Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (54) (Книга първа: Степта)

3.

А сега трябва да разкажа как тъй жрецът събираше дързост да пъха единствената си ръка в устата на лъва — Кубрат, и защо лъвът не затвори челюсти да прегризе ръката му. Защото същите челюсти бяха прегризали другата ръка на жреца.

И стана това по времето на войната с аварите. Ето — сега трябва да разкажа за аварите, а не ми се ще, но разказ е закачен за разказа като звената на дълга верига, с която черпиш вода от дълбок кладенец.

Най-напред трябва да кажа, че това не бяха никакви истински авари, ами лъжеавари, които, на брой два тумена, или двадесет хиляди саби, избягаха пред потопа на тюркутската конница тъкмо преди сто години. Истинските авари са жужаните, които се стопиха в битките с тюркутите и китайците — а знае се, че жужаните отхраниха на своите гърди тюркутите, когато ония бяха още слаби и малко на брой, та се скитаха между народите. Пък племето а-ба, или абари смеси своите шатри с родовете на тюргешите и почна да се нарича с тяхното име. А тези мъже, авари, бяха остатъци от племената на хуните и уарите, които бягаха от гнева на тюркутите. И сред моите пергаменти има препис от писмото на сина на Истеми — този Истеми, който проведе тюркутската конница от Джунгария до река Джейхун, а синът на Истеми беше Дянгу, каган на тюркутите. И в това писмо Дянгу разказва на император Маврикий какви са нашите авари и как те измамиха савирите, барсалите и кутригурите, че са клон от могъщото дърво на жужаните. Всъщност племената от Кавказ и Черно море сами се измамиха, защото си казаха — ето, идват аварите, а хуните и уарите се спогледаха и решиха, че е по-добре да държат очите на тези племена затворени. И ми е чудно, как може нашите племена да са били чак толкова слепи, когато се знае, че жужаните пускат свободно косите да падат до плещите, а тези лъжеавари режеха косата си над веждите, пък на тила я сплитаха на плитки. И никога аварите нямаше да си поемат дъх и да се съвземат, ако кутригурите — дясното крило на болгарските племена, не се биеше по това време с утигурите — лявото крило, и ако брат не бе вдигнал меч срещу брата. И кутригурите наеха аварите, та разсипаха шатрите на утигурите. Но аварите бягаха на запад, защото неумолимият Истеми беше казал: „Тези авари не са птици, за да избягнат тюркутските мечове, като летят по въздуха; нито са риби, та да се гмурнат във водата и да изчезнат в дълбините на морските бездни. Те блуждаят по лицето на земята. Когато свърша с ефталитите, ще помета аварите и те не ще избягат от моята мощ.“ Затова аварите тръгнаха на запад, а там пътя им преграждаха славяните анти, които течаха от север на юг, та през Карпатите и устието на Дунава заливаха земите на Тракия и Македония, чак до Морея. И антите проводиха пратеници начело с княз Мезамир, но аварите убиха пратениците и връхлетяха върху антите, които очакваха Мезамир да се върне. И аварите разграбиха и разориха антската земя и зверски избиха или поробиха хората й, та и до днес никой не се заселва в разрушените антски селища. И още белеят по долините и горите костите на избитите славяни. След това аварите отидоха още по на запад и помамиха, та увлякоха със себе си много родове от племето на кутригурите, които решиха да не отглеждат стада, а да печелят плячка с острието на сабите си.

Но аварите не намираха земя за заселване, а още нямаха нито стада, нито шатри с жени и деца. И византийците, които в началото ги подкрепяха, най-после им обърнаха гръб, защото разбраха кой стои насреща им. Тогава аварите и кутригурите се съюзиха с лангобардите и унищожиха гепидите, а на следващата пролет лангобардите минаха планините, наречени Алпи, и се заселиха в Северна Италия. Аварите останаха сами в Панония — и така намериха своя земя. И като се възгордяха, почнаха да притесняват кутригурите, а най-вече славянското племе дулеби, което живееше по тези земи. Славяните трябваше да дават на аварите — които наричаха обри — своите мъже за война, а жените си за гавра. И аварите мъчеха славяните и ходеха да зимуват при тях. И като тръгнеше нанякъде аварин, то не даваше да се запрегне в шейната кон или вол, а запрягаше четири или пет жени славянки. И те го возеха, а той ги използваше и като коне, и като жени. Така мъчеха аварите покорените славяни дулеби. И го правеха, за да ги сплашат с ужас и насилие, защото кой умен човек ще впряга жени — нито може жената да тегли като кон, нито, когато е теглила като кон, може да бъде както трябва жена.

И аварите казваха, че щом някои родове на кутригурите са техни съюзници, то цялото племе на кутригурите трябва да им служи. И идваха в черноморските степи, та вземаха стада коне и хора от кутригурите. А оногурите и утигурите отвръщаха погледи от кутригурските беди.

Тогава Моходу Хеу отхвърли тюркутското иго и Кубрат събра силите на оногури и утигури, та тръгна да смъкне аварския ярем от врата на кутригурите. В онова време аварите бяха отслабнали, защото се върнаха разбити от стените на Константинопол, където се биха наред с персите срещу ромеите. И както тюркутският възел се развърза чак пред китайските стени, така и аварският възел се развърза чак в далечна Панония. Там аварите бяха свили гнездо на лешояди грабители, обградено с девет реда ровове и стени от камък, дърво и тръни. Срещу това гнездо на лешояди тръгна Кубрат, а с него и отряд болгари савири, водени от Алп Илитвер.

И като стигнаха в Панония, дойдоха при Кубрат славянски старейшини дулеби, та казаха: „Искаме да се бием до стремето ти.“ И Кубрат им каза: „Елате.“ А бяха дулебите люто гневни на аварите, само че криеха гнева си. Веднъж във Фанагория видях котел с разтопено олово, с което спояват камъните на колоните. То беше гладко и спокойно като огледало или заспала вода. И по нищо не личеше какъв огън и каква сила се крият в котела. А един глупак пъхна пръста си в гладкото олово и пръстът му изгоря. Такова разтопено олово бяха славяните дулеби и не чакаха аварите да пъхнат пръстите си в котела, а се разляха като огнена река срещу тях. И тъй като Кубратовата войска опря срещу стените на аварските укрепления, славяните поеха тежестта на битката, защото болгарите бяха конници. А укрепленията бяха заградени от ров и зад него се вдигаше насип, и върху насипа имаше дървена стена — греда до греда, висока двадесет крачки. И аварите се биеха дръзко и храбро по стената, та славяните покриваха с трупове стената. Защото се мъчеха най-напред да засипят рова, а после да запалят стените или да ги изкачат. И жените на славяните, които стояха събрани на едно възвишение и гледаха битката, гризеха земята от ярост и връщаха с яростни викове мъжете и синовете си в битката. Славяните много обичат и тачат жените си. И как да не ги обичат, като в зимна нощ можеш да стоиш без борина в хижата си, а бялата славянка ще ти свети с лице и тяло като пряспа.

Тогава савирите на Алп Илитвер заслизаха от конете си, та поискаха греди и ремъци, за да сглобят обсадни машини. А навремето, когато византийци и перси воюваха помежду си, савирите помагаха ту на едните, ту на другите и ги учеха как да строят стрелометни и стенобитни машини. И то като се знае, че византийците са наследили опита на древните елини и римляни, а персите имаха хилядолетно царство. От всички болгарски племена савирите умееха най-добре да строят и най-умело да сринат вече построеното. Те вдигнаха и Плиска град, както ще се каже, като му дойде времето.

Но дойдоха славянските старейшини при Кубрат и Кубрат нареди цял тумен срещу една от вратите на крепостта — сто реда конници, на всеки ред по сто лъка. И конниците стреляха ред след ред и железен дъжд метеше зъберите на крепостта. А славяните се затичаха с все сила срещу дървените стени, сякаш можеха да ги прескочат. И се спъваха в смъртта си, прободени от огнени стрели, защото аварите стреляха в небето със запалени стрели и пламъците падаха от небето като светкавици. А славяните изведнъж спряха като вкопани и от техните ръце изскочиха сякаш пламъци. И стотици тежки секири се забиха в дървената стена, та потрепераха, и върху стената израсна стълба от светнали остриета. А славяните се покатериха по тази желязна стълба, преляха стената и като задъниха зъберите с мъртви тела, вдигнаха веригите на портата. И подемният мост падна. И крепостта зина, а през вратата се видяха да светят броните на аварската конница.

И хан Кубрат влетя със своя тумен през отворената врата, та се срещнаха болгари и авари.

А Кубрат се биеше като пиян, без да усеща ударите на сабите и пробожданията на стрелите, защото то беше битка на опиянение и ужас, и му се струваше, че е безсмъртен. И ето — виждаше труповете и виждаше как хората му падат от седлата, но си казваше — аз не мога да умра — и подкарваше коня си в най-гъстото на битката. Но по едно време го обори дрямка, защото кръвта му изтичаше, та той отпусна глава и ръце, а конят го изведе от гъмжилото и тръгна към купчинката жреци и знахари, които стояха на крепостната стена. И всички видяха, че Кубрат се люлее като пиян на седлото и сякаш се чуди накъде да падне — наляво, надясно или през главата на коня. А жрецът слезе от стената и хвана поводите на коня. И Кубрат се стресна, та отвори очи. Но само привдигна клепки наполовина, а долната му челюст висеше и устата му беше зинала като от изумление. И Кубрат със заплетен език каза на жреца:

— Пусни ме да мина.

А жрецът му каза:

— Слез от коня. Ти умираш.

И с упоритостта на пияница Кубрат повтори:

— Пусни ме да мина.

А жрецът с презрение му рече:

— Погледни се, ти не можеш дори да затвориш устата си.

И като вдигна длан, пъхна я в устата на Кубрат и му каза:

— Ако можеш, ухапи ме и ще те пусна.

И Кубрат стисна зъби и прехапа дланта на жреца. И жрецът изрева и дръпна ръката си, та с почуда гледаше кръвта, която шуртеше на земята. А Кубрат се наведе от седлото и повърна своя и чужда кръв, разтърси глава като човек, който изтрезнява, та обърна коня си към битката. И се би до вечерта.

А до вечерта ръката на жреца се поду, като че ли го беше ухапала отровна змия и кожата му стана черна и лъскава. И той легна в една от колите. И при него дойде Кубратовият син Баян, който тогава беше почти момче, и като плачеше, рече на жреца през сълзи: „Баща ми Кубрат умира. Ела да го спасиш.“ А жрецът попита: „Какво му е?“ Баян отвърна: „В несвяст е.“ Жрецът попита: „Сам ли слезе от коня?“ Баян отвърна: „Сам слезе от коня и сам свали кожената си наметка. И върховете на стрелите, които се бяха набучили по него, падаха на земята и дрънчаха, сякаш богат търговец сваляше дреха пред разбойниците, та се сипеха скрити монети. А после Кубрат падна възнак като отсечено дърво.“ Жрецът каза: „Върни се и му пусни кръв.“ Баян по-високо заплака и рече: „Кръвта му вече изтече.“ А жрецът се обърна с гръб към Баян, защото треската го изгаряше, и повели: „Върни се и му пусни кръв.“ И жрецът заспа. А в полунощ Баян го събуди и го прегърна и пак плачеше, та сълзите му течаха по лицето на жреца. И каза: „Пуснах му кръв, той отвори очи и ме видя. После седна и поиска да яде и да пие. Вика те при себе си.“ Но жрецът не можа да отговори и загуби свяст. А после оздравя, само ръката му изсъхна и той остана еднорък.

Така с изсъхналата си ръка той плати дружбата и обичта на Кубрат, та единствен имаше дързостта да се изправи срещу Кубратовата воля като равен срещу равен. Не беше равен, по-силен беше, защото Кубрат не би могъл дори да посегне срещу човек с една ръка.

А в същата битка изчезна каганът на аварите, наречен Баян, мъж прочут и силен, макар и прекомерно жесток. И аварите, след като сключиха мир, ходиха като луди и търсиха тялото на кагана, като даваха товари злато за тялото му. И малцина знаеха, че неумолимият Алп Илитвер осоли тялото на кагана Баян и го взе в далечната Савирия, та го потопи в каменно корито с алански мед. И така лежеше Баян в саркофага като муха в кехлибар и гледаше през жълтия мед, който никога не замръзва. А до него лежеше трупът на Тун Шеху, кагана на тюркутите. И друго празно корито чакаше Абд ар Рахман, предводителя на арабите, който в онези години още стоеше до дясното коляно на пророка Мохамед, защото по него време Мохамед още беше жив.