Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (30) (Книга първа: Степта)

11.

А през нощта след странното побоище князът разбра, че не може да спи. И пак излезе, та намери Терес. Двамата седнаха в шатрата и най-напред мълчаха, а после полека почнаха да си говорят. Говореха тихо и се ослушваха, защото се страхуваха от чужди уши, макар Терес да знаеше, че жребецът ще го предупреди, ако идва непознат човек.

И Терес видя, че на главния стълб на шатрата княз Слав е окачил болгарски камшик, болгарска сабя и болгарски лък. И като ги посочи, той каза на княза:

— Ти си събрал в шатрата си тялото, душата и ума на болгарина.

А князът не го разбра. Терес откачи камшика и като го показа на княза, попита го:

— Ти видя ли как се плете такъв бич и как се удря с него?

А князът наистина поиска да види как се плете болгарски бич. Поиска го, защото пред очите му с един удар на бича болгарите убиваха вълк. Вълците най обичаха да вървят след стадата на женските сайги. И от стадата се ронеха майките, та раждаха в степта. Вълците чакаха малкото да отвори очи — та да види белия свят — и го изяждаха. Такива вълци гонеха болгарските конници, защото смятаха сайгите за свое стадо, а стадото трябва да се брани. Конникът подгонваше глутницата и си избираше вълк. И конят сам знаеше какво трябва да прави. Вълкът полетяваше през зелената степ като сиво кълбо, носено от вятъра. И не се разбираше, че това кълбо го носят вълчи нозе — тъй равномерно и бързо летеше то над тревите. А зад вълка, като закачен за въже, летеше конникът, докато вълкът не загубеше сили и не паднеше на земята. Тогава конникът слизаше от седлото, та чакаше звярът да се изправи. И вълкът се хвърляше върху гърлото на човека. Тогава с един удар на бича си върху носа на вълка човекът трябваше да го убие. В средата на полета, както вълкът е откъснат от земята, бичът трябваше да падне върху главата му като черна светкавица.

И този бич се плетеше от кожа на тригодишна сайга, а кожата се киснеше седем дни в чебура, където се приготвя кумисът. И се биеше кожата с дървени чукове, докато човек изпее своята песен. Ако няма песен, брои хиляда и петстотин удара. И бичът се плете с плетка, наречена елха, защото ремъците лягат като иглите на елхата. А за дръжка на бича се търси скъпо дърво — или сантал, който не губи никога мириса си, та спасява от ухапване на скорпион, или желязно дърво от Кавказ, което потъва във вода. И трябва да се стиска дръжката на бича така, че от нея да капе сокът на дървото.

Затова князът каза на Терес:

— Да, видях как се плете бич и видях как се удря с него.

А Терес му каза:

— Не е ли тялото на конника като изплетено от ремъци? И като ремъка хиляди пъти са го били чуковете на жега, студ и глад. А не са ли движенията на конника така стремителни, както жилото на бича пресича въздуха, та свири като крило на сокол? Да, този бич е като тялото на болгарите.

И после Терес взема сабята и като я извади от кожената ножница, замислено прокара палец по острието. И попита княза:

— Ти, княже, видя ли как се прави тази сабя и как се удря с нея?

А князът поиска да види как се кове такава сабя и болгарите замълчаха, но после питаха някого и го заведоха при ковачите. Само му казаха, че тук се коват сабите на простите конници, най-много до десетниците, а истинските саби идват от Кавказ, където в планината ги коват в тайни аули, не се знае кой — болгари савири ли, алани ли, хевсури ли, или незнайни племена от нискорасли хора, черни като въглен, които са ковали саби още преди хиляди години. И конете се изкачват в планината с малки, ала тежки торби, пълни с желязо, а се връщат с торби, пълни с остриета. Защото в планината се кове само острието, дръжката се слага по-сетне. Пътищата ги знаят белязани хора и те разказват, че това не са пътеки, ами много древни пътища, подпрени със стени от камъни и с каменни мостове през реките. Разказват също, че оставят торбите с желязото на някаква скала — и, разбира се, торби със зърно, месо и друго за ядене, а на сутринта намират на същото място торби остриета. И някакъв персийски шах оставил торби със злато и сребро, но на другата сутрин намерил своите си торби, не остриетата на меч.

А князът видя болгарските ковачи, които ковяха саби в крепостта на един от тумените, далеч от човешки очи. Пък едва ли някой много се натискаше да ги види, защото се знае, че повече от ковачите са магьосници, щом свещеният огън им се оставя да му повеляват. И ковяха тези ковачи в ями край наковалнята, потънали до колене и по-нагоре в земята, по двама души край наковалня — сякаш краката им бяха корени, които черпеха земни сокове. А ковяха сабите с три цвята желязо. Твърдото отиваше за острието на сабята, мекото за цялата сабя, а най-твърдото желязо за подложка. И трите цвята се полагаха един върху друг и се биеха, и се нажежаваха, и се каляваха — както казаха на славянина — три пъти по девет пъти, ще рече двадесет и седем пъти. И водата за закаляване трябва да бъде в дървено корито, но какво трябва да бъде дървото, ковачите не казаха.

И Терес попита княза:

— А казаха ли ти къде се събира рудата и как се вари желязото?

И князът призна, че не са му казали. А Терес рече:

— Самият бог на ковачите не може да направи добър меч, ако желязото му не струва. А рудата болгарите търсят в блатата, където е пълно с нечисти същества, посредници между човека и злите богове. И дървата за топенето на рудата се търсят край блата или край заблатени реки, за да бъдат влажни и тежки. Само тогава рудата и дървото могат да си говорят, и то чрез пламъците, и само тогава рудата отдава желязото. Иначе рудата и дървото са неми и само пламъкът говори, но за да говори пламъкът, трябва да го накара вятърът. И мехът, с който се прави вятърът, трябва да е от коза, хранена с тайни треви. Всичко знаем ние, траките, княже на славяните, но останахме малко хора, които го знаят. А попита ли как се закалява сабята?

И князът повтори, че е видял да я закаляват в дървено корито с вода. И Терес поклати глава и каза:

— Най-добрите саби се закаляват с кръвта на живо същество и с кръвта на живи хора. И ако човекът умре, в сабята отива духът му. А видя ли как лъскат сабята?

И князът каза, че е видял. И добави, че тогава ковачът свил сабята на колело. Когато князът поискал да я купи, казали му, че биха му я подарили, но според поверието трябва да даде нещо срещу оръжието. И Терес го попита:

— А видя ли как върху острието избиха тези странни възли, сякаш е написано нещо? Ето виж — чертите приличат и на руни, и на възли, и на следи, сякаш по желязото е лазила желязна гъсеница.

И князът рече, че е видял и дори се радвал на това везмо. И му казали, че там се подават краищата на различните цветове желязо. Терес невесело се засмя и каза:

— Върху тази сабя е написана съдбата на този, който държи сабята. И съдбата на този, срещу когото ще се вдигне острието. Княже, никога да не се биеш с тази сабя.

И славянинът му каза:

— Ала аз и не мога да се бия с криво острие. Свикнал съм да се бия с прав меч.

А Терес също сви сабята, като че искаше да я счупи, и тя се изви на колело като змия, която захапва опашката си. И Терес каза:

— Не е ли душата на конника като сабя, изкована от три цвята желязо? Най-мекото желязо слуша песни и пее песни, по-твърдото издържа на скръб и беди, а какво може най-твърдото желязо, което е ръбът на острието, ние с тебе ще разберем, когато това острие започне да сече и да убива. Да, това е душата на конника — от три цвята е тя, но и трите цвята са от желязо.

И тогава Терес сне лъка от стълба, разгледа го и рече:

— Ти, княже, видя ли как се прави този лък и как се стреля с него?

Не, княз Слав не беше видял как се прави болгарски лък. Пък и ако трябваше да чака пред очите му да се роди лък от парчетата дърво, рогата, жилите и клейовете — то би дочакал есента. А казваха, че някои лъкове се правят дори до десет години. Терес държеше лък от ония, които се измятат, та когато тетивата не е обтегната, те се извиват на обратната страна. И ръкохватката на такъв лък се прави от дърво, а крилата му са от рога на бивол или дива коза. И пластинките рога се хващат и лепят за дървото с изсушените жили от врата или от джолана на бик. А клеят се вари от риба, от кости, от копита и от кой знае какво, та когато дървото, рогата и жилите се слепят, стават неразделни като едно цяло, което се гъне и пее, и мята дълга стрела на хиляда крачки.

И дори само да се види как с безкрайно търпение, знание и умение се лепи този лък, а и само да се разкаже как това се прави — пак човек би трябвало да има добра вечеря, много кумис и доволно време.

И княз Слав пое лъка от ръцете на Терес и поиска да го запъне. Не можа, защото лъкът се виеше в ръката му. И князът разбра, че го наричат „лък, който се измята“ не само защото обръща без тетива крилата си назад, а защото се мята в ръцете на неопитен стрелец. И като опря единия край в корема си, князът сви другия край и тъкмо да закачи примката на тетивата във вдлъбнатината, и лъкът отскочи от ръцете му. А Терес го взе, притисна единия край в бедрото си, закачи тетивата и като дръпна с пръст по нея, остави я да попее.

И тракиецът каза на славянина:

— Този лък е като ума на конника. Нашият лък е от цяло извито дърво, а този лък е стъкмен от дърво, рог, ремък, клей — докато стане едно цяло. Гъвкав е, но се измята. Стреля далеч, но за този, който умее. Такъв е и умът на конника — съставен от притчи, обичаи, прищевки, гордост, покорство и какво ли не още. По други пътища лети стрелата от ума на конника — и за мене, и за тебе тези пътища са понякога неразбираеми и неразгадаеми. Да, мъчно ние с тебе — тракиецът и славянинът, мъчно ще разберем какво мисли конникът.

И тракиецът и славянинът говориха, докато разсъмна.