Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1992 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
lavrentii (2011 г.)
Корекция
maskara (2011 г.)

Издание:

Антон Дончев. Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес. Книга първа: Степта

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

Коректор: Соня Илиева

Предпечатна подготовка: ЕТ „ПолиКАД“

ИК „Захарий Стоянов“, 2003 г.

Печат: ПК „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

8.

Земела отиде при княз Слав, но я посрещна жрецът Терес. И Терес от утринта беше чел свещеното писание на евреите, а когато Земела отиде при него, денят вече преваляше и се спускаха вечерните сенки.

Терес намери свещените еврейски книги, написани на езика на траките беси. И смешно, и тъжно беше, че бесите бяха избрани от всички тракийски племена да служат на тракийските богове и бесите пазеха най-скритите и най-велики тракийски светилища, а се случи така, че те първи започнаха да приемат Христовата ерес и на техния език беше преведено Христовото учение. Терес диреше тази книга отдавна, но я намери чак тук, на брега на Черно море, както варварите наричаха Понта. Защото както на брега на морето не само спират корабите, но и се събират дъските от корабокрушенията и труповете на удавниците, тъй и на този бряг се събираха не само всички богове и всички вери, но и се събираха останките от крушенията на много човешки измами и надежди. Тук, на ръба на морето и степта, стигаха и се сблъскваха, и се месеха Мохамед и Христос, Йехова и Буда, Дионисий и Перун, Тангра и Заратустра. Но и тук догаряха последните свещени клади на огнепоклонниците и гниеха дървените изображения на готския бог Ирмин с петела на главата. А намерените от Терес свитъци бяха от книгите на римския папа Мартин Петия, който беше умрял в изгнание само преди няколко години, само на няколко разкрача от Фанагория.

И Терес не четеше новите завети на божия син Христос, а за кой ли път препрочиташе воплите на еврейските пророци, които плачеха над съсипаното юдейско царство. И Терес се чудеше какви слова на болка и на омраза бяха намерили тези хора. Повтаряше думите им и някои ги знаеше като песен. „Дъще вавилонска, блазе на онзи, който ще ти въздаде за всичко, що си сторила нам! Блазе на онзи, който хване и разбие о камък малките ти деца!“ И Терес усещаше благородна завист, че той не е изрекъл тези думи срещу ромеите, които съсипаха олтарите на тракийските богове.

Терес бродеше като насън из тези жалби и проклятия, изречени преди хиляда, та и преди две хиляди години, а сякаш бяха казани вчера — когато Земела отвори вратата на двора, обграден от високи стени. И като влезе, отметна булото пред лицето си. И Терес беше виждал Земела да се мярка из шатрата на Скира; и дочу нещо коя е и каква е, но не я беше виждал отблизо. И нищо не знаеше за срещата й с княз Слав.

И Земела беше виждала Терес отдалеч и по облеклото беше познала, че е тракиец. Сега, като видя Терес — с тесните тракийски гащи и бялата риза, през която минаваше тракийската шевица като гребен на крепостна стена със зъбери — сега Земела усети, че за пръв път от много време сърцето й се отпуска. А когато видя тракийският му щит — пелта, извит като сърпа на млада луна, и като видя разперените крила на орела върху щита, на Земела се стори, че се връща вкъщи.

И Земела се усмихна на Терес.

А Терес най-напред се стресна, защото го събудиха от страшните сънища край разрушените и поруганите олтари, но после красотата на жената го удари в гърдите като чело на бик и спря дъха му. И той пожела жената и сърцето му се ожесточи. А зъбите му се стегнаха и коравата брада върху лицето му се размърда, като че ли той дъвчеше желязо.

И Терес попита:

— Кого дириш?

Заговори на гръцки, сякаш не знаеше или беше забравил, че жената е тракийка. Или искаше да й покаже, че не я признава за тракийка — в тази копринена дреха и с това було върху лицето? Земела все още се усмихваше и каза на тракийски:

— Диря славянския княз.

Терес помълча и все така дъвчеше желязото — като кон, който гризе юздечката, преди да хвърли ездача. Искаше да отпрати жената, но намери сили да каже:

— Князът е болен и не може да става от постелята си.

И Земела изведнъж видя, че вечерните сенки са изпълнили двора и че само лицето на високия Терес събира последната отмаляла светлина на слънцето. Светеше и стената на двукатната къща в дъното на градината и зад тази стена трябваше да бъде славянинът — последната надежда на тракийката. А над къщата и градината грачеха чайки. И Земела усети, че отмалява и угасва като последното слънчево сияние, и усети да охладнява и олеква като човек, който лежи в топла вода и кръвта му изтича. И слънчевите лъчи бледнееха и хладнееха като кръвта на слънцето, която се стопяваше във вечерта.

Тогава Земела се облегна на зида. И Терес още повече я хареса и повече се ожесточи. И каза:

— Върви там, откъдето си дошла.

А Земела стоеше с наведена глава и нямаше сили да отговори. И Терес тихо изрече:

— Махай се.

Земела вдигна към него огромните си очи, пълни с такава мъка, та като че ли беше пияна, и попита:

— Защо ме пъдиш?

И Терес каза през зъби, като се задушаваше:

— Защото, докато ромеите впрягат твоите сестри тракийки в ралата си и орат с тях вместо с кобили, тебе същите ромеи те яздят с копринени юзди и със златни шпори. Защото, докато твоите сестри плачат, та пеят пред труповете на мъртвите ни мъже, ти пееш на нашите палачи нашите тракийски песни.

И последната светлина се стопи върху лицето на Терес. Не се надигна и не го заля сянка, а светлината угасна. Земела се откъсна от топлия зид и се изправи. А беше бяла като човек, чиято кръв е изтекла, дори устните й белееха. И тя тихо каза на Терес:

— Чакай, чакай… Къде беше ти, когато нашите палачи хвърлиха на врата ми примка и ме повлякоха като агне? Защо не ме защити? Къде беше ти, когато ме продадоха на персийски търговци сред тържището на Солун, както се продава агне?

Терес повтори:

— Махай се…

А Земела изля върху Терес своята мъка и своето отчаяние. И му каза:

— Къде беше ти, тракиецо, когато ме заведоха в храма на Ищар, скрит в планините? И ме украсиха като жертвено животно, и почнах да слизам надолу по стълбата — от светлината на небето към мрака на земните недра. И на първата врата свалиха от главата ми короната на светлината и ме накараха да попитам: „Как смеете?“, макар в сърцето ми да нямаше възмущение и гордост, а само ужас. А питах, за да могат да ми кажат: „Смири се, богиньо, пред закона на подземното царство.“ И на втората врата свалиха златния обръч над очите ми, наречен „прелестта на челото“. И пак ме накараха да попитам, и пак ми казаха същите слова. А на третата порта свалиха от гърдите ми огърлицата, наречена „верига за мъжете“. На четвъртата порта свалиха покривалото на гърдите ми, наречено „към мене, мъже, към мене“. И на петата порта изтриха от лицето ми белилата и червилата — от маската, наречена „ела, ела“. На шестата порта съблякоха дрехата ми и останах гола. А на седмата порта скъсаха веригата, която съединяваше глезените ми…

И докато Земела говореше, на Терес се струваше, че тя слиза по някаква стълба към него — Терес, и на всяко стъпало сваля по едно украшение или по една дреха от себе ся. И накрая застана гола пред него — съблечена за пръв път през живота си. И сиянието на бялото й тяло го ослепи, та той сведе поглед, за да не го издадат очите му. Не виждаше нищо, а от сиянието идваха горчивите, пълни с плач думи на Земела. Тя каза:

— И долу, в полумрака, видях голата каменна статуя на грозен бог, седнал на олтара. И ме накараха да седна в скута на страшния каменен бог. И първото нещо, което усетих от любовта, беше камък в утробата ми. И първата кръв, проляна за любовта, потече не по моите бедра, а по камък, лъскав от благовония и нечистотии… А после ме затвориха в клетка с бронзова решетка и пуснаха в подземието пияни мъже. И те се трупаха около клетката и я тресяха, и се мъчеха да разтворят пръчките на клетката. И най-силният разтвори клетката и влезе при мене…

Земела млъкна. Мълчеше и Терес. И Земела тихо добави и каза:

— Къде беше ти тогава — ти, тракиецо?

Терес вдигна очи и протегна ръка. И дрезгаво рече:

— Ела с мене.

А жената не се учуди — само се отдръпна и отчаянието в очите й се смени с презрение. И тя попита:

— Вече не ме ли пъдиш?

И Терес повтори думите си — и усети, че се вкаменява и палците на нозете му се извиха и се впиха в земята. Той каза:

— Ела с мене.

А жената каза:

— Не.

И като наведе глава, отвърна се и си отиде. А вратата бавно се затвори зад нея.

Да, тъй се срещнаха за пръв път Терес и Земела. А княз Слав видя през прозореца на къщата срещата им. И мъчително следеше лицата им, но след като залезе слънцето, виждаше само очертанията на телата им и движенията на ръцете им. А думите едва чуваше, пък и да чуваше, нищо нямаше да разбере, защото те говореха с езика на траките. И с проникновението на човек, който обича, княз Слав разбра, че Терес покани Земела да се любят — и видя, че Земела си отиде.

И князът гледаше, и мразеше тялото си, от което се вдигаше тази смрад на преизподня. А не намираше смелост да наметне върху плещите си дреха и да слезе при двамата, защото на всичко отгоре лицето му беше синьо, сякаш го бяха пребили от бой.

Когато вратата се затвори зад Земела, тогава княз Слав се просна по гръб в ложето си.

И си призна, че и обича, и не обича, че и мрази, и не мрази. В сърцето му израснаха едно до друго цвете перуника и морав бодил. Виждаше ги как се вплитат, дори виждаше как бодливите листа на бодила и тръните му се впиват и преплитат със стеблото и листата на перуниката. И ги пробождат, и меката плът на перуниката се гъне, та отстъпва на правите твърди бодли. А двата цвята светеха един до друг — синьо — моравата перуника и моравосиният бодил. Князът знаеше, че не може да ги отдели едно от друго, че ако рече да скубе коравия бодил, ще разкъса нежната перуника. И не можеше да разкопае и да полее само перуниката, защото виждаше оплетените корени в черната земя и знаеше, че и бодилът ще поеме влага, та ще израсне — и той по-високо. Перуниката беше копнежът по тракийката, бодилът беше мъжката ревност на славянина към това, което тя беше преживяла, и това, което преживяваше.

И князът знаеше, че като излезе от тази къща, ще мине край къщата на Скира.

А Скира не очакваше, че Земела ще се върне. И в безсилен бяс той мечтаеше какво би сторил с нея, ако тя отново падне в ръцете му. И сам тръпнеше и се плашеше от извратеността и жестокостта на мислите си.

Но когато Земела се върна и Скира видя лицето й — дали беше лице на човек, който влиза в гроба, или се връща от гроба, Скира нищо не направи и дори нищо не каза.