Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1992 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
lavrentii (2011 г.)
Корекция
maskara (2011 г.)

Издание:

Антон Дончев. Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес. Книга първа: Степта

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

Коректор: Соня Илиева

Предпечатна подготовка: ЕТ „ПолиКАД“

ИК „Захарий Стоянов“, 2003 г.

Печат: ПК „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

14.

Когато княз Слав влезе в поселището на старея Яроволк, стори му се, че се връща у дома си. Защото видя същите почернели покриви от ръжена слама и същите хижи — полузаровени в земята, пръснати една до друга край бавната река. И както край Дунава и тук хижите се рояха и се опираха една до друга, защото родовете растяха. И от прародителското гнездо към новите израстъци водеха подземни ходове, та хижите бяха съединени и разклонени като корени на дърво. Зад хижите зеленееха нивите, извоювани от гората. И в нивите се свеждаха жени, и по-рядко мъже, които се изправяха и поздравяваха старейшината и гостите му.

А зад нивите почваше еловият лес, изправен като стена, която връщаше гласовете. И долните клони на крайните дървета се спускаха до земята и се сплитаха с тревите — като зелена стена, където и най-малката цепнатина е запълнена с мъх.

И през долината течеше реката и се виждаше, че е бистра на светлото, а под сенките на дърветата водата й потъмняваше. И на голия мокър бряг насреща имаше полепнали жълти листа, сякаш бяха светли следи от златни елени. А по-добре се виждаше в тъмната вода, където блясъкът не слепеше очите. И там се виждаше как плуват едри стройни риби. Дори рибите идваха на плиткото, като да погледнат хората, а когато върху им паднеше сянка на човек, с едно извъртане на опашката се стрелваха в дълбокото, като вдигаха лек облак от дъното — сякаш бягаха, а не плуваха.

Нозете на княз Слав крачеха по единствения път, който вървеше край къщите и край реката, а мисълта му вървеше под елите, по сиво-кафявия губер от изпадали елови иглици. И челото му се къпеше в света на светлината и пред очите му прелитаха пеперуди, а мисълта му летеше безшумно като бухал през здрачния свят на гората. И княз Слав беше щастлив.

А старейшината Яроволк живееше в старото градище, откъдето беше тръгнало да се разселва цялото поселище. Там две реки събираха бавните си води, та бяха издълбали малък полуостров. И стръмните брегове бяха продължени с греди, почернели от години, от мъх и от плесен. А върху гредите се издигаше дървена кула, над която летяха гълъби.

И старейшината Яроволк влезе през дървената порта на градището заедно с двамата князе. И първи го посрещнаха децата. Те тичаха насреща му — двадесетина деца, че и повече — от седем години надолу, и се заловиха за ръцете му или обгърнаха с ръце нозете му. И едно дете каза:

— Дядо, попитай ме — какво искаш?

Яроволк рече:

— Какво искаш, Добрица?

Детето рече:

— Искам медена пита.

А второ дете каза:

— Дядо, попитай ме какво съм уловил?

И Яроволк попита:

— Какво си уловил, Хвилибуде?

А детето отговори:

— Уловил съм пеперуда.

И я показа на дядо си. А Яроволк, който никак не приличаше на дядо, приклекна, та сложи торбата си на колене. И извади от торбата две медени пити, увити в много листа от лобода. И като разгъна питите, взе да ги чупи и да раздава парчетата на децата.

Князът гледаше градището. И до десетината хижи се издигаше домът за жените, където тъчаха, предяха и шиеха, и както му е редно — половината дом беше затворен с арати и прозорци, а половината беше открит трем, с покрив, подпрян от дялани и рязани стълбове. И на трема седяха събрани дузина жени — и половината имаха открити коси, които светеха във влажната сянка на трема, защото славяните покриват косата на жената, след като се омъжи. И князът ги хареса всичките — и младите с нежните кръгли лица, и трудните жени с издути кореми и големи очи, и стопанките с омекнали вече уста и с бръчки на челото. А ръцете му жадуваха да докоснат женска ръка.

До трема на жените се вдигаше домът на мъртвите, изграден като домовете на живите, само вдигнат върху четири дебели стебла, та под пода му вееше вятър. И покривът му беше от борови греди, а не със слама. И нямаше врати и прозорци. Вътре в полумрака лежаха делвите с праха на мъртвите бащи, майки и деца, които бяха вървели по облепената с плочи пътека, а сега гледаха от своя вечен дом как живите вървят по същата пътека. А в пролуките между плочите на пътеката имаше жълти ивици от прашеца на липите, та всяка плоча светеше, обградена от жълти ръбове.

И князът отиде пред дома на мъртвите, свали кожената си шапка и като сведе глава, помоли се за душите на всички, които си бяха отишли, за да отворят място на тези, които идеха след тях. И както беше със затворени очи, стори му се, че гората и градището бавно се стопяват в зелена вода. И водата го вдигна, но не го понесе, само отдели нозете му от земята, както и домът на мъртвите беше привдигнат над земята. И човешката глъчка, и жуженето на пчелите, и удрянето на чук върху наковалня потънаха в зелената вода и сякаш идеха някъде отдалеч. А когато отвори очи, княз Слав видя да се люлее пред очите му цвят на шипка. И той откъсна вейка и се убоде. Върху земята капна ясна капка кръв. И той се зарадва, защото кръвта беше истинска жертва пред мъртвите. И закрепи клончето шипка между две зеленясали греди. После се върна при другите и видя, че Яроволк, изправен сред децата, гледа към него с топли очи.

А откъм ковачницата дойдоха трима мъже с изпотени тела, черни като от лъскав обсидиан — черни като водата на горското езеро, до която княз Слав не успя да достигне. И те преплетоха пръсти за поздрав с княза; и дланите му почерняха, а върху черното изби червената капка на кръвта, която все течеше от раничката на шипката. И князът усещаше необяснимо щастие. А княз Пребънд беше мрачен.

Старейшината Яроволк каза:

— Нека не влизаме още в общия дом. Старейшината на холмгородските търговци, Радагаст, син на Ардагаст, като научи, че двамина подунавски князе ми гостуват, поиска да ви срещне. Чакам го да дойде по пладне.

Княз Пребънд се учуди и каза:

— Как? Старейшината е научил в Холмгород, че аз съм тук, и е успял да дойде от Холмгород до тебе?

А Холмгород беше далече, далече през неизбродими лесове и пътят дотам вървеше по реките, но беше дълъг и труден. Яроволк се засмя и каза:

— Не, но Радагаст гостуваше на полянския княз в Киев и там е научил.

А Пребънд попита:

— Откъде ти пък знаеш що ще стори Радагаст и че ще дойде тъкмо днес по пладне?

Яроволк каза на двамината князе:

— Елате с мене.

И те тримата се изкачиха на дървената вишка, която не беше нищо друго, освен гълъбарник. И безброй гълъби се въртяха около тях, когато се качваха по скриптящата стълба, а когато стъпиха на площадката, гълъбите накацаха най-напред по раменете и главата на Яроволк, пък после и по раменете на двамината князе. А на площадката имаше едно босоного хлапе, което се поклони смутено на князете и се свря в един ъгъл, да не им се пречи. И лъкът, който държеше, беше по-висок от него и не можеше да се свие, та стърчеше над него.

И Яроволк каза, като милваше гълъб в ръцете си:

— Ето моите и на другите старейшини крилати гонци. С медно пръстенче върху крачето на гълъба се закрепя парченце брезова кора, а на брезовата кора се пише писмо.

И той посочи десетина клетки, наредени около площадката. А гълъбарникът, клетките и площадката бяха украсени с везано дърво като къщички от приказка. И във всяка клетка имаше гълъби, които ходеха неспокойно нагоре-надолу, гледаха през пръчките, та искаха да полетят. Яроволк каза:

— Ето — това е клетката с гълъбите на радимичите. Тези гълъби са смоленски, тези волински, тези са от поляните, тези от вятичите. Вижте, дори клетките са различни. Ето, полянските са от върба. А моите клетки и моите гълъби са пръснати навред по славянските гори. Ако искаш, да пратим три гълъба до Холмгород и да пишем, че старейшината Радагаст е дошъл при старейшината Яроволк. Ако някой го търси, да прати мои гълъби.

А княз Пребънд попита:

— С какво писмо пишеш?

А Яроволк отговори:

— Не си ли виждал нашите, рошките знаци?

И княз Пребънд замълча. А после попита:

— Защо пращаш три гълъба?

Яроволк му посочи небето. И каза:

— Погледни ги.

А в небето плуваха три орела и единият жаловито крещеше. И орлите лежаха в небето с разперени крила или ги сбираха и се гмуркаха надолу, но пак разперваха крила, сякаш се къпеха в небето. И орелът, който крещеше, слизаше ниско и се плъзгаше над нивите край гората. А в синьото небе се виждаше черен, и пред гората се виждаше сребърносив. И ако човек за миг само го изтървеше от поглед, когато летеше над нивите, намираше го отново в небето, да се къпе в топлия дъх на гората, който се вдигаше нагоре към слънцето.

И Яроволк каза:

— Много са ястребите и соколите над нашите гори. Дори се иска щастие от три гълъба един да се върне в своето гнездо.

А Пребънд рече:

— Ала се връщат, нали?

Яроволк рече:

— Всички. Освен изядените. А този сополивко хем пази гълъбите с лък в ръка, хем тръби с рог, ако види нещо над селото. В гората, все едно, нищо не може да види.

И наистина — гората се простираше наоколо като зелено море. Какво ставаше във водите на това море, под покрива на най-горните слънчеви клони, това знаеха само горските божества. От гората излизаха едните катерички, които се мятаха като къси гъвкави змии в окрайнината на човешката поляна. А нивите и хижите на поселището бяха като остров сред морето на гората.

Яроволк рече на хлапето:

— Я надуй рога, да видя дали можеш.

И хлапето се измъкна иззад клетките, където се беше сгушило, и подире си изтътри огромен рог, висок колкото него, може би от гигантски вол, а може би от незнайно животно. И като сложи широкия край на рога върху дърветата на площадката, хлапето взе да надува другия край.

Има свирки, които запяват, щом ги докоснеш. Дори има такива, дето свирят, преди да ги надуеш. Но този славянски рог не беше такъв. Най-напред се надуха бузите на хлапето, а после то цялото сякаш се наду. И нищо. Сякаш дъхът на детето се стопяваше в рога.

Тогава Яроволк се ядоса и грабна рога, но дори и в неговите големи ръце рогът изглеждаше огромен. И Яроволк се наду, та почервеня. И се усещаше как дъхът му се сгъстява вътре в рога или се лута като из пещера. А после излезе.

И мощният тръбен звук се разнесе под небето. И не се лееше, а се къртеше, сякаш се срутваха скали. Излизаше неохотно от рога като рев на бик, който бавно се разярява. Преди това се сгъстяваше и напираше — после излизаше.

Княз Слав видя как из трема се изсипаха като рояк пъстри птици жените и като сложиха длани на челата си, загледаха се нагоре. И ковачите излязоха пред ковачниците. И от всеки дом излезе я старец, я старица, я жена с гръдно дете. Дори в кошарата, преградена в единия ъгъл на градището, върху черната отъпкана пръст се белна крава с малко теле, досега пладнувала под навеса. Само от дома на мъртвите не се показа никой.

А гълъбите тревожно се разлетяха и на площадката не остана кацнал гълъб.

Яроволк тежко отпусна рога на дървения под, пое си дъх и задъхано рече:

— Ето — така се тръби.

И хлапето го гледаше със светнали от обожание очи.