Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (35) (Книга първа: Степта)

2.

Хан Кубрат поиска да отиде на лов, за да отпусне сърцето си, защото ловът и песента падат върху душата на мъжа, както тих летен дъжд пада върху жадна земя, та размеква втвърдените от суша буци. И върху душата могат да покълнат семената на мъдростта и на любовта към бога. Но и като лятна буря могат да бъдат ловът и песента — а тогава разорават душата с гръмотевици — и пак след бурята в браздите покълват семена на любов и мъдрост.

Отряд след отряд излизаха от лагера на Кубратовия тумен и степта ги поглъщаше — със стотиците коне, с тристате соколари и соколи, с тристате ловни псета и с тристате песяци. И хората като че навлизаха в зелена вода, та заглъхваха глъч, цвилене и лай. И конете стъпваха нечуто, като че ли имаха лапи, а не копита, защото тревата поглъщаше тропота на копитата.

И грееше слънце, и духаше вятър, и се ширеше просторът. А синята небесна степ гледаше спокойно дребната редица от мравки, която пълзеше по зелената длан на земната степ.

Славянинът вдигна лице към слънцето и зажумя. И му се стори, че се докосна до сърцето на степта. Докосна се до слънцето, вятъра и простора. Усети, че в степта е хубаво да се мълчи и е хубаво да се пее, и разбра, че е хубаво конят да върви, и знаеше, че е хубаво, ако препусне. Всичко потъваше в безбрежния простор на степта. И това огромно пространство, пълно със светлина, вятър и тишина, се превърташе бавно-бавно като звездно небе над легнал по гръб човек. И времето течеше над степта като огромна река, и дори не се забелязваше течението му, та поглъщаше всичко.

И славянинът видя как степта живее — как всяка тревица в зелената степ живее и лъчи зелена светлина, та над степта лежи сиянието на ниски зелени пламъци, покрили земята, докъдето поглед спира. А на кръгозора зеленото сияние на степта се сливаше със синьото сияние на небето.

И тогава славянинът се уплаши, защото му се стори, че може да се разтопи в този простор като бучка сол в зелена вода.