Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (40) (Книга първа: Степта)

7.

Кубрат отиде на лов, за да отпусне сърцето си, ала не можа. Защото съществото му се раздели на две половини и тези половини наистина не се бореха една с друга, но стояха разделени и Кубрат не можеше да ги съедини. Едната половина беше главата, а другата половина беше сърцето на Кубрат.

Главата имаше очи и уши, та можеше да гледа и да слуша.

И очите гледаха как горди соколи излитат с мощен размах на крилете си и как се спущат мълчаливо и бързо — по-бързо и от стрела — върху плячката си. А ушите чуваха плясъка на крила и предсмъртния писък на жертвата.

И очите виждаха как ястребите се къпят в плитко езеро и водните пръски светят на слънцето, сякаш птиците се къпят в разтопено сребро. А ушите чуваха плясъка на вода.

И очите виждаха как соколът впива клюн в тръпнещата птица и как соколът отскача настрани с разрошени от гняв пера, когато соколарят се наведе над него от седлото. И в клюна му още тръпне откъсната плът, и от клюна капе кръв, и в птицата се бореха бяс, алчност и страх и после покорството побеждаваше дивотата и перата полека лягаха върху тялото на птицата. А ушите чуваха сухото пращене на перата в тревата и тропотът на копитата, и гърлените строги викове на соколарите.

И ноздрите вдъхваха степния въздух, напоен с мирис на див коноп и пелин, и този мирис беше и сладък, и горчив едновременно, пълен с омаяна уморена сладост и с дива непокорна горчивина. И Кубрат си казваше: „Хубаво е.“

А сърцето мълчеше. Защото сърцето на Кубрат беше пълно с болка и печал. И тъй като сърцето нямаше уши и очи, то не виждаше и не чуваше — само усещаше болка и печал.

И Кубрат си каза: „Кубрате, ти тъжиш, защото знаеш, че идват дни на битки и раздяла.“ А сърцето каза: „Не вярвам.“ И Кубрат наистина не можеше да приеме и да повярва, че освен обляната със слънце степ по света има убежища на насилието и мрака. Кубрат си каза: „Кубрате, спомни си полята, покрити с мъртъвци, и тежките гарвани над тях. Спомни си невидимите майки, които оплакват мъртвите, скрити в шатрите. Ти се страхуваш, че ще видиш отново полята, покрити с трупове и гарвани, и пустите аули, запалени от мъката.“

Но Кубрат не можеше и не искаше да си ги спомни. И мисълта за бъдните дни, пълни със заплаха, и за миналите дни, пълни със спомени, тази мисъл изглеждаше за Кубрат невероятна и далечна — както за човека, който се пробужда в светлата утрин, изглеждат невероятни и далечни тежките му съновидения.

Но тъгата на сърцето не утихваше, а се изкачи нагоре като мъгла, та замъгли светлината на степта. И Кубрат потърси с поглед Аспарух, но Аспарух се беше стопил в степта.

Тогава към Кубрат приближи жрецът и му каза:

— Кубрате, зная какво е на сърцето ти. И недей търси Аспарух, той няма да ти помогне. Защото ти показваше на Аспарух осветената страна на лицето си, а не тила си, потънал в сянка. И ти викаше Аспарух на пировете, за да слуша певци и разказвачи, ала не го викаше на съдилищата, където ти, Кубрате, осъждаше на смърт и на мъки. И разказваше на Аспарух за своите походи, за битките и победите си, но не споменаваше колко пъти ти, Кубрате, трябваше да бъдеш жесток, вероломен и дори подъл. Да, само половината от лицето си ти показа на сина си Аспарух и само половината от лицето на света му показа. И то осветената от слънцето половина. Как искаш сега Аспарух да ти помогне?

А Кубрат помисли и тихо каза:

— Пазех Аспарух, защото исках да изравня с радост ония — другите дни, които беше прекарал като бедно конярче в голата степ. Винаги оставям чашата да се утаи и тогава я изпивам. Зная, че накрая ще изпия и утайката, но по-добре е преди това да пия чиста вода. И си мислех, че Аспарух няма да отбегне злините и сенките на този свят. Но докато можеше да ги отбягва, защо аз, баща му, да не го пазя?

И жрецът каза:

— Защото сега няма с кого да споделиш мислите си и не можеш да говориш от душа дори със сина си Аспарух.

И Кубрат помисли, че ханството значи самота, и той, Кубрат, всъщност няма близък човек. Винаги и при всички Кубрат отиваше с бронята си и всички идваха при него с броня, та дори когато се прегръщаха, броните им дрънчаха и кожите им не се допираха. И дори жрецът срещу него не беше негов приятел.

А жрецът с тревога гледаше умореното лице на Кубрат.

И Кубрат вдигна глава, защото беше мислил и говорил с наведен поглед като ослепял и оглушал. И видя, че на север е израснал черен облак, който като стена преграждаше от край до край кръгозора. Сякаш някой с права длан беше ударил небето тъкмо там, където слизаше към степта, та синята плът на небето виолетово чернееше като натъртена. А дойде и първият полъх на студен вятър, сякаш някой открехна вратите на дълбоко подземие. Степта се сниши и посивя. И соколарите викаха гневно и отчаяно, защото вятърът можеше да поеме хищните птици и да ги разпилее из степта.

Кубрат усети, че зъзне. Поиска му се да застане до твърда стена, да се докосне до камък, да протегне ръка към защитен огън, който гори равно и спокойно. И Кубрат вдигна ръка и до него долетя кавханът, който уж ловуваше, а и с двете си очи следеше всяко движение на хана. И Кубрат му каза:

— Обърни конете към Жълтото градище.

И Кубрат обърна коня си, без да погледне жреца. А помисли и си каза: „Скъпо плащам със самотията си това право на хана да се прави, че не вижда другите.“ И като препусна коня си, каза си още: „Сърцето ме боли, защото не съм решил какво да правя. Реша ли — и болката ще си отиде.“