Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (77) (Книга първа: Степта)

7.

Три лодки тръгнаха надолу към Фанагория по реката Куфис, която е Кубан. В първата седеше княз Слав, във втората Алексис Скира, а в третата Аспарух. А между лодките имаше по три дни път, защото княз Слав бързаше да се върне вкъщи, Алексис Скира се забави, защото се опитваше да се срещне с хан Кубрат или жреца, или най-сетне с тюркута Истеми, и Аспарух изостана, защото водеше болния Севар.

И княз Слав се върна пръв във Фанагория и разказа на Терес за храма на Големия конник. А Терес не питаше за съкровищата, но измъчи княза да му разправя за изображението на Конника. И се разбра, че князът не си спомня добре какъв беше Конника — не помнеше кой крак на коня е вдигнат и дали главата на ездача е покрита, или гола. Помнеше, че Конника държи чаша, помнеше, че има лъв, но друго не помнеше. А Терес го питаше дали е имало дърво и змия, дали нозете на Конника са в стремена, или висят свободно надолу. И Терес донесе отнякъде сребърна съдина, на която имаше изобразен конник — наистина като Големия конник, но в ръката си вместо чаша конникът държеше косата на пленник, когото влачеше след коня си. И князът толкова се обърка, че накрая взе да се пита дали наистина е видял Конника. А Терес само повтаряше и казваше:

— Това е нашият, Троянският конник. И какво прави в тия пещери? Дали пък наистина от Кавказ не са се разселили всички народи след потопа, както пише в Свещената книга на евреите?

И тъй като нямаше сгоден кораб, който да отива към Одесос, за да ги върне в Подунавието, Слав и Терес отидоха на лов за глигани в блатата около Фанагория. А то не беше лов, ами жива мъка. Ако всеки от двамата би отишъл сам, щеше веднага да се върне. Но всеки от двамата го беше срам от другия и въпреки разума си и двамата останаха. И те газеха до пояс, а понякога и до шия в рядката кал, и мажеха лицата си с тиня, за да пъдят комарите, които висяха над тях като черен дим над лош огън. Накрая от камъшите насреща им излезе и тръгна глиган — тъкмо когато бяха затънали до рамене в блатото. Глиганът идеше като делфин в мътно море — само калната му зурла и черният му гръб стърчаха над рядката кал, та я цепеха като че ли беше олио. И тогава князът разбра защо делфинът се нарича морска свиня. А още над калта стърчаха и два клика — черни като рога, всеки дълъг една мъжка педя. И князът протегна напред копието си и то влезе в черната плът и опря на кокал, ала глиганът все дърпаше напред. Князът се подхлъзна и глиганът го подмете под себе си, та князът потъна и се изгуби в калта. А Терес мъчително бавно като насън пристъпяше напред и вдигна секирата, но нямаше сила да удари, защото калта го държеше и смучеше. И глиганът ровеше в калта да подеме княза. Тогава Терес усети, че стъпва на нещо твърдо — това беше тялото на княза, та се измъкна още една стъпка и замахна със секирата. И острието се заби в черепа на глигана, и глиганът се замята, а Терес не можа да измъкне секирата. И докато глиганът се биеше в калта и я багреше с мръсноалена боя, Терес с ръце и нозе диреше княза. Измъкна го и го влачи — дълго ли, кратко ли, не би могъл да каже, докато стъпи на твърда земя. А като го опипа, разбра, че по княза няма нито рана, нито счупено, но беше в несвяст и полузадушен.

И Терес изми княза като бебе кърмаче, а после го потопи в един от калните извори, които клокочеха сред блатата. И князът се събуди сред смрад на гнилоч и на сяра, та помисли, че вече е в преизподнята, защото беше чувал, че там мирише на сяра. И Терес отново го изми, и князът сам се миеше, но не можаха да махнат мириса на сяра.

Когато се върнаха във Фанагория, в къщата, която хората на Кубрат бяха определили за славянския пратеник, Терес изведнъж се досети, че не беше залъгал домашния дух на тази къща. Когато дойдоха, къщата беше изоставена, а се знае, че домашният дух влиза в първия човек, който прекрачи прага. И славянинът пръв влезе — Терес добре си спомняше. А колко просто беше да пуснат черен петел първата нощ в изоставената къща, та духът да влезе в него, и на сутринта да заколят петела. И после можеха да завъдят свой дух, като принесат своя жертва. Да, само Терес беше виновен за ловната несполука на княза. Затова Терес като майка бдеше над натъртения княз, който охкаше, щом се обърнеше в постелята. Но и да не беше виновен, Терес пак щеше да се грижи за княза, защото го обичаше. И даде на княза да пие от сълзите, с които лозите плачат при пролетното зарязване и които жреците събират в свещени съдини, защото това е прозрачната кръв на Дионисий.

А белият жребец избяга от княза, когато го внасяха в къщата, уплаши го мирисът на гнило.

И тъй — князът лежеше ни болен, ни здрав във Фанагория и чакаше кораб за Подунавието.

Втори се върна във Фанагория Алексис Скира. И пътят по реката Куфис беше тежък за него, защото се връщаше победен. Не успя да види никого — Кубрат и жрецът седяха в Светилището, а тюркутът Истеми беше тръгнал през планината за Каспия, за да се върне направо в Итил. И Скира не знаеше как ще се изправи срещу императора и как ще се оправдава. А не знаеше, че императорът беше вече убит в Сиракуза. И Скира диреше някоя дума на Кубрат, някакъв намек, който би могъл да раздуе и да превърне в надежда, за да не излезе поражението му така горчиво. Но както муха не може да влезе в цяло яйце, така и мисълта на Скира не можа да намери пукнатина в Кубратовите думи. Да, болгарите нямаше да тръгнат срещу славяните и на всичкото отгоре славянският княз разбра за какво е дошъл Скира. Но то и без това си беше ясно.

Само една утеха намираше Скира след тъжните размисли — спомена за Земела и предвкусването на новата среща с нея. И Скира често си мислеше какво ли прави Земела във Фанагория без него. Пазеха я неговите хора, но има ли граница на царство и жена за опазване?

Когато Скира се прибра в своята фанагорийска къща, случи се, че Земела беше излязла — в носилка, разбира се, придружена от ромейски конник. И докато я чакаше, Скира претърси цялата къща, за да види дали Земела не е оставила следи от изневяра. И на първия ден Скира не намери нищо, и на втория не намери, но изпращаше всеки ден Земела сама да обикаля града, за да остане той в къщата. И на третия ден Скира намери — колкото и остроумно да беше скрито — златното огърлие на княз Слав. А като видя огърлието, Скира се досети, че то беше на княза.

И Земела отвори вратата и видя Скира, седнал пред ниската масичка пред полупразен кратер с вино. И чашата пред Скира беше празна. А върху коляното на Скира беше преметнато като мъртва жълта змия златното огърлие. Земела спря до вратата. Скира бавно се изправи и огърлието се плъзна да пада, но Скира успя да го хване. И то висеше като бич в ръката му, когато той тръгна срещу Земела. А Земела видя в очите му желание да убие. И Скира вдигна ръце с разперени пръсти към гърлото на Земела.

Тогава Земела хвана Скира за палците, както я бяха научили едни отчаяни жени от пристанищните кръчми в някакъв град — кой беше този град, къде беше, Земела помнеше само, че беше пристанище. А онези жени знаеха да се борят с пияните и озверени моряци. И Скира се превърна на дете в ръцете на Земела. Тя го доведе до вратата на къщата, блъсна го назад и като тръшна вратата, побягна по улицата.

Трети във Фанагория стигна Аспарух. И едва беше пристигнал в двореца и настани Севар и евреина, когато му казаха, че го търси някаква жена. Това беше необичайно, защото във Фанагория жените не ходеха сами по улиците, освен тези, които нямаха какво да губят. Но Аспарух влезе в една от малките зали, където слугите бяха пуснали Земела.

И Аспарух веднага позна Земела, макар тя да беше облечена в скъпа дреха и лицето й да беше гладко и бяло като изрязано украшение от слонова кост. Нямаше ги скъсаната робска дреха, нито следите от прах и от кръв по лицето. Но очите бяха същите.

А Земела едва позна Аспарух. Стори й се, че човекът насреща е като замръзнал. Тъй замръзва човек, който дълго е седял в студена стая и бавно е замръзвал. Лицето на Аспарух сивееше, очите му гаснеха, устните му се вдървяваха. Да, като измръзнал стоеше Аспарух срещу Земела, а беше толкова горещо, че се виждаше как топлият въздух трепти пред замрежените прозорци, та люлее призрачното видение на бяло-зелената Фанагория.

И Земела каза:

— Княже, позна ли ме?

Аспарух каза:

— Познах те. Какво искаш?

Земела каза:

— Остави ме при себе си. Дай ми само хляб и подслон и ще правя каквото искаш.

Аспарух каза:

— Аз съм жрец. Край мене не може да има жени.

Земела каза:

— Ти даде за мене коня си.

Аспарух каза:

— Той се върна при мене.

Земела каза:

— Толкова по-добре.

Аспарух поклати глава и каза:

— Не е по-добре. Когато самоският тиранин Поликрат хвърлил безценния си пръстен в морето — дар на боговете — на другия ден намерили пръстена в корема на уловена риба. Тъй всички разбрали, че боговете отхвърлят Поликратовата жертва. И всички се отвърнали от Поликрат. Щом конят ми се върна при мене, макар да го дадох дар, значи боговете не приеха жертвата ми.

Земела каза:

— Какво да правя?

Аспарух каза:

— Върви си.

А той виждаше скъпата дреха на Земела, гладкото й лице и гордо вдигнатата глава. Така Земела не успя да събуди и да изтръгне Аспарух от просъницата, в която живееше. И не успя да го накара дори да се замисли и да разбере защо Земела е сама и защо търси закрила от него. А стана това не само по вина на печалния Аспарух, но и защото Земела не поиска да се моли и да разказва. И тя мислеше, че има още една надежда да получи на друго място подслон и подкрепа.