Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1992 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
lavrentii (2011 г.)
Корекция
maskara (2011 г.)

Издание:

Антон Дончев. Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес. Книга първа: Степта

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

Коректор: Соня Илиева

Предпечатна подготовка: ЕТ „ПолиКАД“

ИК „Захарий Стоянов“, 2003 г.

Печат: ПК „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

5.

През зелената степ приближи на белия си кон Ак Йола, син на Булат.

И конят едва докосваше с копито земята и веднага откъсваше копито, сякаш земята беше нажежена, сякаш неговата стихия беше въздухът, та искаше да полети и само ездачът го удържаше на земята. А конят беше мършав като скелет, върху който са останали жили и кожа. И никой не поглеждаше — и ако го питаш, нямаше да може да ти каже — дали конят е жребец, или кобила, защото конят беше останал само душа. И рояк, дори облак бели пеперуди летяха в сянката на коня, та изтриваха и заличаваха сянката, като че ли този кон призрак не хвърляше сянка върху земята.

На призрак приличаше и Ак Йола, син на Булат. Приличаше на изсъхнал мъртвец, излязъл от гроба, на мъртвец, лежал в пясъчна пустиня, за да не изгние, а да се превърне в мумия. Яздеше Ак Йола изправен и опънат като тетива на лък, преди да излети стрелата, та имаше нещо напрегнато и чупливо в стойката му, като че ли той се боеше дори да трепне, за да не се прекъса или пречупи. И брадичката му беше леко повдигната, и гърбът стегнат, а лицето му неподвижно, сякаш всеки миг преодоляваше непоносима болка. Скръстваше ръце на гърдите си, та сухите му рамене стърчаха като прибраните крила на стар орел. И юздата стискаше в тънките си устни.

И като приближи Ак Йола, видя се, че кожата прилепваше по костите на черепа му и по изпечената плът на лицето му като тъмна багра върху маска, а пръстите на ръцете му бяха като пръчки с възли на чепове. Ала чудно нещо — никой, като гледаше Ак Йола, не помисляше за старост и смърт, а всеки си мислеше какво чудновато и страшно нещо е човешкият дух. Защото всяка черта от лицето на конника и всяко очертание на тялото му приличаха на тетива на лък или на струна, дълго нагласяна и спъвана от съдбата — докато започне да пее с верен и точен звук. Да, съдбата беше накланяла ухото си и над устните на Ак Йола, и над челото му, и над пръстите му, и дълго беше въртяла ключа на всяка струна, та я беше изпъвала като тетива на лък. И много пъти навярно струната беше трептяла и пищяла пред скъсване, докато съдбата вдигнеше глава и кажеше: „Повече не може да се изпъне.“ Дори костите на Ак Йола като че ли бяха изтънявани, изправяни и изкривявани, за да стане той по-лек и безплътен. А заедно с тялото му беше нагласян, опъван и каляван духът на Ак Йола и сега нямаше човек, който дълго да може да издържи непоносимото сияние на огромните му очи.

И когато Ак Йола спря коня си пред Кубрат, конят спря на място, но все така танцуваше, сякаш степта пареше под копитата му. И Кубрат рече на Ак Йола:

— Ак Йола, изпей ми твоята песен.

И Ак Йола отговори с дълбок и силен глас. И каза:

— Хане, нека яздим през степта, защото песента иска вятър като птица, която се вдига в небето.

И всички отново поеха през степта, и Ак Йола яздеше до дясното стреме на Кубрат.

А трябва да се знае, че всеки болгарин — мъж или жена, ако съдбата му даде повече години, нарежда и запява своя песен. Някои я пеят навсякъде, други умират с нея, без никой да я чуе. Голям грях е да се открадне глас или слово от чужда песен, колкото и да е хубаво това слово. Защото вярното слово трябва да е преживяно, а никой не може да живее чужд живот.

И Ак Йола запя:

— Слушайте песента на Ак Йола!

Когато бях дете, ме наричаха Тоя — Жребчето, а името на баща ми беше Булат, Облака, от рода Кувияр. И на седем години останах без баща, и на десет без майка.

А баща ми го убиха аварите и майка ми я отвлякоха тюркутите.

И ме отгледа с топлината на своята длан и с млякото на своята кобила единственият ми брат по бащина кръв и по майчина утроба.

И нека всички запомнят името му, а се казваше той Атан — Прославения, син на Булат — Облака.

Когато убих първия си враг, дадоха ми името на воин, и до днес се наричам Йола — Факлата, син на Булат, а когато побелях, ме нарекоха Ак Йола, Бялата факла.

И четиридесет години аз яздя до дясното стреме на моя хан и никой враг не би могъл да каже, че е видял гърба ми.

И убих седемдесет и двама конници и получих деветдесет и девет рани.

Убих и Чъ Ю, Червения злодей, който имаше на пояса си сто скалпа на воини.

А удрях само веднъж, за да убия, и ако раненият ми се помолеше: „Удари още веднъж“, казвах му: „Човек се ражда един път, Ак Йола удря един път.“

И родих седем синове и седем дъщери. На всеки син дадох табун коне, а дъщерите си давах без откуп. И видях внуци и синове на внуците си.

И ето — станах много богат. Имах седем табуна, а някои казваха, че конете в моите табуни били седем пъти по стотица. Но аз не броях конете си.

И ето — имах четириноги коне, имах осмоноги коне, живеех без печал.

А съм яздил на шестдесет и четири коня и четиридесет коня бяха убити под седлото ми.

И някои коне ми бяха скъпи като синовете ми, а най-скъп ми е конят, който ще убиете на гроба ми, конят Азман, което ще рече Над всички.

И славата на моето име стигна от изгрева до залеза на слънцето и от полудневната до полунощната страна…

Заглъхна всеки разговор и всяка дума, дори конете не цвилеха. И над степта останаха само слънцето, вятърът и гласът на Ак Йола. А беше този глас протяжен и като ронлив от сълзи — и нито се вдигаше нагоре, нито падаше надолу, ами летеше като орел, който лети все на десет стъпки над зелената трева на степта. И човешкият глас като човешкия поглед сякаш търсеше извивка или възвишение, и като не намираше, летеше като орел към кръгозора.

И за да не отвлече нещо мислите им, хората вдигаха очи към небето, за да слушат само гласа и да гледат само небето.

А пък Ак Йола, като пееше, каза:

И тогава, когато имах всичко, не можах да му се наслаждавам. Защото умря братът ми Атан.

И аз станах печален. И разсъдъкът ми се стопи и не можа да намери нито една дума за утеха. Аз бях печален и плаках, докато имах сълзи в очите си и докато сърцето ми остана празно.

Да, аз плаках дълго.

И преди да положа брата си в гроба, открих лицето му и му казах: „Атане, брате мой, погледни слънцето.“

Ала братът ми не отвори очи.

Тъй на петдесет и седмата година от живота си аз престанах да виждам слънцето и луната, и синьото небе. И оглушах, и онемях, и се откъснах от света.

И тъй аз се откъснах от вас — мои жени, от вас — мои синове и дъщери, от вас — мои внуци, от вас — мои приятели, от вас — мои седемстотин коня.

И се питам:

Хей, какво става с тебе, Ак Йола, син на Булат, брат на Атан? Дали твоите синове измряха? Защо твоите постъпки загубиха смисъл? Или иде твоят смъртен час?

И си отговарям:

Хей, умря братът ми Атан, син на Булат, който ме отгледа и ме научи какво е добро и какво е зло.

И така — на петдесет и седем години аз седя в седлото, но вече съм отделен от света, вече съм мъртъв.

И сега, когато пия вода, най-напред я размътвам, а като сядам, търся черен пън, изгорен от мълния.

И така — тъжен съм, не ми се живее, искам да отида и да видя брата си.

Моя родна степ, моя благословена степ, мой народе, мой хане, приятели мои!

Ак Йола, син на Булат, ви казва: „Прощавайте!“

Мои синове, бъдете по доблест мои учители, слушайте хана и бъдете мъже и конници!

Аз, Ак Йола, ще си отида.

И ще взема със себе си в гроба само седлото на коня си и пелената от люлката си, която пазя петдесет и седем години.

И ви казвам: „Аз, Ак Йола, признавам — много възли успях да развържа в своя път, ала на възела на съдбата не можах да намеря дори краищата.“

И ви казвам: „Братя мои, изсечете тази моя песен на черен камък, с черни писмена.“

Тъй свършва песента на Ак Йола, син на Булат…

Ак Йола млъкна. И всички мълчаха. А всички бяха обсебени от тъгата в думите на Ак Йола, само славянинът не разбра нито дума. Но затова пък го заля тъгата в човешкия глас, неизразимата болка на силния мъж, който не може да се превие и затова трябва да се пречупи. И не се знае дали славянинът не чу повече от другите.

Когато другите свалиха погледите си от небето и се огледаха, та дори започнаха и да разговарят, славянинът остана с лице, вдигнато към слънцето. Очите му бяха затворени, но той виждаше в аления мрак под клепачите си мършавото, непроницаемо лице на Ак Йола. И ако преди му се стори, че се докосва до сърцето на степта, сега му се стори, че се докосва до сърцето на конника. И усети как степ и конник се сливат — и разбра как тази сурова и могъща степ иска от човека мълчание и сила и как това мършаво непроницаемо лице се превръща в печат на степта.

И като го разбра, славянинът поиска да победи това познание и да не го остави да проникне в сърцето му. Защото усети почит и дори удивление към мършавия конник, а знаеше, че той е негов враг.

И славянинът препусна коня си през степта. И седлото го разтърси, защото не умееше хубаво да язди, а така беше по-добре, че седлото го разтърси. Но той усети какво изпитва истинският конник, когато се носи като птица, без усилие, слят с коня си, та сякаш плува над степта. Само че славянинът не плуваше — той се бореше да не се удави.

А Терес спокойно се оставяше да го носи зелената плавна река на степта и плавната река на песента. Той беше жрец и не се страхуваше да се превръща в птица, нито дори във вълк, защото никога не забравяше свещените думи, които му връщаха човешкия облик. Той не се страхуваше от простора на степта, защото този простор беше само едно от многото лица на божеството.