Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (72) (Книга първа: Степта)

2.

А когато Аспарух и хората му останаха да нощуват в поредното аланско гнездо, ето — на сутринта Севар беше изчезнал със златото на евреина и със Севар още двамина от десетката му. И колкото и тъжен да беше Аспарух, натъжи се още повече, защото беше обикнал Севар. А евреинът се прегърби, та изведнъж се видя колко стар човек е той. И целия ден, докато яздеха по планинските пътеки, никой не продума дори една дума.

На следващата нощ легнаха да спят всички, събрани в една студена колиба. И Аспарух се събуди, защото някой го докосна по рамото. И като отвори очи, видя в мрака сияйните очи на Ак Йола. Как беше успял да стъпи между телата на заспалите воини, без да ги събуди — Аспарух така и не разбра. Но Ак Йола като дух беше проникнал през отворената врата, та беше стигнал до Аспарух, който спеше в дъното на колибата. А когато Аспарух се изправи от кръста нагоре, всички се събудиха. И Ак Йола каза в мрака:

— Синът на хана тръгва с мене. Чакайте го.

А навън, макар да беше среднощ, беше светло, сякаш се съмваше. Защото светеха белите планини, издялани от прозрачен лед. И Аспарух видя неколцина жреци в бели дрехи, застанали до бели коне.

И Аспарух тръгна с Ак Йола и жреците нагоре в планината. Когато съмна, видя коня, който яздеше. А беше конят бяло-сив и биеше на зелено, и Аспарух не беше срещал коне с такава боя. После се досети, че такъв цвят има старият лед.

Пътят вървеше все нагоре и нагоре. И камъните по бродовете на потоците бяха като захвърлени случайно сред водите. И камъните, които подпираха пътеката по сипеите, като че ли бяха се сринали случайно от сипеите. Ако жреците не водеха Аспарух, той никога не би се оправил в планината. И пътят все се изкачваше нагоре, докато петната сняг се сляха в бяла пелена, която обгърна планината, а огнищата мъгла се превърнаха в бели облаци.

Тогава сред облаците засвети стена от лед. То беше замръзнал водопад, но той като че ли беше се оковал в един миг, като омагьосан, та беше запазил целия устрем на гигантските струи, които изригваха от ръба на плосък връх и падаха надолу от шеметна висота. Не можеше и не биваше така да замръзне вода — не се виждаше нито висулка, нито увиснала ледена капка. Тук ледът се извиваше напред и се хвърляше надолу, като че ли беше се вкаменил в мига на скока си. И ледените струи се преплитаха като тела на могъщи змии. Аспарух почувства, че планината не по-зле от степта може да накара човек да се смали и да признае, че е дребен и нищожен.

И Ак Йола каза на Аспарух:

— Сине на хана, остави да завържат очите ти. Те завързват и моите очи.

След това жреците завързаха очите на Аспарух, но завързаха и китките му върху предния лък на седлото, а краката му под корема на коня, за да не се смъкне от коня. И Аспарух усети, че се качват, но слизат, и усещаше коня като част от себе си, та усещаше, дори сякаш виждаше как бяло-розовите кости на коня се движат и наместват вътре в тялото му, между червените мишци, които се свиват и напрягат. После развързаха ръцете на Аспарух и нозете му, ала оставиха превръзката на очите му и го качиха на носилка. И той не разбра колко време е пътувал през мрака, олюляван като в опиянение. Но стана по-топло и той чу шум на вода, който го придружи през целия път. А беше това ту поток, който тече край скала, ту капчук, който дълбае скала. И въздухът се промени. В началото Аспарух дишаше ухание на тор и мокро сено, после вдъхна мирис на земя и мокър камък. А от мрака идеха и други странни миризми и Аспарух си спомни прошепнатите разкази, че жреците превеждат непосветените гости през облаци от опияняващи благоухания, които могат да накарат човек да мисли, че е полудял. И Аспарух разбра, че това странно пътуване през мрака не само скрива пътя към сърцето на планината, но и подготвя душата на човека за странни чувства и странни видения.