Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (56) (Книга първа: Степта)

5.

Толкова приказки изприказвах, за да разкажа за други, неважни неща, та чак гърлото ми пресъхна. И сега искам да кажа нещо важно и страшно, а диря думите като зърна в житна яма напролет, когато всичко е изядено.

Тя — „малката смърт“ — посети Кубрат три нощи преди новолуние. А тогава нощите не само са тъмни, но са ялови, затова никой от тридесетте хиляди воини, легнали в шатрите, не съжаляваше, че не е при жена си. Защото в такава нощ — все едно — нито една жена няма да ти даде да се доближиш до нея. Заченатото в нощ преди новолуние или е сакато, или е проклето, а поход, започнал преди новолуние, завършва с плач. И това го знаеха всички конни народи, та в тия нощи стражите дремеха, защото страхът от нещо по-силно от сабите на врага сковаваше мишците на конниците.

В такава безлунна черна нощ хан Кубрат се прибра с походната си шатра, разпъната на могилата с истукана, встрани от становете на тумените и се приготви за сън.

А наоколо степта вече спеше. Не се виждаше нито една звезда и макар небето да беше невидимо в мрака, струваше ти се, че то е слязло ниско над степта. Воините Дулу, налягали в двускатните шатри, стенеха в съня си. Някъде далеч в степта пасяха коне, ала не се плъзгаха в мрака с красотата и плавността на истински коне, които не се уморяваш да гледаш, а се гърчеха и подскачаха като осакатени, защото бяха спънати с ремъци или за предните нозе, или за преден и заден крак. И долиташе стенание на сова, чието пернато тяло беше клето убежище на призрака на предател или страхливец — и той дълго трябваше да скита над степта, докато Тангра го прибере при сенките на прадедите му. И свиренето на щурците се вдигаше приглушено и тревожно, като че ли ниското небе притискаше песента към тревата.

Три стотни обграждаха с пръстен шатрата на Кубрат и сто души стояха прави, но макар да бяха близо един до друг, едва се различаваха в мрака. И в краката им лежаха другите двеста души, които трябваше да ги сменят, стопени като трупове в ниската трева. А над главите на правите воини прелиташе бухал толкова безшумно, че човек се питаше дали не е оглушал и дали сянката не му се е привидяла. И прилепите се спускаха над заспалите хора току до лицата им и отлитаха, сякаш диреха в мрака познато лице. Падна роса и над степта замря всеки полъх и всяко ухание. Дори жрецът до мъждукащия огън пред шатрата на Кубрат положи глава между коленете си, както беше клекнал, и спря да хвърля сухи билки върху посивелите въглени. И Каменният истукан не се виждаше в мрака, но всички знаеха, че е там.

А в шатрата гореше светилник — пълнеше шатрата с кротко сияние, и душата на хан Кубрат с покой и радост. И нито Кубрат, нито Аспарух не промълвяха ни дума. Кубрат обичаше тези мигове преди съня, когато оставаше сам със сина си. И душата му се отпускаше, защото което беше свършено през деня, беше свършено, а което не беше свършено, щеше да се свърши утре или в дните след утре. И хан Кубрат свали дрехите си и като се наметна с обърната вълча шуба, с козината навътре, седна на коженото седало с гръб от плетени върбови пръчки. И гледаше как синът му се готви за сън. А сенките играеха върху мишците под смуглата кожа на сина му, изгладени като речни камъни. И Кубрат се радваше на дългите ръце и нозе, на широките голи гърди и тесните бедра, препасани с бяла кожа. Струваше му се, че когато Аспарух мълчаливо и гъвкаво се навежда и изправя, сякаш чува някаква далечна бавна песен. И Кубрат не мислеше, че някога духът му е обитавал в такова същото младо и силно тяло, а само се радваше на младостта на сина си.

И полуголият Аспарух прекрачи към баща си и му протегна дългата си гола ръка с дълги пръсти. А Кубрат вдигна своята ръка — и тя дълга и с дълги пръсти — и двете ръце едва се докоснаха. И по гладкото лице на Аспарух плъзна като светлина едва доловима усмивка, и Аспарух тихо каза:

— Татко, нека бъде нощта ти спокойна и нека боговете ти дадат утре отново да видиш слънцето. Край. Свършек.

На тия думи научи Кубрат своя син преди седем години, когато за пръв път легна да спи с него в една шатра. А казваше Аспарух: „Край и свършек“, защото навремето след всяко преднощно прощаване пак се досещаше нещо и пак питаше баща си, та Кубрат трябваше да измисля едно наистина последно пожелание.

И Кубрат каза:

— Сине, нека бъде нощта ти спокойна и нека боговете ти дадат утре отново да видиш слънцето. Край. Свършек.

Двете ръце се разделиха и Аспарух с малка ножица отряза и скъси фитила на светилника. И в полутъмнината Кубрат си легна и чу как синът му задиша тихо и равномерно. А овчата кожа, с която се завиваше Кубрат, стигаше до устните му, но той не я отдръпна, дори му беше хубаво да допира с устните си нежните влакна. И си помисли, че някога това е било кожа на живо същество, но прогони тази мисъл, пък и не успя да си го представи. И повече нищо не запомни.

Тогава Аспарух се събуди от шум, който не искаше да си припомня. Някакво същество се катереше по кожените стени на шатрата и се давеше, и стържеше с нокти, а краката му странно тупаха и ритаха земята, сякаш бяха омотани в ремъци. И Аспарух скочи, когато разбра и повярва, че това е баща му. А Кубрат успя да се изправи и като се обърна, залитна и се улови за Аспарух. И Аспарух видя лицето му, което след това милостиво не успя да си спомни. И като хъркаше, Кубрат каза:

— Аспарух… къде е Аспарух?

А ръцете му се вкопчваха в раменете на Аспарух като ръце на удавник. И тогава върху Аспарух падна вцепенението на мига, когато майка Акага му даде мъжко име. И Аспарух се вкамени. И виждаше, и чуваше, и знаеше, че трябва да направи нещо, а като насън не можеше да мръдне дори пръста си. Дори не можеше да диша. И Кубрат го пипаше трескаво по лицето, и дори щеше да го ослепи, и като повтаряше, говореше:

— Къде е Аспарух?

А после пусна сина си и като се олюля, падна на пода. И пак странно риташе с нозе и удряше челото си в земята, сякаш подът беше нагорещен, а Кубрат беше вързан. И Аспарух гледаше, слушаше и не можеше да помръдне.

После Кубрат докопа главния стълб на шатрата и почна да се изправя по него. И повтаряше, и казваше:

— Аспарух… Аспарух…

Когато се изправи, залитна, но не пусна пръта. А прътът се изви и се откъсна от върха на шатрата, и шатрата се срина върху Кубрат и Аспарух.

Чак когато меката кожа падна върху главата на Аспарух и Аспарух усети, че се задушава, чак тогава той успя да поеме дъх и движението се върна в ръцете му и нозете. И като се бореше трескаво с кожата, която лепнеше върху лицето му и го душеше, Аспарух най-после усети, че вдъхва въздуха на степта. Тъмно беше, но на две крачки тлееше петно светлина. Аспарух ритна и запрати в огъня цялата купчина съчки, приготвени за нощта. И преди още пламъкът да се разгори, той вече ровеше в отрупаната като дрипа шатра между колове и ремъци. Напипа Кубрат и със замряло сърце отметна кожата от лицето му. Пламъкът се вдигна и Аспарух видя лицето на баща си. Кубрат лежеше със затворени очи, като заспал, само беше бледен и бръчките на лицето му бяха пълни с пот, та светеха като сребърни жици. И челото на Кубрат като че ли беше опасано от сребърни жици, с които палачите обвиват челото на жертвата и като ги стягат с пръчка, разрязват главата на жертвата. И Аспарух усети, че тънка и остра болка реже главата му.

А изведнъж сребърните жици върху челото на Кубрат угаснаха и стана тъмно, защото някой хвърли плаща си върху огъня. Аспарух се обърна да изкрещи, но в рамото му се впи силна ръка и Аспарух разбра, че в единствената ръка на жреца се крие силата на две човешки ръце. Аспарух чу гласа на жреца, който каза:

— Ак Йола, вдигни шатрата.

И Ак Йола, който безшумно беше приближил, пъхна ръце под кожите и вдигна шатрата върху главата си и на разперените си ръце, като че ли се беше накачулил да не го вали дъжд и като че ли пазеше Кубрат от дъжд. А жрецът вдигна с една ръка Аспарух и му каза:

— Върви от другата страна.

И Аспарух се пъхна от другата страна и също вдигна шатрата върху главата си и върху разперените си ръце. И те стояха с Ак Йола един срещу друг като странни прилепи, като същества с разперени ципести крила, надвесени над Кубрат. А в краката им лежеше Кубрат — и тези същества като че ли щяха да гадаят или да решат участта му. И събраните крила направиха над Кубрат тясна шатра.

А в тази шатра жрецът изби огън с огнивото си и разпали прахан, като държеше кремъка и праханта със зъби и удряше желязото сякаш в зъбите си. И като успя да извади свещ и да я запали, наведе се над Кубрат. И както беше коленичил, допря ухото си до гърдите му. А после остави свещта на земята и положи единствената си ръка върху гърлото на Кубрат. И Аспарух се разтрепера, и малката шатра над Кубрат се разлюля. Ак Йола се приведе и с върха на двете си разтворени ръце докосна пръстите на двете Аспарухови ръце. Аспарух си спомни как само преди мигове докосна пръстите на баща си, та изплака.

И жрецът каза:

— Жив е.

И вдигна глава. Светлината на свещта в тясната шатра беше силна, сякаш светеха десет свещи. След това жрецът каза:

— Ак Йола, имаш ли хора, които умеят да мълчат?

И Ак Йола, като печален демон с разперени кожени крила и сведена глава, глухо изрече, като гледаше лицето на хана:

— Всички.

Жрецът каза:

— Вземи двама от всичките и вдигни шатрата. И нека останалите разберат, че шатрата е паднала, но ханът е здрав. И накажи жестоко тези, които снощи са вдигнали шатрата.

Аспарух каза:

— Те не са виновни.

Жрецът каза:

— Ти мълчи.

И като духна свещта, отмахна кожените крила на Ак Йола и Аспарух от тялото на Кубрат. А когато Аспарух пое нощния въздух, миришеше на изгоряла кожа, защото се гърчеше плащът на жреца, хвърлен върху огъня. И наоколо беше тъмно, и дори стражите не се виждаха. Така Аспарух и жрецът стояха в тъмнина и чуваха как в тъмнината Ак Йола и двамина дулусци бързо и сръчно вдигаха около тях падналата шатра. И този път жрецът каза на Аспарух:

— Запали светлина.

И Аспарух с разтреперани ръце запали светилника много по-трудно, отколкото жрецът запали свещта с една ръка. А Кубрат все още лежеше на земята. И Аспарух каза на жреца:

— Помогни му.

Жрецът отговори:

— Аз не съм бог.

Аспарух повтори думите си и сълзите потекоха по лице то му. И болката в гласа му стигна до сърцето на жреца. Аспарух каза:

— Помогни му. Той… той… е…

И не се знаеше какво иска да каже — дали, че Кубрат умира, дали, че е негов баща, дали, че пред тях лежи ханът на Велика Болгария. И жрецът каза:

— Слушай и се подчинявай!

А древните кратки думи, белязани в сърцето на Аспарух като дамга с нажежено желязо — думи, не белег, ами жива рана, която те пронизва с болка, колчем я докоснат, тези думи шибнаха Аспарух през устните и той се изправи, та стана отново третият син на хана. И с друг глас, гласа на ханския син Аспарух, изрече:

— Ти си жрец на Конника и ти си длъжен да помогнеш на хана на конниците.

Жрецът въздъхна и каза:

— Ала не съм бог. Синко, всичко, което виждаш и можеш да пипнеш, има за основа четири стихии — огън, земя, въздух и вода. На тези стихии в човешкото тяло отговарят четири течности — светлата жлъчка, черната жлъчка, кръвта и слизта. Кръвта идва от сърцето, слизта — от мозъка, светлата жлъчка идва от белия дроб, а черната — от черния дроб. И черната жлъчка отговаря на земята. Когато земята реши да повика човека да се върне в нея, черната жлъчка се надига нагоре и залива светлината на очите и на разума. Сега черната жлъчка е стигнала до гърлото на Кубрат.

Аспарух каза и не успя да скрие треперенето на гласа си:

— Жрецо, баща ми още язди по-добре от мене.

Жрецът поклати глава и каза:

— Когато ти се роди, Кубрат шестдесет пъти беше видял как снегът покрива степта.

Аспарух каза:

— Жрецо, ти винаги повтаряше на баща ми, че вождът Атей на деветдесет лета се е борил с меч срещу самия Филип Македонски.

Жрецът каза:

— Защо Кубрат трябва да бъде Атей?

Тогава Аспарух повиши глас и каза:

— Защото ти, ти повтаряше тези думи. И защото баща ми на шестдесет и пет години победи великия Абд ар Рахман.

И Кубрат отвори очи и отчетливо каза:

— Абд ар Рахман… Кой спомена Абд ар Рахман? Кого викаше Абд ар Рахман, когато извика — Енкиду, приятелю мой?…

Но Кубрат не спря поглед нито на Аспарух, нито на жреца и отново затвори очи. И Аспарух коленичи до баща си, но жрецът го докосна с ръка и му каза:

— Радвай се. Баща ти ще живее. Ала… няма да е същият Кубрат.

И като разтвори дрехата си, видя се, че на гърдите на жреца виси плосък кожен мешец. Жрецът го развърза и без да поглежда, взе да опипва с пръсти в мешеца. И се чу тракане на кости, стъкло и желязо и драскане на пера, изсушени треви и нокти. След това жрецът извади малка стъкленица, пълна с червена течност. И като се наведе, каза на Аспарух:

— Разтвори устните на Кубрат.

И Аспарух се опита, ала устните на Кубрат бяха здраво стиснати. Жрецът каза:

— Препъхни ножа си.

Ала Аспарух, който потреперваше, като пипаше устните на баща си, само поклати глава за отказ. Тогава жрецът извика и каза:

— Ак Йола.

Ак Йола влезе още щом се чу „Ак“, без да дочака „Йола“. Не погледна към Аспарух и на Аспарух се стори, че е недоволен от мекушавостта му. И Ак Йола разтвори устните на Кубрат, а жрецът капна няколко капки върху устните му. Но когато Ак Йола се изправи, той погледна Аспарух и бавно спусна клепки върху сиянието на очите си, за да покаже, че всичко е наред. И за пръв път Аспарух усети, че обръчът около сърцето му се пропука.

И жрецът се изправи и каза като на себе си:

— Звездите не показваха смърт. Нямаше смърт, не мога да се излъжа.

И докато с Ак Йола обличаше отпуснатото тяло на Кубрат в кожените дрехи, Аспарух видя, че устните на жреца мърдат, но глас не се чуваше.