Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (48) (Книга първа: Степта)

15.

Тогава се изправи Шаргакаг, не е важно чий син беше, съветник за полудневната страна.

Ех, Шаргакаг! Дано ми стигнат думите и силите да разкажа за тебе.

Този Шаргакаг, който се вдигна да говори в горницата на Жълтия дворец пред очите на хан Кубрат, тежеше колкото двамина едри мъже, а беше висок колкото обикновен мъж. Коремът му започваше от гушата и се сливаше с гушата. А беше този корем гладък и корав, макар и прекомерно надут, та дрехата лежеше върху него като наметната върху изгладена скала. И чертите на лицето му бяха едри, но твърди, та бузите не се тресяха. Да, целият той приличаше на бог на изобилието и лакомията, излят от чугун.

А когато Шаргакаг дойде преди тридесет и осем години при хан Кубрат, беше строен като Аспарух. И ето как се случи това. Макар и млад, Шаргакаг беше известен пълководец на персийския шахиншах. И когато Ираклий заедно с тюркутите за първи път обсади Тбилиси, Шаргакаг с хиляда души отбрани персийски войници се затвори в Тбилиси да помага на царя на Иверия — Степанос. Защото в тези дни Грузия се отдели от Византия, та отиде към Персия. Войските от севера — на тюркутите, и от запада — на ромеите, брояха тъкмо двадесет пъти повече от грузинците. И дори обсадните машини бяха на брой повече от мъжете, които стояха на крепостните стени. И тюркутите пълнеха с пясък и камъни огромни мехове, за да преградят водите на река Кура, която поеше града. А Степанос и Шаргакаг изкачиха на стените на Тбилиси огромна тиква — крачка висока и крачка широка, за да изобразят главата на предводителя на тюркутите ягбукагана Мохо шад. И вместо ресници лепяха метли, а мястото на брадата оставиха безобразно голо, и на мястото на носа пробиха ноздри лакът дълги. А под носа нагласиха редки мустаци. И викаха на тюркутите: „Ето вашия цар Джебу каган, поклонете му се!“ И бодяха тиквата с копията си. А вместо император Ираклий качваха на стените козел, пълен със слама, и правеха с него каквото не е за приказка. И наричаха Ираклия мъжеложец и скотоложец. А побеснелите тюркути и ромеи ломяха зъбите си о стените на Тбилиси, ала не успяваха да влязат в града и със срам се оттеглиха.

Но на другата година тюркутите се върнаха и след два месеца обсада една нощ пиха цяла нощ и се вдигнаха на последен бой, пияни като свини. И като се качваха върху труповете на падналите, труповете се натрупаха до зъберите на крепостта. И тюркутите влязоха в Тбилиси, и ръцете им лееха кръв, и краката им тъпчеха трупове, и очите им гледаха на мъртвите, както жетвар гледа на снопи. И чак когато прекъсна всеки глас, вопъл и стон, тюркутите решиха, че мечовете им са сити.

Тогава доведоха двамата управители на града — грузинския цар Степанос и персийския пълководец Шаргакаг. И като ги ослепиха — защото бяха оставили тиквата сляпа, потопиха ги в страшни мъчения. Тъй пишат ромейските летописци.

А пък арменските летописци пишат, че тюркутите одрали кожите на Степанос и Шаргакаг, обработили ги и като ги напълнили със сено, окачили ги на стената — там, където навремето висяла тиквата каган. Но грузинските летописци пишат, че кожата на Мтавар Степанос била изпратена от ягбукагана на императора Ираклий. Но за Шаргакаг не пишат нищо.

А истината е, че когато ягбукаганът хвана Шаргакаг, не поиска да го убие веднага, но му търсеше смърт, невидяна и нечута. И мъкнеше Шаргакаг след себе си, затворен в клетка, и всяка сутрин ходеше пред клетката. Дълго се гледаха персиецът и тюркутът. И мълчаха. А при ягбукагана идваха разни мъже от разни народи и всеки предлагаше смърт и мъки за Шаргакаг, които беше видял или чул, или прочел в стари книги. И ягбукаганът връщаше всички, защото нито една смърт не му се виждаше достойна за Шаргакаг. А омразата му взе да прилича на любов и той търсеше нечувана смърт за Шаргакаг, както баща търси жена за любимия свой син. И Шаргакаг се държеше храбро.

Накрая ягбукаганът склони да предаде Шаргакаг на палачите, за да умре, изяден жив от червеите. А това беше персийска смърт. Човекът се заковава в две дървени корита така, че нищо, което излиза от него, не може да изтече от коритата — само главата му се подава навън. И палачите го хранят с мед и мляко, и мажат с мед лицето му. А мухите, които се съберат, снасят яйцата си и червеите се развъждат в живия човек. И в книгите пише, че жертвите викали по две-три седмици, преди да дойде милостивата смърт. И всяко парче на мъртвеца трябвало да бъде на дупки — като хубаво кавказко сирене.

И така — заковали Шаргакаг в коритата, но той отказал да яде меда и млякото. Тогава проболи едното му око с нажежена игла и той почнал да яде, докато се наял, както никога през живота си, защото предпочитал да умре с отворени очи. Всъщност с едно отворено око — другото око ослепяло. И мухите дошли, а после дошли и червеите. Но дошло и писмото от кагана, ревящия лъв на севера, до хищното лъвче ягбукагана Мохо шад. И каганът Теху шах пишеше: „Настигнаха ме хищници и ти повече няма да видиш лицето ми, защото не стоях на безопасно място, а се устремих в чуждо царство, което не следваше да сторя. Аз се възгордях и паднах от възвишението на гордостта си. А ти не се бави, ами изтреби народа, който е с тебе. И се постарай да се спасиш, преди те да научат за моята смърт. Защото аз загинах и се лиших от децата си.“ А народът, който трябваше да бъде изтребен, то бяха воините от племената Дулу, които подкрепиха Моходу Хеу, Кубратовия вуйчо, та въстанаха против Теху шах. Но дулусците научиха навреме за победата на Моходу Хеу и така Шаргакаг се спаси. А Мохо шад, неговият палач, загина, та дъщерята на император Ираклий, по име Ефросиния, която беше тръгнала да се жени за Мохо шад, трябваше със срам, но и с облекчение да се върне вкъщи.

И тъй — Шаргакаг се спаси. Разказват, че тук-таме на скрити места бил прояден от червеите, както молец прояжда вълнена дреха, но нищо не съм видял и не зная. И Шаргакаг получи кон и вместо да се върне в Персия, отиде да се бие против тюркутите. Там срещна той Кубрат и не се раздели от него. А когато Кубрат стана хан на болгарите, той сложи Шаргакаг до лявата си ръка и го направи съветник за страните, над които слънцето застава по пладне.

И оттогава всяка сутрин Шаргакаг скачаше от постелята си и викваше: „Господи, благодаря ти, че съм жив!“ И не се разбираше кой бог вика. И славеше светлината. И пееше:

„Още с един ден отложих пиршеството на червеите!“ И обличаше нова дреха, като казваше, че всеки ден е празник. Но то беше, защото всяка вечер пируваше и подаряваше дрехата си, пояса си и огърлицата си, та оставаше гол, както майка го е родила. Само не можеше да гледа на масата мляко и мед. Не можеше да подари само стария роб етиопец, който Кубрат беше поставил да го пази. Всъщност Шаргакаг подаряваше етиопеца, но оня неизменно се връщаше при Шаргакаг — като кучето, което можело да се превръща в човек — и това е разказано в приказката. И всички знаеха и привидно вземаха роба, а понякога го купуваха. Но после го връщаха, защото се бояха от гнева на Кубрат. И дори веднъж болгарски кораби стигнаха един търговец сред морето, та взеха етиопеца от кораба му.

Шаргакаг казваше, че всеки ден е празник, и умееше да го направи празник. Тъй като, за да празнуваш вечно, освен добро и широко сърце се иска и дълбока кесия, Шаргакаг вземаше подкупи от търговците. И всички знаеха това и малцина се сърдеха, защото то беше все едно да дадеш принос в храма на богинята Афродита и в храма на Аполон във Фанагория, защото парите отиваха за жриците на любовта, която се продава, и за свирачите и певците. И Шаргакаг обичаше всички жени със своето голямо и добро сърце. И щом сложеше една жена на коленете си, до огромния си търбух, то тая жена беше за него единствена — и първа, и последна. И в една жена се събираха всички жени и във всички жени той виждаше една жена. И той го вярваше и караше жената да го повярва. Затова всички жени го обичаха.

Такъв беше Шаргакаг, персиецът. Обичах го и аз.

И ето — Шаргакаг тежко се изправи от седалката и опря търбуха си на масата. Копринената багреница лежеше върху тялото му, като че ли намяташе барабан, защото като съветник за южните страни, чиято багра е аленото, Шаргакаг имаше право да се облича в пурпур като император. И Шаргакаг отправи двете си очи към пергамента, който се гънеше от вятъра. И едното му око беше черно и светеше, а другото беше матово и бяло като яйце на гълъб. Шаргакаг каза:

— Къде е теменужената градина на великата Персия, която заливаше с теменужени цветя планинските плата, та и Египет, Сирия и Мала Азия? Когато аз опасвах персийски меч, нашите мечове светеха под стените на Константинопол.

И Шаргакаг сложи длан върху лицето си, та със сила прокара пръсти върху очите си, сякаш искаше да изцеди сълза. Не се разбра дали наистина плаче, или иска да покаже, че е тъжен. И Шаргакаг продължи да говори и каза:

— А коя е тази зелена плесен, този зелен бурен, който залива теменужните поля на мъртвата Персия, та и градините на Египет и целите северни брегове на Африка? Кой можеше да помисли навремето, че някакви си арабски племена, които заравяха женските си деца в пясъка, за да няма излишни гърла, кой можеше да помисли, че децата на търговеца Мохамед ще стигнат до Кавказ, до Атласките планини и дори до Хималаите? За всеки случай аз, Шаргакаг, не го помислих. И накъде сега вятърът ще развее семената на тези зелени бурени?

Шаргакаг измъкна меча си — носеше прав меч, а не сабя — и се протегна, та опря острието на меча в пергамента, там, където светеше звездата на Константинопол. И когато пергаментът се люлееше, търкаше се в острието на меча. И Шаргакаг каза:

— Ето, натам са отправени погледите и мечовете на арабите. Защото тук има злато и плячка. И всички наши люде говорят, че арабите строят кораби в Египет и Ливан, за да обсадят Константинопол по море.

А Ван Фу каза:

— Достопочтений Шаргакаг, нека всички твои болести минат върху мене, не се ли готвят арабите за битка с Китай?

Шаргакаг прокара меча си през зеленото петно, което бележеше завоюваните от арабите земи, и после прокара меча си по границата с жълтата багра. И каза:

— Арабите ще се сблъскат с китайците, но колкото и да ми е жал, няма да съм жив да го видя. Защото арабите най-напред ще тръгнат срещу Константинопол.

А жрецът на Конника се обади и попита:

— Няма ли арабите да тръгнат насам, на север, към земите на Кавказ?

И всички помислиха, че храмът на Големия конник, ако го имаше, трябваше да бъде някъде в Кавказ. Шаргакаг каза:

— Ето, вижте това.

И като измъкна из някаква гънка на дрехата си оловна плочка, провесена на връв, подаде я на Ван Фу, който беше до него. А плочката беше голяма — по-добре да река малка — колкото монета, и върху нея имаше нещо надраскано. И плочката тръгна от ръка на ръка и никой нищо не разбираше.

И Шаргакаг каза:

— Тези знаци арабите провесват по вратовете на поробените люде от покорените народи. И не са ли за тях всички покорени народи само роби, оставени да живеят по милостта на Аллах? Не означава ли това, че ги чакат въстания?

И Агелай, син на Бузан, рече:

— И не се ли надяваш ти да застанеш начело на въстаналите перси?

А питаше нарочно, защото Шаргакаг беше известен, че разговаря с питане и ответи — сам себе си питаше и сам си отвръщаше. Шаргакаг каза:

— Арабите вече трябва да мислят не само за нови завоевания, ами и за укрепване на старите. Защото къде е оная арабска войска, която тръгна от Мека, оная летяща конница, ония летящи конници, които само се молеха и се биеха? Няма я. Няма ги ония вождове, които говореха, че са готови да се подчиняват на пеленаче, ако това го поиска халифът. Къде е халифът Омар, който ядеше само фурми с маслини и пиеше чиста вода, и спеше на рогозка? Къде е Омар, който за пиянство съсече сина си в храма? Всички досегашни халифи умряха от меч или отрова. Омар — убит. Отман — убит. Алия — убит. Хасан — убит. Хусеин — убит. И сегашният халиф Муавий също ще умре от меч. Не, слушайте ме, арабите нямат сили да тръгнат и срещу нас — те са вече разединени и разядени от власт и плячка. Слушайте — преди сто години в Мохамедовия род на Корейшитите се родили двама близнаци със сраснали чела. Разрязали ги и оттогава не се прекратява враждата между потомците им. От единия брат иде Мохамед, от другия — Омайад. Сега властта я държи Омайад. И те ще се ядат един други за слава на Аллаха и за наша радост.

И тъй като жрецът на Конника видя, че Шаргакаг започна да говори гладко и увлечено — а беше навикнал Шаргакаг да говори до зори по пировете, жрецът намери сгоден миг и рече:

— Шаргакаг, ами ромеите?

И Шаргакаг прибра меча си, въздъхна и впери недоверчив поглед в малкото синьо островче със златна звезда по средата, и каза:

— Това ли е останало от втория Рим? Толкова жестоко сме се давили перси и ромеи като бесни кучета, та би трябвало да скърцам със зъби, когато чуя името ромеец. А мене ме е жал… Погледнете какво остана от великата ромейска империя.

А жрецът му каза:

— Шаргакаг, в нашия стан чака ромейски пратеник. И недей забравя, че октоподът може да прибере пипалата си, но той има и клюн като гарван. И недей забравя, че ромеите владеят Константинопол и когато някой рече: „Градът“ — всеки разбира Константиновия град.

И Шаргакаг каза:

— Недейте брои ромеите за наши врагове. Октоподът може да пусне отровен облак около себе си. Да, ромеите могат да подкупят тюркути или авари, но ромейски войски няма да тръгнат срещу нас. Велики хане, и вие, хранени хански люде, от юг не духа вятър, който може да докара облаци върху нашите степи. Това казах аз, Шаргакаг, и мога да го повторя.

И Шаргакаг придърпа с две ръце търбуха си, та го изтегли от масата, а после тежко се отпусна на седалката.