Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (90) (Книга първа: Степта)

20.

Жрецът отиде да намери Ак Йола и го изпрати при Кубрат. И Ак Йола дойде при Кубрат и си отиде. А жрецът се върна при Кубрат, та седна отново насреща му. И седяха така един срещу друг, без да си говорят, докато слънцето залезе, докато изгря луна и докато луната се извъртя, та ги погледна през прозореца. И Кубрат каза:

— Жрецо, усещам се като риба в мътна река. Не зная накъде да плувам, за да стигна до чиста вода.

И жрецът каза:

— Ти мътиш водата, та където и да идеш, ще плуваш в мътна вода. Защото си скръбен, а още като малък научих една песен: „Скръбта като речна вода слиза надолу в низината, като трева в степта навсякъде избуява скръбта… И сред морето, в широките простори, скръбта като дреха покрива всичко живо…“ Нито надолу по реката, нито към изворите й ще намериш бистра вода, ако сърцето ти е потопено в скръб.

Кубрат каза:

— Кажи ми — какво става с мъртвите? Не ми говори като жрец, защото и аз съм жрец. Кажи ми го като човек, който е вече на седемдесет лета.

Жрецът помълча и каза:

— Някога царският син Начикетас срещнал бога на смъртта Яма и оня му дал право да поиска нещо. И Начикетас попитал бога на смъртта: „Съмнение възниква след смъртта на човека — едни говорят: «Него го има», други — «Него го няма». Нека узная истината, научен от тебе, това да е твоят дар.“ И богът Яма казал: „Дори боговете до ден-днешен се съмняват, защото не е лесно да се разпознае тази тънка разлика. Избери си друг дар, Начикетас, не ме обременявай, освободи ме от тази тежест…“

И Кубрат нищо не каза и нищо не попита. Но той чуваше тропот на копита, които се отдалечават — и знаеше, че всяка крачка на този кон отнася Аспарух и отдалечава от него Аспарух. И сърцето на Кубрат плачеше и казваше: „Синко, синко, синко!“ А жрецът чуваше тропота на същия кон. И жрецът още каза:

— А сега ще ти кажа не чужда мъдрост, ще ти кажа своята правда. Навярно са я казвали и други хора, но до своята правда стигнах самичък и много платих за нея. Ние, хората, скърбим, защото мислим, че всичко е неповторимо и няма да се върне. А то не е вярно. Всичко се повтаря — и то не веднъж, а хиляди пъти. Хората виждат мътна вода и като не виждат дъно, помислят, че е бездънна. А дъно има, само че е много дълбоко. Кубрате, бой се от есента, защото след нея иде зима, а не се страхувай от зимата, защото след нея идва пролет. След зимата на човека идва смъртта и новото му раждане. И всичко се повтаря до окончанието на вековете. Аз, жрецът на Конника, отново ще се срещна с всичките си врагове, с които съм кръстосал пътя си. И в моя повторен живот някой може да ме победи, а може и да не стана жрец. Но аз ще се възродя отново и пак ще срещна същия си враг. Виждаш ли оная могила?

И жрецът протегна дългата си суха ръка към сянката на далечна могила, оттатък Дон. А върху могилата блещукаше стражеви огън. И жрецът каза:

— Защо хората вдигат могили? За да могат мъртвите да видят хилядите и хилядите двубои, които век след век ще се повтарят в степта. И колкото по-висока е могилата, толкова по-добро място има мъртвецът, за да види безкрайните битки в подножието на могилата си. И ти, Кубрате, пак ще оживяваш, и пак ще се биеш, и пак ще влизаш в могилата…

Кубрат вече не слушаше жреца, а гледаше луната. И тя щеше да извърви пътя си по небето, и да залезе, и отново да изгрее. А луната приличаше на човека — и щеше да се роди отново, и да расте, и след това да намалява. До окончанието на вековете. Но луната беше далече-далече, тя беше бледна, бледна и студена, студена.