Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (62) (Книга първа: Степта)

11.

На заник Севар препусна напред, за да търси място за нощуване, а и за да се отърве от змийския език на евреина. Все се надяваше, че мулето ще изостане, ала не — то тичаше наред с конете. И докато яздеше и се оглеждаше, Севар търсеше остри думи да ги каже на евреина.

Ето — Севар ще му каже: „Ти знаеш ли как соколът се бори с дроплата?“ Евреинът, то се знае, ще каже: „Не знам.“ Тогава Севар ще му каже: „Дроплата каца на земята, а соколът се върти във въздуха около нея. Ала тя винаги обръща към него задницата си. И ако соколът я приближи, тя хвърля и пръска срещу него нечистотиите си. Ти си дропла, аз съм сокол. И ти винаги стоиш срещу мене не с лице, а с гръб. Хвърляй нечистотиите си. Опитай се да изцапаш перата ми или очите ми. Ала знай — ако не успееш, ще те разкъсам, както соколът разкъсва дроплата.“

Да, така ще му каже Севар и още ще му притури, та евреинът ще млъкне най-сетне посрамен. И колко хубаво се сети Севар за дроплата и нечистотиите — тъкмо е за евреина и думите му.

А Севар изкачи някакво възвишение и видя, че по степта язди група конници, та оставя след себе си дълъг облак прах, червен в ниските лъчи на слънцето. И Севар побърза да ги посрещне и разбра, че иде великият жрец на Конника, тръгнал по пряк път. Севар не го обичаше, защото му се струваше, че когато жрецът го погледнеше, все едно, че змия гледаше зайче.

И жрецът пренощува с Аспарух, а на сутринта тръгна до него. Аспарух дори му се зарадва, макар че трудно би могъл да нарече радост това вяло трепване на сърцето, защото всички чувства идеха до Аспарух уморени и сиви, както продължаваше да сивее степта.

И като яздеха стреме до стреме през степта, жрецът каза на Аспарух:

— Синко, исках да те събудя и не знаех, че Тангра ще те сграби така за рамото и ще те разтърси. Гледах те на съвета в Жълтия дворец и видях, че се луташ между думите на съветниците и не знаеш кой говори правдата. Гледах те, когато не знаеше какво да кажеш, застанал сред плиткото езеро, над което нямаше слънце и сенки, та не се знаеше къде са световните посоки. Следях те как се вцепени, когато баща ти Кубрат чу да го вика гласът на земята. Това е, защото много ти е дадено, ала и много си изтървал, та малко си направил и малко знаеш. А ти трябва да се готвиш да станеш жрец на Големия конник и това е голямо нещо. Отвори сърцето си, слушай думите ми и запомняй.

И жрецът подаде на Аспарух оловна плоча. Когато Аспарух започна да разчита руните, жрецът му каза:

— Тук са написани имената на племената, които царят на маскутите Санесан събрал срещу своя роднина арменския цар Хосрой Третия. За да преброи войската си, Санесан карал всеки войник да носи камък и да го хвърли върху една купчина. И огромни грамади останали като страшен знак за силата на войската. Ти чувал ли си за Санесан? Той е живял само преди триста години.

И Аспарух призна и каза:

— Не съм.

А жрецът каза:

— Ето племената от войската му — ти ще ги прочетеш. Санесан събрал хони, похи, таваспари, хечматаки, ижмахи, гати и глуари, гугари, шичбии, чилбии, баласичи и егерсуани, сакарауни, савардини, савартиасфали, чиксини, мирвати и хатирлитбери, и ермихиони — или всичко двадесет племена. Вземи плочата, ти трябва да научиш имената.

И вечерта жрецът взема оловната плочка от Аспарух, а на сутринта го попита за имената на племената, събрани от Санесан. И Аспарух от двадесет племена беше забравил десет, защото имената за него бяха огърлица от обикновени звуци, тъй като ги чуваше за пръв път. А жрецът без упрек и без гняв му каза:

— Как можа да забравиш имената на племена, които са имали царе и ханове и са мислили, че са пъпът на света? Не мислиш ли, че утре ще забравят името на Кубрат и твоето име, макар днес болгарите да са народ силен и многоброен?

И Аспарух му каза:

— Кажи ми защо ми говориш такива думи?

А жрецът му рече:

— Ти, бъдещият жрец на Конника, трябва да усетиш как чезне споменът за хората и народите. И как идват нови хора и нови народи — и това е естественият път на нещата. Но конници все остават.

И на третия ден от ездата на юг почнаха да се срещат аулите на кутригурите. А те живееха в кръгли шатри — в долната част с изправени стени и отгоре покрити с купол. И долната кръгла част се строи с решетки и се покрива с кожи. А жрецът се отвращаваше дори от тези шатри с изправени стени, та каза на Аспарух:

— Слушай, бъдещи жрецо на Конника. Виж — оттук започва позорът на истинските конници. Знаеш ли как се е родила тази шатра? Най-напред са копаели кръгла яма, над която са вдигали шатрата. И като им се понравило да не се кланят на нашите наведени кожени стени, построили яма над земята. Истинският конник не бива да стои в шатра, а само да спи. Тогава — защо му са прави стени? Наистина тази юрта се мести, но е прокълната, защото е родена от земна яма. А земята не бива да се копае и да се наранява. Истински конници са били и си остават хуните, които носят ботуши с навити носове, за да не изкъртят бучка пръст. И мъртвите трябва да се изгарят, а не да се копае пръстта.

И от всички думи Аспарух чу думите за мъртви и за пръст. И за кой ли път си помисли, че смъртта е навсякъде като небето. И научи имената на всички мъртви племена, защото му беше жал за тях, и му се струваше, че дори в споменаването на изчезнало име се крие зрънце или капка безсмъртие. Но какво беше безсмъртието — земя или вода, та трябваше да се мери на зърна и капки? Или то беше въздух и тогава щеше да се мери на въздишки?

И Аспарух яздеше през сивата степ и дори златният Алтъй му се виждаше сив.

Тогава в степта почнаха да се мяркат стада овце и те накараха жреца гневно да каже:

— Имаше един полуостров в блатото Меотида, който принадлежеше на един храм на Тангра. И жреците вкараха на острова стадо от хиляда овци, и ги дояха, и ги стрижеха. И ги пазеха от врагове и болести, но овцете пак измираха, та имаше малка полза от стадото. Тогава махнахме овчето стадо и вкарахме стадо диви сайги и те ни даваха повече месо и кожи от овцете, а сами бягаха и се бранеха от зъбите на вълците. Така ние, жреците, разбрахме, че е по-добре в степта да има сайги, а не овце. Но след сайгата трябва да се язди и да се ходи на лов, и да се спи под открито небе, а нашите братя кутригури спят в колибите край стадата си и което агне им се стори тлъсто — заколват го. Така те се отучват дори да яздят. Помни това, бъдещи жрецо на Конника.

После видяха стадо крави, които почиваха, тежки като скали, но опашките и ушите им се движеха непрестанно. И чудновато беше да гледаш грамадните и неподвижни тела и трепкащите дребни уши. А зад кравите, сиви като тях, лежаха в степта колибите на първото село на кутригури земеделци. И това вече не бяха юрти, които се местят, а къщи завинаги — забити в земята. Сега вече жрецът спря коня си и каза на Аспарух:

— Гледай и помни каквото ти казвам, бъдещи жрецо на Големия конник. От юртите и овчите стада започва само позорът на конниците, а ето — оттук започва вкаменяването на конника, ще рече, неговата гибел, защото конникът е движение и камъкът е покой. Виждаш ли този аул — хората живеят в него и зиме, и лете. Когато дойде лято, те се молят за дъжд. А щом дойде суша, стоят гладни, вместо да тръгнат на север, където тревата е зелена. Когато падне град, не могат да преместят къщите си, ами плачат над убитите си ниви. Дойде ли зима, вместо да слязат на юг, където снегът се топи за ден-два или неделя, те се завират като слепи къртици по тъмните си къщи и треперят от студ и от страх. Тъй като стоят на едно място, коне много не им трябват, и те са забравили как се отглежда истински кон. Те не делят табуните на кобили и жребци, не избират добри жребци за добри кобили, не отделят жребчетата от майките им. Конете им са дребни и бързо се изморяват. Такива конници са позор за войската. И вървят с обозите. Те могат да получат всичко от степта, но искат сигурност — като че ли сигурност има — и така загубват свободата си, защото стават роби на земята. Помни, че когато жрец на Конника срещне кутригури орачи, винаги им показва своето презрение.

И като стигнаха кладенец, там вече имаше пастири кутригури, които вадеха вода за кравите си. Наистина конете им бяха хилави, а пастирите носеха ножове и само някои имаха лъкове. И когато видяха конниците оногури, пастирите спряха да пеят. А пееха, защото водата беше дълбоко в земята и до нея се стигаше по стъпала. И хората се нареждаха по стъпалата във верига, и човекът от най-ниското стъпало пълнеше кожен мех и го подаваше нагоре. И който поемеше меха, изпяваше ред от песента и така песента се качваше по стъпалата, а от меха капеше вода. Пастирите излязоха от дълбокия кладенец, та се наредиха встрани и мълчаливо се поклониха на жреца и Аспарух. И най-възрастният пастир каза:

— Вие сте наши гости, налейте си вода преди нас.

И жрецът му каза:

— Слез в кладенеца, ти и твоите хора, и налей вода за конете ни.

А край кладенеца имаше зеленясали дълги корита, които пастирите пълнеха с вода.

И пастирите погледнаха оногурите, окичени с оръжие, огледаха жребците им — зверове, които цвилеха, играеха под ездачите и хапеха юздите, защото подушиха водата. И най-старият пастир каза на своите:

— Хайде, елате, те са наши гости.

И кутригурите пастири вадеха вода, но не пееха. Когато свършиха и излязоха от пещерата на кладенеца, оногури и кутригури не си говореха. И Аспарух почувства, че двете племена са разделени. И не племената се разделиха едно от друго, а пастирите се деляха от ловците — и се търпяха, но помежду им нямаше не само любов, но и добра воля.

И после оногурите конници минаха през смълчаното село на орачите кутригури. А жените влизаха в колибите и само кучетата с лай изпровождаха конниците.

И нощно време Аспарух отново не успяваше да заспи. И каза на жреца:

— Аз ще яздя напред и нощно време, вие ме следвайте.

А жрецът каза:

— Всички ще яздим до тебе. Отдавна не съм спал в седлото.

Само евреинът изохка, но жрецът се направи, че не го чува, защото винаги гледаше край него, все едно че е стъклен.

И Аспарух почна да язди, за да се измори. Дори когато другите спираха, за да се отъркалят конете и да изядат няколко шепи зоб, той сменяше коня си и отиваше на лов. А хората ядяха само това, което носеха в походни торби или убиваха по пътя — ще рече, сушено месо и някоя и друга дропла и яребица. Когато убиеха повече птици, изкормяха ги и ги пълнеха с конски косми, така че траеха по няколко дни. Но Аспарух продължаваше да яде пепел.

И от бързане конниците дори не сваляха седлата от потните коне, за да не настинат, а като знаеха, че за Аспарух конят е свещено животно, гледаха скритом да отворят някоя жила на конете и да се напият с кръв.

И Аспарух ходеше на лов не само за да убива, а за да остане сам. И степта вече не беше дива и пуста — в нея се виждаха поселища и развалини.

Това бяха развалини чудновати, различни от развалините, които Аспарух познаваше край Фанагория. Във Фанагория подир разрушените зидове и постройки оставаха изпочупени бели камъни — като кости след мъртвец, та развалините, измити от дъжда и пометени от ветровете, приличаха на купчини бели кости. А тук, в степта, крепостните стени и хорските домове бяха изградени от пръст, от кирпичи, сушени на слънце, та дъждовете ги размиваха като всяка суха глина. И сърцето се свиваше, като търсеше в техните неясни очертания нещо познато — чертата на покрив или на кула. И ако развалините край Фанагория приличаха на скелети, то развалините сред степта приличаха на сенки на мъртъвци, наметнати със савани, излинели от времето. И призраците от земя се вдигаха над земята, която ги беше родила. Да, край Фанагория след телата оставаха кости, а тук оставаше духът, направен от земя.

И ако се свечеряваше, Аспарух бързаше да се отдалечи от тези тълпи сенки, които едва се надигаха, паднали на колене или по очи върху степта. И се връщаше при другите.

А нощем яздеха не по звездите на Седемте, както болгарите наричаха Голямата мечка, ами като следваха звездите на стражевите могили — защото вървяха по пътя на керваните от север на юг. И когато паднеше мъгла, първият конник пееше тъжна и бавна песен за някакъв приказен богатир. И когато друг конник го сменеше, продължаваше безкрайната песен; и така се сменяха певците, а не песента. И Аспарух си мислеше къде ли се белееха костите на богатира и колко все едно му е дали пеят за него, или го ругаят, щом вече го няма на света.

А умората го унасяше и той започна да заспива на седлото. И то не беше сън, но някакъв унес. Защото дори не успяваше да заспи цялото му тяло, тъй като ръцете и нозете направляваха коня, а умът му сякаш се отдалечаваше от него и възседнал някакъв кон — птица, яздеше напред и повтаряше едно и също предупреждение: „Не заспивай! Не заспивай!“ А после пееше с гласа на първия конник: „Небето е навсякъде, небето е навсякъде, няма да избягаш, няма да избягаш.“

Само Севар не пееше, а избиваше искри с огнивото си и конниците вървяха подир искрите. И тогава, като не чуваме човешки глас, Аспарух спеше с отворени очи и не сънуваше.

И на сутринта, когато съмваше, Аспарух виждаше, че степта и небето са сиви.

А забравих да кажа, че след първата нощ на езда евреинът падна от седлото и каза, че предпочита да умре, легнал на земята. Аспарух му остави двама конници, пък жрецът дори не спря коня си.

И една нощ, както яздеха в мъглата и Аспарух се унасяше на седлото, усети като че нещо го дебне и се приближава към него откъм едното му стреме. И то не беше събрано на едно място като зъби на звяр или върха на меч, ами лежеше край него, та идеше в мрака като тяло на дълга змия. И се търкаляше не с главата напред, а настрани, като стебло на отрязано дърво. И ушите на Аспарух спяха, но очите му се полуотвориха и той видя нещо бяло и дълго като змия да иде отстрани към копитата на коня и да се връща. Видя го да се плъзга, да изчезва и да идва отново от мрака, безшумно и упорито. Аспарух се изплаши и се събуди.

А от лявата му страна из мрака и мъглата идеха безшумните ниски вълни на Меотида и ниските им гребени ловяха кой знае откъде бледа бяла светлина.

На утринта Аспарух слезе от коня и остави безсилните вълни да докоснат ботушите му. После се наведе и като взе шепа вода, изпи една глътка. Водата не беше нито сладка, нито солена. И езерото море Меотида се простираше пред него като степта и странно миришеше едновременно на пелин, нагрят от слънцето, и на водорасли, изсъхнали на пясъчен бряг. И вятърът караше човек да вдъхва дълбоко чудноватия гъст въздух на морето степ.

И Аспарух свали кожената си дреха, за да се потопи в ласкавата вода, в която плуваха гърбовете на голи тинести острови. И като свали ризата си, ето — като есенно листо във въздуха се преметна и легна върху пясъка пергаментът с плача на Гилгамеш.

И Аспарух видя, че морето е сиво.