Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (89) (Книга първа: Степта)

19.

Аспарух не беше виждал как змия гълта жаба. Не беше виждал, че макар наполовина да стърчи от змийските челюсти, жабата дори не рита, а само жално пищи. Или дори и не пищи.

Но жрецът беше видял много и сега виждаше всичко. И той видя как Аспарух бавно се превръща в Кубрат — и понякога му се струваше, че косата на Аспарух белее.

И жрецът отиде при Кубрат. След пладне беше, грееше ниско слънце и поток лъчи нахлуваше като слънчев вятър през отворения прозорец. На жреца се стори, че този невидим вятър притиска козината върху зверските кожи, та я кара да ляга като степна трева под вятър. И му се стори, че светлината мете и лъска плочите по каменния под и дори обветря Кубратовото лице, сякаш Кубрат имаше коси, които се вееха и дърпаха назад. А беше светло — до болка в очите, и багрите бледнееха, посипани със светъл прах. И жрецът видя, че Кубрат носеше черна превръзка върху очите си, сякаш се страхуваше да не ослепее.

Жрецът седна срещу Кубрат — и двамата седяха с лице срещу слънцето. И жрецът също притвори очи.

Тогава Кубрат каза:

— Накарах Аспарух да ми каже какво вижда навън в степта. И знаеш ли — той ми каза, че над степта вали сняг и цялата степ е бяла. Наистина, слънцето гори така през ясен зимен ден, когато снегът връща светлината.

А жрецът въздъхна и каза:

— Кубрате, посадих степно цвете в гърне. Когато укрепна, откъртих от него вейка, поставих я в извор и вейката пусна корени. Посадих и второто цвете в гърне. Така двете цветя от един корен растяха едно до друго.

Кубрат попита, вдигнал лице към слънцето, сякаш гледаше под черната превръзка:

— Къде е Аспарух? Знаеш ли?

Жрецът каза:

— Спрях да поливам цветята. И земята се напука, стеблата клюмнаха и цветята тръгнаха да умират. Тогава полях с изворна вода само едното цвете. То живна, изправи се и се отърси от смъртната дрямка. А знаеш ли какво стана с второто цвете?

Кубрат каза:

— Другото цвете се изправи, макар да не беше взело ни капка вода. И макар пръстта в неговото гърне да бе останала все суха и напукана, цветето оживя. Когато бях дете, жреците ми показваха такива цветя, защото искаха да ми покажат, че невидими нишки свързват живите същества под небето на Тангра.

Жрецът каза:

— Ти си едното цвете, другото е Аспарух. Ти убиваш сина си.

Кубрат замълча. После бавно смъкна превръзката на очите си и погледна жреца. А очите му бяха светли и прозрачни от слънчевия вятър. И Кубрат каза:

— Ще ме разбереш ли? Ти нямаш син.

Жрецът каза:

— Твоето отчаяние залива и дави Аспарух.

Кубрат повтори и каза:

— Ще ме разбереш ли?

Жрецът стана, протегна два пъти единствената си ръка и затвори двата капака на прозореца. Но между дъските светнаха издайнически пукнатини и нарязаха със светли черти двамата старци. Жрецът седна и каза:

— Чуй ме. Имало едно момче без баща и без майка. Откърмила го една силна и умна жена. И то вървяло след нея. После дойде баща му — а той беше силен и умен мъж. И детето тръгна след него. Тъй това дете порасна, а не беше извървяло нито крачка, без да върви след чужд гръб. И… живял и друг мъж, който обикнал момчето. И този мъж дочакал ден, в който бащата усетил, че силите го напускат, а втората майка била далече в степта. И мъжът чакал момчето най-после да дойде при него, защото било свикнало да върви след някого…

И жрецът млъкна. А Кубрат гледаше лицето му, нацепено от пукнатините на слънчевите нишки, които пронизваха дъските на капаците. Тези нишки се стичаха по каменното лице на жреца като нишки на паяжина. И Кубрат стана, та бавно, сякаш извършваше свещенодействие, успя да спусне кожената завеса пред прозореца. И все пак отнякъде се промъкваше разпиляна светлина и тя бавно извая двамата мъже, потънали в полумрака, като в дълбока вода. И в полумрака жрецът изрече:

— Този мъж съм аз. Но аз разбрах, че Аспарух няма да дойде при мене — защото заедно с тебе се унася в смъртната дрямка.

Кубрат каза:

— Зная го. Зная, че чакаш Аспарух. Виждам, че страда. Защо ми говориш тези думи?

Жрецът каза:

— Искам да ме разбереш, че за мене Аспарух е скъп, колкото за други хора е скъп единственият техен син. Искам да разбереш, че това, което ти казвам, тежи върху мене толкова, колкото и върху тебе. Кубрате, ти трябва да откъснеш Аспарух от себе си и да го пратиш някъде далеч — ако може, накрай света. Само така ти ще го спасиш.

И Кубрат дълго мълча, а в стаята ставаше все по-светло, защото очите на хората свикнаха със здрача. И жрецът видя, че Кубрат има своето предишно лице, преди да го докосне „малката смърт“. И гласът му беше предишният, когато каза:

— Не, жрецо, не ти тежи колкото на мен. Аз те разбирам, ала ти няма да ме разбереш.

А жрецът каза и в гласа му имаше молба:

— Спаси го. Забрави за себе си.

Кубрат каза:

— Нима е грях един баща да иска синът му да склопи очите му?

Жрецът каза:

— Ти няма да умреш, Кубрате. Повтарял съм ти — и пак ще ти повторя — твоята звезда казва, че ти ще умреш тогава, когато поискаш смъртта си. Странно е, не мога да разчета докрай писмената на звездите, ала съм питал други жреци и те ми казаха същите думи. Смърт от своя ръка — като Ак Йола. Ала… Ак Йола иска да умре. Ти… искаш ли да умреш, Кубрате?

Кубрат твърдо каза:

— Не.

И като помълча, добави и каза:

— Искам да видя Аспарух мъж.

И Кубрат и жрецът останаха да седят един срещу друг — Кубрат с двете си длани върху коленете, а жрецът, приведен напред, сложил единствената си ръка върху кръстосаните си колена, отпуснал глава върху дланта си. И двамата гледаха надолу, в мрака, като орисници, дошли да решат съдбата на някого, чиято сянка и двамата виждаха пред себе си.

Кубрат попита:

— Жрецо, колко станаха годините ти?

Жрецът отговори:

— Седемдесет.

И пак замълча. Кубрат мислеше колко хубаво е да си на седемдесет години, макар някои да наричат тези години старост. А колко години живееха мъжете от неговия — Кубратовия род? Кубрат не знаеше. Защото всички умираха в битка. Само той, Кубрат, май че щеше да умре от позорна старост. А жрецът мислеше, че мъжете от рода му — които бяха умрели жреци — всички бяха живели повече от век. Жрецът каза:

— Никоя птица не може да се научи да лети, ако не се откъсне от гнездото си.

Кубрат каза:

— Ти казваш, че ще умра, когато поискам. Но ти не предсказа, че „малката смърт“ ще дойде при мене.

Жрецът каза:

— Нямаше смърт. Звездите не сочеха смърт.

Кубрат каза:

— Ала аз съм полумъртъв.

И пак замълчаха, а кой знае откъде проникналата светлина очертаваше приведените им гърбове. Но не приличаха вече на орисници, ами бяха двама самотни старци. И Кубрат каза:

— Ей там, в ъгъла, седи голям мех с билки. Прати ми го Акага. Трябва да пия всеки ден по една стиска сушени билки. Както гледам меха, голям е — би трябвало да стигне най-малко за цяла година. А бабата е скъперница. Ох, колко страшно е стисната. Всичките й ножове са като сърпове, защото в средата са изтрити от рязане. Тя не хвърля дори скъсан ремък. Щом е пратила цял мех билки, мислила е, че ще го изпия. Иначе щеше да прати две шепи. А тя знае кога ще умра. Тя знае кога ще умре всеки от нас…

И не говореше Кубрат с печал, ами с ярост. И гласът му ставаше все по-висок и все по-гневен, сякаш се задушаваше от бяс. И като се изправи, с бързо движение — сякаш беше предишният Кубрат — дръпна завесата. С два удара на дланта си отхвърли дървените капаци на прозорците, сякаш ги издъни. И в стаята победно нахлу потокът на слънчевия вятър. Кубрат се олюля, сякаш слънцето го блъсна в гърдите, но се облегна на ръба на прозореца и остана прав — с отворени очи и отворена уста. А слънцето го заливаше. И ослепен от слънцето, Кубрат изрече:

— Извикай Ак Йола.