Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (29) (Книга първа: Степта)

10.

И пратениците зачакаха да ги повика хан Кубрат, за да им обяви волята си.

И не стига, че княз Слав цял ден се носеше като побъркан върху гърба на белия жребец, ами и нощем, когато затвореше очи, земята идеше насреща му и се изтегляше под него като зелена постелка. Да, степта течеше под него като зелена река и той висеше над вълните й като в люлка — толкова високо, колкото са човешките очи от земята, щом човек язди кон. Затова и ден, и нощ княз Слав се усещаше като замаян и главата му се въртеше, сякаш беше препил медовина.

Тогава князът излизаше от шатрата си и отиваше при Терес, който спеше винаги в краката на белия кон, повит с вълнения си плащ. И князът знаеше, че където белее жребецът, там ще намери Терес. Ако Терес лежеше на гръб, князът знаеше, че отдалеч ще види да светят очите му, отразили блясъка на звездите. Ако пък лежеше на хълбок, Терес щеше да се обърне, щом чуе стъпки, и пак очите му будно ще светят. И князът не разбираше кога спи Терес и дали изобщо някога заспива.

И Терес идваше в шатрата на княза, а белия жребец привързваше до входа — да пази като куче. И двамата тихо говореха понякога до зори.

Една вечер князът се върна червен от кръв — червен от косата чак до върха на пръстите си. А белият жребец беше светлоален и възбудено цвилеше, като душеше гърдите и нозете си. Терес и князът намериха езерце с чисти брегове и с пясъчно дъно, та князът се съблече и се окъпа. После Терес окъпа и жребеца. А кожата на княза беше бяла като на жребеца, само по лицето, шията и китките беше златно — изгоряла от слънцето, и косата му потъмня от водата. Когато князът и жребецът излязоха от езерцето, ето — в него водата беше мътно — червена.

И княз Слав каза на Терес, че бил на лов за сайгаци. После каза, че не било лов, а избиване и побоище.

Ако някой не знае, тези сайги — така се наричат самките, а мъжкарите се казват сайгаци — тези сайги имат глави като на овца с източена муцуна и с увиснал нос. А тела имат на сърни. И не са нито овце, нито сърни, нито антилопи, ами са роднина на козите. Тригодишен сайгак тежи колкото тридесетгодишен мъж. А в първите дни на петия месец от годината неизброими стада сайги се събират в окрайнините на славянските лесове — всяка година на едно и също място, и там раждат малките си. За една година тези стада от сайги дваж изминават огромния път от черноморските брегове до славянските гори, като пресичат степта от север на юг и от юг на север.

Всяка година пролетта бавно изтегля белия мъртвешки саван на зимата от проснатото тяло на степта. И снежният саван се отдръпва на север, та бавно открива не труп, а отвива възкресената степ. И полуживите стада, които са зимували край морето, тръгват току след белия ръб на отстъпващия сняг. Тръгват опитомените стада, тръгват дивите стада, тръгват животните, които пасат трева, и след тях животните, които се хранят с месо.

И тогава потичат червените реки на стадата от сайги и сайгаци. И на юг текат пролетните води на реките, бели от ледове, а на север текат червени реки от жива плът. Защото сайгите са много — повече, отколкото човек може да преброи, и казват, че в някои стада се събирали повече от милион чифта рога, а никой не може да каже колко на брой са стадата. И отделно текат реките на майките, подути от още неродените ярета, които вече ритат в утробите им. И отделно текат мъжкарите, с подути от мъжка сила торбички, та се качват дори един върху друг, нетърпеливи да дочакат кога женските утроби ще се изпразнят, за да приемат отново семето на новия плод.

И край тази река от плът — и над нея — се събираше всичко, което имаше клюн, зъби и нокти, за да празнува и то идването на пролетта. Дни на велико тържество на живота бяха тези пролетни дни и дни на големи празници на смъртта. Десетки хиляди орли висяха над сайгачите стада — и тогава се виждаше колко много родове орли живеят в степта. Орли, които разсичат като черни кръстове небето, защото имат прави крила. Орли с дръпнати назад крила и орли с издигнати нагоре крила. И орли с голи шии, черни, кафяви и сиви орли. И всички се хранеха с плът.

А гарваните летяха в безкрайни ята. Течаха и те като река, само че като черна река през зелената степ. И летяха в тънка струя, широка две-три стъпки, само на една стъпка над земята, та ако срещнеха човек, трябваше да се вдигнат нагоре, за да прелетят над главата му. И ако човек се отдръпнеше и застанеше край черния ручей, часове можеше да чака да се изтече гарвановото стадо, защото гарваните не бързаха, уверени, че смъртта вече е приготвила пиршеството им.

И след стадата на сайгите вървяха вълчи глутници, сякаш ги пасяха като овчарски кучета в степта. И валеше ли дъжд, вълците тичаха измити и чисти, а пресичаха ли стадата мъртва суха земя, вълците побеляваха като воденичари. И когато сваляха сайга и почнеха да я разкъсват, ако стадото се върнеше назад, то не бягаше, а само заобикаляше зверовете, впити в мършата. И стадото само се разстъпваше около вълците, а понякога се блъскаше в тях, като вода около скала. И сайгите не се бояха, сякаш се усещаха безсмъртни, защото отделното животно се губеше в стадото, а стадото беше безсмъртно. И докато тук вълците разкъсваха едрите сайгаци, оттатък реката сайгите раждаха — и наесен нови стада щяха да тръгнат на юг.

И така — княз Слав разказа как десет хиляди конници тръгнаха на лов за сайгаци. Най-напред стигнаха до соленища, които лъщяха след стадата като постлани с бляскав синкав мрамор, защото хилядите езици излъскваха солената земя. После тръгнаха по степ, току-що изпасана от стадата, сякаш беше окосена от прилежни косачи, та конете стъпваха като по халище. Накрая се появиха отъпкани пътечки като жълти вени върху зелената плът на степта. И някъде встрани се видяха легнали животни, едри колкото сърни и със златно — рижава багра на сърна.

Когато князът препусна към тях, една от сайгите тежко стана и като се отдалечи на стотина крачки, спря и се загледа в княза. А той видя върху ниската трева едно рижаво козле, което се мъчеше да се изправи на тънките си нозе. Като слезе от коня, князът го взе на ръце, а то беше цялото мокро от жълта слуз. И копитцата му бяха бледожълти, почти прозрачни — като мътно стъкло. И муцунката му беше тъжна, като на унил човек. И цялото беше розово, и ушите му бяха дълги и увиснали. Князът го положи на тревата и възседна коня си.

И като приближи отново редиците на конниците, които яздеха по трима през степта, князът видя, че войниците му се усмихват. После разбра, че новородените сайги и майките им са свещени. Болгарският закон запрещава да се убиват и да се ядат — и който ги убие, отнемат му оръжието и коня. Защото още когато проходи, болгарското дете трябва да разбере, че е брат на всичко живо, което расте в степта, все едно дали има корени, крила или нозе. А братът се уважава, та дори обожава. И човекът, който е порасналият брат на тревите и животните, също върви наравно с другите сред огромното шествие на живота, та носи като другите запаления огнец на своето собствено битие. Не духай огъня на чуждия живот, освен ако не умираш от студ. Не убивай, ако не трябва да ядеш. Пази живота, защото е светлина и без него степта ще стане тъмна. И в болгарските приказки, наред със силните мъже, които бяха спечелили слава с меча си, живееше споменът за тументаркана Алсиок, син на Кандак, който накарал десет хиляди конници да заобикалят половин ден някакъв овраг, защото на единствената пътека имало гнездо на свилено шаварче — птичка колкото врабче, а пък ако върху гнездото падне сянка на човек, птичката го изоставя. Но край оврага дебнели скрити тюркути и така Алсиок спасил тумена си.

И като се изкачиха на ниско и плоско възвишение, славянинът видя стадото. И главата му се замая. Това огромно стадо сайгаци съгледвачите следяха вече дни наред. Защото, както се каза, мъжкарите се отделяха от майките и се събираха в свои стада. И тези стада диреха, та избиваха болгарите.

В едва забележимата долина, която се вдлъбваше в степта, пасяха сто хиляди, а може би и двеста хиляди сайгаци. И над тях висяха в небето стотици орли. От възвишението князът виждаше цялото стадо, което постилаше степта с червен килим. И там, където сайгаците пасяха гръб до гръб, тъканта на килима сякаш беше стегнато вързана — възел до възел, а там, където сайгаците се разреждаха, нишките като да бяха поизтрити, та прозираше бледото зелено сияние на младата трева. И стадото се гънеше и разпущаше — сякаш го пасяха невидими пастири, и се люлееше и разливаше, сякаш беше огнено езеро. Да, червено езеро намяташе степта, а степта лежеше върху огромно кълбо. И това езеро преливаше оттатък видимата извивка на кълбото — и може би там се сриваше в бездна като червен водопад.

А князът видя напред в степта трупа на полуизяден сайгак и като препусна, пропъди от мършата двойка орли. И се наведе от седлото, та видя рогата на сайгака. Рогата се издигаха като лира върху оглозгания череп и се виждаше, че са полупрозрачни като копитцата на новороденото козле. И се знае, че прахът от тези рога връща силата на немощни мъже. И тъй като китайските търговци купуваха всяка година по сто хиляди чифта, князът се изплаши и го досмеша, като си помисли колко мъже не изплащат дълговете си към своите жени.

В това време някъде напред към небето се вдигна самотно перо дим. И се чуха резки повели по стотни и по десетки, та конниците започнаха да запретват десните си ръкави и да вадят саби, та остриетата засветиха на слънцето. А стадото се разливаше напред и не вървеше нито по-бързо, нито по-бавно.

Редицата от конници препусна през зелената степ към червеното стадо. И крайните сайгаци, като видяха и чуха конниците, започнаха да блъскат глави в сайгаците пред тях, но тъй като стадото пасеше гъсто, глава до глава, почнаха да скачат и да се катерят по гърбовете на по-предните сайгаци. А отляво, отдясно и отпред редиците на десет хиляди конници свиваха пръстен около стадото. И само отделни сайгаци се промушваха между конниците и политаха в степта. Чак тогава се виждаше как умее да бяга сайгакът, протегнал врат напред, с муцуна, която пори въздуха. И се виждаше как лети като червен пламък, който оставя блясъци във въздуха, та и най-добрият кон едва ли би го стигнал.

А конниците врязаха конете си сред стадото и почнаха да убиват. И князът смушка белия жребец, та той си проби път през рижавите тела. И князът се уплаши, че някой сайгак може да забие тънките си рога в корема на коня. Защото вляво и вдясно, и встрани, и отпред, и отзад — навсякъде се блъскаха гърбове и светли рога мушкаха въздуха, сякаш от вълните на алено море се вдигаха безброй извити змии. А после стадото успя да пробие някъде надясно и сайгаците потекоха вече като вълни на бавна река и повлякоха княза и коня му. И князът видя, че конниците се навеждат от седлата и забиват сабите си в сайгаците. И също извади меча си и почна да мушка гърбовете и вратовете встрани от коня си. А понякога острието влизаше меко и бързо под плътта, пък понякога удряше в кост и отскачаше. Щом се забиеше в тялото на сайгака, острието заиграваше в ръката на княза и той се уплаши, че някое животно може да изтръгне меча от ръката му. И той усещаше как се предава по желязото предсмъртното мятане и трепетът на ужасената плът, която страда и умира. И този предсмъртен трепет стигна до сърцето на славянина.

И кръв пръскаше отвсякъде и обливаше славянина. Ужасените сърца на пронизаните животни на тласъци хвърляха червени струи кръв върху нозете му и дори понякога до лицето му. Тези струи заливаха и жребеца, та животното като че ли побесня и започна да цвили. А може би някъде беше го ранил рог на сайгак.

И князът гледаше как червените вълни носят конниците и как конниците се навеждат наляво и надясно, за да забият остриетата на сабите си. Отстрани приличаха на гребци в едноместна ладия, които гребат ту надясно, ту наляво с единственото си весло. А някои от сайгаците се възкачваха върху други сайгаци, сякаш искаха преди смъртта си още веднъж да продължат своя сайгачи род. Тогава главата на възкачения сайгак идваше на височината на човешка глава и с неуловим замах конникът отсичаше сайгачата глава и тя отскачаше, и кръв бликваше в две струи нагоре. А князът си помисли, че сабята също така лесно би отсякла и глава на човек.

И реката от сайгаци усилваше течението си, та скоро разбърканото биене на копита се подреди и почна да се чува като че ли ритъмът на една и съща бърза песен. С трепетен тропот на копита стадото се понесе нанякъде.

И стадото отмина, та бурята от ревове, цвилене, блеене, врещене и тропот на десетки хиляди копита полека-лека затихна. И над степта остана да се носи някаква предсмъртна песен, защото зелената степ беше осеяна не само от мъртви, но и от ранени сайгаци, които се изправяха на предни нозе, търкаляха се и със сетни сили се мъчеха да тръгнат подир стадото, което се стопяваше някъде далеч в кръгозора.

Тогава князът погледна червените си ръце и усети, че брадата му е мокра от кръв. И видя кървавата пяна, която се свличаше по трепкащата кожа на жребеца. Усети и мириса на прясна кръв, от който не можеше да се отърве. И с погнуса и срам той подкара коня си през степта.

А зад него болгарите скачаха от седлата, полагаха убития сайгак с глава на изток и сръчно го одираха. И като насичаха трупа на части, изхвърляха вътрешностите, главите и копитата. Мятаха кожата на убития сайгак върху коня и в тази кожа завиваха месото на сайгака. И отново плътта влизаше в кожата, но това беше само вързоп месо. А рогата се носеха отделно, защото на края на целия лов, който траеше две седмици, тументарканите трябваше да преброят сто хиляди чифта рога.

Това разказа княз Слав на жреца Терес, който грижливо прегледа всяка жила и всеки косъм на жребеца. И жребецът отново беше бял. И като се оглеждаше в помътнелите му очи и му говореше галени думи, Терес каза на княза, че няколко дни няма да язди този кон, защото благодарение закрилата на Дионисий тялото на жребеца не е ранено, ала е ранена душата му.