Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1992 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
lavrentii (2011 г.)
Корекция
maskara (2011 г.)

Издание:

Антон Дончев. Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес. Книга първа: Степта

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

Коректор: Соня Илиева

Предпечатна подготовка: ЕТ „ПолиКАД“

ИК „Захарий Стоянов“, 2003 г.

Печат: ПК „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

23.

Когато Аспарух наближи рекичката на Бялата онагра — и дори му се стори, че вижда в далечината тъмната ивица на върбите и на тополите край водата, той видя вдясно върху стражевата могила трима конници. Те бяха обърнали главите на конете си и лицата си към Аспарух, та той ги виждаше, очертани като стълбове на синьото небе. И тъй като стояха далеч, не се различаваха коне и ездачи, а сякаш на могилата се изправяха трима великани. Аспарух обърна към тях коня си.

И Аспарух се изкачи по склона на могилата и спря коня си пред тримата конници. Те бяха оногури върху алени коне и в косите си имаха оплетени по три паунови пера, които им даваха право да се докосват до олтари. А бяха и много красиви мъже, та Аспарух разбра, че са от хората на майка Акага. Те го изчакаха да спре пред тях и тогава мъжът в средата вдигна и двете си разтворени длани срещу Аспарух, за да го приветства. И мъжът каза:

— Братко, нероден от майка ми, нашата майка Акага каза да ти кажем, че ти трябва да започнеш своята песен.

И Аспарух усети болка в сърцето си и попита:

— Братко, не каза ли още нещо майка Акага?

Мъжът каза:

— Каза още да прибавяш всяка година по един ред на песента си.

Аспарух попита:

— Не каза ли още нещо майка Акага?

Мъжът отговори.

— Нищо.

Аспарух попита:

— Братко, къде е майка Акага?

Мъжът отговори:

— Майка Акага се е усамотила, за да говори с духовете на мъртвите. Никой не може да отиде при нея. Нито дори ти.

А майка Акага понякога се скриваше някъде в степта — край река, в гора или при скали, та от новолуние до новолуние не вкусваше храна и чакаше видения. И наоколо в широк пръстен пазеха хората от рода Акага.

Аспарух наведе глава, та обърна коня си. И майка Акага отказваше да го види и така трябваше да бъде. Тъй с наведена глава Аспарух яздеше цял ден и като легна в тревата — ето, не можа да заспи цяла нощ.

А на сутринта слезе от седлото и започна да тича. Не тичаше край кобилата на Ак Йола, защото не можеше да влезе в крачките й, тичаше край Такучи. Искаше да се измори до смърт, докато рухне на земята.

И Аспарух тичаше през степта, заловен с лявата си ръка за кожата върху гърба на коня. Тичаше равномерно, с вълча стъпка; и докато се държеше с лявата ръка, оставяше тежестта на тялото му да падне върху десния крак. А умората започна да свива най-напред мишците му под кръста и отпред на бедрата, сякаш някой неумолимо стягаше с широк пояс корема му. След това гърдите му се разшириха и Аспарух започна дълбоко да вдъхва и с охкане да изтласква дъха от устата си. И сърцето му се изкачи в гърлото, после в главата му и пред очите му стана светло. А степта се разтопи в блясъци пред него. И като мислеше, че се задушава, та искаше да се отпусне и да остави коня да го влачи като труп, Аспарух видя, че степта се избистри и усети, че дъхът му се връща и сърцето му бие равномерно. Само десният му крак се схващаше, та Аспарух, без да спира коня, се преметна от другата му страна и започна да тича, хванат за коня с дясната ръка и с тежест върху левия крак.

А разширените му огромни гърди вдъхваха три пъти повече ухания на степта и разширените му зеници поглъщаха три пъти повече светлина; и топлият вятър се увиваше около влажното му тяло и около измъченото му лице. И Аспарух си спомни, че когато беше юноша и почнеше да мечтае, той тичаше срещу вятъра, за да го опияни песента на вятъра и песента на собствената му кръв. Досега усещаше само болката от отказа на майка Акага да го види, сега си спомни, че тя иска от него той да започне своята песен.

И Аспарух тичаше и говореше с майка Акага. Казваше й:

„Майко, майко… ти мислиш, че забравям. Помня приказката. За силния мъж, който загубил сина си. За това как се затворил в шатрата си. И поискал да умре. И никого не искал да види. Дошли при него и му казали — не е изпята песен за сина ти. Тогава мъжът почнал да реди песен. И като я наредил, изпял я и почнал да живее. Майко, майко, ти искаш да пея. Ти искаш да си спомням. Ти искаш да забравя. Не мога, майко, не мога…“

И Аспарух затвори очи, за да спре да се къпе в потока на слънцето. А под клепките си видя лицето на Акага с трите слънца върху лицето й, видя бръчките й като лъчи около слънцата на очите и бръчките около слънцето на усмивката й. Акага нищо не му казваше — само се усмихваше с обич, молба и болка.

Аспарух спря да тича. И цялото му тяло пламна, защото вятърът утихна, а лицето му пламна от срам, че бе помислил да не послуша своята майка. Да, той трябваше да започне песента си — тъй искаше Акага. И не биваше да тича, защото такава песен не трябва да се реди в опиянение, а всяко слово трябва да се опитва с разум и зъби — дали е от истинско злато.