Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (64) (Книга първа: Степта)

2.

Имаше едно момче без баща и без майка. Откърми го в пазвата си най-силната жена от болгарите и то израсна в сянката на нейната ръка. После тя направляваше всяка негова крачка, дори когато то не знаеше това — и така, докато момчето придоби мъжко име. Тогава се разбра, че то е син на най-силния мъж от болгарите — и от което и да е племе да беше този мъж, това племе щеше да се гордее с него. И силният мъж го прибра до гърдите си и не го остави да направи крачка встрани от него.

Тъй Аспарух израсна цяла глава по-високо от обикновения човешки ръст; и не беше направил крачка, без да е под ръката или на Акага, или на Кубрат. А сега Аспарух остана сам — и Акага беше далеч на север в степите, и Кубрат беше далеч на изток в планината. Какво можеше да направи това момче — мъж, макар да беше на двадесет и една години, щом беше винаги свикнало да усеща силна ръка до себе си? То щеше да търси друга силна ръка.

Така мислеше жрецът на Тангра, като гледаше как Аспарух броди из пустия дворец във Фанагория. И търпеливо чакаше Аспарух да дойде при него.

А откак беше дошъл във Фанагория — ето вече седем дни, Аспарух не беше излязъл от двореца. И този дворец през лятото пустееше, макар каменните му стаи да бяха хладни, защото Фанагория беше построена сред блата и мочурища, та лете — и нощем, и денем — над града летяха черни облаци комари. По прозорците на двореца, които бяха обковани с най-тънка индийска мрежа, комарите се лепяха като сажди и вътре в стаите ставаше тъмно. И градът плуваше в дима на кравешки тор, на благоуханни дърва и на какви ли не щеш благовония, с каквито хората се мъчеха да пропъдят и да омаломощят комарите, та сякаш принасяха жертви на жесток и кръвожаден бог. А беше този бог по-дребен от муха и толкова нежен, че можеше да го смажеш с едно докосване. И този бог наказваше фанагорийците да си бият плесници цяло лято.

А от завесите по прозорците и лекия дим, който се носеше из двореца, вътре беше полутъмно и сиво, тъй както Аспарух виждаше степта.

Аспарух сядаше в някоя от трите стаи, в които Кубрат живееше, ако зиме идваше във Фанагория, та гледаше оръжията, кожите и губерите, с които Кубрат беше покрил каменните стени. А на седмия ден Аспарух започна да пипа сабите, да милва кожите и да обръща губерите, за да види как са извезани. И като дръпна голям губер, видя изправено до стената високо бронзово огледало. И огледалото беше прашно.

Тогава Аспарух видя, че в огледалото се отразява Кубрат. И както навремето в спомена за същото огледало Кубрат намери изображението на Аспарух, сега Аспарух намери изображението на Кубрат. И прахът беше като годините, които щяха да изминат, за да се превърне синът в бащата. И през праха лицето на младия Аспарух се виждаше само като петно и очертание. Така Аспарух видя, че очертанията на лицето му — и на плещите му, и на увисналите му ръце, и на нозете му, между които проблясваше светлина — повтарят очертанията на Кубрат. И Аспарух усети, че се слива с Кубрат — и една част от него се отдели и отиде някъде надалеч, за да страда и да умира. И той посегна да изтрие това изображение, но дланта му изчисти бронза и той видя очите си.

И жрецът дочака Аспарух да дойде при него и да му каже:

— Татко, нека слезем в града.

А жрецът, макар сърцето му да ликуваше, сухо и сякаш с неохота каза:

— Да отидем.

И те излязоха от двореца. А дворецът се вдигаше в най-високата част на града, но това всъщност не беше никакъв връх, ами като че ли насипана могила, защото най-високото място на целия полуостров Фанагория, който разделяше полусладките води на Меотида от полусолените води на Черно море, това най-високо място нямаше и двеста крачки височина. Фанагорийският хълм беше обграден от крепостна стена и на него белееха развалините от храмовете на Аполон Лечителя и на Артемида Агротера — което ще рече Богатата на земя. Но фанагорийците най обичаха храма на Афродита Апатура — което ще рече Измамницата. И мраморните храмове приличаха на черепи, увенчани в зелени венци, защото бяха изоставени и пусти, макар болните още да ходеха в Аполоновия храм, а бездетните и продажните жени да кадяха и да колеха гълъби в храма на Афродита.

Крепостните стени на горния град бяха стегнати с дялани камъни и се виждаше къде над старите и мухлясали, и почернели камъни се вдига новият Кубратов градеж. Ако пък човек се качеше на високата кула на двореца, тогава зъберите на крепостта се виждаха наоколо като белите бордове на голям кораб, а край него се ширеше долният град със зелените вълни на смокините, чинарите и лозите и с белите гребени на каменните къщи. И както морякът може да сложи в ред кораба си, но не е властен над вълните, които го носят, така и Кубрат можеше да гради и да стегне крепостта, но долният град, който я обграждаше, беше във властта на занаятчиите и на търговците.

И като слизаха към пристанището, Аспарух и жрецът като че ли вървяха през предградията на някакъв много голям град, та човек все очакваше да стигне до средата на града — до площадите и високите сгради, а тази среда все не идеше. Имаше и каменни сгради, стари и нови, но всичко като че ли беше отразено, видяно другаде и пренесено, или достроявано и престроявано, и то построено набързо, та дори разкривено. А някъде видяното другаде беше останало недовидяно и недоразбрано, та се смесваха отражения на разни страни и на разни времена. И като вървяха през тесните улички, заградени от двете страни със зидове като стени на канал — пък и улиците приличаха на канали, защото в средата им течеше поток от нечистотии, Аспарух и жрецът чуваха да се приближава към тях шумът на големи вълни и големи тълпи, сякаш разярено море връхлиташе с вълна след вълна брега, а полудели тълпи след тълпи с викове се хвърляха във вълните.

И като минаха втори порутени крепостни стени, Аспарух и жрецът видяха фанагорийското тържище. И зад него — морското пристанище на Фанагория, покрито със стотици и хиляди мачти. И зад пристанището — синьо море. И зад морето — насрещния бряг на протока, брега на полуостров Крим, където белееше сянката на града Пантикапея, който се спускаше на стъпала към морето. А над града, над пристанището и над протока се виеха чайки и грачеха.

И Аспарух си спомни защо намрази Фанагория още когато Кубрат го доведе за пръв път в нея. Татко Кубрате, Кубрате…

Това беше през дните, когато в устията на Дон и Кубан идваха пълчища невиждани рибища да хвърлят хайвера си. Кубрат и Аспарух бяха застанали край някой от безбройните протоци, на които се разделяше великата река Кубан, за да влее водите си в Меотида. И под тях не течеше вода, а вреше казан с рибешки гърбове, които се триеха и отвратително скриптяха. Защото това бяха странни риби, без гръбнаци и без кости, ами с кестени израстъци по гърбовете, с остри муцуни и опулени очи. А идеха тези риби от незнайни морета и незнайни векове. И тинята се вдигаше от дъното, и рибите вряха като в каша и подаваха остри носове от водата, да вдъхват въздух като удавници. И опашки, и плавници биеха тъмната каша. А хората стояха на брега или влизаха до колене в топлия кафяв чай, наречен вода, и мушкаха като обезумели рибите с копия, със сърпове, със саби, или ги удряха с тежки дървени чукове и ги закачаха с месарски куки. И всеки беше измъкнал каквото намери вкъщи с острие или с тежест, сякаш бяха обрани дори оръдията от мъчилището в кулата. Хората бяха бесни от кръв и като че ли от омраза; и сякаш рибите бяха нашественици, които нахлуваха в тяхната земя. И протокът беше преграден с мрежа, на която висяха железни куки, а рибите се набождаха на куките и се мятаха. И някои се откачаха разпрани, та се опитваха да се върнат назад, за да умрат в дълбокото, но пълчищата, които идваха, ги вдигаха и носеха над водата. Тъй рибите на куките люлееха цялата мрежа и ту я вдигаха над водата, ту я потапяха. И тогава над мрежата пълзяха като змии или огромни червеи сините невиждани риби — нагоре, нагоре по реката, към чистата вода, към раждането и към смъртта. И хората лягаха с цяло тяло върху огромните риби, измъкнати на брега, и рибите се мятаха в обятията им. А хората бъркаха с кървави ръце в разпраните им утроби, та измъкваха шепи хайвер — жълт и светъл като шепи топази или черен като диаманти.

Аспарух завинаги запомни този мирис на рибя кръв, на слуз и на дим, върху който опушваха рибите. И не забрави обезумелите очи на хората, опръскани от кръв и с кървави ръце. И Аспарух си спомни този първи ден сега — когато застана на брега на фанагорийското тържище. Тук идеха същите тълпи — не риби и все пак риби, тълпи хора от незнайни страни и морета, влачени от същата страст и стръв. И му се струваше, че те имат същите обезумели от алчност лица като рибарите, та са готови всеки миг да грабнат оръжия и да почнат да се избиват.

И в края на тържището се вдигаше същата миризма като край протока на Кубан, защото тук започваше рибното тържище. И тези риби, които Аспарух беше видял да се давят и да пълзят през кафявата и червена вода, сега лежаха в качета — тези белуги и есетри с прозрачно — червени меса — или висяха опушени и осолени с позлатена кожа по въжетата. А хайверът блестеше в качета, червеният и черният хайвер. Същата риба и същият хайвер се продаваше на десеторна цена по тържищата на Константинопол и в стотици други градове и се наричаше болгарска риба. А държаха рибарите на края на тържището, защото рибата вонеше.

И като закриха с длани носовете си, Аспарух и жрецът пресякоха рибното тържище.

А тържищата се деляха и според стоките, които се продаваха и купуваха, и според търговците на различните страни. И някои тържища бяха построени от камък и печен кирпич, други бяха дървени, трети предлагаха своите стоки направо върху земята. И по улиците на тържището бавно вървяха един след друг тройки конни стражи, които разбутваха тълпата с гърдите на конете си. Иначе всеки трябваше да слезе от коня си на границата на тържището, да го завърже за една от халките върху каменните стълбове и да влезе пеша като в храм.

Аспарух и жрецът също вървяха пеша и се блъскаха, и ги блъскаха. И воден от жреца, който търсеше нещо, Аспарух бродеше между стените, масите и хората. И си спомни отново за майка Акага, която му показа за пръв път пъстротата на света, и закопня да види лицето на Акага. А на тържището имаше търговци и хора от всички народи, които в оня първи пролетен ден срещна Аспарух, и още толкова хора от други народи.

И търговците от всеки народ търгуваха със стоките на своята страна, като някои търговци имаха стоки от народи, които нямаха пряк път до Фанагория. Но търговците от три народа търгуваха, кажи-речи, с всичко и държаха силата на тържището в свои ръце. Това бяха болгарите, ромеите и евреите. Болгарите имаха сила не само защото Фанагория беше болгарски град, а защото всички пътища от изток и от север нямаше как да заобиколят Фанагория. И покрай всички пътища стояха Кубратови стражи. Знае се, че не е важно по кои поляни и хълмове пасе трева кравата, ами е важно в кой обор влиза и кой слага ръце на вимето й. И на вимето на дойната фанагорийска крава слагаха ръце болгарите. А ромеите бяха силни, защото зад гърба им зееше ненаситното гърло и огромният търбух на Константинопол — най-голямото тържище на света. И тъй като само два-три пръста от млякото се изпиваше в самата Фанагория — пък ведрото беше дълбоко две педи, повече от половината мляко течеше прясно и подквасено към Константинопол. Ами евреите — откъде вземаха сила евреите? Те нямаха зад гърба си свой град, нито дори своя родина. От това, че търговията беше техен дом и живот, както хората от някои народи живеят и умират в лодките си, по течението на реките, без да стъпят на брега. Търговията беше еврейската лодка и евреите добре надуваха бузи, за да опънат платната й. Да, доста ведра фанагорийско мляко се подквасваха с еврейски квас.

И във Фанагория всичко се продаваше, и всичко се купуваше, и се говореше на всички езици, и вървяха всички пари. И всеки можеше да размени монетите си върху трапезите на менялите, които седяха из тържището. И който не говореше, можеше да се разбере със знаци, а който нямаше пари, можеше, ако е жена — да продаде любов, ако е мъж — да продаде меча си. И най-отчаяните се продаваха сами на тържището за роби.

Но ако обезумелите пълчища риби се блъскаха само няколко дни през годината в устието на Дон и Кубан, то тези тълпи връхлитаха тържището на Фанагория през всеки ден на годината. И на двете пристанища, едното морско и другото речно, ден и нощ се товареха и разтоварваха кораби и лодки, а болгарската стража броеше вързопи, разтваряше вързопи и бъчви, събличаше голи търговци и вземаше справедлива дан за хана на всички болгари. И слагаше на вързопите оловни знаци, пък на търговците даваше пергаменти.

А наред с търговците имаше жреци от всички вери, които ловяха из тълпата човешки души. И се разминаваха ромейски поп в черно расо с даоиски монах в жълта шапка и дреха от птичи пера, арабски ходжа с чалма и будист с бръснат череп, еврейски равин с брада и молитвена шапчица и болгарски жрец в бяла кожена дреха.

И отстрани на тържището се виждаха християнски храм, арабска джамия, еврейска синагога и светилища на разни други богове. Но нямаше храм на Тангра. Единственият храм на Тангра беше горе, в крепостта, до двореца, ограден с два реда колони, а вътре със светилище, което имаше слепи стени и само една двойна врата. И жрецът видя, че Аспарух гледа храмовете, които ограждаха тържището, та каза:

— Човешка глупост и тщеславие е да се строят големи храмове на бога. Защото никога човекът не може да построи храм като този, който самият бог строи за своя прослава и за свой дом. Нима могат човешки ръце да вдигнат връх като Кан — Тангра, в който обитава Тангра? Нима можем да изградим тази могила, висока десетки хиляди стъпки, цялата от бял мрамор, а където свършва мраморът, се вдигат стени от бели ледове? Нима можем да запалим кадилници, които да димят, както снежните вихри около Кан — Тангра, когато се вдигат нагоре към бялото му чело? А когато видиш Светилището на Големия конник, ти ще разбереш, че човешка ръка не може да изгради такъв храм на своя бог, ако бог сам не го изгради.

Когато жрецът спомена за Светилището на Големия конник, пред Аспарух се върна призрачното отражение на Кубрат в прашното огледало. И сърцето го заболя, та замалко не се преви напред като старец. И като сложи ръка на сърцето си, ето — дланта му легна върху пергамента с плача на Гилгамеш.

И жрецът, който незабелязано следеше лицето на Аспарух, неочаквано го запита:

— За какво мислиш?

Аспарух помисли, а след това посочи с поглед хората наоколо и каза:

— Погледни, те се разминават — все едно, че не се виждат. Очите им са в стоките. Гледат се — все едно, че всеки живее в различен свят и различно време, и макар да се блъскат, те не могат да се докоснат. Никой не иска да знае за другия. Виж оня човек, който се е проснал на земята и лови въздух с устата си. Никой не се навежда над него дори да го попита. И аз няма да отида при него.

И като поспря, сякаш си припомняше нещо, Аспарух добави и каза:

— А в степта всеки пътник е като божи пратеник. Виждаш го отдалеч и чакаш да го посрещнеш. Дори да е враг, ти пак го посрещаш. А тук се разминаваш, тук не го виждаш. Той ти е безразличен. Татко, това са мъртъвци и се разминават техните призраци.

И Аспарух още каза:

— Погледни входа към оная уличка. Покрита е с рогозки и пред входа е спусната мрежа, за да не влизат птици. Тук хората не дават дори на птиците да летят.

А жрецът отговори:

— Това е улицата на златарите и мрежите са против гарваните и враните, които крадат лъскави камъни.

И наистина из тържището — по покриви, колове и въжета — бяха накацали или тежко летяха сити гарвани. Но не се чуваше да грачат, защото човешката врява беше по-силна от граченето. А най-много гарвани имаше накацали на рогозките и мрежите върху улицата на златарите, където в полумрака светеха изумруди и сапфири от Египет, гранати от Родопите, бисери от Персийския залив, ахати от Либия, хризолит от остров Забергет в Червено море, опали от Индия и кехлибар от славянското море. И както гарваните, ята дрипави хора се трупаха пред мрежата към златарската улица, пред която пазеха силни мъже с тъпи и равнодушни лица. Тези хора виждаха сини, зелени, червени и жълти приглушени блясъци — и какво виждаха гарваните, знае само Тангра, а пък Аспарух виждаше сиви искри, защото светът още не му връщаше своите багри.

Жрецът каза на Аспарух:

— Ела.

И те си пробиха път до тържището за оръжие. А там, върху рогозки, дъски и килими, ниско на земята или върху грубо сковани маси, искряха на слънцето желязото, медта, бронзът, среброто и златото на всички оръжия, които човек беше измислил, за да убива други хора. И това оръжие гореше с бял, син и жълт огън, но със студени пламъци. И не изгаряше, сякаш беше омагьосано.

Жрецът каза:

— Погледни тези три кинжала, ала нека арменецът не те види.

И Аспарух спря за миг поглед върху три кинжала, положени върху бяла кърпа пред коленете на брадат арменец. Сините остриета хвърляха върху бялата кърпа синьо сияние, а дръжките, обковани целите в кървави гранати, хвърляха върху кърпата червено сияние. Ала Аспарух виждаше само сиви отблясъци като върху лъснато желязо.

Жрецът отново каза:

— Ела.

И заведе Аспарух оттатък улицата при продавач на печена риба, който печеше рибата върху жар на желязна решетка и пържеше тънки хлебчета върху железен барабан, под който гореше огън. Жрецът купи две риби, увити в хлебчета, и подаде едната на Аспарух. И му каза:

— Яж и гледай.

И му посочи оттатък улицата масата на арменеца, който продаваше трите кинжала. Между кинжалите и Аспарух непрекъснато минаваха хора и все пак от време на време за жреца грейваше синьо-червеното сияние на оръжията, а за Аспарух светваше сивият блясък. И Аспарух гледаше, но не можеше да яде, защото мирисът на рибата му напомни онова безумно побоище на рибните пълчища в устието на Кубан.

А към арменеца приближи евреинът Исак, син на Яков. И макар да се разбра, че е видял Аспарух, евреинът и с трепване на веждите не показа, че го е познал. И евреинът спря пред арменеца, и гласовете не се чуваха, удавени във врявата, но се разбра, че попита за цената на кинжалите. И отсега нататък не се чу дума от целия разговор, но движенията и на евреина, и на арменеца бяха толкова красноречиви, че нямаше защо да се чуват думи.

Когато чу цената, евреинът вдигна ръце нагоре и се ужаси, сякаш видял беше да убиват баща му. И арменецът дръпна някакъв човек от тълпата и пъхна в ръцете му един от кинжалите, и почна да му обяснява, като размахваше ръце, какво съкровище е пред очите му. А човекът се опита да си тръгне, но арменецът отново го дръпна, сякаш на него щеше да продава кинжалите. И отчаяно, и разпалено размахваше два кинжала в двете си ръце, та хората наоколо помислиха, че някои ей сега ще се колят, та се струпаха наоколо. Така Аспарух и жрецът нищо не можеха да видят, но над малката тълпа от време на време или излитаха размаханите ръкави от широката дреха на евреина, или грейваше синьо-червеното сияние на кинжал. А тълпата се пръсна и като се олюляваше и бършеше потта от челото си, евреинът дойде при жреца и Аспарух. Но пак се направи, че не ги познава и си купи риба и хляб. И каза на жреца с пълна уста и с половин глас:

— Поиска петстотин и се съгласи да ги продаде за петдесет.

А жрецът попита:

— Колко струват?

Евреинът отговори:

— Тридесет.

И си тръгна, като се опита да се усмихне на Аспарух, но не успя, защото устата му беше пълна. И жрецът каза:

— Ела.

И двамата с Аспарух се спряха пред арменеца. А кинжалите отново спокойно лежаха на бялата кърпа. Като видя жреца и бегло погледна Аспарух, арменецът се изпъна и на лицето му се появиха строгост и раболепие — едновременно. И жрецът попита арменеца:

— Колко струват трите кинжала?

Арменецът отговори на болгарски:

— Петдесет ромейски златици с образа на Ираклий, защото сте от нашата земя.

И жрецът криво се усмихна, като чу „наша земя“ от устата на арменеца. И като вдигна един кинжал, подаде го на Аспарух. Но Аспарух не можа да го поеме, защото държеше хляба с рибата. Хвърли ги, а две псета се сбиха в краката му. И арменецът му подаде с усмивка за прошка бялата кърпа, за да избърше ръцете си. Изсипаните от кърпата два кинжала тихо иззвъняха. И като пое подадения кинжал, Аспарух се сепна, защото острието беше топло, нагрято от слънцето, а всеки е свикнал да усеща студено желязо. И без да ще, Аспарух почна да се любува на кинжала и позна, че това е работа на кавказки майстор. А жрецът се любуваше на Аспарух. И жрецът си каза: „Аспарух е като този кинжал. Хвала на Акага, че е изковала такова острие. И дори скъпоценната дръжка, която направи Кубрат, не похаби острието.“

Аспарух каза:

— Хубав е.

И дори попита арменеца:

— Колко струва?

Арменецът поклати глава и взе кинжала от ръцете му. И каза:

— Не се продават отделно. Само трите заедно.

И жрецът каза:

— Давам ти петнадесет златици с пълно тегло за единия кинжал.

Арменецът каза:

— Те са били на трима братя и бащата ме закле да ги продам заедно.

И не се разбра измисли ли това за тримата братя, или говореше истината. Тогава жрецът хвана Аспарух за лакътя и го поведе към продавача на риба. Аспарух се учуди, че жрецът говори за цена. И каза на жреца:

— Да си вървим.

А жрецът му каза:

— Почакай.

И Аспарух се загледа в стареца, който ходеше по въже, опънато върху две колони, останали от кой знае кое време. И старецът с прът в ръце се люлееше над остриетата на сабите, копията и секирите и когато разлюляната сянка покриваше някой търговец, едни го ругаеха, а други му подхвърляха монети, които старецът ловеше във въздуха. Пък някои нарочно хвърляха монетите настрани, за да залитне, ако се опита да ги хване. И някакъв зеленобрад лангобард протегна назъбено копие и на шега почна да реже въжето.

И се чу чаткане на копита. Аспарух помисли, че идва стражата, но като сне поглед от въжеиграча, видя, че идват четирима конници кутригури. А се познаваха отдалеч, че са кутригури, защото яздеха врани коне и носеха черни дрехи. Дори кожата, която обръбваше острите им шапки, беше от черен собол. Облечени бяха в своите кожени дрехи, които не сменяха ни лете, ни зиме, ни в жега, ни в мраз. Наистина затракаха и копитата на стражеви коне, но стражата отдръпна конете си, за да пропусне кутригурите, макар през тържището да не се яздеше на кон.

А четиримата кутригури приближиха и единият яздеше напред, и тримата един до друг зад него. Аспарух видя, че са баща и трима синове, защото безбрадите им лица си приличаха, само лицето на бащата беше по-сухо и по-тъмно. А синовете бяха като близнаци — и конете им бяха като близнаци. Бащата яздеше със скръстени на гърдите ръце и поводите бяха затъкнати в пояса му, синовете държаха ръцете си отпуснати на бедрата. Ездачите седяха като залепени на седлата и гледаха напред, някъде над главите на тълпата, а конете танцуваха под тях, къртеха искри от копитата си и ронеха фъшкии върху плочите на улицата. И врявата позатихна, и хората мълчаливо се отдръпнаха, та средата на улицата опустя.

И бащата спря коня си пред арменеца с кинжалите, а зад него спряха тримата му синове. Бащата погледна кинжалите, синовете гледаха пред себе си. И бащата се обърна, та даде знак на един от синовете си. Тоя мина напред, до масата, и като откачи някакъв вързоп от седлото, наведе се и го сложи на кърпата, до кинжалите. Не го хвърли, а го положи като дете пеленаче и разряза с нож вървите, които опасваха пелените. И върху масата на арменеца до синьо-червеното сияние се разпуснаха като огромни цветя и засияха с черно кестеняво и сиво сияние соболеви кожи.

Арменецът се втренчи в кожите и се наведе над тях, а лицето му се обагри от разноцветните отражения на метала, камъните и кожите. И като че ли в сърцето му се смениха толкова чувства, колкото багри светеха върху кърпата. После арменецът вдигна очи и погледна безизразното лице на кутригура. И като откачи сабя с едната ръка, с другата ръка напъха соболевите кожи под дрехата си до гърдите. Сложи сабята до кинжалите, грижливо ги загърна в бялата кърпа и ги подаде на бащата. А конникът кимна на сина си, който даде кожите, и оня пое вързопа. Тогава за пръв път бащата отвори уста и тихо каза само една дума. И синът измъкна от вързопа сабята, та я върна на арменеца.

И все така бавно, върху танцуващите коне, кутригурите продължиха нататък, към края на тържището.

Аспарух каза:

— Татко, ти ли направи това?

Жрецът каза:

— Да, аз видях кинжалите, аз пратих евреина и аз казах на кутригура със синовете за трите кинжала. Повече нищо не съм казал никому — нито какво да говори, нито как да постъпи.

Аспарух попита:

— Защо го направи?

Жрецът отговори:

— Исках да видиш как се определя истинската цена. Исках да видиш как конникът дава, колкото струва, и получава каквото иска. И как търговецът, който се дърпа и се дърли с всекиго, прекланя глава пред истинския конник и му взема истинската цена.

И жрецът с Аспарух напуснаха тържището.