Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (49) (Книга първа: Степта)

16.

А сега спирам да кажа и да се изплача.

Знаех си, че така ще стане. Предчувствах го, но сега, когато се случи, това мое знание не намалява мъката ми. Да, Шаргакаг престана да идва при мене, в моите спомени и сънища. А пък аз го обичам. Дълго го виках, докато се яви и бавно се въплъти пред мене. Гледаше ме с вдигната брада и край устните му просветваше усмивка, но в единственото му око се таеше болка. И той мълчеше. Мълчах и аз. Той пръв проговори, та ми каза:

— И тъй — ти ме забрави.

Казах му:

— Шаргакаг, прости ми, толкова хора чакат в мрака под клепачите ми. Трябва да разкажа и за тях.

И Шаргакаг ми каза:

— Забрави ли нашите срещи и беседи? Забрави ли как се прощавахме и изпращахме? Как аз ти казвах: „Да дойда с тебе ей дотам и после ще се върна.“ А после ти казваше: „Искам и аз да се върна с тебе.“ И никой не искаше да види как се отдалечава гърбът на приятеля му. И като се обръщахме, говорехме си отдалеч. Спомняш ли си как ти се връщаше и казваше: „Нека посрещнем заедно слънцето.“ Нима няма повече да се видим?

Казах му:

— Шаргакаг, ще се срещнем отново.

И той се усмихна, та ми каза:

— Зная, ще ме извикаш отново в часа на смъртта ми. Защото ще бъда до лявата страна на друг човек. Няма да ти се натрапвам. Прощавай.

И се стопи, и си отиде. Останах сам.

Шаргакаг, обичам те, прости ми. Да, ще те извикам за миг, когато си отиваш с Кубрат, ала — прости ми още веднъж — сега мисля за Кубрат, не за тебе. И зная, зная, и сърцето ми спира от болка, че когато изпратя Кубрат, той също ще спре да идва в спомените и в сънищата ми. Защото певецът, който разказва спомени, прилича на водач на керван, който върви през пустиня към далечно море. И всяка вечер погребва мъртви — умрелите през деня, и всяка сутрин погребва умрелите през нощта. Но керванът продължава, защото спомените трябва да дойдат до брега на океана, наречен „днес“, а гробовете в пустинята ги засипва пясък и забрава.

Сбогом, прощавай, Шаргакаг! Керванът трябва да върви нататък, но знай, че сърцето ми плаче за тебе. Така ли трябва да разкажа за всички и да ги погреба, и накрая да остана сам, дори без спомени — аз, единственият преживял? Не е ли по-добре да млъкна и езикът ми да онемее, за да запазя призраците около себе си?

А сега трябва да разказвам по-нататък.