Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (85) (Книга първа: Степта)

15.

А когато старейшината на холмгородските търговци Радагаст, син на Ардагаст, най-после пристигна, тогава в общия дом се събраха само четиримата мъже — Яроволк, Радагаст и двамината князе. И най-напред жените влизаха и излизаха, та носеха дивеч, риба, гъби, солени треви и плодове, сирене и мляко, топли питки и тънки тиганици. А Яроволк вадеше от един зимник, покрит с капак, все нови и нови мехове с вино или делви с медовина, в които бяха накиснати горски плодове.

Приличаше този Радагаст, син на Ардагаст, едновременно и на Чръноглав, съветника на Кубрат, и на Шаргакаг, другия му съветник. Ако застанеха един до друг Чръноглав и Шаргакаг, никой не би се досетил да ги нарече братя. Но ако помежду им седнеше Радагаст, всеки би казал — братя са. Защото Радагаст щеше да ги съедини, защото Радагаст беше наполовина Чръноглав и наполовина Шаргакаг. Имаше брадата и очите на Чръноглав и корема с чугунената плът на Шаргакаг. А беше Радагаст наполовина воин и наполовина търговец. Като воин беше стигал с ятото славянски ладии — всяка ладия от едно дърво, със сто воини — чак до Крит, когато преди четиридесет години славяните разграбиха острова. А преди двадесет години с друго ято славянски ладии стигна до италианското пристанище Апулия. Докъде беше стигал като търговец, знаеше само той. Сега водеше холмгородското тържище, което беше голяма работа, защото там се събираха нишките от паяжината на пътищата от целия Север.

А Яроволк даде знак и жените се поклониха, та изчезнаха. И затвориха вратата след себе си. В горницата на общия дом стана по-тъмно, притъмня и в душата на княз Слав, който се беше радвал на женската хубост. И пак се усещаше у дома, защото жените имаха същите бели везани пазви, същите сукмани и същите пъстри престилки, под които пъхаха ръцете си, когато чакаха край трапезата.

Тогава старейшината Яроволк се изправи, та отиде към дървената стена на горницата и другите трима го проследиха с поглед. И като вдигна ръце, помислиха, че ще откачи някое от оръжията, що висяха по гредите. А освен оръжия, по стената имаше челюсти на невиждани глигани със зъби, кажи-речи, две педи, имаше и озъбена глава на щука, която би могла да изяде вол, и разни вещи като брони, дрехи и кой знае какво, кой знае кога пленено в битки от северяните. Имаше дори един сребърен сокол — от ония, които върху прът са водили римските легиони. А Яроволк отвори тайна вратичка, невидима в гредореда, та измъкна гърне. И като го сложи на масата, каза:

— Това е мед. От него можеш да ядеш и ти, княже Славе, защото е само от бял бор. Всеки единадесет години се ражда чудноват мед с чудновати свойства. Ако си болен — оздравяваш. Ако си пиян — изтрезняваш, ако си трезвен — опияняваш се. Този мед е събиран още когато бях млад. Опитайте.

А медът беше твърде тъмен и нито рядък, нито замръзнал, ами като омекнал сняг, преди да се стопи. И медът не сладнеше. И като кусна от меда, тогава най-после Радагаст проговори и каза:

— Княже Славе, получих вести от Чръноглав, съветника на Кубрат. Той твърде похвално говори за тебе и мисли, че сега болгарите няма да тръгнат към Дунава — нито като приятели, нито като врагове, защото се страхуват от тюркутите.

А княз Пребънд, като чу за похвалните думи към Слав, вдигна купа с медовина и закри с дъното на купата лицето си. Защото лицето му беше потъмняло.

Умният Радагаст продължи да говори и каза:

— Още по за похвала е твоята мисъл, княже Пребънд, да доведеш северянските воини на помощ на северяните до Дунава. Ала сега северяните няма да тръгнат. Добре са тук сред горите. Няма глад, няма мор, търговията върви. Тъй мисли и тъй каза князът на северяните.

А Пребънд остави купата на масата и едва не я строши, защото беше от печена глина. И каза:

— Ще рече, и двамата с княз Слав сме за хвалене, а и двамата не сме свършили нищо.

Радагаст му рече:

— Не е така. Защото днес не е утре, но днес се мисли за утре. Тук ние сме се оправили; през славянските земи вървят торни пътища — където няма летни, има зимни. И добри пътища имаме към юг, а това са реките Волга, Дон и Днепър. А нашите реки и влековете между тия три велики реки — от Днепър през Десна и Ока във Волга, и от Ока през езерата в Дон, тях ние сме оправили и навсякъде има лодки, дървосекачи, коне и волове. Ала и трите реки през гората текат с чиста вода, а надолу по тях сякаш тече земно масло. И се знае, че земното масло лесно пламва. Защото Волга, Дон и Днепър текат през степта. Пламне ли степта, ще пламнат реките — и край на пътищата. Това е. Сега сме добре, макар по Волга да не плуват, защото тюркутите са като гладни дървеници в изоставена къща — смучат кръв и за гладните си дни. Но все едно, дори да слезеш по Волга, пак към Константинопол трябва да минеш през Болгария. Днес болгарите вземат разумно — едно от десет. И ромеите вземат едно от десет. Като сметнеш отиването и връщането — и данта, и даровете, вземат ти половината и пак има сметка. Но… степта ще пламне. Тогава ще изгорят и пътищата.

И Радагаст също вдигна купата с медовината. Не пиянееше, само очите и лицето му светеха.

А княз Пребънд му каза:

— Радагасте, хората не живеят само от размяната — и дори не от размяната, а от това, което изкарат със свои ръце.

И Радагаст му каза:

— Добре, че каза размяна, а не каза търговия. Че размяната не е само търговия, ами е среща и учене на ум. Не живее човек без човека, княже Пребънд, нито племе без племето. А срещата е и запознанство, и радост, и любов, ако щеш. А за среща трябват пътища. Затова — слушай.

И Радагаст се наведе напред, та събра четирите глави, сякаш някой щеше да ги подслушва. Но какво ли не прави медовината. И тихо каза:

— Изпращаме тежък керван по нов път. Пеши керван — на човешки и конски нозе — през славянски земи, тук-таме през планините на траките, направо на юг, до вашия Дунав. Вече са минали наши хора по този път, но още не го познаваме добре. Пък и лесно минава някакъв дребен търговец — дребна алчност буди. А големият керван може да вдигне и княз с войска насреща си. От Дунава до Маториевите гори, през проходите, керванът е ваш — на подунавци. Ние ще изпратим с кервана петстотин души воини — всеки с два коня — и тези петстотин души ще останат при тебе, княже Пребънд.

А княз Пребънд, без дори да се замисли, рече:

— Не ми трябват тези петстотин мъже с мечове. Не ми трябват и конете им — при мене няма степи за препускане. Аз дойдох да търся двадесет хиляди северски меча, за да премина планините и да навляза в ромейска земя. Не ща петстотин хрантутници, дето ще тръгнат из поселищата и ще насилват жените и дъщерите ни. Не ги ща.

И княз Слав рече:

— Добре, нека останат при мене. Аз ще ги храня.

И старейшината Радагаст рече:

— Ако някой от воините умре, вирата ще я платим ние, холмгородските търговци.

И Пребънд се изправи и като протегна жилеста ръка към княз Слав, рече му в лицето:

— Видя ли, това искаш ти. Искаш дружина, с която да наложиш волята си на нас, другите подунавски князе. Ама няма да я бъде.

И княз Слав не му отвърна, а наведе глава, защото се засрами пред стопанина и пред другия гост. Яроволк каза:

— Княже Пребънде, седни. Зная болката ти — и мене ме боли. И тази болка не се дави в медовина. Но правдата е, че степта може да плисне върху нас. По-добре срещнете я заедно.

Пребънд седна и каза:

— Като дойде, ще се съберем.

Яроволк поклати глава и каза:

— Късно ще е, за зимата се готвят през лятото. Страшно е да се говори, да не се вика злото, но правдата е, че тогава ще видиш да идват при тебе северски воини. Защото когато степта надолу се затвори, ние няма да можем да изядем всичкия мед, дето го вадим и цедим. И няма да можем да легнем върху всички кожи, които одерем. И няма да смелим всичкото зърно, което ожънем. Тогава всички мъже няма да вадят мед, да бият зверове и да орат. И ще опустеят реките и влековете и свободните мъжки ръце вместо рало ще хванат меч. Тогава ще видиш северци да идват при тебе, а може и аз да дойда, но не вярвам много да ми се зарадваш. Защото искам да слушам как бръмчат пчелите, а не как бръмчат стрелите. Искам делвата с моята пепел да лежи в ей оня дом на мъртвите, посред моето градище. Но… гълъбите казват друго. Степта дими — и ще пламне.

Пребънд каза:

— Нека гори. По-добре — ще ни оставят на мира. Нека се избият помежду си, проклети да са.

И той пак пи. А след него пи и Радагаст. И каза:

— Дано. Но дори само да се бият помежду си, пак Волга, Дон и Днепър ще се затворят. Ще рече — трябва нов път. Да пием за новия път и нека толкова пъти минем по него и толкова хора и коне да минат по него, та фъшкиите на нашите коне да го затрупат до колене.

И Радагаст пак вдигна купата. И ще не ще, и Пребънд трябваше да вдигне купата и да пие за новия път, а заедно с него и за петстотинте мъже северяни, и за хилядата коня, които щяха да отидат при княз Слав.