Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1992 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
lavrentii (2011 г.)
Корекция
maskara (2011 г.)

Издание:

Антон Дончев. Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес. Книга първа: Степта

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

Коректор: Соня Илиева

Предпечатна подготовка: ЕТ „ПолиКАД“

ИК „Захарий Стоянов“, 2003 г.

Печат: ПК „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Дял седми

1.

Чух да си шепнат в мрака — навярно бяха от ония, които записват думите ми. И гласът беше на млад човек. А човекът каза: „Той е толкова стар, че не знае летата си.“ Не се обадих, дори не се усмихнах. Аз ли не знам летата си! Нали жреците нямаше да ме пуснат да прекрача прага на храма, ако не знаеха, че съм роден в щастливо мигновение. Зная не деня, а мига на своето рождение, зная кога моето съзвездие е пресичало кръгозора, защото преди слънцето да се издигне на дванадесета част от своя път, спират да се раждат високи мъже със сини очи и почват да се раждат ниски мъже и с черни очи. И добрият жрец ще ти каже: „Ти може би си роден в този ден, но не си роден на изгрева, а на пладне, защото само на пладне в този ден се раждат мъже като тебе.“

Не броя своите години. Но винаги броя годините, които са изминали от онова далечно „днес“, деня първи на моето сказание, до деня, в който сега говоря. И си мисля, че римляните късо са скроили своя човешки век. Защото те всеки сто и десет години празнували игри, които наричали секуларни — ще рече, вековни. А ги празнували на сто и десет години, защото един човек трябвало да празнува само едни игри. Те мислили, че игрите са зрелище, което нито един от живите не е видял и нито един от живите няма да види отново. Или те мислили, че сто и десет години са пределният срок, и който човек се радва на светлината. Да, но ако оня пролетен лов и празник, когато тумените на Кубрат се събираха за ханския лов, сметнем за секуларни игри — а римляните са празнували и те по същото време напролет деня на пастира, когато е основан Рим, ако онова лудо колело на тумените около могилата сметнем за секуларни игри, то идната пролет трябва да ги празнуваме отново.

А пък аз бях в колелото на тумените и още помня тропота на копитата.

Колко ли трябва да говоря, за да ти разкажа какъв път извървяхме за тези сто и десет години!

Но слушай — казвам ти и те предупреждавам, водя те по пътя, по който преди сто години тръгнаха хан Аспарух, княз Слав и жрецът Терес, сам обаче не зная — чу ли, сам не зная — къде този път свършва. Сам аз вървя още по него, а с мене вървят и хората, които чакат думите ми в мрака. Но вървиш ли и ти по него, ти, който ме слушаш? Колко века минаха, откак казах своите слова? Да можеше да ми разкажеш докъде стигна този път през времето…

Да, моето сказание е път, но е и река. И аз се връщам към изворите на реката, но не зная дали тя стигна и се сля с морето.