Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (3) (Книга първа: Степта)

3.

И като видя в степта висока могила, княз Слав препусна напред и белият му тракийски жребец изкачи склона на могилата. А на върха на могилата отдалеч се виждаше конник, но когато князът стигна върха — ето, конникът беше изчезнал и на върха стоеше каменен истукан.

И този каменен истукан имаше ръста на едър мъж. Личеше, че е много стар. И слънцето, вятърът и дъждът бяха избелили древния камък, та той белееше като кост, и дори беше по-бял, но във вдлъбнатините и резките камъкът тъмнееше като изгорял въглен, посипан с пепел. И отдалеч истуканът приличаше на изправена забулена жена, защото времето беше изронило чертите му, ала отблизо се виждаше, че това е мъж воин, дори се виждаха плитките на косата му, мечът му и чашата, която притискаше с прегънати ръце до гърдите си. А лицето на истукана гледаше към изгрева, та сутрин първо посрещаше първите лъчи и почервеняваше, сякаш от земята се вдигаше кръв до устните му. И чертите на това лице вече не се различаваха добре, та не се разбираше, а само се отгатваше къде са били устните, къде веждите на каменния воин. И лицето не ставаше по-грозно — напротив — живите не можеха да откъснат очи от него. И всеки търсеше в истукана повече от това, което виждаше, и тогава се досещаше, че не времето, а незнайният ваятел беше оставил лицето недовършено, защото човек се отвръща от завършеното.

Когато славянинът се изкачи на върха на могилата, в гърдите на истукана се беше впила сива птица и забиваше клюн в камъка, както Зевсовият орел се впива в плътта на Прометей и кълве черния му дроб. И славянинът скочи от седлото и прекрачи със свито сърце да я прогони, а птицата отлетя безшумно като сянка. И славянинът видя, че чашата в ръката на истукана беше вдлъбната и пълна с бистра вода от дъждовете, та небесната птица беше пила вода от гърдите на истукана.

Тогава славянинът вдигна поглед и видя очите на каменния воин. А бялото чело беше запазило тъмните орбити, които зееха върху изроненото лице, та не се виждаха дъната на орбитите. И на славянина се стори, че някой гледа през него — живия, и над него, с широко отворени очи — гледа нататък към изгрева, подир някого, когото е изпратил, за някого, който щеше да дойде.

И славянинът се обърна натам, накъдето гледаше каменният призрак. И видя степта.

Пред славянина се простираше до краищата на видимия свят безкрайна равна степ. А степта тънеше в утринна роса и блясъците на росата я обгръщаха в светлозелено сияние, та степта изглеждаше разтопена и мъглива като видение. И далеч напред светеха петната на плитки езера, останали след оттеглилите се пролетни води, и тези петна се сливаха на кръгозора в синьо-зелено сребърно море. И на славянина се стори, че кръгозорът се извива в плавна черта, като че ли степта покриваше огромно кълбо и това кълбо се носеше в небето. Усети, че се смалява, а небето се вдига над него. И грижите му, и тревогите му, лутанията му станаха дребни и нищожни. Усети се пречистен и самотен. И славянинът вдъхна дълбоко мириса на бавния степен вятър, преминал над безкрайните простори, изпълнени с трева, вода и слънце.

И като млада птица, която се учи да лети и за пръв път напуска гнездото, душата на славянина се отдели от него и се вдигна нагоре. Но колкото и високо да се вдигаше, видя само степ. И душата му страхливо изви, върна се при него и се вкопчи в гнездото си, и не искаше да лети над степта.

Тогава славянинът затвори очи, отвърна се и тръгна през върха на могилата. И като извървя със свито сърце няколко крачки през тревата, отвори очи. И отново пред очите му се простираше степта.

И в степта пред краката му лежаха три плитки червени кръга с черни ръбове — като огромните гърла на три кръгли котела, пълни с кръв или с огън, заровени до самите гърла в земята. И трите червени кръга димяха като гърла на вулкани, пълни с течна лава, и сякаш само ръбовете насипи, които ги отделяха от зелената степ, спираха червената багра да не се разлее в степта.

И ниско над кръговете кръжаха черни облаци като черен дим, въртян от невидими вихри.

А трите кръга се допираха един до друг като листата на червено цвете и в средата им белееше друго по-малко колело с червено-жълти тичинки. И тези кръгове бяха тъй точни и правилни, сякаш не бяха сътворени от човешка ръка, а ги беше създала онази ръка, която е изваяла диска на слънцето, извивката на дъгата и овала на яйцето. А не бяха тези кръгове видения, защото ниското слънце открояваше насипите с дълги черни сенки.

Ала как прозрачната и мъглива степ, в която всичко се преливаше и разтопяваше, как тя беше родила тези съвършени замръзнали кръгове, тъй ясно и чисто очертани върху безбрежната зеленина? Ала кой би могъл да каже как пернатата, бухната птица ражда съвършения овал на яйцето?

И трите кръга бяха огромни, всеки колкото голямо поселище, и за да се мине околовръст по насипа, трябваше да се направят три хиляди крачки, а за да се мине напреки — хиляда. Но славянинът не премери кръговете с крачки, премери ги с поглед — и сърцето му отново се сви.

Това бяха гнездата на болгарската конница. Всеки от трите кръга беше стан на един от тумените — ще рече, на десет хиляди саби — а колелото в средата беше станът на хан Кубрат и на ханските телопазители — тиуните. И черните ръбове на заровените в земята котли бяха насипи, всеки извит насип, увенчан с хиляда коли, а пред колите зееха ровове, дълбоки десет и широки двадесет стъпки. И червената багра, която заливаше становете, беше месото на десетки хиляди избити сайгаци, нарязано на тънки ивици, което се сушеше на слънце — окачено на ремъци и метнато по шатрите — или се одимяваше на стотиците огньове. А черните облаци бяха гарвани и орли лешояди, които кръжаха над становете.

И дузина орли се спуснаха от висинето към славянина и закръжиха над главата му. Славянинът вдигна глава и ги видя като черни кръстове — чернееха предните ръбове на крилата им и телата им. Големите махови пера на крилата им и перата на опашките бяха сиви, а на небето се виждаха прозрачни, пронизани от светлина, сякаш по костите на орела беше опъната ципа като на прилеп. И шиите на орлите бяха прибрани, та телата им като че ли направо се превръщаха в криви клюнове. И орлите бавно се плъзгаха над славянина, та чертаеха странни кръгове, сякаш искаха да го омагьосат.

Тогава княз Слав измъкна лъка си от кожения калъф и сложи стрела на тетивата. Той пусна стрела срещу най-близкия орел, без да се прицелва — само за да излее гнева си и страха си в това изпъване и отпускане на тетивата, защото от сто стрели една улучва орел в небето. Но стрелата блесна и срещна тяло; и един черен кръст се пречупи, та залитна. И с отчаян крясък орелът почна да се плъзга към земята.

Но не я достигна. Върху му връхлетяха другите орли — и от черното мъхнато кълбо се посипаха пера. И когато орлите се разлетяха и черният възел се разплете — в средата нямаше нищо. А на могилата бавно слязоха, сякаш кацаха, черни и сиви пера.

И славянинът се наведе, та вдигна едно перо. И убоде с върха му дланта си, а върху дланта му блесна капка кръв и на върха на перото блесна капка кръв — като че ли славянинът искаше да пише нещо с перото. И болката на пронизаната длан го стресна и отрезви.

Не, не беше степта видение и призрак, не бяха видения сенките на орлите в небето. Степта беше трева, която можеше да се преброди, а орлите бяха плът, която можеше да се прониже.

И като не погледна повече към червените димящи кръгове на становете, славянинът отиде при белия си жребец.