Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (57) (Книга първа: Степта)

6.

И Кубрат лежеше по гръб в ложето си, а пък Аспарух седеше на кожената седалка. Жрецът си отиде, след като облече Кубрат, защото знаеше, че сега Кубрат ще спи до зори, и каза на Аспарух да си легне. Но Аспарух седеше и гледаше баща си на жълтото сияние на светилника. Гледаше го както никога досега. И видя, че баща му беше старец.

Навън все още чернееше нощта преди новолуние и стражите се смениха, а предишните стражи легнаха да спят, като тъй и не разбраха, че „малката смърт“ е дошла при хана им. И в часовете преди зазоряване изчезнаха дори бухалите и прилепите, и совата млъкна. И степта стана няма и пуста.

Когато просветля, Аспарух не посмя да вдигне завесата на шатрата. Стоеше в сивия здрач на утрото, защото слънцето беше ниско и през отвора над огнището оскъдно се процеждаше сива светлина. И жрецът дойде и седна на Аспаруховото ложе. А жрецът и Аспарух мълчаливо се гледаха, когато едновременно усетиха, че върху тях тегне чужд поглед. Обърнаха глави и видяха, че Кубрат ги гледа. И такава непоносима любов — не любов, а като че ли безумие — грееше от очите и лицето му, че Аспарух погледна земята и жрецът извърна глава. И Кубрат тихо каза:

— Сине.

И Аспарух стана, та коленичи до ложето на баща си, което беше равно със земята. И протегна ръка към него. А Кубрат бавно успя да вдигне ръка и докосна върха на Аспаруховите пръсти, и тихо изрече:

— Синко, нека бъде нощта ти спокойна и нека боговете ти дадат утре отново да видиш слънцето. Край. Свършек.

И Аспарух отвърна:

— Татко, нека бъде нощта ти спокойна и нека боговете ти дадат утре отново да видиш слънцето. Край. Свършек.

За пръв път баща и син нарекоха тези думи пред чужд човек, но Кубрат като че ли не виждаше жреца. А жрецът мълчеше.

Тогава Кубрат се хвана за рамото на сина си и се опита да се изправи, но не можа. И жрецът каза на Аспарух:

— Помогни му.

И Кубрат оплете длан в дланта на Аспарух и като се напрегна, привдигна се от ложето. Аспарух припъхна другата си ръка през раменете му и се смая колко тежък е баща му. Така Кубрат седна на леглото. Но като се опита да премести краката си на земята, не успя. И хвана единия си крак, сякаш беше чужд крак, и успя да го премести встрани, като учудено рече:

— Какво се е случило с крака ми?

И Аспарух усети болка в сърцето си, защото Кубрат говореше с глас на дете. И Аспарух помогна на Кубрат да се изправи и отново се учуди на бащината тежест, но Кубрат залитна. Тогава жрецът видя легнало на земята знаме с конска опашка, поколеба се и го вдигна. И тъй като нямаше две ръце, опря единия му край в седалката и го удари, та пречупи пръта му. И подаде парчето с опашката на Кубрат. А Кубрат се облегна на тази патерица, сякаш цял живот беше ходил като сакат. И като се облегна на знамето Кубрат каза с хем старчески, хем детски глас:

— Че къде съм? Каква е тази шатра?

Той опипа въздуха, където нещо му се привиждаше и когато протегна ръка напред, учудено се взря в ръката си. После отиде към седалката, но най-напред я почука със знамето, а после мъчително се наведе и я докосна с ръка, за да се увери, че тя съществува. И бавно-бавно — сякаш се извръщаше да му закопчават бронята — Кубрат се обърна с гръб към стола, за да може да седне. И като почна да кляка, изведнъж се отпусна и се тръшна на кожената седалка. Аспарух протегна ръка, защото се изплаши, че столът ще се строши. А Кубрат сложи пречупеното знаме на коленете си и пак протегна ръка. И щом заговори, гласът му беше съвсем смислен и пълен с печал. Той каза:

— Тук има две шатри. Аз съм в две шатри. Прилича, сякаш пред мене тече поток и едната шатра лежи на дъното на потока, а другата се отразява в него. Но коя е истинската? Да, тази, която е на дъното. Ала и двете шатри са замъглени, защото едната е отражение, а върху другата тече вода.

И той протегна ръка, та опипа нещо пред себе си, а после прекара ръка през мястото, където друго нещо му се привиждаше. И каза:

— Тук няма нищо… И там, на стената, трябва да има щит. А няма щит. Коя е другата шатра? Живял ли съм в нея? Или… може би ще живея? Къде съм виждал тези ракли, тази кожена дреха… Но тук виждам стълб! Нима това е шатрата на майка ми… преди седемдесет години. Тогава — аз живея и вчера… и днес… едновременно. Къде съм? Загубих се…

И Аспарух само каза:

— Татко!

Кубрат го чу и бавно извърна лице към него. И замислено му каза:

— Сине.

Тогава Аспарух закри с длани лицето си и заговори под дланите си, но толкова тихо, че го чуваше само жрецът. Никога не би говорил така Аспарух пред предишния Кубрат. И Аспарух усети, че с тези свои думи признава баща си за дете. Аспарух каза:

— Трябва да направя нещо! Трябва да направя нещо.

Жрецът каза:

— Търпи и се подчинявай.

А Кубрат бавно размаха ръка пред себе си, сякаш пъдеше дим, който се вдигаше пред него, или сякаш отмахваше невидима паяжина. И каза:

— Нещо дребно и светло се мотае пред мене, лети и снове. Това сякаш е копринена буба… Тя точи светла нишка, тя тъче около мене пашкул, затваря ме…

И Кубрат вече яростно размаха ръцете си, сякаш пъдеше досадна муха. И каза:

— Не мога да разкъсам мрежата.

Аспарух отиде и като взе двете ръце на баща си, сложи ги и ги притисна до гърдите си. И успокоеният Кубрат каза:

— Защо се страхувам? Дори да ме увият в пашкул… нали напролет от пашкула се ражда пеперуда… И аз ще излетя от пашкула… като пеперуда.

Внезапно Кубрат дръпна ръцете си и почна да ги гледа.

И каза:

— Това не са моите ръце. Моите ръце имат изпочупени нокти, синини от удари, кръв от рани… Това са… срам ме е да изрека… това са ръце на жена.

И Кубрат пъхна ръцете си под кожената си дреха. Тогава Аспарух не издържа и като се обърна, вдигна завесата, та излезе пред шатрата. И усети, че до него застава жрецът. Аспарух стоеше прав и гледаше степта и небето. Не плачеше, очите му бяха сухи. Жрецът каза:

— Слушай и се подчинявай! Багрите на разцъфналия цвят не се опазват. Увяхването не може да се отложи. Пролетният цвят сега е шепа семена.

Аспарух мълчеше. Тогава великият жрец на Конника даде знак на младия жрец, клекнал до пречистващия огън. И младият жрец, преди да се оттегли, хвърли наръч съчки в огъня. Лумна пламък, изви се дим и рой искри обгърнаха Аспарух като сива мантия, обсипана с бляскави камъни. И жрецът на Конника се усмихна, та рече:

— Това е добра поличба.

Аспарух ниско и кратко му каза:

— Мълчи!

Жрецът на Конника скова лицето си и измъкна изпод дрехата си свитък пергамент, та каза:

— Когато баща ти споменаваше Абд ар Рахман и Енкиду, аз се досетих за нещо. И тази нощ отидох при Ван Фу, за да претърсим ръкописите му. И като търсихме цяла нощ, намерихме каквото търсихме. Това са редове от великата песен за героя Гилгамеш. Прочети ги.

Аспарух гледаше напред в степта, над главите на неподвижните стражи. А далеч в степта тичаше стадо коне. И Аспарух с глух глас каза:

— Не мога.

И жрецът каза:

— Слушай тогава. Това е плачът на Гилгамеш над мъртвия му приятел Енкиду.

Приятеля, когото така обичах,

Енкиду, приятеля мой,

него го стигна съдбата на човека.

Шест дни, седем нощи над него аз плаках —

не исках да го предам на гроба.

Няма ли да стане моят приятел,

когато чуе моя глас?

Докато…

докато от носа му не се показа червей…

И Аспарух се обърна с яростно лице и дръпна пергамента от ръцете на жреца. И като се опита да го скъса, не успя. Тогава го хвърли на земята и почна да го тъпче. А жрецът тихо каза:

— Тези слова са написани преди четири хиляди години. Има ги в стотици храмове, на десетки езици. Има ги написани върху книга, кожа, глина и камък. Писани са с йероглифи, руни, клинописи и тайни знаци. Хиляди хора са преписвали плача на Гилгамеш и са плакали като Гилгамеш. И винаги се е намирал някой от тези хора, който да се опита да скъса пергамента. Като тебе. Това е… безполезно.

И Аспарух се укроти, и се наведе, та вдигна пергамента — дори се опита да оправи гънките. И само каза на жреца:

— Жрецо, ти не бива да даваш тези думи на баща ми.

Жрецът поклати глава и каза:

— Аз не ги донесох на баща ти. Донесох ги на тебе.

И Аспарух вдигна глава, та се взря в очите на жреца. И видя в тях безкрайна жалост — като в очите на съдник, който жали човека, но е длъжен да изрече своята присъда. И жрецът добави, като каза:

— Императорът на ромеите носи в пазвата си пепел от човек, за да помни, че е смъртен. Вземи този пергамент и го дръж на гърдите си. И помни, че си смъртен.

И Аспарух се обърна, мина край стражите и тръгна през равната степ.

И така — Аспарух повярва, че Кубрат ще умре. И заедно с това повярва, че и той — Аспарух, ще умре. Както Кубрат намери себе си в Аспарух, сега Аспарух разбра, че е Кубрат. А Кубрат умираше. И Аспарух щеше да умре. И тази увереност падна върху Аспарух като светкавица, та го ослепи и го оглуши. И той разбра, че до днес се е усещал безсмъртен.

Аспарух вървеше пешком през степта, за пръв път от много време вървеше през степта пешком. И както степта беше променена, защото я гледаше от ниско и защото вървеше бавно през нея, а не я гледаше високо от седлото и не летеше на коня си, така целият му път и целият му поглед за света се смениха. И той си спомни някаква легенда за някакъв паднал ангел. И разбра какво е усетил ангелът, когато е загубил крилата си, та е тръгнал така, пешком през степта.

Тогава Аспарух видя, че степта е сива. Затвори очи и отвори очи и пак се взря — небето беше сиво и степта беше сива. И той разбра, че светът може да сменя баграта си. Да, есенната степ прави светлината жълта, зимната степ прави светлината бяла, езерото прави светлината синя, а смъртта прави света сив. Така светът загуби багрите си за Аспарух.

А нозете му нагазиха вода и той усети, че хладът се вдигна до сърцето му. И като падна на колене, наведе се и пи направо с устни, натопени във водата. И усети, че водата има вкус на пепел.

И като се изправи, Аспарух пъхна пергамента с плача на Гилгамеш, който досега държеше в ръка, под кожената си риза на голо върху гърдите си. И като го притисна с длан, усети, че пергаментът трепти и пърха от кънтенето на сърцето му.

После той тръгна отново през степта. Пред него се простираше само степ — равна, безкрайна степ до кръгозора, пронизана от сиво слънце и от хладен вятър. И над него се простираше безкрайно пепеляво небе. Където и да отидеше, над него щеше да има винаги небе. И смъртта беше неизбежна като небето.