въпреки това осъжда двамата на подобна смърт?

А случката с козата? А смешните тиради? На Франц му хрумна една лоша мисъл. Може би всичко е лъжа: досега е бил граждански мобилизиран. Мъже на неговата възраст вече от години са на фронта. А тоя защо не е бил! Може би са икономисали някои господа и сега ги слагат, за да донасят за настроението във войската и да хванат неблагонадеждните? На това се дължи може би предпочитанието на Нойбауер към разпитите. По стар навик, така да се каже. Всичко е възможно.

Възможно е, разбира се, и друго — продължаваше да размишлява Франц. — Нойбауер не обича малките мръсотии, например мръсотията с козата, но използува случая при по-едра работа. Значи, може би все пак ламти за железния кръст? Пък и не върви някак, винаги с празен илик. Който вече сам си е окачил един блестящ орден, може да го разбере, а на кандидат-подофицер Чирвински такъв не му липсваше.

Както и да е: ако е вярно първото, не беше разумно да се намесва, ако пък е второто, Франц Чирвински бе последният, който би изпортил късмета на един свой другар. Франц знаеше, че тук решението зависи от него.

— Е хайде, да вървим — каза той.

 

 

Карл бе близо до отчаянието. Цялата енергия, с която бе обуздал Хениг и тайфата, се сгромоляса като къщичка от карти. Ето, той вървеше, пред него двамата мъже, а зад него четирима със снети предпазители. Той бе техен пленник, така както тия двамата отпред бяха негови. Що за утеха бе това, че поне в момента е могъл да запази двамата от най-лошото? Той сам ги бе докарал до това положение. Безсмислено е да мисли, че четиримата бойци също биха могли да открият двамата партизани. Те биха могли, а той ги беше открил. Това бе неотменно и непростимо. Естествено, когато вече бе станало, той трябваше да действува така, както бе действувал. Докато двамината бяха още живи, все още имаше някаква надежда за тях. Да се печели време това бе най-важното. Карл напразно си блъскаше главата как да използува това време. Поручик Дюрщайн той няма да може да баламоса с разпита! А именно към Дюрщайн вървяха и пленниците, и стражите им, това не можеше да се промени. Ужасна, неумолима поредица от объркани случайности.

Ами ако Дюрщайн наистина се остави да бъде подведен? Ротата нямаше преводач. Освен това хлапакът наистина страшно много се боеше от тайната военна полиция, която не се оставяше да й се месят в работата.

Карл се вгледа по-отблизо в двамата пред себе си. Не беше ли единият твърде млад, а другият твърде вече стар, за да устоят на онова, което ги застрашаваше в лапите на бруталните палачи? Карл бе натрупал опит в мазетата на Гестапо; за да издържи човек там, изискваха се върховни усилия. И все пак мнозина, да, повечето бяха издържали. И то беше по време, когато един дявол постоянно седеше до ухото им и шепнеше: „Откажи се, няма смисъл, погледни германците, всички тичат подир Хитлер, само ти искаш да загинеш, за кого!“

В това отношение положението на двамата партизани бе по-благоприятно. Те знаеха, че битката е вече решена, дори да изтръгнеха и кожата от тялото им, престъпниците бяха вече загубили. Да знаеш такова нещо означаваше наполовина да издържиш.

Да, двамата щяха да издържат, нямаше да кажат нищо, нищо да издадат, което би навредило на тяхната задача. Но щяха да загинат, все пак трябваше мизерно да загинат. И в омразата си срещу своите убийци те щяха, те сигурно щяха да включат оня, който ги бе предал на тези убийци: Карл Нойбауер, човекът, който окончателно бе проиграл името комунист!

Да имаше автомат! С автомат можеше все още да измени нещата. Ще стреля в кръг наоколо и тогава четиримата надзиратели на пленниците зад него биха били свършени.

При мисълта да убие Зауер и Хениг Карл за кратко изпита задоволство. Той мразеше тия жалки същества. Но Бойхлер? Ами Франц?

„Какви глупости ми идват наум?“ — каза си гневно Карл. Той нямаше никакъв автомат. Едного можеше да свали, може би Хениг. Тогава останалите трима щяха да дръпнат спусъците и да улучат три пъти Карл. Още три изстрела, и двамината отпред също биха били свършени.

Такова е положението, Карл Нойбауер, а не друго.

Ботушите тропаха по настилката на пътя. Стъпка по стъпка, метър по метър приближаваха до катастрофата.

Ти окончателно проигра името комунист, Карл Нойбауер.

Ах, колко по-добре щеше да бъде, ако имаше някъде един такъв добър стрелец като оня, който бе застрелял ефрейтор Кюн. Пушката му би могла да оправи положението на редник Нойбауер. Наистина това би бил краят, но този край щеше да означава освобождение от ужасната принуда, която тегнеше над редник Нойбауер, докато вървеше по шосето.

В тези минути Карл горещо желаеше един такъв стрелец и един такъв изстрел в гърдите. Ако паднеше, щеше да настъпи за секунди някакво объркване, което двамата партизани можеха да използуват, за да избягат. Дори само единият да избяга, пак щеше да е печалба.

Не е хубаво сам да желаеш смъртта; в родината те чакат с обич и копнеж близки хора, в родината те чакат хиляди задачи, които трябва да бъдат разрешени, когато народите окончателно разгромят германския фашизъм.

Не след дълго животът ще стане хубав, не удобен, не даже лек, но хубав, Карл Нойбауер. И все пак сега, точно в този час, смъртта би била добре дошла. Но тя е далеч. Далеч, далеч назад останаха планините и горите, в които тя дебнеше. Дори и най-умелият стрелец не би могъл да я изпрати дотук.

Тук е животът, проклетият, ужасен, подъл живот; той безмилостно убива човешкото в човека.

29

Футула капна от умора. Местността ставаше все по-непозната. Никога преди не бе се отдалечавала толкова от къщи. В кърпата й отдавна вече нямаше нито трохичка хляб.

Въпреки това тя не се съмняваше, че върви по верния път. Тук и никъде другаде са вървели Бойчо и другарят му. Бойчо е мислил и действувал така, както тя мислеше и действуваше; сърцата на влюбените бият винаги в един и същ такт.

Понякога от пътеката, която едва отгатваше, се откриваше поглед към шосето. То лъкатушеше упорито през планинския свят дълбоко долу. Човекът бе поставил тази каменна лента на пейзажа. Накит, по-ценен от най-скъпото блестящо колие върху безупречната шия на някоя високопоставена дама. По-ценен, защото тази лента не налагаше разстояния, а приближаваше, свързваше хората. През планини и долини, през реки и дерета водеха пътищата и не спираха в стремежа си нито пред граници, нито пред народи: елате всички, елате един към друг, ние служим на вашето свързване. Войната и това разруши. Вместо мостове на братството пътищата бяха станали писти на смъртта. Докъдето стигаше паважът им, дотам беше Гърция на врага, а там, където не водеха вече техните завои, там дишаше истинската Елада, тая на народа и неговата надежда за свобода.

Вие бяхте господари на гръцките пътища, фашистки варвари; от смелия полет на техните линии вие поискахте да сътворите окови за страната, но гръцките сърца се подиграха с вас, сините планини на страната останаха свободни. Вижте, от техните висини пътищата изглеждат само като тънки ивици, и вие имате власт само над тази, най-малката, по нея пълзят вашите човешки змии, дрънкат веригите на вашите танкове, хвърчат вашите бронирани коли. Нашите пътища няма още дълго да понасят търпеливо враговете на Гърция. Скоро там долу отново ще вървят мирно свободни гръцки хора, ще си спомнят позора на годините, когато в собствената им страна тях едва ги търпяха, и ще бдят това никога вече да не стане!

О, Футула чувствуваше уморени само краката си, страстното й сърце си беше все така бодро.

Ниско долу тя видя да върви някакъв човек. Той пъплеше по пътя подобно на малък бръмбар. Сигурно беше някой местен жител, никой фашист не би вървял така сам-самичък. Пък и германците не носеха бели фуражки. А може би това, което блестеше нагоре така сребристо, изобщо не беше фуражка!

Футула все вървеше и вървеше. Но бавно в повишеното й настроение се прокрадна тревогата за настъпващата нощ. Беше късно следобед. Скоро планините ще се озарят от залязващото слънце. Тогава на деня ще са нужни само няколко минути, за да се превърне в нощ. Тъмнината ще направи всяко търсене безполезно и ще изостави младото момиче беззащитно на суровия студ.

Пътеката видимо се заспуща, гората, която спираше вятъра, осезаемо се разреди, скоро през дърветата просветля. Внимавай, Футула, гората е защитната мантия на партизанина!

В края на гората имаше гъст пояс нискостеблени дървета. Футула реши да си почине зад един гъсталак и още веднъж да обмисли положението.

Тя седна. Сега всичко бе по-забъркано. Пред нея лежеше късче свободно поле и голото, изложено на добра видимост шосе. При нормални обстоятелства на това място Бойчо и другарят му биха се отклонили от него, но те следваха германците. А пък тези не се деляха от пътя, така че и двамата не можеха да напуснат техните следи. Следователно на Футула не оставаше нищо друго, освен да продължи преследването по пътя, колкото и неприятна да й бе тази мисъл.

Футула изпитателно огледа гъсталака, за да проучи шосето, над което сякаш виснеше опасност. И тогава — сърцето й просто спря да бие — тя видя скрити в храсталака две пушки.

Не можеше да има съмнение, това можеше да бъде само оръжието на Бойчо и Спирос. Двамата бяха съвсем наблизо, защото никой партизанин не изпуска за дълго оръжието от ръцете си.

Футула скочи и затича по широко извитата дъга на крайпътната гора. Не се виждаше нищо. Напротив, пътят се изплъзваше все повече и повече от погледа й.

Футула изтича обратно. За бога, дано мъжете междувременно не са дошли и отново да са изчезнали с пушките си!

Не, пушките си стояха още там, установи момичето. Какво да прави сега?

Може би най-добре щеше да бъде да чака. Мъжете положително ще се върнат на това място. Но да чака, означаваше да остави двамата да търсят, без да знаят, онова, за което Футула бе извървяла този дълъг път. Не, тя ще продължи да ги търси.

Добре би било да вземе със себе си едната пушка. Това би могло да бъде много опасно, но при известни обстоятелства би представлявало и една закрила. Ако противно на първоначалното си намерение мъжете се бяха отдалечили повече, може би щеше да им бъде приятно, ако им занесе поне едната пушка.

След известно колебание Футула се реши. Сега трябваше да направи така, че приятелите й да не се изплашат, ако се върнат преждевременно и намерят само едното оръжие. И този път Футула намери изход. Тя завърза кърпата си за глава на другата пушка. Така Бойчо щеше да знае: неговата Футула е била тук и рано или късно ще се върне. Разбира се, едва тогава, когато изпълни задачата си. С празни ръце Бойчо няма да се върне при своите; дори и ако знае, че неговата Футула го чака наблизо. Партизанинът е първо партизанин, после влюбен, на първо място стои задачата, после любовта. Другояче Футула не може да си представи никой мъж и тя знае, че другояче Бойчо не може да обича. И неговото момиче трябва да бъде партизанин, не бива само да очаква любимия си. Тя трябва да изпълни задачата, която сама си е поставила. Така чудно свързано е всичко: неговата и нейната работа, и тяхната любов.

30

Дюрщайн стоеше с ръце на кръста и се поклащаше нагоре-надолу. Той се засмя с леденостуден циничен смях и каза:

— Я виж ти, господин войникът благоволил да залови двама пленника. Цяла зоологическа градина стана тук, а?

Карл стоеше като истукан, Франц и останалата свита бяха зад гърба му, двамата партизани встрани от него. Той мълчеше. Чувствуваше, че цялата му кръв се е качила в главата.

— А вие — обърна се поручикът грубо към кандидат-подофицера — да не сте ангажирани от някое панаирджийско стрелбище? Пет пушки и двамата са още живи? Проклета свинщина!

Франц се почувствува засегнат, изправи малко отпуснатата си стойка и каза:

— Разрешете, господин поручик, редник Нойбауер залови двамата бандити съвсем сам. Нямахме право да омаловажаваме заслугата му.

— Аз бях за незабавно ликвидиране, господин поручик — избълва необмислено Хениг.

— И аз, господин поручик — заекна Зауер.

Внезапно цялата жлъч на Дюрщайн се насочи върху двамата подлизурковци.

— И тогава ви напусна куражът, а? Кукумявки такива!

Лицето на Зауер не би могло да стане по-глупаво, отколкото и без това беше.

— Аха, разбирам — подхвана поручикът, — хитрият кандидат-подофицер Зауер разчита на признание от страна на господин, райхсминистъра на въоръжението и мунициите за това, че е спестил два куршума.

После веднага изкрещя силно на Карл:

— Да беше си послужил с приклада, човече — малко мозък можеше после да изтриеш! Ясно!

— Но, господин поручик, тогава те нямаше да кажат нищо — отвърна Карл. Собственият му глас прозвуча чуждо и недействително.

За секунда Дюрщайн бе поразен. Той се обърна към ротния фелдфебел.

— Чухте ли, фел? Господин редникът ни повишава в дружинен ранг със собствен контрашпионаж. За улеснение той дори играе тази изключително важна роля сам. Щура работа! Човече, да не си се побъркал? — обърна се той отново към Карл с ехидна усмивка.

Карл събра всички свои сили. Сега всяка дума бе изключително важна. Онова, което кажеше, трябваше да подействува дори ако се задави от погнуса, когато го изговаря.

— Германският войник винаги трябва да има пред очи интересите на райха, господин поручик. Какво са два трупа срещу двама души, от които висшето командуване би могло да изтръгне нещо, заслужаващо внимание. Хора от тоя сорт рядко падат живи в ръцете. Глупаво би било да не се изстискат. По-късно винаги можем да се погрижим да не умрат от старческа немощ.

Карл изтръгна тези думи с най-голямо напрежение на волята си. Той трябваше да заблуди бруталния хитър нацист, това бе последната надежда за двамата партизани.

Ако му се удадеше още в зародиш да задуши всички съмнения относно подбудите на действията си, да направи впечатление на послушен Хитлеров слуга, щяха може би да го зачислят дори в командата, която ще бъде натоварена да закара неговите пленници до следващия по ранг щаб. Така щеше да спечели два-три дена. И добави още по-решително:

— Ако от това излезе нещо, може би похвала ще получи и ротата на Дюрщайн.

Поручикът се поклащаше напред-назад. Той погледна фелдфебела и му даде знак с глава да се дръпне за малко настрана с него.

За ротния фелдфебел случаят бе напълно ясен. Различните инструкции не оставяха никакво съмнение: да не се вземат пленници. Наистина за този участък нямаше пряка заповед с подобно съдържание, но съществуваше съответна практика. И ако тя не бе голяма, това се дължеше само на злата воля на партизаните, които рядко се оставяха да ги залавят. Както и да е, на ротата на Дюрщайн още не се беше падал такъв улов, а доколкото фелът имаше сведения, също и на дружината.

Разбира се, неведнъж бяха разстрелвали хора като партизани, но то ставаше по-скоро заради статистическите донесения, отколкото, защото бяха убедени, че се е касаело действително до партизани.

Тия двамата, които бе довлякъл този жив дявол Нойбауер, бяха положително истински партизани. И естествено отдавна трябваше да са мъртви. Но защо трябваше той, фелът, да го казва на този тиквеник поручика. На майор фон Тратен положително ще му дойде до гуша от този твърд камък^[2] — за три дни да му отправи два така ужасно тъпи въпроса. На фела нищо не можеше да му се случи, отговорността носеше сам ротният командир.

И той започна да говори за похвалната постъпка на редник Нойбауер не съвсем по войнишки подробно. Той бил храбър и разсъдлив войник, точно както господин поручикът вече правилно бил констатирал: четири седмици в ротата и вече бил станал друг човек.

Такива приказки Дюрщайн слушаше с удоволствие. А че фелът не ласкаеше, този Нойбауер очевидно го доказа.

Сега трябваше да се разсъждава логично. Ако Нойбауер е постъпил правилно, тогава и подбудите му са такива, защото постъпката произхожда от подбудите. Тия говедари Хениг и Зауер биха направили бандитите незабавно на пестил. Доклад за това изобщо не би бил представен от адютанта на командира на дружината, шефът не може да се занимава с врели-некипели. А онова, за което ще запитат, никой адютант не би се осмелил сам да реши. Господин майор фон Тратен ще трябва лично да обърне внимание на поручик Дюрщайн.

— Не ми разказвайте за неща, за които изобщо не съм ви питал. Смятате ли, че аз не знам какво трябва да правя? Накарайте хората да се отдръпнат. Нойбауер отговаря за негодниците — нареди ротният командир на фелдфебела.

После отиде да провери дали радистът е окопал станцията си и дали е влязъл във връзка с дружината.

Фелът вътрешно злорадствуваше. Топът, с който предаде заповедта на Карл, вдъхна у последния надежда.

Двамата усърдни кандидат-подофицери Зауер и Хениг се почесваха по главата, когато се отдръпнаха настрана. Брей, гледай го ти новия! За тоя трябва да се държи сметка. Бойхлер се държеше така, сякаш това не го засяга. Само Франц беше доволен. Карл Нойбауер излезе прав, защо трябваше Франц да се ядосва? Освен това — как само бе говорил новият с Дюрщайн, какво ли не му каза. Или още е полуцивилен, или дявол знае какво!

Но трябваше да ликвидира кавгата. Кавга между другари е глупаво нещо. И той каза като че ли нищо не е било:

— Потърси си място, Карл, аз ще ти донеса дажбата.

Карл го изгледа накриво и отвърна:

— Ами двамата пленници! От глад ли да умрат? Кашаварът трябва да извади половин хляб, разбираш ли.

Франц смръщи чело. Но тръгна веднага, без да продума дума.

По даден от германеца знак Спирос и Бойчо седнаха на рядката изгоряла трева. Те видяха как фашистът също се настани, като очите му внимателно следяха офицера.

Почти всички войници около тях бяха заети с монтирането на палатките. Пушките им бяха наредени на пирамиди. Повечето магарета също бяха вече разседлани и разкрачваха предните си крака край тясно поточе, за да лочат вода. Животните, които още не бяха разтоварени, сигурно принадлежаха на ония, които първи бяха на пост.

Спирос веднага започна да се оглежда, за да запомни местата на постовете, преди да е настъпила нощта.

Старият борец се безпокоеше за Бойчо. Младежът бе много сломен. По време на половинчасовия ход пред немските пушки той не бе казал почти нищо, а на шепота на Спирос постоянно отговаряше, че той бил виновен за всичко. Същото каза и сега, като дълбоко въздъхна.

— Не искам повече да слушам това, Бойчо — прошепна Спирос през зъби, — можем да поспорим, когато бъдем отново на свобода.

— Мъртвите не спорят — отвърна Бойчо потиснат.

Спирос не обичаше да се самозалъгва. Положението им беше безнадеждно. Че още бяха живи, не означаваше нищо. Напротив, може би бяха имали особено лошия късмет да паднат в ръцете точно на този фашист. Другите бяха глупаци, но този беше опасен. Очевидно доверен човек на офицера и положително бяха изкалъпили заедно някакъв подъл план. Спирос бе изпитал ужасите на затвора Аверов на собствен гръб, в ноктите на гестапо в никакъв случай няма да е по-леко. Но какво пък, на Спирос Монастериотис могат да счупят костите, но волята никога. Но Бойчо? Такива млади хора може би физически са по-силни, но фашистите могат да изравнят тази разлика. Сто удара повече и даже и най-силният ще стане стенеща купчина месо. Кой бе по-горд, по-пламенен — това бе важното. Инквизициите мъчат еднакво опитния революционер, както и неопитния. Но те горят само неговото тяло. Мъката от мнимото оскърбление често разяжда младите; болката от тяхната плачевна беззащитност често ги лишава от вътрешната съпротивителна сила. Опитният революционер никога не е сам. Той остава свързан с другарите през стени и окови. Дотогава, докато знае, че навън е останал един-единствен. Той знае: революцията е жива и към нея ежечасно се присъединяват нови борци. Смъртоносната самота, в която стои срещу безмилостния враг, потиска младия другар по-тежко. Сърцето му още не е извършило половината милиард обороти, които са необходими, за да знае колко много са онези, които стоят на негова страна. По-лесно е да паднеш във вихъра на бурята сред братя, отколкото да угаснеш сам в някой зимник. Но класата с наведена глава хвърля върху всекиго савана на мълчанието, за нея всички са безсмъртни жертви. Бойчо трябваше да разбере това колкото и млад да беше.

— Ние сме още живи и заедно, момчето ми — каза меко Спирос.

Бойчо не извърна очи към приятеля си:

— Ти сам виждаш, човекът с жълтата чанта не може да ни помогне.

Спирос замълча. Момъкът имаше право. Не можеха да разчитат на оня другар, обграден с бандити той бе безпомощен като тях самите. Да очакват помощ от него означаваше да хранят опасни илюзии. Напротив, Бойчо и Спирос трябваше да избягват всичко, което би могло да въвлече в затруднено положение германския другар. Разбира се, той нямаше да се бои от опасността, ако би могъл да разчита на някакъв успех. Но тъй като това бе невъзможно, а смъртта на двама комунисти не е все пак толкова лошо нещо, колкото смъртта на трима, не биваше нито с дума, нито с някоя постъпка да увлекат този германски приятел в необмислени акции. Той трябваше да остане силен и да погребе скръбта по съдбата на своите гръцки другари в сърцето си. Спирос каза това на Бойчо и се зарадва, че младият веднага го схвана.

— Ние ще умрем сами — въздъхна Бойчо, — съвсем сами. Никой няма да знае как и къде, може би дори ние самите един за друг.

Спирос поглади утешително ръката на Бойчо.

— Ще ти разкажа нещо, момчето ми. Така ще разбереш, че човек може да бъде много, много по-сам при смъртта си, отколкото може би е отредено нам.

В Солун имахме силна група. Много месеци тя работи без никакви загуби. Влиянието й растеше и обхващаше не само пристанището, текстилната и обувната индустрия, но и университета, и дори част от чиновничеството. Партията можеше да бъде доволна, което тя нееднократно изрази чрез инструктора на ЦК Галинос. Внезапно обаче започнаха арести. Те въвличаха все по-широки кръгове и ние решихме да изпратим някои другари за известно време вън от града, за да избегнем вълната. Към тях принадлежах и аз. Въпреки силната съпротива нашият водач, другарят Панайотис Карнеадес, успя да се наложи да остане в града. „Всички не можем да се махнем, каза той, това би означавало да ликвидираме групата. Който стои начело, е отговорен и не бива да напуска застрашения фронт.“

Напразно се опитвахме да разубедим Карнеадес, победиха неговият авторитет и сила на убеждение. Понеже всички знаехме колко необикновено ловък е той в конспиративните работи, напуснахме Солун не много загрижени.

На следващия ден другарят Карнеадес бе арестуван на улицата. Някой трябва да го беше познал. Преди да посегне към оръжието, агентите го бяха вече пипнали.

През следващите дни арестуваха още двама-трима по-дребни функционери, след това за повече от седмица настъпи спокойствие. Инструкторът на ЦК, който като чужд в града бе по-малко застрашен, неуморно свързваше разкъсаните нишки, организацията отново се съвзе. Не ме сдържаше вече в Лариса и се върнах обратно. Внезапно бяха арестувани още двама другари при тайнствени обстоятелства. Бяхме свикнали да използуваме асансьора на един голям магазин, за да предаваме по-нататък нелегални материали. Двама другари влизаха заедно в асансьора. В един миг, когато никой не можеше да ги види, те си разменяха чантите, единият слизаше на следващия етаж, а другият пътуваше още два етажа нагоре. Този метод бе функционирал винаги добре, а сега внезапно отказа. Някой сигурно бе издал на политическата полиция метода, а също и времето на срещата.

В края на седмицата установихме нещо много странно. В големия атински илюстрован…

 

 

— Сирене, шпеков салам марка „До крайна победа“ и чай, натурален билков чай — ухилено каза Франц на Карл. Той стоеше пред него и двете му ръце бяха пълни с хранителни припаси. Карл го погледна въпросително.

— Не се бой за овчиците си — продължи Франц, смеейки се.

После се обърна към Спирос и Бойчо и с едно „На, яжте!“ им подхвърли голямо парче хляб.

Карл кимна горещо. Той бе благодарен на Франц, че бе донесъл нещо за ядене и на двамата. Изобщо, що се отнася до тази проклета история, той можеше да бъде доволен от Франц. Франц недвусмислено се различаваше от този вид хора, каквито бяха Зауер и Хениг. Това радваше Карл. Той нямаше да се откаже от Франц, все някога доброто в него щеше да победи.

— Е, а сега и ние да похапнем — каза Франц, седна и извади големия си сгъваем нож от джоба на панталоните. Като си отряза три дебели филии хляб, той подаде ножа на Карл, който скри своето не особено подходящо джобно ножче.

— Как мислиш, какво ще стане с тия? — попита Франц, показвайки с глава към Спирос и Бойчо.

Карл вдигна рамене.

— Дано да са достатъчно разумни.

— Ако това са им всичките шансове, не бих искал да съм на тяхно място.

— Това може да се случи утре с всекиго от нас.

— Тогава отдавна бихме лежали с по една дупка в главата, голяма колкото капак на тенджера.

Карл дълго гледа кандидат-подофицера, после предпазливо отвърна:

— Така мислиш ти — не аз.

Франц се засмя.

— Понеже си ги заловил ти, а не те тебе, можеш спокойно да вярваш в Дядо Мраз.

Карл въздъхна, отговорът му причини болка.

— Е, остави — продължи нехайно Франц, — ако стане, както ти му намери цаката, ще получиш нещо на илика си.

Карл преглътна. „Какво току ми подмята тоя човек постоянно“ — помисли той с горчивина.

Изпълнен с мъка, погледна към пленниците си. И двамата спокойно и грижливо дъвчеха хляба си. И бавно отместваха настрани мънички парчета. Карл видя как първо Спирос, а след него и Бойчо скриха по-голямата част от дажбата си в джобовете.

Това му направи голямо впечатление. Значи, те не бяха загубили надежда и мислеха за идния ден. А той, обратното, се бе показал малодушен и обезверен. При това гръцките другари не можеше да действуват в неведение. И двамата, особено по-възрастният, положително знаеха какво значи да се намираш в ръцете на фашистите. И все пак…

Нова надежда изпълни Карл. Двамата бяха още живи. Трябваше да има някакъв изход за тях. Главното бе да успее да ги прекара през смъртоносните клещи на Дюрщайн. После все ще потръгне някак.

Но как — това Карл Нойбауер също не знаеше.

 

 

Дюрщайн изруга:

— Що за проклета свинщина!

Радистът Гюнтер Ру още не бе получил връзка с щаба.

Кандидат-подофицерът Ру правеше чест на името си, такъв като Дюрщайн не можеше да го смути. С плавна, почти танцуваща ръка чукаше той своето: — Тук Берта — Дора — три, Берта — Дора — три — Антон — Дора — едно, Антон — Дора — едно, моля елате — в етера. Ако никой не се обадеше, какво го засягаше него това?

— Проклета свинщина — повтори Дюрщайн и завъртя копчето за честотата. Ру веднага спря да чука. Той не каза нищо и търпеливо зачака, докато поручикът като сгълчано момче дръпна пръстите си от апарата. Радистът отново бавно нагоди апарата, измери още веднъж напрежението и започна отново: — Тук Берта — Дора — три, тук…

— Предайте, но бързо: заловени двама партизани, питаме дали ще заповядат да ги препратим на дружината, ясно?

Гюнтер Ру отмести манипулатора настрана, взе от чантата си бележник и молив и започна грижливо да записва заповяданото предаване и да го подготвя за шифриране. „… Дали ще заповядате да ги препратим на дружината“ — той повтаряща натъртено всяка сричка „Ясно!“

Дюрщайн си тръгна намусен. Откакто беше ротен командир на тази част, той все се ядосваше на невъзмутимия Ру. Отдавна би го пратил по дяволите, ако още от началото не бе разбрал: тоя твърдоглав овен не допуска и най-малката грешка нито при предаване, нито при приемане, а при шифриране и дешифриране едва ли имаше равен на него.

Усърдните от рода на Зауер бяха глупави, а сръчните като Ру — не бяха усърдни. Мъчно се работи с хората. Но сега-засега се вълнуваше само от това, какво ще предложи за вечеря кашаварът.

 

 

— Е, та какво имаше в илюстрования? — попита Бойчо спътника си, все още дъвчейки.

Спирос се зарадва, че младежът иска да чуе разказа му докрай. Той размисли за момент. Германците нямаше да разберат нищо, и заради езика, и защото той говореше много тихо. Освен това двамата войници бяха заети с монтиране на палатката за през нощта. И така той продължи прекъснатия разказ, отчупвайки от време на време късче хляб.

— В него бе поместена една снимка. Снимка от стария град Солун, който всъщност би трябвало да се казва новият град, защото след пожара през Първата световна война бе изграден съвсем отново. На снимката се виждаше гъмжаща човешка тълпа по гутавната търговска улица. Ясно се различаваше, че на магазина на ъгъла на улица „Капо-Дистриас“ е сложена голяма светлинна реклама. Десет хиляди граждани наблюдаваха с интерес поставянето на тази невиждана дотогава реклама. Снимката очевидно бе направена през последните няколко дни. Другарите бяха ужасени. Сред минувачите на улицата съвсем ясно можеше да се разпознае Карнеадес. Той стоеше близо до входа на магазина, придружен от „Юлиан“. Юлиан бе прякорът на най-омразния и опасен таен агент от политическата полиция.

Стори ни се, че светът се сгромоляса. Сега знаехме кой е накарал да се качат двамата другари в асансьора. Карнеадес водеше полицията през града. Знаехме също защо Карнеадес не бе пожелал да напусне при никакви обстоятелства Солун.

Инструкторът на ЦК бе много смутен. Освен Карнеадес никой друг не знаеше подробности за него. Той измоли съгласието ни да се върне за известно време в Атина. Заминаването бе определено за късно следобед. Един час преди това Галинос бе арестуван, още същата вечер други двадесет другари. Бяхме ужасени, веднага прекратихме цялата дейност и потънахме в пълна нелегалност.

Отново измина една седмица. Тогава до нашата явка с много предпазливост и малко късмет се добра един другар от Кастория. Той ни осведоми за една история, която се шушукала във всички кръчми на неговия град: в Кастория пристигнала кола със затворници. Придружителите се спрели там на почивка и славно се напили. В гуляя участвувал и шофьорът. Пияните пазачи започнали да се хвалят, че карали извънредно опасни политически, които трябвало да бъдат закарани от Солун в казематите на Корфу. Полицаите продължили пътуването мъртво пияни. И колата паднала в Касторианското езеро. Изглежда, на един от пазачите се удало да отвори вратата, той бил намерен удавен на брега на езерото.

Партийната група от Кастория изпращала другаря при нас, тъй като очевидно се касаело до другари от Солун, които по този трагичен начин е трябвало да засвидетелствуват верността към родината. За съжаление в този момент ние бяхме твърде потресени, за да имаме възможност да установим кого е сполетяла тази участ. Но и тези непознати по име приятели бяха жертви на предателя Карнеадес.

Въпреки големите трудности ние решихме да заклеймим позора на Карнеадес чрез един позив. Организацията и симпатизиращите ни среди трябваше да бъдат предупредени срещу него. На позива сложихме неговата снимка.

Два дни по-късно за най-голяма наша изненада и радост се появи инструкторът на ЦК Галинос. Паднало му се легендарното понякога щастие за един революционер. Той бил в пострадалата кола със затворници и седял отпред до вратата. Като спортен инструктор той умееше да плува и не го сполетяла съдбата на пазача, който всъщност и нему бил отворил вратата, когато вече били под водата. От другите другари в транспорта за съжаление никой не могъл да си пробие път навън. Те лежали на дъното на езерото, съединени в смъртта със своите мъчители. Ние бяхме благодарни на съдбата, че е пощадила поне един от другарите.

 

 

— Ножът! — внезапно прекъсна Бойчо приятеля си.

Спирос се усмихна.

— Отдавна го гледам и се питам дали човекът с жълтата чанта се опитва да ни го подхвърли.

Бойчо крадешком погледна към двамата германци. Те бяха прекъснали монтирането на палатката и пушеха. Франц бе сложил лулата в ъгъла на устата си и с удоволствие изпускаше нежни сини облачета в ранното вечерно небе. Тютюнът на господин Теократос от Драма винаги докарваше кандидат-подофицера в хубаво настроение. Наистина всички гърци са мръсници, но заради хубавия им тютюн можеха да им се простят много неща, особено на тия двамата, които и без друго скоро щяха да отидат в ада. Ако се разсъждава така, би могло дори да им се подари по един окуражаващ поглед. За пушене не бива да им дава нищо, Дюрщайн би го смачкал като влечуго, ако се научи.

— Спирос, ние непременно трябва да вземем ножа — възбудено прошепна Бойчо. Бавно и предпазливо той привлече с крака си желаното оръжие по-близо, така че Спирос да може да го достигне. Възрастният се поколеба още малко. Добре беше да имат нож: Ако се наложи, поне щеше да се опита да очисти още един фашист, щом не може да извоюва свободата с едно толкова незначително оръжие. Но ако въпросът не беше на живот и смърт — а кой не се надява до последната минута — разбира се, нямаше да бъде много благоприятно да имаш в джоба си откраднатия нож на един германски войник. Все пак изгледите да ги допуснат още веднъж да избягат бяха твърде малки. Но Спирос протегна ръка и пъхна ножа в джоба на панталона си при запаса от хляб. Той го затвори безкрайно предпазливо, внимавайки да избегне предателското изщракване.

 

 

Фелът с наслада пъхна парче сирене в уста. Сиренето бе превъзходно. За съжаление то вече нямаше да стигне за цялата рота — да кажем — до София. Веднъж ако дадат за вечеря и щеше да свърши. Така че волею-неволею трябваше да одобри предложението на отговарящия за кухнята подофицер малкият остатък да се запази за господин старши фелдфебела, за другарите взводни командири и, разбира се, за шефа. Кашаварите на вермахта си приличаха. Грижеха се за самите тях винаги да остане достатъчно, нещо, което можеше да се осъществи зад гърба на войниците, но не и да се уреди пред очите на фела.

Старши фелдфебелът грижливо си обърса мазните пръсти, преди да вземе бележката от радиста Ру. После прочете:

„Военнополева поща № 005728. До командира на частта. Моля уредете това, ако обичате, сам. Под. 005728.

Командирът.“

Старши фелдфебелът още веднъж вкуси изпитаната вече наслада. Мойор Тратен бе наистина великолепен човек. Една думичка: ако обичате — но как звучеше само! Фелът почти изпита страх, като помисли, че тази думичка „ако обичате“ би могла да липсва в предаденото по радиото съобщение. Моля, уредете това сам… — това би било равно на пряка похвала за хитлеристчето. Но с това „ако обичате“, ай, ай, ай…

Фелът почти бащински нареди на кандидат-подофицер Ру да отиде и той да вечеря. Старши фелдфебелът лично щял да предаде радиосъобщението на ротния командир.

 

 

Бойчо бе възвърнал голяма част от доброто си настроение. Естествено би предпочел ножът да е в неговия джоб, но дори това, че бе у Спирос, беше равно на милиони.

— И какво стана по-нататък, разказвай — напрегнато попита той другаря си.

Възрастният се зарадва на бодрия тон в гласа на Бойчо. Разказът му трябваше да окуражи младежа, за да може той да умре като комунист.

— Галинос даде една мъдра идея. Сега той бил мъртъв за политическата полиция — засмя се гневно. — В списъка на преследваните нямало мъртъвци, за тях щяло да бъде по-лесно да работят. Бързо набавихме нови документи за „мъртвия“. Той пое ръководството на организацията, нещата отново бавно потръгнаха.

Няколко дни по-късно намерих пъхната през процепа на вратата на квартирата си една наполовина скъсана снимка на Грета Гарбо, отпечатана върху реклама на цигари. На обратната страна бе написано: „Още веднъж.“

Веднага разбрах кой е изпращачът. Подобна снимка ми бе дал преди бягството ми от Атина организационният секретар на Централния комитет. Другата половина притежаваше другарят, от когото в определен час в градината на Площада на Конституцията на точно определена пейка трябваше да взема новите си документи и партийни поръчения. Той щеше да изпусне незабелязано късчето хартия, аз трябваше да го вдигна, да го съпоставя с моето и така да се легитимирам. Всичко бе станало благополучно и сега аз си спомних за другаря секретар във връзка с тази работа, за която можеха да знаят само трима души на света. За мене беше напълно ясно: трябваше да ми бъде връчено известие от ЦК, което бог знае по какви причини не биваше да стане по обичайния път.

Вечерта отидох в един народен ресторант и си поръчах порция фасулена чорба. Малко след това на масата ми седна някакъв човек и изпи една лимонада. Плати веднага. Сред купчината смачкани банкноти в ръката му аз ясно видях долната половина на моята снимка на Грета Гарбо.

Не проговорихме нито дума. Побързах да се нахраня и платя. Непознатият тръгна, скоро след него излязох и аз. Следвах го дълго, докато влезе в някаква къща. Аз още се колебаех, но после у мене надви убеждението, че трябва да се доверя напълно на съобщението.

Така и беше. Другарят не говори много. Той извади две снимки, които познах. Това беше снимката от атинския илюстрован вестник. Погледнах по-внимателно двете копия. На едното липсваха Карнеадес и „Юлиан“.

— Това е оригиналната снимка — каза другарят. — Двамата са монтирани вътре, на това копие се вижда ясно, но на отпечатаното във вестника не личи.

Сърцето ми се сви. Чудовищно коварство, на което всички бяхме станали жертва. Карнеадес, нашият добър, храбър другар…

— Това не е всичко — подхвана другарят отново. — Ние проучихме вашето съобщение за чудноватото спасение на Галинос. Вярно е, че в Кастория се е сгромолясала в езерото някаква кола със затворници. Но, първо, тя не е идвала от Солун, а от Флорина, второ, никой не е виждал някакъв удавен сержант, и, трето, партийното ръководство от Кастория не е пращало при вас никакъв пълномощник. Галинос е предател. Удало му се е да хвърли подозрението върху Карнеадес, да уреди арестуването на ръководните другари и въпреки това отново да застане начело на солунската партийна организация. Лошо сте изпълнили дълга си да бъдете бдителни, другарю, взели сте всяка приказка за чиста монета и сте нанесли неизмерими щети на партията. След един час Галинос ще бъде мъртъв. Но това не изкупва престъпленията му.

Вие ще трябва да отговаряте. Не на последно място и за Карнеадес. Той е бил обесен днес. Преди това садистите му показали вашия позив. Той е умрял без утехата, че ще продължи да живее в сърцата на другарите си. По-тежко не може да умре никой.

— Чуваш ли, Бойчо, Карнеадес умря сам.

Младият партизанин кимна в знак, че е разбрал. Той взе десницата на своя мъдър гръцки приятел и силно я стисна. В това движение имаше благодарности и обет: един български борец за свободата ще завърши достойно живота си, макар да е само на осемнадесет години.

 

 

Карл прехапа долната си устна. Сега щеше да бъде решено всичко. Дюрщайн крачеше право към него.

Той се спря при една от групите, която монтираше палатката си. „Може би все пак не идва при мене“ — премина бързо през главата на Карл, но той веднага почувствува, че само се залъгва с това пожелание. Поручикът припряно отмина по-нататък. Карл бързо отмести поглед и напрегнато се загледа в друга посока. „Все още не е сигурно, че Дюрщайн иде при мене, каза си той. — Не бива да гледам нататък; ако аз го гледам, и той ще ме види. Може би е забравил за случая и ще си спомни едва като ме види.“

В същия миг обаче той отново се смъмри, сякаш бе дете. Разбира се, че негодникът идеше насам. Въпреки това той се престори, че не вижда поручика. Напълно естествено би могло да се приеме, че не е очаквал ротния командир. Пък и какво може да иска той? Работата беше съвсем ясна!

От своя поручик Карл най-напред видя шарените терлици от овча вълна, предпочитани от Дюрщайн, когато можеше да си позволи да си изуе ботушите, после набръчканите като хармоника чорапи, след това връзките на бричовете и накрая вече доста издутите колена.

Карл бе принуден да скочи и застане мирно, макар че сърцето му биеше до пръсване.

Малко по-бавно се надигна и Франц. Посещението не се отнасяше до него.

Дюрщайн, както винаги, се полюляваше на пръсти, не се чуваше само лекото изскърцване на еластичните ботуши. Той каза с приглушен глас:

— Проклета свинщина: на всичко отгоре бандитите плюскат от храната на войската.

Карл мълчеше.

— Е! — пискливо извика поручикът и с върха на пръста си чукна Карл по гърдите.

Карл преглътна възбудата си, доколкото можа. „Най-добре ще бъде, ако премина към обикновения надменен тон“ — помисли си той.

— Мислех, господин поручик, братчетата имат пред себе си още много път. Няма да им дадат на разположение пулманови лимузини, я.

— Аха — мислех! Това, изглежда, ви е станало като болест, Нойбауер — мислех! Е, тогава добре си помислете, когато сега ви заявявам: вземете пушката и идете с господата малко настрана, за да не мирише утре. Искам да чуя два изстрела, ясно? А като се върнете, отучете се да мислите. Ще вземете хляба на офицерите, драги!

Карл усети, че пребледнява като смъртник. Всичко бе пропаднало, всякаква надежда да може да поправи някак тази безсмислена случайност, която бе тикнала двамата партизани в ръцете му. Край! И още по-лошо — сам той трябваше да постави смъртоносната точка на края на тази глава. Сам той — Карл Нойбауер! Идеше му да извика: — Не! Не! Убийци! Не бива да ги убивате. Не аз — аз не съм палач. Няма да убия моите другари. Не аз!

Той забеляза отегчения израз по лицето на Дюрщайн. „Какво ще спечеля, ако кажа всичко на това куче? Първо ще се огледа за доброволци. Такива като Зауер и Хениг ще се изтрепят. После ще дойде моят ред…

Малко настрана! Не се ли крие тук една възможност? Боже мой, с едно «не» щеше сам да ги погуби! Разбира се, че това е сламката, за която може да се залови. Не бива да допусне хора като Зауер и Хениг!“ Всички тези мисли преминаха със светкавична бързина през главата му. С груб напън той се изопна и изрева, сякаш стоеше пред някакъв генерал:

— Ясно, господин поручик — два изстрела!

По навик Дюрщайн докосна лениво слепоочието си, макар че не носеше фуражка и наперено си тръгна. Карл се изпоти от вълнение. Това бе спасение в последния миг. Почти му се зави свят.

„Е, хайде“ — чу той да казва Франц.

Карл посегна за пушката си, облегната на самара на Макси. С другата ръка попипа портфейла на гърдите си — книжата. Заля го чувство на щастие.

— Чирвински! — прозвуча от десет метра разстояние.

Франц се обърна.

— Аз, господин поручик?

— Идете заедно с Нойбауер. Ясно?

— Тъй вярно, заедно с Нойбауер — отвърна Франц.

На Карл се стори, чу му забиха кама в сърцето. Той стисна зъби. Не бива да вика, не бива да крещи: Не! Не! Не!

Франц направи две крачки към оръжието си. Лицето му не изразяваше нищо, когато отвори патронника и се убеди дали вътре има пълна пачка.

— Е, хайде — каза той.

Карл се усмихна принудено. Той се оплака:

— Глупости, за какво са двама души? Приготви спокойно палатката, за да можем да си легнем по-рано — той страхливо се ослуша как ще прозвучат думите му. Достатъчно безразлични ли ще бъдат, за да не бият на очи? Карл сметна, че може да бъде доволен. Но въпреки това Франц отговори:

— Нищо, заповедта си е заповед!

— Мислиш, че не мога сам да се справя с тях! Зайци ли ще плашиш — каза Карл и се насили да се засмее.

Франц поклати видимо загрижено глава и изръмжа.

— Може да ти скочат на врата, мили мой! Когато някой знае, че въпросът е на живот и смърт, от него може да се очаква всичко. Не, не, началството има право: това е работа за двама. Хайде, да вървим!

И веднага подвикна на партизаните:

— Ставайте, ставайте, момчета!

Спирос и Бойчо бавно се надигнаха. С движение на главата Франц им даде да разберат да тръгнат напред. Неравната дружина потегли. От всички страни се струпаха войници. Докато смятаха, че двамата ще бъдат откарани на разпит, те се бяха държали на почетно разстояние. Хора, на които очевидно е сложила ръка тайната военна полиция, военното гестапо, е по-добре да не познаваш. В никакъв случай не говореха с тях.

Но тези тук ги отвеждаха просто на разстрел, в това нямаше нищо тайнствено, ужасяващо. С това можеха да си правят вицове.

— Много здраве на господин Зевс, ако го срещнете!

— Войната свърши. Не се бойте, ние ще утешим вашите вдовици. Пуснете ги в гъша колона, така ще спестите един куршум.

Карл чуваше да се сипят от всички страни подобни ужасни шеги. Окръжиха го смях и подвиквания като в някакъв ужасно тъмен тунел, през който залиташе, сякаш отиваше към собствения си край. Само когато чу, че Хениг каза „Малко са две такива свини за Волф Кюн“, го задуши страшна омраза.

Те минаха край поставения откъм запад двоен пост. Единият от войниците се пошегува:

— Не ни мърсете входната врата. Пред градината трупове също не са желани, кланицата е зад ъгъла.

Франц смушка Карл с лакът:

— Тогава трябва да идем отзад, зад завоя — каза той и се обърна към партизаните: — Напред, напред!

31

Когато отец Янис напусна господа майорите Каланидес и Теотокис, той бе много недоволен. Очевидно с него се бяха отнесли несправедливо. Господи, боже мой, да — книжата на този германски войник сигурно бяха от голямо значение за господа офицерите на негово величество. Но основание имаха ли, за да нарекат един достопочтен свещеник на източноправославната църква страхливо куче? Подобно нещо не си бе позволила да загатне дори тайнствената госпожа Цукала. Тия господа не можеха да стъпят на малкия пръст на ятачката по тактичност. При това тя бе само една комунистка, безбожница, тя по начало не бе длъжна да отдава почит на расото, което той носеше.

Отец Янис напълно ясно съзнаваше, че господа майорите много желаеха да притежават партизанските книжа. Въпросът беше само — за какво. От неприкритата ярост, с която го нахокаха, можеше да се заключи, че на тях не им бе толкова до Гърция, колкото до собствената изгода. Положително беше така, господата виждаха случай да блеснат пред началниците си. По-добре да бяха превзели тогава Лизефон. Тази възможност да спечелят чест и слава не бе използувана от тях. Вместо това обиждаха един беден стар селски свещеник само защото не е бил по-храбър от тях самите. Какво го засягат един божи слуга военните сделки, за какво му служат тогава на краля войниците?

Колкото повече се отдалечаваше от щаба на десните андарти, толкова повече отец Янис се гневеше на техните командири. Той наричаше себе си дърто магаре за това, че изобщо бе отишъл при тия господа. Ако сам не им я бе разказал, те никога нищо не биха научили за тази история. И какво бе пожънал като благодарност за честността си? Груби думи, липса на уважение, обиди. А можеше да стане и по-лошо. Кой знае дали господата нямаше да изпратят в Солун или дори в Атина някакво ужасно донесение за отец Янис. Скоро гръцките власти, също и църковните, ще имат отново време да разследват такива неща. Така че някой ден в Лизефон можеше да пристигне някое писмо от секретаря на владиката в Солун, с което владиката заповядваше на свещеника да се яви при него. Това щеше да е тежък път, най-тежкият в живота му.

Отец Янис си представяше вече как държи в треперещите си ръце съдбоносното писмо и го обзе горещо желание да направи нещо, което би могло да отклони тази участ от него. Мислите му се въртяха все в кръг, претегляше една, отхвърляше друга и по някакъв странен начин стигаше все до Ефкари Цукала.

Какво щеше да стане, ако след освобождението левите сили все пак спечелят по-силно влияние върху гръцката съдба. От гледище на справедливостта те напълно биха си го заслужили, толкова големи жертви бяха дали. Пък и най-после това не бяха само комунисти, а и честни демократи, макар че господа офицерите слагат всички в един кюп. Демократите биха знаели как да оценят един селски свещеник, който бе добре разположен към тях. Неприятно, е, че достъпът до тях бе възможен само чрез Ефкари Цукала, но само тази жена можеше да свидетелствува, че отец Янис непосредствено и усърдно е съобщил за важната случка с германския войник.

Малко утешен и изпълнен с нова надежда свещеникът продължи да слиза от планината към селото Лизефон. Камъни и сипеи затрудняваха пътя на стария човек. Всъщност той не знаеше дали виновни бяха камъните или горчивината от току-що преживяното горе в планината или страхът пред новия път, който възнамеряваше да поеме в посока към Ефкари Цукала. На няколко пъти му хрумна да се откаже от това и да се запъти за Мечарека, за да повери грижите си на върховния английски командир. Може би мистър Джонстън ще може да го запази от отмъщението на високомерните господа офицери? Всички ингилизи бяха големи демократи. Радостните надежди, които окрилиха отец Янис при тези мисли, траяха обаче кратко. Моите почитания на английската демокрация, но в Индия, Африка и другаде тя малко се чувствуваше. Струваше ли една бедна изостанала страна като Гърция в очите на англичаните повече от една колония? Нямаше ли британските офицери да възприемат спрямо Гърция същото поведение, което имаха, сега гръцките офицери към собствения си народ?

И отец Янис реши да не залага на английската карта, а по-скоро на ЕАМ; ако някъде му простят прегрешението, то би било само там. При тази мисъл на свещеника му стана по-добре. В края на краищата той бе само един беден селски свещеник, той принадлежеше на хората, защо да не се чувствува добре, облегнат на решителните мъже и жени от народа. Никога вече нямаше да се грижи за гешефтите на господарите, дори на английските, и главният командир на Мечарека можеше още дълго да чака, докато научи поне една думичка за германския войник.

 

 

Мистър Джонстън дълго въртя в ръце неясното радиосъобщение на майор Теотокис, преди да вземе решение. Противник на Хитлер в униформата на вермахта — такива имаше, макар и недостатъчно, но все пак се срещат: не може да се тича след всеки. Освен това те едва ли бяха приятели на Британската империя, погледите на почти всички от тях бяха обърнати към Съветска Русия. Никой не бе прочел книжата, за които се говореше в радиосъобщението, може би съдържанието им бе съвсем незначително. Единственият, който би могъл да установи това, някакъв селски поп, позорно се бил отказал. Трябваше ли заради перспективата да се доберат до притежание на някакви маловажни бележки да постави в движение един огромен апарат? Наистина човекът, от когото бяха взети, не бе кой да е. В досиетата на Сикрет Сървис името на Темос Герекос бе зарегистрирано като фигура в политическата игра, за него трябваше да се държи сметка. Един Темос Герекос може да е носил в себе си важни книжа. Може! Във връзка с това може би все пак е оправдано да се проследи работата. Хрътките в щаба на десните андарти, изглежда, правилно бяха надушили.

Когато мистър Джонстън стигна до извода, че едно донесение по-горе може би няма да принесе никаква полза, но няма и да навреди, той издиктува дълга телеграма до командуването на кралските въздушни сили в Малта. Офицерът от контрашпионажа полковник Браун, на когото то бе докладвано, го счете за достатъчно важно, за да говори по това с бригадния генерал. По-скоро от ловна страст, отколкото от военни съображения господата взеха решение да предприемат нещо. Имаха на разположение достатъчно машини, бензин и хора. Понеже от години вече кралските въздушни сили не срещаха никакви германски противници в небето на Южна Европа, трябваше да се помъчат да намерят други възможности за влизане в действие. Защо тогава да не тръгнат на лов за партизански книжа?

32

Двамата постови мълчаливо гледаха след отдалечаващия се конвой, докато четиримата изчезнаха по шосето, което зад завоя стръмно се спускаше надолу.

Войниците се обърнаха.

— Става хладно — каза единият.

— Скоро ще се свечери — отвърна другият.

Те ходеха със спокойни крачки един до друг. Двадесет стъпки напред, двадесет стъпки назад, двадесет стъпки напред…

— Скоро ще гръмнат — каза единият.

— Два пъти — каза другият.

Единият спря.

— Слушай — рече той.

— Бълнуваш, това се чува на километри далеч.

— Слушай! — рече повторно първият и махна нетърпеливо с ръка.

Другият напрегна слух. И също чу — музика! Двамата постови се загледаха. Те не вярваха на ушите си.

По шосето се клатушкаше някакво старче с бели коси и с всички сили надуваше гайдата си. „Трябва да е някой побъркан — помислиха двамата едновременно. — По това време да се домъкне тук, където надлъж и шир няма никакво село, нито къща!“

Старецът дойде право при тях, застана пред двамата, направи смешен поклон и изтръгна няколко мелодични звуци от инструмента си. На войниците се стори толкова комично това старче, прилично на горски дух, че те се отказаха от обичайното „Стой, кой там“.

— Кали спера, музика, калос — изписука Атанас с висок, задрезгавял глас и отново започна да свири. После се опита да заобиколи войниците и да се отправи към лагера. Но това бе твърде много за постовете. Единият свали пушката си и опря дулото до гърдите на стария.

Атанас се захили, сякаш войникът, се бе пошегувал, и се опита да отблъсне стоманената цев.

— Я го виж ти това брадато джудже — изгълча вторият войник, хвана грубо стария за яката и го дръпна обратно.

— Да се напада пост, виждал ли си подобно нещо?

Учуденият въпрос на войника бе заглушен от страшните крясъци на селянина, с които той отвърна на насилието.

Случката бе забелязана в лагера. Няколко войници дотичаха да видят какво става.

Атанас изрева с все сила и после се втурна към войниците разярено, с протегната напред глава, като някой бик, който иска да набучи врага на рогата си.

Войниците шумно се разсмяха и започнаха да се наслаждават на объркването на двамата си другари, на които им се чинеше просто смешно да употребят оръжие срещу човечето, макар че, от друга страна, не биваше да разрешават на стареца да мине. Единият протегна напред крака си, на който Атанас в сляпата си ярост се натъкна.

Ударът незабавно го събори на земята.

Той седеше там объркан и се взираше в гръмко смеещите се лица около него. Забеляза, че те станаха все повече, и разбра колко малко можеше да се постигне тук със сила. Тогава се престори, че и за него това е било голям майтап, и скоро пронизителното му кискане се смеси с бурния смях на войниците. Така се смяха те известно време, сякаш се състезаваха, и по този начин привлякоха почти всички лагеруващи на края на ливадата.

Тогава Атанас престана да се смее и високо се провикна. Гласът му бе така пронизителен, че войниците останаха с отворени уста, и за кратко време се възцари тишина. Атанас използува паузата, за да изтръгне няколко звучни трели от инструмента си.

Той се надигна бавно и започна да обхожда кръга, който се бе образувал около него. Вършеше това така тържествено, че цялата група отново избухна в гръмък смях и заглуши прочувствената му свирня, Атанас изду бузи, избледнелите му очи замигаха, като че ли за него не съществуваше по-голямо удоволствие от това да свири пред тази високоблагородна аудитория.

Войниците викаха от удоволствие. „Танцувай!“ — закрещяха те и Атанас веднага разбра, че така ще може да си осигури тяхното окончателно благоволение. И той надигна старите си кокали и заподскача някакво селско хоро, с което преди шестдесет години бе спечелил признанието, на всички мъже от Лизефон и тайното удивление на жените. Той извиваше ревматичното си тяло на всички посоки, размахваше гайдата надясно и наляво, скачаше от крак на крак и надуваше. Войниците крещяха от възторг. Някои смешно подражаваха на стареца, други пляскаха с ръце в такт с бясното темпо. Атанас прекъсна. Той бе станал червен като рак и дишаше запъхтяно.

После отново тръгна в кръг. Но след няколко крачки пак се спря, изсвири една тиха мелодия и внимателно загледа всеки германец в лицето. После кимна нажалено, не можа да намери онова, което търсеше.

В това време, смеейки се и ругаейки едновременно, дотича фелът.

— Какво търси тук тая стара кукумявка?

Той хвана Атанас за дрехата.

— Обирай си крушите, драги, тук не е цирк!

Атанас се ухили насреща му.

— Кали спера — изкиска се той високо. — Музика калос!

После нагласи със замах гайдата си и прочувствено засвири на фела старата песен за тъмното вино „Мавро дафне“ и за развяващата се копринена кърпичка.

Старши фелдфебелът се развесели и на драго сърце би останал още, ако това старо магаре гайдарят бе изкарал тази серенада само за него. Но този глупак постоянно изтичваше ту до една, ту до друга група войници и само за няколко секунди се връщаше при старши фелдфебела. „Дявол знае що за въртележка е това“ — помисли фелът и почувствува, че започна да му досажда.

— А сега край, нека ти дадат парче хляб и се махай — изръмжа той.

Обаче глупакът или не разбра, или бе побъркан. Сега той изтича към най-задния ъгъл и там засвири с все сила пред войниците.

— Гръм и трясък — изрева фелът, — махай се, проклетнико!

В отговор гайдата отново писна дяволито-закачливо.

 

 

— Какво става тук — човек просто не може да работи, проклета свинщина!

„Да работи — помисли с иронична усмивка фелът, — спало е вече ротното момченце.“

Дюрщайн се впусна в тълпата от войници. Учуден, забеляза свирещия на гайда старец, който подтичваше наоколо.

— Каква е тая лудница? Я елате тук — вие! — изграчи Дюрщайн.

Атанас се приближи и отново започна успешно изпробваната маневра.

Но Дюрщайн не бе от тия, които харесват подобни забавни положения. Чувството му за хумор се изчерпваше с подигравки и гавра спрямо подчинените му. Той хвана стареца, завъртя го и силно го ритна по задника с вълнените си терлици. Възмутеният Атанас поиска да изрази, че той не смята за добро онова, което фашистът му бе сторил. Но на езика на тия хора той знаеше само една дума, с която често бе чувал германците да изразяват недоволството си:

— Глупак!

Дюрщайн бе като поразен от гръм. Фелът стисна зъби, за да не се изсмее силно, войниците се засуетиха объркани край тях. Атанас се отдалечи изпълнен с достойнство. Сигурно бе улучил правилната дума, за да накара този млад човек да схване непристойното си държане. Изобщо Атанас бе доволен от себе си. Бе установил извън всякакво съмнение: човекът с жълтата чанта не се намираше в тази част. Разбира се, това не бе много, но той, Атанас, бе направил своето, бе доказал куража си, възстановил честта си.

Той закрачи с чувство на облекчение, мина край поста и излезе на шосето. Бялата му коса блестеше под залязващото слънце. Вдигна гайдата.

„Чернокоса хубавице, завърти се,

когато ние пием «Мавро дафне»

и…“

Дюрщайн все още стоеше като ударен от гръм. Бе парализиран от студена ярост. Тогава вятърът довя песента на стария до ушите му.

— Пушка! — извика с прегракнал глас офицерът и размаха ръце.

Някой побърза да му даде оръжието. Дюрщайн се прицели с леден поглед. Всички наоколо гледаха като втрещени.

На Атанас се стори, че някакъв нажежен чук му разцепи гърба. Той се спря. Изстрелът отекна в планините. Старецът притисна гайдата към себе си и затърча тромаво. Въздухът със свистене излетя от инструмента. Болка, трясък и звуци на флейта заехтяха по някакъв странен начин в ушите на планинеца Атанас Папаандрополус. Наоколо му настана нощ. Почти в безсъзнание той намери в себе си още сили да увеличи със стотина метра разстоянието между себе си и врага и тогава се строполи, стенейки, в канавката край пътя. Преди да умре, старецът потъна в странен сън. Той е в Лизефон. Лежи добре завит, топло му е. Над него се надвесва някакъв красив ангел. Той има чертите на дъщерята на Ефкари Цукала, за която хората мълвяха, че била ятачка. На ангел, който прилича на дъщерята на ятачката, може да се каже, че човекът с жълтата чанта не е при германците. Виждаш ли той веднага разбра. Но Атанас не разбира как така ангелът може да пита дали при германците има партизани. Един ангел сигурно знае, че партизаните са в планините, о, да, Атанас знае къде са те. Те не са при фашистите, не, те биха ги убили, както убиха стария Атанас, макар че той не е никакъв партизанин, макар че той — да, — макар че той е само един малък, съвсем малък син на орлите, толкова малък.

Старият Атанас не успя да покаже с пръсти на Футула колко малък син на орлите е той. Стенейки, той изпъна още веднъж гърдите си нагоре и след това рухна с въздишка на безкрайно облекчение. Около малката му стара уста играеше щастлива усмивка, че в смъртта се е съединил с онова, на което приживе се бе удивлявал само отдалеч.

Футула загледа с потъмнял от скръб поглед мършавото брадясало старческо лице, застинало в усмивка. Ръцете й се плъзнаха нежно по оросеното от пот чело и затвориха станалите изведнъж така чужди очи.

33

Германците бяха взели със себе си само пушките. Така че на Спирос и Бойчо бе съвсем ясно, че няма да отидат далеч и все пак пътят им се стори безкраен, защото за тях нямаше да има никакво завръщане.

Дотук нямаше нищо неясно, неразрешимата гатанка оставаше само как бе успял германският другар да бъде зачислен в този наказателен взвод и защо. Дали възнамеряваше да убие фашиста и да избяга с тях? Нямаше да бъде трудно, трябваше само да се опита да изостане с една крачка от него. Но точно това той не правеше, както Спирос вече на няколко пъти предпазливо се бе уверил.

Имаше още много подобни въпроси. Защо другарят не бе взел със себе си жълтата чанта? Не бяха ли книжата вече в нея?

Защо им бе подхвърлил ножа? Това можеше да означава само покана да се нахвърлят върху фашиста. Но ако германският другар искаше да наблюдава, така да се каже, с пушка при нозе как те ще довършат фашиста, защо не го направи сам? За него щеше да бъде много по-просто. Толкова много въпроси и никакъв отговор, толкова много съмнения и така малко време да се справиш с тях.

Те вървяха и вървяха, на десет метра зад тях с твърда стъпка са германците — накъде? Колко още?

— Ножа, дай ми ножа — прошепна Бойчо.

Спирос мълчеше. Може би, да, вероятно ножът бе последната им надежда.

Той предпазливо извърна глава. По-дребният все така вървеше зад другия. Нямаше изгледи спасението да дойде оттам.

— Ножа — повтори Бойчо настойчиво.

— Не — каза Спирос, — който действува с ножа, няма никакви изгледи. Той може да залъже двамата, но не и да ги надвие. Другият в това време ще използува объркването и ще се опита да избяга.

— Аз съм по-млад, бърз и силен, дай ми ножа!

— Ножът остава у мен. Аз ще се боря, ти ще бягаш! Край!

— Не можеш да искаш от мене да избягам и да те изоставя — никога! — изсъска Бойчо раздразнен.

— А ти можеш ли да го искаш от мене?

— Ти си по-ценният — упорствуваше момъкът.

— Грешиш, Бойчо. Аз решавам съгласно революционната съобразност. Ти си на осемнадесет, аз на петдесет. Ако умра аз, революцията губи един борец за още петнадесет години, ако умреш ти — за петдесет. Ти ще използуват тези години и ще поздравиш свободата и комунизма от Спирос Монастериотис.

Бойчо замълча за малко. После каза измъчено:

— Не мога да те оставя сам, Спирос!

— Можеш онова, което ти заповядат, Бойчо. Аз ти заповядвам, тук аз съм командир. Обещай, че ще ми се подчиняваш!

Бойчо дълбоко въздъхна.

— А сега поеми ти наблюдението. Трябва да се опитаме да съкратим разстоянието. Ако е възможно, на пет метра. Това прави твоята задача по-трудна, но улеснява моята. Мисля, че мога да си позволя да направя нещата малко по-лесни за мене.

 

 

— Какво току постоянно се влачиш подире ми? — попита Франц сърдито Карл.

— Нямам бърза работа — отвърна Карл с такъв глас, сякаш в гърлото му бе заседнала буца.

— Драги мой, да не мислиш случайно, че имам желание за нощни разходки? За тия е все едно дали ще умрат десет минути по-рано или по-късно.

Карл затвори очи. Главата му щеше да се пръсне от болка. Досега хранеше някаква слаба надежда, че ще може да трогне този дълъг кандидат-подофицер да пусне двамата да избягат.

— Трябва да видим къде склонът е най-стръмен, та да ги хвърлим после долу — чу той някъде отдалеч да казва Франц.

— Човече, Франц, нямаш ли и ти син? — ужасен страх й същевременно някаква подкупваща топлина имаше в тия думи.

— Син — как така? Разбира се, че имам син, петнадесетгодишен — отвърна Франц учуден.

— Значи малко по-млад от тоя пред нас, Франц. Баща и син могат да бъдат тия. Представи си, че ти вървеше там отпред и синът ти до тебе.

Франц наостри уши. Какво искаше тоя Нойбауер? Що за човек бе той? Веднъж вече го бе обхванало едно особено съмнение, че зад този обикновен редник може да се крие съвсем друг човек. Той може да съчини една съвсем достоверна история. Не изпълнил заповедта, оставил партизаните да избягат. Свидетел: фелдфебелът или поручикът от тайната военна полиция Карл Нойбауер. Това щеше да бъде напълно достатъчно, за да му видят сметката. Двама избягали партизани не са толкова важни за командуването на войската, колкото изобличаването на един неблагонадежден кандидат-подофицер. Точно това щеше да повиши духа на войската, да я имунизира срещу разложението. Това може да е много хитро скроена игра, но с Франц Чирвински няма да може да се изиграе, трябва да си потърсят някой по-глупав. Само по себе си на него му бе все едно дали бандитите са живи или мъртви. Но заповедта си е заповед и който иска да го заблуди, е или идиот, или мерзавец. След тези размишления той каза с престорено равнодушие:

— Аз не вървя отпред, а отзад и стрелям, без да се целя. Който играе със зарове, трябва да знае да губи, особено ако падне в ръцете на един толкова способен ловец на партизани като тебе.

Отговорът шибна Карл като шумна плесница. Той извика отчаяно почти през сълзи:

— Понеже някой за минутка е имал такъв отвратителен късмет, една майка трябва да плаче за мъжа и детето си!

Но Франц остана непреклонен.

— Такава е войната — каза той невъзмутимо.

Карл задиша тежко, после високо извика:

— Стой!

Четиримата мъже спряха изведнъж.

— Какво има? — попита Франц.

Карл вдигна ръка.

— Стой съвсем мирно — каза той.

 

 

Франц се ослуша, зашари с поглед наоколо. Цареше тишина. Хълмове и планини пламтяха в отблясъците на виолетово-червеното вечерно небе. Две нежнорозови пересто-кълбести облачета замечтано плаваха по пламтящото златно море. Върху назъбената на хоризонта линия на далечните планини пламтеше някаква ивица, сякаш там стоеше някакъв шпалир от крале с блестящи корони.

Планинският вятър игриво танцуваше над пътя. В някакъв нисък дъбов гъсталак щастливо и в самозабрава пееше своята вечерна песен някаква птица.

— Съвсем мирно! — повтори Карл умолително.

 

 

— Стой тук — прошепна Спирос.

Бойчо остана като закован и с ужас видя как приятелят му сантиметър по сантиметър се промъква към германците.

— Спирос — замоли той едва чуто.

— Когато скоча, бягай и сбогом! — отвърна по-възрастният и отново премести крака си малко по-напред. Бързо навакса цял метър. Юмрукът му здраво стискаше ножа в джоба. — Напред, Спирос, напред!

 

 

— Къде е тук войната, Франц? — попита сърдечно Карл. — Небето, пламтящите, планини, песента на птиците — не е ли всичко това мир? Тук не би имало война, ако ние не я носим. Ние ли сме войната — ти и аз?

Франц го поглеждаше с полупритворени очи. Възможно ли е някой да се преструва до такава степен? Може би все пак всичко е вярно? Но дори и така да е къде му е умът? Тук има заповед, ясна и безцеремонна, и тя трябва да бъде изпълнена — баста! Но този Нойбауер прави нещата трудни, дяволски трудни.

 

 

„Ще скоча веднага. Трябва да улуча кучето във врата. Може би ще мога да отнема пушката на другия. Това ще го улесни в решението. Дано само Бойчо избяга. Момъкът има бъдеще. Русите освобождават родината му. В Елада са англичаните. Ах, Елада! Още половин метър и после…“

В този миг някакъв изстрел разкъса идиличната тишина. Ехото отекна надалеч през планини и долини. Птицата, изплашена, замлъкна.

— Ето ти тебе войната — каза Франц рязко и погледна враждебно към партизаните. Защо те не стояха вече един до друг? Но сега вече край на дърдоренето.

— Хайде — изкомандува той твърдо.

Спирос бързо отстъпи отново до Бойчо. Проклятие, този изстрел провали всичко. Такъв хубав случай!

— Щях да умра от страх — пошушна Бойчо почти с облекчение.

— Ако не тръгнат веднага, ще ги застрелям на място — изруга Франц.

За да предотврати най-лошото, Карл изпълни нареждането на кандидат-подофицера и изкомандува:

— Напред, ходом марш!

Двете двойки отново мълчаливо поеха пътя. Така те изминаха една зад друга още пет метра.

Най-после Франц каза:

— Пътят започва бавно да се спуска, още триста-четиристотин метра и ще бъде достатъчно стръмно. Ще стреляш стоешком, разбираш ли, малко диагонално нагоре. Аз ще командувам. Трябва да се връщаме, това беше сигнален изстрел.

Ужасен гняв обхвана Карл. „Трябва да го убия — кипеше в главата му. — По-добре да застрелям една дузина такива като Чирвински, отколкото тия двамата отпред. Него трябва да бутна в пропастта, та никой да не го намери. Ами ако го намерят? Какво ще стане тогава с Ана и Йохен?

И въпреки това не мога да стрелям по другарите!“

Франц, изглежда, почувствува, че другарят му се измъчва от тежки мисли. Така че въпреки страшното им съдържание в думите му нямаше злина, когато каза:

— Трябва добре да се прицелиш. Не бива да пукнат мизерно. Бърза войнишка смърт — по свой начин и те са войници! Повече не можем да направим за тях. При гестаповците, както ти бе предложил, това нямаше да им бъде писано.

Карл прехапа устни. Почувствува между зъбите си топла кръв. „Трябва да говоря още веднъж с Франц“ — помисли той.

— Стой! — изрева кандидат-подофицерът.

Всички спряха.

— Връзката на обувката ми — обясни Франц. — Подръж ми пушката — с тия думи той подаде пушката си на Карл и се наведе да върже обувката си.

Карл го погледна от високо. Сърцето биеше до пръсване. По блестящата матова политура на оръжието му заигра един огненочервен лъч като огледален образ на вечерното небе, от мерника право към пушката. Оттам с ужасна последователност сочеше право в гърба на Франц, който, отдалечен на двадесет сантиметра, също бе озарен от червената светлина като изгаряща покана за решително действие. Десницата на Карл притисна приклада така, че кокалчетата му изскочиха като мънички ледени планини.

Странно, но сега никак не мислеше за Ана и Йохен. Възмездие или убийство щеше да бъде това? Възмездие, ако знаеше, че няма да може да спечели този човек; убийство, ако съществуваше и най-малкият изглед за това. Но ако сега натиснеш спусъка, Карл Нойбауер, винаги ще можеш да си втълпяваш, че е било възмездие, а оня, който би могъл да докаже противното, ще бъде мъртъв. Макар и с бясна бързина всички тези мисли преминаха с хладна яснота през главата му. Той трябваше да вземе решението си за секунди, може би за по-малко от секунди. Като подгонен се движеше показалецът по спусъка. Стреляй, крещеше огневата линия, ще се разкайваш горчиво за всяко колебание!

34

Футула с мъка се откъсна от мъртвия Атанас. Тя не можеше да му отдаде никаква почит, така както и той не можеше да й каже какво трябва да стори сега. Той не бе видял Бойчо и Спирос, те не бяха и при фашистите. Това бе съвсем естествено, защото как биха могли да им паднат в ръцете? Но къде бяха те тогава?

Не току-тъй старецът беше бил този дълъг път. Трябва да е смятал това за изключително важно; пред смъртта си си никой не говори маловажни неща. Само от него и от никой друг сигурно е научил капитанът историята. Атанас също е бил в планината. Искал е да потърси човека с жълтата чанта и е пожертвувал живота си затова. Той е искал да намери човека с жълтата чанта заради свободата. А Футула заради Бойчо.

А досега не бе намерила нито този германец, нито Бойчо.

Бойчо търсеше този човек и щеше да го търси, докато го намери. Същото трябваше да стори и Футула. Може би Атанас Папаандрополус не е видял добре дали цялата фашистка част е била там? Може би там се е намирала само част от тях, а останалите са продължили? Или изостанали? Не, това бе невъзможно, Футула би ги изпреварила. Не, не, има само една възможност, част от тях са отминали напред, с тях е и човекът с жълтата чанта, а Бойчо и Спирос са по следите им. Тогава и Футула ще тръгне нататък.

Почивай спокойно, старче, ние ще се върнем да те вземем. Ще те положим до Ксенофон Маврипидес и Лизефон ще плаче над вашите гробове; ще плаче, защото загуби двама стари хора и все пак ще знае, че има достатъчно внуци да започнат всичко отново и да го направят още по-хубаво.

35

Твърде късно! Това бе първата мисъл на Карл.

Франц се надигна взе пушката си от лявата ръка на Карл и накъсо му благодари за това, че е бил така любезен да я държи.

„Какъв идиот съм“ — помисли Карл с въздишка.

Франц изкомандува:

— Ходом, марш!

Ужасният марш започна отново.

Карл стисна зъби. Да беше стрелял! Боже мой, още преди една дузина години бе научил, че работническата класа е проляла потоци кръв, защото в решителните моменти е била твърде мека, твърде човечна. А вниманието към човешкия живот винаги бе добре дошло за нейните подли врагове. Такъв бе урокът на Парижката комуна, на Ноемврийската революция, така учеше и тридесет и трета година. Той, опитният комунист, знаеше всичко това, но изправен сам пред решението, страхливо бе отстъпил.

— Хайде, още сто крачки и стига — като през някаква гъста мъгла чу той да казва Франц.

Поне в главата му да не блъскаха тези чукове! Сто крачки… — стоешком — малко диагонално нагоре — стоешком…

Гласът на Франц прозвуча приличен на врещящо ехо:

— Едновременно, стоешком, малко диагонално нагоре!

Гласът на Карл отекна рязко като разкъсващо се стоманено въже:

— Не!

Очакваше учудения или остър отговор на Франц, но само чу едно съвсем безобидно:

— Как така?

— Изобщо не! — Карл натърти на всяка сричка.

Кандидат-подофицерът се закова на място и извика високо:

— Стой!

Извърнат към Карл, той попита учудено:

— Каквооо?

Карл повтори:

— Изобщо не, Франц, изобщо не!

— Това е заповед, драги — изфуча дългият.

— Не мога — почти жално произнесе Карл.

Франц сподавено се изсмя.

— Новобранци, не могат да гледат кръв. Е, добре, нежна душо. Ще трябва да го свърша сам. Тръгвайте, да се невидим макар! Хайде!

— Стой! — извика Карл със същия заповеднически тон, с който Франц бе произнесъл последните си думи. Бързо си бе възвърнал увереността. Така или иначе, сега щеше да се сложи някакъв край на цялата история. И той попита смаяния си спътник: — Що за заповед имаш?

— Я виж, ти се шегуваш с мене — Франц се сети, че е по-старши по чин. — Началството заповяда ясно и категорично: „Искам да чуя два изстрела.“

— Колкото се отнася до мене, и десет съм готов да изстрелям. Но върху тях ли? Такова нещо не съм чул.

Франц оправи колана си. В очите му се четеше презрение…

— Я виж ти, господин ротният командир заповядва на кандидат-подофицер Франц Чирвински и на редник Нойбауер да ескортират двама бандити и да се сбогуват с тях с почетен салют. Така ли?

— Съгласен — каза сухо Карл.

Франц кимна.

— До гуша ми дойде, драги, ти разбра същото, което и аз.

— Лъжеш се, не съм, разбрал същото. Ти си разбрал, че трябва да разстреляме двамата.

— Е, видя ли — вметна Франц.

— А аз — продължи Карл, повишавайки глас, — разбрах, че трябва да ги убием: Това е разликата.

— Празни приказки — изфуча Франц съвсем побеснял. — Заповедта си е заповед и ако не я изпълниш…

— Ще ме доложиш — прекъсна го Карл.

Кандидат-подофицерът си пое дълбоко въздух. Той изръмжа значително по-спокойно:

— Идиот! Никога няма да издам свой другар!

Мрачно и през зъби Карл каза:

— Ти не само ще ме издадеш, ти и ще стреляш по мене.

— Човече, ти луд ли си?

„Сега трябва да запазя спокойствие, да остана невъзмутим, да го сразя. Спокойствие, спокойствие, спокойствие“ — внушаваше си Карл.

— Да — ти ще стреляш по мене. Иначе не би могъл да убиеш ония двамата.

Франц избухна и вдигна пушката на рамо.

— Сега ще видим!

Карл изскърца смразяващо:

— Ако стреляш, ще стрелям и аз. Стоешком съгласно твоята рецепта. Разстояние петдесет сантиметра — през корема.

Франц сне оръжието. Бе пребледнял като платно.

— Човече, Карл, по другаря си? — не страх, а някакво ужасно удивление звучеше в тези запъхтени думи.

Карл каза повече на себе си, за собствено оправдание, отколкото на Франц:

— Все някъде има някаква граница. Все някога трябва да престана да участвувам във всичко това. И зрител трябва да престана да бъда. И това някога е сега, това някъде тук. Досега се опитвах да се измъкна от голямото решение. Но един стар овчар и един поп на два пъти скришом ме заплюха, а аз сам себе, си сто пъти.

Някой бе казал:

„И който живот не хвърли в бой,

напусто, живот получил е той!“^[3]

„Преди да се задуша от погнуса към самия себе си, ще ти пусна един куршум в шкембето или ти на мене. Едното или другото, но тия двамата няма да разстрелям.“

Франц поразхлаби яката на ризата си. Измърмори.

— Бих те измъкнал от всякаква мръсотия, от най-голямата кал, а ти?

Карл поклати глава.

— Ти искаш да ме натикаш в най-голямата кал, как ще продължавам да живея с две убийства на съвестта си?

 

 

Спирос и Бойчо стояха като закован и дишаха тежко. Фашистът не ги изпущаше от очи. Спирос не смееше да мръдне нито сантиметър напред. Очевидно другарят говореше нещо сърдито на негодника. Понякога сякаш ставаше обратното. Нищо не се разбираше, макар и да бе ясно, че двамата немци се карат, а при това положение те можеха да се карат само заради Бойчо и Спирос.

— Сбият ли се, ще се нахвърлим и ще забием ножа в гърлото на фашиста — пошепна Бойчо.

— Ти имаш заповед да бягаш — изсъска му Спирос.

— Отказвам да изпълня тази заповед — ще отговарям за това пред партийната група.

Спирос се усмихна. Който разчита на партията, не смята да умира. Всъщност това е хубаво разбиране, мина му през ума. Могъща вълна на увереност заля сърцето му. Изглежда, че най-голямата опасност бе преминала.

— Ще се разправяме пред другарите — отвърна той почти радостно, — а сега край и бъди много внимателен!

 

 

— Ти упражняваш натиск върху мене — изръмжа сърдито Франц. Отдавна бе отхвърлил съмнението, че тоя Нойбауер би могъл да е гестаповец. Фанатик да, но от противната страна. Той положително ще стори, каквото каза.

— Да — рече кратко Карл.

Франц преглътна.

— Слушай, Франц — каза сърдечно Карл, — сега ще отида при ония бедни дяволи и ще им кажа да се махнат. Ясно ли е?

— Защо? Просто ние да се махнем.

— Имам си причина — една минута, Франц! — и Карл тръгна с бавни крачки към своите непознати приятели.

36

Сърцето на Футула силно заби. Бойчо! Бойчо и Спирос! И двама фашисти с пушки срещу тях. За секунда й причерня пред очите. После затича бързо напред. Нужна й бе добра, позиция за стрелба. И тогава — единият от фашистите се отдели и тръгна към любимия й с готова за стрелба пушка в ръка.

„Тук ли да залегна, не, там. Ах, сърцето ми бие като лудо. Боже мой, дано улуча! Само спокойствие! — тя подпря пушката на един камък. Това е мушката, трепери и мърда, сега е на мерника, успокоява се. — По-спокойно. Да — точно така. Мерник — мушка — гърдите на фашиста. Трябва да дръпна здраво — Бойчо!“ — и тя дръпна спусъка.

 

 

„Ти упражняваш върху мене натиск, натиск натиск.“

Карл бе направил само три крачки и всяка вбиваше в него тези думи. Франц трябваше да вземе решението си свободно. Свободен избор. Не биваше да решава по принуда.

Франц трябваше да направи свободен избор. Това му даваше преимущество… Или всички в пропастта. Не, не в пропастта — напред!

— Той сам идва, Спирос — извика възбуден Бойчо.

На Спирос му стана ясно.

— Ти ще бягаш, това е заповед — после си каза с убийствена омраза: — Ела насам, подъл фашист. Дори и мъртъв, в смъртта ще те презирам. Като червей си плъзнал по земята, докара безчестие на класата ми, на родината. Сега тая земя ще те погълне. Ела насам, още две крачки, ти…

Футула бе ужасена. Оръжието бе отказало — оръжието на Бойчо. С трескави пръсти се хвана за главата. Сбъркала ли беше нещо? Но какво? Очите й зашариха по карабината. Боже мой, предпазителя! Тя бързо махна фаталната металическа част. Сега дръпни — спокойно!

Но какво беше това? Фашистът сложи пушката си на земята и продължи с протегнати ръце, без оръжие към Бойчо и Спирос! Не може да бъде!

И все пак… без оръжие!

— Спирос!

— Тихо! — какво ли иска той? Пистолет? Не, няма пистолет, пистолетът не се носи на гърдите под куртката. Той не е враг, Бойчо! Очите! Какво?

— Товарищ!

— Бойчо!

— Товарищ! — задъхано произнесе Карл. — Товарищ… парти… емброс… престо… тьемб — а тук — книжата — вземете партизанските книжа.

— Другари, приятели, един немски комунист поздравлява вас и свободна Гърция!

Двамата мъже гледаха с широко отворени очи германеца. В Бойчовите очи бликнаха сълзи, напрежението бе траяло часове. И Спирос с мъка удържаше вълнението си. Но тук командир бе той. Трябваше да държи положението в ръцете си.

Той протегна ръка на Карл.

— Ти добър, сега ела… партизан — каза той твърдо.

Карл въздъхна дълбоко. Като сребърна топка лежеше сега свободата на дланта му. Само пръстите си да сключи здраво около нея. Търкулни се, топко, все пак при твоето падане ще се чуе един ясен звън.

След това Карл се опита на завален език да обясни на новите си приятели, че не може да отиде при партизаните. Там стоял другарят му, без когото те не биха били свободни. Но този негов приятел сигурно нямало да отиде при партизаните. А не можел да се върне сам в частта, това означавало сигурна смърт. Никога не би могъл той, Карл, да изостави този човек. Разберете ме, другари! И войникът Карл Нойбауер стисна ръка в юмрук.

— Всеки на своя участък — каза той тържествено, — до победата. Дали ще сме още живи тогава. Жива ще бъде нашата програма и тя ще поздрави света на освободеното човечество.

Те не разбраха нито дума от това, което той каза, те може би никога не бяха чували тези думи — последните думи на Карл Либкнехт — и въпреки това го разбраха.

Спирос поклати глава. Да, означаваше това, да, другарю, съгласни сме с тебе. Един комунист знае какво иска, един комунист уважава решението на друг един комунист. Макар че нашите пътища трябва да се разделят, ние тайно ще маршируваме по същия път, по пътя към свободата. Ние знаем целта, към която той води.

 

 

Карл се запъти назад с твърди и в същото време леки крачки. Пред него тържествено пламна последното сияние на деня. Облян в пурпура му, там бе застанал сякаш на пост — като един символ на надеждата — кандидат-подофицер Чирвински.

На Карл му хрумна, че това прилича на майска манифестация. Напред, с гърди срещу врага. Стори му се, че е участник в някаква могъща колона, а втората колона щеше да завие начело с налбантина Франц Чирвински.

Карл се усмихна. Ах, те бяха само двама, но все пак двама и тоя, който щеше да тръгне назад с него, представляваше вече една, макар и мъничка, част от Германия, спечелена и освободена от комуниста Карл Нойбауер. Тази свобода още не бе пълна, Чирвински бе отхвърлил само един товар, но той още нямаше никаква цел пред себе си. Но нали именно за това беше тук Карл Нойбауер, за да го научи. Колко ще трае това? О, трябваше да стане бързо, много бързо, пък ако не, тогава бавно, но щеше да стане. Карл застана до Франц. Той не каза нищо, но на дългия му стигаше блясъкът в очите на Карл.

Чирвински бавно вдигна пушката си. После светкавично изстреля два куршума срещу потъмнялото облаче на вечерното небе.

Карл погледна към партизаните, но пътят бе пуст.

— Никога не бива да се забравя най-същественото, той искаше да чуе два изстрела — каза Франц. В ъгъла на устните му играеше презрителна усмивка към заповедта на Дюрщайн.

На Карл се стори, че той му подава ръка. Дори да бе казал Франц „Ние двамата ще държим заедно“, то не би прозвучало по-убедително. И те тръгнаха заедно, мълчаливи, с еднаква стъпка. После кандидат-подофицерът забави крачка, извади лулата, напълни я с тютюн и продължи пътя, пуфкайки с наслада.

В този миг-два спитфайера изскочиха иззад близкия планински връх и със свистене се спуснаха над пътя. Преди Карл и Франц да разберат добре какво става, снарядите на бордовите оръдия заплющяха по каменистата настилка. Двамата мъже се хвърлиха върху пътя. Машините отминаха като светкавица над тях, трясъкът на оръдията замлъкна, рикоширащите куршуми завършиха безумния полет с тъжен писък.

Пръв вдигна глава Франц.

— Щуротия — каза той, — откъде се взеха тия чалдисани?

Карл също погледна нагоре и те видяха как изтребителите отлетяха, превръщайки се във все по-малки точици.

— Ако напипат лагера, ще стане само на трески — изръмжа Франц. Но почти веднага извика изненадано: — Та те се връщат!

И наистина двата спитфайера се стрелнаха отвесно нагоре, полетяха няколко секунди по гръб и веднага след това отново се устремиха към пътя.

Чирвински скочи, хвана другаря си и с два-три скока го завлече зад един голям камък, който можеше да им осигури известно прикритие. Пилотите насочиха машините си надолу; сигурно бяха наблюдавали маневрата на войниците. През виенето на моторите Карл и Франц чуха барабаненето на бордовите оръдия. По сиво-белия гранит заподскачаха отломъци от камъка, близо зад тях се вдигна тъмен мръсен облак. После огнената вихрушка отмина.

Когато бойците обърнаха поглед, видяха, че самолетите отново завиват отвесно надолу. Те скочиха и се хвърлиха от другата страна на камъка. Карл трепереше. За пръв път попадаше под обстрела на самолети. Бързината, адският шум, чувството на безпомощност го караха да се усеща несигурен, внушаваха му страх. Франц, напротив, бе възвърнал спокойствието си. Той бързо се огледа дали някъде нямаше да се намери по-добро прикритие. Той познаваше навика на англо-американските изтребители да нападат отделни бойци, вече беше преживял това няколко пъти. Знаеше, че подобни нападения рядко се повтарят повече от три-четири пъти; изглежда, пилотите изтребители смятаха, че никой не може по-дълго да устои на унищожителното действие на техните оръдия.

Градушката от снаряди отново зашиба по скалата и пътя. Този път Карл бе обхванат от някакво успокояващо чувство; прикритието изглеждаше надеждно. Като погледна през облака прах, той забеляза, че единият от самолетите обръща остър десен завой, докато вторият се стрелва като стрела в небето. Точно искаше да каже на Франц, че, изглежда, са се отказали вече, но един поглед върху напрегнатото и внезапно пребледняло лице на другаря му го възпря. Веднага схвана новата опасност. Двете машини завиха в противоположна посока и само за миг след това бясно се устремиха една срещу друга.

В този миг на върховна опасност всякакъв страх напусна Карл Нойбауер. Колкото и малко време да имаше, то му стигна, за да си даде сметка за досегашния живот. Той знаеше, че, общо взето, е бил, какъвто трябва. Когато бе грешил, често се бе старал да изкупи вината си. Невинаги бе претърпявал неуспех, а когато претърпяваше, ожесточено и с твърда воля себе борил да поправи грешката си. Въпреки всичките си слабости той имаше право да носи името комунист.

Потънал за миг в тези мисли, на Карл Нойбауер му беше почти леко на душата и той се усмихваше, когато го улучи смъртоносният изстрел.

Изтребителите профучаха, те сметнаха, че са свършили работата си за през деня. Франц се надигна с облекчение от скалата. Когато стана, другарят му бе вече мъртъв.

Мълчаливо коленичи суровият мъж до другаря си. В сърцето му имаше само скръб, по-дълбока скръб, отколкото той бе изпитал за когото и да било другиго, паднал до него в тази жестока война. Този човек бе мислил по свой начин; занемялото му сега сърце бе хранило чувства, за които може би си струваше да се живее.

Комунист — какво значеше това? Франц още не знаеше правилния отговор. Но той знаеше едно: комунист — това беше нещо голямо, това значеше един човек, който може да се бори, да страда, да обича.

„Много малко те познавах, Карл Нойбауер — каза на себе си Франц, — за мене ти умря твърде рано и страх ме е, че и за мнозина, за всички умря твърде рано.“

 

 

Някакъв шум откъсна, налбантина от мислите му. Когато вдигна очи, видя да стоят до него двамата партизани и едно момиче. По-младият носеше пушка под мишница. Франц се озърна за оръжието си, то не бе близо до него. Въпреки това не почувствува никакъв страх. Мълчаливо посочи трупа в краката си. Сега в присъствието на хора очите му се напълниха със сълзи.

Тримата чужденци се надвесиха над мъртвия. Те нежно погалиха ръката му.

Бойчо даде пушката си на Спирос, после коленичи, взе мъртвото тяло на германския другар и отново се изправи.

— Ти ела — каза Спирос на Франц.

Бойчо закрачи с тежкия си товар. До него тръгна плачещата Футула.

— Другарю — каза сериозно Спирос. После вдигна пушката на Франц и му я подаде. — Другарю, ела.

Франц обрамчи оръжието. И когато Спирос направи първата крачка, тръгна и той. Двамата мъже бързо закрачиха в един такт. Леко залитайки под тежкия товар, пред тях вървеше силният момък. Футула бе хванала увисналата ръка на мъртвия и я държеше в топлите си ръце.

На вечерното небе започнаха да пламват звездите. Те осветляваха пътя на мълчаливите хора. И сякаш казваха: „Земята може да бъде по-красива от всички звезди“.