Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (61) (Книга първа: Степта)

10.

И същата нощ в кожена носилка между четири коня — както пътуваше Акага — хан Кубрат незабелязано напусна малкия свой стан на могилата. А сина си Аспарух беше изпратил с другите синове в становете на тумените.

Когато на сутринта Аспарух дойде при могилата, той още отдалеч видя, че шатрата на баща му я няма. И могилата се вдигаше променена и неузнаваема в утринта. И като се вгледа, Аспарух видя, че това не е защото той не вижда багрите, а защото могилата си е черна — почерняла. И като прегази черната река на грозно изровената степ, където се беше въртяло безумното колело и хоро на конниците, Аспарух поиска да изкачи с коня си склона на могилата, но не успя. Защото могилата беше дълбоко изровена и преорана, сякаш иманяри бяха дирили скрито имане. А то беше, защото болгарите бяха ровили да изровят железните остриета на стрелите си. И навярно раните на могилата дълго нямаше да зараснат, тъй като все нови и нови мъже щяха да търсят ковано желязо в пръстта, а когато мъжете се отчаеха, щяха да идват децата.

И Аспарух слезе от коня си, защото можеше да счупи крака му в някоя яма, та почна да се катери по склона. И от дете не беше качвал без кон нито една могила, и склонът му се стори безкраен. Миризмата на прясна пръст, кой знае защо, го караше да потреперва. А след Аспарух се катереше конят му Алтъй.

И като се изкачи на върха, ето — шатрата на баща му и целият стан на дулусците бяха изчезнали. Виждаха се само черните петна на огньовете и камъните, с които войниците бяха затискали полите на своите шатри. До есента пепелта щеше да се покрие с трева, а камъните щяха да потънат в земята. Ак Йола беше накарал хората си да приберат дори костите на жребчетата, които бяха изяли. И Аспарух не можеше да повярва, че тук се беше борил с падналата шатра на баща си и че тук беше почувствал първото докосване на смъртта. Но като погледна степта и небето, видя, че те са още сиви. Не беше сън, случило се беше.

Аспарух намери мястото, където беше стояла шатрата на баща му. И като коленичи, тръгна да търси следи по земята. И намери стъкълцето на жреца, в което имаше няколко капки червена течност. Аспарух ги изсипа на езика си и усети, че са горчиви. Дойде му наум, че жрецът, който никога не губеше нищо, нарочно е оставил стъкълцето, защото е знаел, че Аспарух ще се върне. И като се сви на земята, Аспарух пъхна поводите на Алтъй в пояса си и заспа. И спа целия ден и цялата нощ. Но когато се събуди, небето и степта продължаваха да бъдат сиви.

И Аспарух се върна в стана, където го чакаха, за да тръгнат към Фанагория. И Севар гордо стоеше начело на своята десетка и чакаше знака на Аспарух.

Тогава дойде евреинът, качен на яко муле, и Севар го попита:

— Що искаш?

А евреинът се обърна към Аспарух и му каза:

— Баща ти ме изпрати да ти служа. И досега не успях да те намеря.

И Аспарух, щом чу да се споменава баща му, дори не разпита евреина кой и какъв е, а му каза:

— Върви след мене.

Ала после се досети, че беше виждал евреина с тюркута, та го запита:

— А ти не беше ли от хората на тюркута?

Евреинът се огледа и каза:

— Откупих се, господарю. Дадох много пари на тюркута, на загуба съм, но се отървах. Лоши хора са това, господарю, със сърца, солени и сухи като пастърма, лежала месеци под седлото. Като зверове са, оковани във веригите на жестоки и безумни главатари. А ги слушат, защото получават парче месо. Но ако ги изтървеш, влачат се подир своите страсти като кучета подир чер дроб. Мършави са като истински конници, защото няма какво да ядат, иначе ще затлъстеят като свини. Храбри са, защото са много като глутница, но ако останат неколцина, разбягват се като зайци. Дано отсега нататък пътищата ми се разминават с такива като тях.

А Севар каза на евреина:

— Остави мулето си и вземи кон.

И евреинът му каза:

— Не съм изпаднал толкова, че изпражненията ми да ме учат.

Севар откачи копието си, което носеше на ремък върху рамото, и опря края му в стремето. И каза на евреина:

— Що чух? Изпражнение ли каза?

А евреинът пребледня, макар до Севар да стоеше на кон Аспарух, и примирително рече:

— Не си ли чувал, че така се наричате родените след нас, защото откъдето излизат децата, оттам излизат и остатъците от лакомията ни? То ще рече, че ти си роден след мен и си като мой син.

А непримиримият Севар изрече през зъби:

— Не се раждат децата оттам, откъдето излизат остатъците, и аз не съм твой син.

Евреинът се поуспокои и му каза:

— Всички сме деца на Адам и Ева. А колкото до раждането и остатъците, разликата е два пръста. И не виждам защо да спорим за два пръста.

И Севар му каза:

— Не зная кои са Адам и Ева и аз не съм техен син, аз съм от рода Вокил. Колкото до двата пръста, на тебе няма да е все едно дали това острие ще мине на два пръста от челото ти, или на два пръста в челото ти.

Така Севар и евреинът се сбутаха още първия път, когато се видяха, и тази им вражда продължи и занапред.