Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (73) (Книга първа: Степта)

3.

Аспарух отвори очи и помисли, че сънува. Нечии ръце му бяха помогнали да се изправи и някой беше дръпнал превръзката от лицето му. И той разбра, че стои в Светилището на Големия конник.

А това беше пещера. И срещу Аспарух се издигаше бяла каменна стена, наклонена над него, и за да види върха й, трябваше да вдигне глава. И върху стената беше издълбан образът на Големия конник, десет пъти по-едър от обикновения човешки ръст, а нозете на коня газеха пламъците на вечен огън — бяло-жълто-синя преграда от светлина, която извираше от напукания каменен под, както тревите извират от степта. Гореше диханието на земята, запалено някога от някого, защото иначе незнайният ваятел не би могъл да издълбае сред пламъците нозете и копитата на коня. А пронизаният лъв се гърчеше сред самите пламъци. И левият преден крак на коня беше вдигнат, и главата на коня беше обърната към Аспарух с едва уловимата и все пак търсена прилика с човешко лице — на човек с широки скули. А широки скули имаше и конникът, също загледан в Аспарух, но чертите на лицето му се разтопяваха в камъка, та Аспаруховите очи мъчително търсеха да различат по-добре чертите на лицето му и не можеха. Светлината идеше отдолу и сенките пълнеха с мрак очите на конника и чашата в ръката му. А върху челото на коня светеше златен диск, който събираше светлина, и човек не би могъл дълго да гледа образа на конника, защото сияйният диск би го заслепил.

Да, това беше той, Великият праотец — Големият конник, първият човек, възседнал коня, дар от боговете. Не бог, но вече и не човек, който някога беше имал човешко име, а после беше отишъл при Тангра и сега се наричаше само Конникът.

И Аспарух откъсна поглед от Конника, та извърна глава надясно.

А изправени пред стена от мрак, в която някъде далеч се провиждаха белите сенки на пещерни стълбове, там стояха един до друг тримата пратеници.

Най-напред и най-накрая беше славянинът — все така златен. До него беше ромеецът — все така сребърен. Най-близко стоеше тюркутът — целият излят от мед. Пратениците си бяха същите.

И Аспарух извърна глава наляво. А до него стояха двамата му братя — Баян и Котраг, и двамата като че ли изковани от желязо. И братята му бяха останали същите.

И всички гледаха като омагьосани нещо пред себе си, ниско в краката си. Чак тогава и Аспарух сведе поглед, та видя съкровището.

В нозете на Големия конник лежеше златно съкровище. Нисък пръстен от бели пламъци го отделяше от хората, а далечният му край се разтопяваше и преливаше в пламъците, запалени в нозете на Конника. И тъй като човек не можеше да обхване с един поглед и наведнъж струпаните съкровища — а и нямаше сили да спре поглед върху една вещ, за да не изтърве цялото съкровище, то златното сияние го заливаше целия и го давеше.

И разсипани златни монети трепкаха в блясъци, изравнени от времето като докоснато от вятър езеро, в което тънеха оръжия, накити, съдове. И златна колесница тънеше, полегнала настрана, като че ли изоставена след безплодни усилия да се измъкне от златното блато. И шлем беше пълен със златни монети като с жълта вода. И глава на статуя потъваше до устните, като че ли се давеше. И меч стърчеше, забит в монетите до половината на острието, сякаш някой се беше опитал да измери дълбочината на златото или дори да го преброди — но беше останал само мечът му.

Аспарух помисли, че това златно съкровище няма дъно. То стигаше до повърхността на земята след дълъг път през земните недра, както пламъците на земното дихание; то беше тесен кратер на вулкан, където златната лава беше застинала, но някъде дълбоко тя плискаше като вода и огън.

А златото сякаш не тежеше. И огънят го отделяше от света на живите хора и блясъците го омекотяваха, та съкровището едва-едва сивееше от прах, защото може би беше само видение.

И Аспарух разбра, че съкровището го опиянява не защото беше злато, а защото беше невероятно. В тази пещера, чиито очертания тънеха в мрака, в нозете на конника без лице, пред това съкровище — можеше да се случи всичко. И да се каже всичко.

И чак сега Аспарух чу, че запаленото дихание на земята бучи под нозете му, че то пронизва камъка и прави всичко да трепти едва доловимо — но достатъчно, за да почувства човек, че нищо около него не е твърдо и непоклатимо, че в пещерата живее сила, за която гранитът и златото са леки и нетрайни, както есенните листа за вятъра.

Тогава иззад скалата на Конника безшумно изплуваха белите сенки на хан Кубрат и жреца на Тангра, та спряха пред онемелите, омагьосани мъже.

И жрецът стоеше неподвижен — както винаги гладък, студен и твърд като изваяние от излъскан мрамор. И жрецът беше останал същият.

А до жреца стоеше Кубрат. Ден и нощ беше копнял Аспарух да види баща си, ден и нощ беше викал облика му в спомените си; и го беше видял в тези спомени — и в нощта на „малката смърт“, и в горчивите дни след раздялата. Но пред Аспарух застана друг Кубрат. Единствен Кубрат не беше същият.

Кубрат като че ли беше само сгъстен облак. Косата му и брадата му се разтопяваха в сиянието на пламъците и през бледата прозрачна кожа светеха сините вени, и бялата му дреха очертаваше само раменете и хълбоците му, сякаш скриваше не плът, а пустота. Но сега бавните му крачки и бавното вдигане на ръката му се виждаха вече не неуверени и немощни, защото така би трябвало да върви и да вдига ръка един призрак.

И Аспарух затвори очи, за да види отново баща си, какъвто го помнеше. Ала и под клепките му Кубрат остана такъв, какъвто го видя в нозете на Великия конник — бяло–светла сянка на предишния хан.

И Аспарух със затворени очи чу гласа на баща си — първия глас, който прозвуча в Светилището на Конника. А Кубрат каза:

— Пристъпете и запомнете.

Аспарух отвори очи. Тримата пратеници и тримата братя пристъпиха напред, а върху лицата им засия златното отражение от жаравата на съкровището.

И Кубрат каза:

— Всички сте чували за съкровището на Големия конник. Мнозина мислят, че то е сказание и притча. Сега виждате, че съкровището съществува.

И гласът на хан Кубрат не беше същият.

Тогава заговори жрецът:

— Велики хане, ти доведе тези хора. И ти знаеш закона. Само ханове и жреци могат да видят свещеното съкровище. А щом го видят непосветени, сиянието му трябва да се отрази в мъртвите им зеници.

Тюркутът каза:

— Това не е само храм на болгарите, а на всички конни народи. Аз съм конник.

Ромеецът каза:

— Не съм молил да ми показвате храма си.

И славянинът каза:

— Аз съм гост. Откога убивате гостите?

А тримата братя болгари мълчаха, защото пред тях стоеше баща им и те можеха да проговорят само ако той им повели.

Кубрат отговори на жреца:

— Тези трима пратеници са свидетели. А свидетелите трябва да живеят, за да разказват. Пратеници на хазарите, ромеите и славяните — видяхте ли?

Тримата пратеници сведоха глави в знак на съгласие. Кубрат вдигна ръка и от мрака — който беше отстъпил няколко крачки от пламъците, но дебнеше отвсякъде — излязоха трима жреци, та отведоха тримата пратеници. А когато в нозете на Големия конник останаха хан Кубрат, жрецът и тримата братя, жрецът отново проговори и попита:

— А твоите синове?

Кубрат каза:

— Двамината мои синове ще излязат оттук ханове, а третият ми син ще излезе жрец.

Жрецът каза:

— Ти си още жив, хане, а искаш болгарите да имат още двамина ханове.

Кубрат каза:

— Жив ли съм още? Болгарите са на кръстопът и не искам, ако Тангра ме повика, синовете ми да губят време и сили да ходят по светилищата, за да осветят ханството си. Баяне, ти ще поведеш оногурите и утигурите. Котраг, ти ще водиш кутригурите. Велик хан ще бъдеш ти, Баян, канартикин — ти, Котраг.

А в един глас двамината братя казаха:

— Татко и господарю, искаме да вървим след тебе.

Кубрат каза:

— Мълчете. Казах — ако Тангра ме повика. И друг път приживе ханове са посочвали и освещавали свои наследници. Жрецо, разкажи на бъдещите ханове и на бъдещия жрец за веруюто и проклятието на Конника, както на мене ми го разказа твоят предшественик и както други жреци са разказали на бащите ни.

И жрецът прекрачи през пръстена ниски пламъци, които ограждаха съкровището, та нагази в златното езеро на монетите. А те хрущяха под краката му като черупки на миди край морски бряг. И жрецът застана пред втория огън в нозете на каменния образ и протегна ръце нагоре. Ако беше висок колкото конника, жрецът би могъл да докосне рамото на изваянието, защото скалата се надвесваше над съкровището като похлупак на огромна разтворена раковина. Жрецът изрече:

— Конници, слушате и запомняйте. Когато бог създал човека, той го оставил да човърка земята и с пот да добива всекидневната си храна. А човекът горко заплакал и завидял на птиците, които имат крила. Тогава бог дал на човека коня. Така малцина от хората, благословени от бога, станали конници. И те прелитали от единия до другия край на земята — и убивали, и палили, и яли хляб, който не са жънали, и спали в градове, които не са градили. Оттогава — никой не знае откога — вождовете на конните народи донасят късове от своята плячка тук, в нозете на Големия конник. От векове.

И хан Кубрат бавно и предпазливо също прекрачи през огнения пръстен. И докато жрецът говореше, ханът с усилие се наведе, та изрови из съкровището зарината златна купа. А купата беше обкован в злато череп. И от него паднаха като разтопени капки няколко златни монети. Ханът избърса с ръка златния череп, та златното огледало светна и заля лицето на хана с жълта багра. И ханът извика:

— Дар от Атила, вожд на хуните!

И когато жрецът замълча, ханът бавно се наведе още много пъти, та изтръгваше от златното блато полупотънали дарове на незнайни народи. Извади кръст, чаша, меч. И викаше, сякаш заклинаше, имената на мъртвите конни народи, хвърлили някога тези дарове в нозете на Големия конник. А сякаш някакъв призрак се ровеше в съкровището, за да намери спомен, оставен от самия него преди векове. Кубрат викаше:

— Дар от кушани. От уари. Ефталити. Сали. Абдели. Сармати. Бургунди. Акацири. Маскути. Хуни.

И Кубрат хвърли меча в краката на жреца, но звън не се чу, защото го удави шуртенето на вечния огън. И Кубрат извика:

— Жрецо, кажи на младите ханове къде са конните народи, оставили тези дарове? Кажи кой помни имената им? Къде е царството на Атила? Не говори за богове, а за хора!

И на Аспарух се стори, че чува да тътне отдалеч, като идваща буря, старият глас на баща му, от който се криеха трудните жени — от страх децата им да не видят преди време белия свят. И като че ли призракът на Кубрат се наливаше с жълтата кръв на съкровището.

А жрецът заговори все така бавно и спокойно — и неговите размерени слова бяха осъждане, та дори подигравка наред с вълнението на стария хан. И жрецът каза:

— Когато бог видял, че конниците заливат земята, той ги прокълнал — да бъдат като слънце, ала и като слънце да залязват. Той запалил в сърцата на конниците неутолима жажда към далечината, към непознатото, към края на обетованата земя. Зовът на далечината — това е веруюто и проклятието на конника. Затова конните народи имат една съдба — да яздят напред, докато се стопят в далечината, където ги чака брегът на последното море — океан.

Кубрат му отвърна със своя предишен глас на вожд, свикнал да повелява, а не да се съгласява. И каза:

— Твоите конници не са оставили памет след себе си, защото са рушили, а не са градили. Защото са искали война, а не мир.

Жрецът каза:

— Конниците са вълни. Те идват и си отиват. Нима вълната гради?

Кубрат отговори:

— Този олтар е бряг на тези вълни и бряг на твоя океан. Тук е пустинният златен пясък, на който твоите вълни са изхвърляли остатъците от хиляди крушения. Чу ли — хиляди крушения, жрецо.

Жрецът каза:

— Нима животът не е непрестанна езда срещу смъртта? Как искаш да посрещнеш смъртта — като пълзиш по земята след ралото, или като яздиш с меч в ръката?

Кубрат изрече:

— Искам вечност не за себе си, а за своя народ.

И жрецът изрече:

— Народите са мимолетни като хората. Те са сухи листа, развени от прищевките на боговете.

След това Кубрат замълча. И като прекрачи през ниския огън, бавно отиде встрани, към подножието на скалата, където лежаха три пълни кожени меха. А никой не ги беше и забелязал. И ханът седна на единия мех, та сложи лакти върху колената си, а брадата си върху дланите. И сега, когато върху него не играеше жълто-червеното сияние на златото, хан Кубрат отново стана бял като облак.

И огънят съскаше, и скалата глухо тътнеше, и от мрака върху лицата на тримата синове лъхаше ту топъл дъх от пламъци, ту студено дихание от мрака — сякаш там някой се беше спотаил и чакаше отговора на хана.

Хан Кубрат каза:

— Баяне, ела и вземи този мех.

А големият син прекрачи и се наведе над меха. Изви се като лък, изпращяха ризницата му, костите му, мишците му — но мехът не мръдна.

Кубрат повели:

— Помогнете му!

И двамата по-млади синове пристъпиха. Аспарух хвана изпънатата затоплена кожа и усети, че тя е налята с метал. И тримата братя заедно мръднаха кожения мех към пламъците.

Кубрат каза:

— Баяне, отвори меха.

И Баян развърза стегнатата с ремък шия на меха, та пъхна в гърлото ръката си. И като отвори извадената си шепа, в нея лежаха десетина изкорубени медни монети — потъмнели, та почернели. И някои бяха зеленясали, а някои бяха слепени една с друга. А редом със сиянието на живото злато тези медни монети приличаха на шепа угаснали въглени.

И Кубрат запита:

— Колко си взел?

Баян преброи и каза:

— Дванадесет.

Кубрат изрече:

— Ти държиш в дланта си дванадесет болгарски шатри. В твоята ръка са огнищата — с дима и пламъците, голите дечурлига край пламъците, гордия конник и конете му. Всяка нова болгарска шатра дава по една медна монета, за да се знае колко семейства брои нашето племе. Ако преброиш монетите в трите торби, ти ще знаеш колко шатри брои болгарското племе. Така ли е, жрецо?

А жрецът все още стоеше в огнения пръстен, в нозете на Каменния конник. И отговори:

— Така е.

Кубрат рече:

— Синове мои, три седмици не съм отворил уста, за да приема храна — нито чиста, нито нечиста. На седмия ден спря да ме мъчи тялото — забравих, че имам ръце и нозе, станах безплътен. На четиринадесетия ден спря да ме мъчи духът — и аз забравих честолюбие, жажда за власт и почит. На двадесет и първия ден забравих, че съм човек, и се усетих слят с тревите, камъните и небето. Днес е двадесет и вторият ден. Никога до днес умът ми не е бил по-бистър. Слушайте и запомняйте. Когато станах хан, тези монети се събираха в една торба. А бях хан четиридесет години — и почти всички прекарах в мир. И мирът роди другите две торби. Други десетки хиляди монети, стотици хиляди хора. Заради тези нови две торби, пълни с медни монети, чужденците нарекоха земята ни Велика Болгария. Заради тези три торби медни монети, а не заради златото са дошли пратениците на три народа — на хазари, ромеи и славяни. Гледайте двете съкровища и избирайте. Златото значи война — ще рече, бедствие. А нещастието възвишава десните. Медните монети са родени от мира, а мир ще рече радост. И радостното дело възвишава левите. Синове мои, изберете лявата страна. Казвам ви с устата на мъдреца: „Нека да се направи така, че хората отново да връзват възли. Нека да се направи съседните царства взаимно да се гледат и взаимно да си слушат пеенето на петлите и лаенето на кучетата. И нека хората не се скитат от едно на друго място до края на дните си.“ Аз казах…

И жрецът се поклони — може би с почит, а може би с присмех, та изрече, стъпил върху студената клада на златното съкровище:

— Велики хане, боговете са те наградили да се слееш с всемирната душа. Ала ти трябва да се върнеш в тленното си тяло, защото трябва да действаш. Бездействието е мъдрост за мислителя, но е безумие за владетеля. Ти говориш с притчи, а навън чакат пратеници на три народа. Те искат отговор.

А Кубрат плъзна длани нагоре и покри лицето си. И остана така, закрил уста, очи и уши — ням, сляп и глух. И като стоя така — малко ли, много ли, не можеше да се каже, защото времето другояче течеше в Светилището, Кубрат глухо изрече изпод дланите си:

— Баяне, хвърли шепата монети в огъня.

И Баян метна монетите във вечния огън — надалеч, над съкровището, във високите пламъци под нозете на Големия конник. И докато летяха, монетите бяха черни, а когато паднаха в огъня, светнаха за миг като искри. И изчезнаха.

Кубрат не гледаше, но сякаш виждаше всичко в мрака под дланите си. И каза:

— Баяне, ти ще хвърлиш болгарските конници срещу хазарите — и те ще блеснат като огнени искри. Ти ще подпалиш степта, но искрите ще угаснат. И този мех с човешки души ще остане празен в ръцете ти. Жрецо, ромеите ще ти разменят тези медни монети срещу злато. Но помни — пленената славянка ще роди славянско дете. И твоето злато ще остане безплодно и мъртво като съкровището, тъпкано от краката ти. И мехът в ръцете ти ще бъде празен. Не се обръщам към тебе, сине Котраг, защото ти си Баян. А ти, сине Аспарух, ти си аз. Доведете пратениците.

И отново пред съкровището застанаха тюркутът, ромеецът и славянинът. И отново медният тюркут и сребърният ромеец станаха златни, а славянинът не се промени. Но и тримата гледаха със същите втренчени погледи съкровището, сякаш искаха да се уверят, че първия път не са сънували и че то наистина съществува.

А Кубрат смъкна длани от лицето си. И чертите му бяха изгладени и спокойни, сякаш ги беше изваял с невидими докосвания на пръстите. Кубрат каза:

— Пратенико на хазарите, кажи на своя каган, че си видял златни дарове на конни народи, които са изчезнали, та дори имената им са забравени. Кажи му още, че те са загинали, защото — помни, че който вади меч, от меч умира.

Тримата мълчаливи жреци изведоха Истеми, син на Песах.

Кубрат каза:

— Ромеецо, кажи на своя император, че си видял толкова злато, колкото никога не е имало в ромейската хазна. Кажи му още, че болгарската конница не се купува със злато.

Жреците изведоха Алексис Скира. Пред огнения пръстен на съкровището остана само славянинът. Кубрат каза:

— Славянино, кажи на своя народ, че може спокойно да оре земята си. Болгарската конница няма да мине Дунава.

Единствен славянинът отвори уста да заговори на хана. И той му каза:

— Велики хане, ние искаме да орем земята си, но ромеите са хищни и алчни съседи. И ние искаме мир, но те искат война.

Кубрат замълча, после изрече:

— Кажи на своите братя каквото аз ще кажа на своите синове. Някога го е изрекъл един мъдрец: „Аз не смея да нападам, но съм длъжен да се защитавам.“

Изведоха и княз Слав. В пещерата останаха Кубрат, жрецът и тримата Кубратови синове. И жрецът отиде, та застана изправен до Кубрат.

Много думи бяха казани, но всъщност ответ не се даде. И макар ханът и жрецът да стояха един до друг, все едно, че бяха в двата края на пещерата. А навярно имаше ответ. Сигурно имаше ответ. Ханът и жрецът не можеха да не го знаят. С техните уста говореха поколения мъдри люде, които бяха търсили изход из обърканите развалини на човешкото битие. И тримата братя с мъчително нетърпение се взираха в лицата на хана и на жреца и чакаха да проговорят.

Но Кубрат и жрецът мълчаха. И не казаха повече нито дума.