Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (24) (Книга първа: Степта)

5.

Кубрат, синовете му и хранените хански люде ядяха и пиеха, събрани в ханската шатра, но пиршеството не вървеше, тъй като Кубрат беше умислен. И най-близко до хана стояха от дясната му страна кавханът, а от лявата — колобър боилът, и тук му е мястото да кажа по две думи за всекиго от тях, защото не зная дали по-нататък погледът ми ще падне върху им.

Кавханът беше човекът, когото старейшините на всички родове избираха, за да има наред с наследствения хан, пратен от Тангра, и един съвладетел, избран от хората. Защото ханът можеше да е всякакъв — и такъв, и онакъв — тъй като изборът и пътищата на бога са неведоми, но поне избраникът на хората трябва да е с всичкия си ум. И този кавхан всяка сутрин трябваше да дойде бос пред хана и да му се поклони, а в ръката си да носи факла. И след като запали факлата, да застане от дясната страна на хана. Така се водеше по стародавен обичай, чийто смисъл отдавна беше загубен, та всеки го тълкуваше както му отърва. Имало е силни кавхани, та дори имената на хановете са се водели и запомняли по тях. Само че не беше голяма чест и голям труд да си кавхан на хан като Кубрат. И кавханът добре го знаеше, а иначе беше добър човек — добре се биеше в битка и добре пиеше на ешмедеме, но името му няма да кажа, защото няма за какво да го помним.

А колобър боилът водеше всички жреци в конницата, пък като се знае, че всяка стотна има жрец — който е и знахар — и като се знае, че в един тумен има сто стотни, то е лесно да се сметне, че в дванадесет тумена се събират хиляда и двеста жреци — ще рече цяла рибарска мрежа с хиляда и двеста възела и всеки възел има очи и уши. Но както звездата на кавхана чезнеше в сиянието на хан Кубрат, тъй и като кажеха „жрецът“, никой не си помисляше за колобър боила, а всички мислеха, че се споменава жрецът от светилището на Големия конник. А колко души са виждали това светилище? И дали изобщо са го виждали, тъй като — дали то изобщо съществува? И не е ли светилището само легенда? Наистина жрецът се губеше някъде по цели месеци, но не ходеше ли да гледа звездите от някой кавказки ледник? Това никой не знаеше или го знаеха само неколцина мъже, но те умееха да мълчат.

И Кубрат стоеше сам на отделна трапеза, и трапезата му беше вдигната стъпка над земята, защото самотата беше наградата и проклятието на ханската власт. До него лежаха само гепардът и леопардът. И двата опитомени звяра имаха пъстра на петна козина, ала гепардът имаше кръгла муцуна и черни очи, а леопардът беше с продълговата муцуна като на куче и очите му бяха сиво-жълти. И на шията на леопарда светеше златен обръч, а на обръча — златно изображение на мишка, защото се знае, че мишката е слабото място на леопарда и тя обезсилва злобата му. И раненият леопард се бои от мишки — затова го слагат на сал сред тиха вода и наоколо връзват котки. Но ако леопардът рани човек и мишка припикае ранения, то човекът ще умре.

И тъй — както ядяха и пиеха, ето влезе стременникът на хана. А той беше голям човек и сам имаше кой да държи стремето му. И той като повечето Кубратови люде беше вече стар. Стременникът каза на Кубрат:

— Като ядете и пиете, знаете ли приказката за госта и копието му?

А всички се почудиха и трябваше да се е случило нещо важно, та да се говори на хана, когато той е вдигнал рога с кумис. Но Кубрат обичаше този човек и му каза:

— Разкажи приказката.

Защото се досещаше, че човекът има нещо наум. И стременникът разказа:

— В един аул дошъл странник. Той бил без копие. Приели го, ала младоците се скарали с него и решили да го убият. А най-старият човек в аула казал: „Вървете намерете копието на странника, та после ще решаваме.“ Отишли и намерили копието, побито край аула. Опитали се да го изтръгнат, но никой не успял, тъй дълбоко било забито копието в земята. Върнали се и се побратимили със странника.

И Кубрат се досети, та се засмя и каза:

— Кой е забил копието си така дълбоко, че не можа да го изтръгнеш — славянинът, ромеецът или тюркутът?

А стременникът каза:

— Елате да видите какъв кон язди славянинът.

И всички станаха от трапезата, колкото и чудно да се стори на някой, който не познава болгарите и тяхната страст към коне.

А пред шатрата стоеше белият жребец от рода на цар Резовите коне. И поводите му държеше Терес, жрецът на Дионисий.

И хан Кубрат, синовете му и хората му стояха и мълчаха, както преди четиринадесет години стояха пред златния кон на Абд ар Рахман. И както преди години не гледаха мъртвия арабски пълководец, легнал пред коня, така сега не виждаха живия тракийски жрец, застанал до коня.

Тези мъже бяха яздили много коне, от много страни и породи, коне с чиста кръв, коне със смесена кръв. Най-прочутите болгарски жребци имаха родословие като някой хан, записано върху пергамент и камък. И ако родословието на хан Кубрат се казваше до седмо коляно, защото беше неприлично да се слиза по-нататък от Атила, а някога ще разкажа, че нямаше и как да се изрече името на Атиловия баща — то беше неприлично да не се изрече цялото родословие на Кубратовия кон.

И тези мъже не бяха виждали такъв кон.

Жребецът беше целият бял като лебед. Черно — копринени тъмнееха само ноздрите му, мъжествените му части и копитата му. А на челото му имаше алена звезда. И челото на жребеца беше широко и страните му тесни. Издути вени струяха като лъчи от бадемовите му очи и се спускаха към широките ноздри. И ноздрите трептяха, та сякаш раздуваха белия пламък, който се лееше от очите му. Дългата му шия беше като на лебед, изпъкналите гърди като на сокол, сухите нозе като на заек, гладкият гръб като на щука, тесните хълбоци като на елен. Не се разбираше едър ли е, дребен ли е, защото беше съразмерен като сътворен от богове.

И като стояха дълго безмълвни, Кубрат пръв се обади, та се обърна към жреца, който трябваше да знае всичко:

— Виждал ли си такъв кон?

Жрецът започна да избира словата си, сякаш ги опитваше на вкус.

— Велики хане, този кон е като хубава песен на чужд език. Харесвам я, но не разбирам словата й. Не мога да разбера откъде протича кръвта на жребеца. Всичко по него е стъкмено, сякаш е правен хиляда години — и шия, и нозе, и гърди. Но не съм виждал други такива коне.

Тогава Кубрат се обърна към сина си Аспарух и му каза:

— Сине, ти си отрасъл между коне. Кажи ми какъв е този кон?

И Аспарух пристъпи към жребеца, но не протегна ръка, а само го загали с поглед. И замислено изрече:

— Тялото му е източено като на персийските и нисийските коне. Бащите му трябва да са теглили колесници…

И Аспарух погледна Терес, защото очакваше конярят да каже дали правилно е отгатнал. Но Терес не разбираше болгарски, затова Аспарух повтори думите си на гръцки.

И Терес каза:

— Вярно е. Ала колесниците не са били персийски.

Аспарух каза на болгарски и после на гръцки:

— Копитата са широки и петата ниска. Трябва дедите му да са бягали по горещи пясъци като арабските и ахалтекинските коне.

Терес каза:

— Бащите му са бягали по нагорещени скали.

Аспарух говореше:

— Задните му нозе са леко извити като саби…

Терес каза:

— Това е, защото дедите му и от майчина, и от бащина страна са израснали в планина.

А жрецът, като видя, че Аспарух още дълго ще се мъчи да отгатва и само ще радва непознатия коняр, обърна се към хан Кубрат и му каза:

— Велики хане, днес е голям ден — пред очите ни стои жребец от непозната кръв.

И Аспарух се върна крачка назад и застана до баща си. А хан Кубрат попита Терес — и ханът беше все още сляп за силата на мъжа до коня:

— Кой е този кон?

Терес отвърна:

— Това е двеста и седемдесетият жребец на цар Рез.

Кубрат запита:

— Кой е цар Рез? И как може да има двеста и седемдесет такива жребци?

Терес каза:

— Рез е бил тракийски цар, който е живял преди две хиляди години. Той имал прочути бели жребци. Ние, траките, отглеждаме жребци от този род вече две хиляди години. И ако трябва да кажа кой е баща на този жребец, трябва да кажа: „Баща му беше двеста шестдесет и деветият жребец на цар Рез.“

А жрецът на Конника каза и гласът му беше по-висок от обикновено, защото се зарадва, че ако не позна какъв е жребецът, то поне знаеше кой бе цар Рез:

— Велики хане, ти си чувал оная гръцка история — много дългата песен от много големия певец — за обсадата на крепостта Троя. Този цар Рез дошъл с конете си на помощ на троянците.

Кубрат кимна, но не се разбра дали си спомни гръцката песен. И той каза на Терес:

— Кажи ми може ли да се заплати такъв жребец?

Терес отговори:

— Такъв кон само се подарява. И този кон вече е подарен на славянския княз Слав.

А жрецът каза:

— Ала такива коне се ограбват, защото ти не можеш да не знаеш, че жребците на цар Рез са откраднати от хитроумния Одисей.

Терес отвърна:

— За да откраднеш такъв кон, трябва да дойдеш в тракийските планини.

И Аспарух докосна баща си по лакътя и хан Кубрат му се усмихна. И Аспарух каза:

— Ако конят не може да остане в нашата степ, не може ли да остане кръвта му? Не си ли спомняте как е запазен родът на моя кон — от кръвта на Абд ар Рахмановия жребец?

И Кубрат се обърна към Терес и му каза:

— Чужденецо, нека твоят кон покрие една или десет наши кобили. Ти не можеш да скъпиш семето на такъв кон, който е дар от боговете. Защото добрите богове винаги са искали светът да бъде по-хубав, а такива коне са украшение на света.

И Терес се замисли. И чак сега хан Кубрат и хората му се загледаха в коняря, защото от него зависеше дали в степта щяха да ходят синовете на този бял жребец. И пак не го видяха — само жрецът срещна погледа на Тересовите очи и се стресна. И каза на Кубрат:

— Ние гледаме коня, а не гледаме коняря.

И Кубрат също се загледа в Терес.

А беше Терес също така красив и също така странен като жребеца. И както се виждаше, че конят е от стара и единствена раса, тъй се виждаше, че човекът е от старо и само за себе си племе, което не прилича на другите. Кожата на Терес беше смугла, косите черни, очите зелени. И както очертанията на коня сякаш бяха ваяни от боговете, така и лицето на тракиеца беше като че ли изваяно от велик ваятел. И в това лице имаше черти и от лъв, и от козел, и от орел. А ноздрите му бяха малко по-широки, отколкото трябва — и устните му, и веждите му по-дебели, и очите по-едри. Пък брадата му висеше на дребни колелца и косата му стърчеше на остри кичури като рога.

И жрецът се чудеше как тази обикновена дреха на обикновен коняр стои на такъв мъж като Терес така, сякаш се е родил в нея. А беше облечен Терес в дрехите на тракийски пастир — с тесни вълнени гащи, кожени ботуши, риза до коленете и вълнена наметка с качулка, тъкана на ивици от тъмна и светла вълна. И толкова плътна беше тази тъкан, че в нея можеше да се носи вода. Ала щеше да дойде време, когато жрецът щеше да види Терес, облечен в дрехи на жрец и в дрехи на воин — и Терес като че ли щеше да е роден жрец и войник. Малцина бяха останали траките, та не можеха да загубят кръв за пастир, жрец и войник, а ги бяха слели в един-единствен човек.

Терес долови погледа на жреца и му отвърна. И двата погледа се опряха като дланите на двама борци, които мерят силата си. Жрецът на Великия конник пръв отведе погледа си — не защото отстъпи, а защото не биваше тъй втренчено да се гледа човек, дошъл като гост. И жрецът прошепна на Кубрат:

— Ако жребецът е царски, този човек е цар… или жрец.

А Терес каза:

— Велики хане, нека бъде така, както ти каза. Доведете кобилата.

И Кубрат се обърна към Аспарух и му каза:

— Сине, отиди и намери кобила, ала такава, на която се знае родословието до девето коляно. Ти знаеш.