Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Включено в книгата
Година
–1992 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 14 гласа)

4.

След това Скира поиска да се срещне с Аспарух, защото видя колко близо до сърцето на стария хан седи третият му син. А и още в Константинопол бе научил, че Аспарух е любимият син на хана. Ромеите знаеха да броят дребни медни оболи, когато събираха данъци, но и умееха да дават тежки жълти номизми с пълни шепи, когато плащаха подкупи и доноси. И ромейско злато лепнеше по пръстите на някои от Кубратовите хора.

Тогава Скира заизбира измежду даровете, които носеше с конски товари, та избра един златен шлем с къса конска грива, която падаше назад. И Скира обичаше да пипа скъпите дарове, приготвени за варварите — и сам ги беше избрал от императорската хазна. И шлемът беше не позлатен, ами целият златен, и Скира провери да няма някъде по него име или посвещение и да не би да се разбира по нещо, че шлемът е бил носен. Но шлемът беше нов.

А да се срещне Аспарух не беше нито трудно, нито лесно. Лесно беше, защото той имаше само три десетки свита и пред шатрата му не пазеха стражи. И все пак не беше лесно, защото Аспарух, кажи-речи, през целия ден беше с баща си, а нощем спеше в шатрата му. Но Кубрат от време на време спеше в шатрите на жените си и всяка нова луна по обичай трябваше да ходи при първата си жена, барсалката, която макар и вече стара, искаше да вижда хана в шатрата си. Тогава Аспарух се връщаше в своята шатра.

Скира предупреди — и му казаха, че Аспарух го чака. И ето — Скира вдигна кожената завеса на Аспаруховата шатра и влезе. А навън беше нощ и в средата на шатрата гореше огън, и вляво и вдясно върху пръта на шатрата висяха бронзови светилници. Пред огъня стоеше Аспарух и се усмихваше. А се усмихваше като човек, който се смущава, но не се срамува от смущението си, и като човек, който не знае какво да каже, но държи сърцето си отворено за чуждите слова.

Скира се поклони и каза:

— Поздрав, княже.

А дълго беше мислил върху първите си думи и как да се обърне към Аспарух. И Аспарух спря да се усмихва, и Скира видя, че Аспарух се е усмихвал не с устни, а с очи и с незнайно каква светлина, която огряваше лицето му. И Аспарух каза:

— Здрав ли си? Добре ли си? Получи ли всичко, което ти трябва? Добре ли са хората, които са с тебе, и добре ли са тия, които остави в твоята земя?

И Скира знаеше, че това са думи, които са казвани хиляди пъти, но видя, че Аспарух ги казва от сърце и наистина той, Скира, не е за Аспарух пратеник на императора, а жив човек, комуто Аспарух иска да помогне. Защото Аспарух беше свикнал да идват при него с молба и за помощ.

Скира подаде златния шлем на Аспарух и му каза:

— Княже, вземи, това е дар от императора… и от мене… Аз го избрах.

Аспарух пое шлема и като се отдръпна крачка встрани, за да се приближи до светилника, почна да разглежда шлема. А Скира гледаше Аспарух.

Скира обичаше хубавите мъже и затова сам избра хората от свитата си — не за да смае болгарите с мъжествеността на ромейските войници, а защото искаше да се радва на мъжка хубост около себе си. Но и най-хубавите мъже от свитата му щяха да приличат редом с Аспарух на питомна котка до млад барс. Скира гледаше как дългите гъвкави пръсти на Аспарух обгръщат и милват шлема и си помисли, че така той — Скира, би държал между ръцете си някоя глава на кърмаче. Видя как се протегна дългата силна ръка и поднесе вляво, вдясно, нагоре към потона и надолу към земята златния шлем, и навсякъде ръката задържаше шлема за миг и Аспарух го оглеждаше. И Скира разбра, че Аспарух търси място къде да остави шлема. А накрая Аспарух леко постави шлема върху рогата на дива коза, закрепени върху прът на шатрата. Всяко движение на Аспарух беше бързо и плавно, по-бързо и по-плавно, отколкото у другите хора, но Аспарух дори не знаеше това. И като погледна отстрани шлема, който отливаше жълти отблясъци до пламъка на светилника, Аспарух обърна лице към Скира, усмихна се и му каза:

— Тъжно е, но тук ще си остане твоят шлем. Ти не знаеше ли, че златен шлем може да носи само великият хан, а и той носи железен шлем?

И Скира помисли, че Аспарух не биваше да му казва, че подаръкът му е ненужен, но в гласа на Аспарух имаше огорчение, а не желание да обиди ромееца. И Скира каза:

— Княже, аз дойдох не само да донеса дарове на твоя баща и на тебе. Императорът ме изпрати да намеря военачалник на новата ромейска конница.

И Аспарух попита:

— Нима ромейската конница няма военачалници?

Скира наведе за миг очи и като ги вдигна, отговори:

— Аз съм определен за водач на новата императорска конница.

И Аспарух му се усмихна. Тогава Скира каза:

— Този човек, който ще дойде в Константинопол, няма да ми каже: „Алексис Скира, докато твоята длъжност беше бут, ти го ядеше, а когато остана само костта, ти ми я подхвърли.“ Не, сега аз съм водач на императорската конница от знатните и богатите, повечето от които стоят на конете като вързопи с вълна или с памук. Разбира се, има и друга конница, която умее да се бие, но тя още не е печелила нито една битка с арабите. Единствената конница, която победи арабите, беше вашата — болгарската конница. Затова императорът иска болгарски конник, който да създаде ей такава конница, като тая, която спи край твоята шатра.

Аспарух мислеше и мълчеше. Тогава Скира каза:

— Ти не знаеш какво ще рече да си ромейски военачалник. Твоят баща хан Кубрат е ромейски патриций. А Теодорих Велики, който наистина беше велик крал, слагаше върху паметниците името на ромейски император над своето собствено име и се гордееше със своята титла патриций. И обличаше своите готи в римски тоги. Да, голямо нещо е да си ромейски патриций…

И Скира замълча, а имаше защо — защото се готвеше да каже нещо важно. И той каза:

— Ти, Аспарух, ще бъдеш дясната ръка на императора. Ако приемеш да водиш новата конница, от тебе ще зависят победите над арабите и славяните. Ти ще бъдеш толкова богат и силен, че синовете на най-големите ромейски родове ще се отдръпват пред тебе, за да ти сторят път.

И Аспарух не се учуди, само рече:

— Скира, ти каза, че търсиш военачалник. Сега говориш за мене.

Скира каза:

— Ти си третият син на хана. Двама души са готови да заемат престола на баща ти и той може спокойно да царува. Аз мисля, че Кубрат ще те пусне в Константинопол, защото той добре познава този град.

Аспарух каза на Скира:

— Ти знаеш ли, че съм избран да стана жрец?

Скира каза:

— Мисля, че за вас, болгарите, ще бъде по-важно третият син на хана да бъде водач на ромейската конница, отколкото да стане жрец на Тангра.

Аспарух се загледа в Скира, въздъхна, сякаш се канеше да му обясни нещо, но се отказа, и погледът му почна да обикаля шатрата. И Скира се огледа след Аспарух. А шатрата беше обичайната шатра на оногурите — като купа сено със събрани горе пръти, но не вързани, ами оплетени в красиво направен здрав обръч. Самият Скира харесваше повече другите юрти, с изправените кръгли стени. И Аспаруховата шатра беше наредена като обичайната шатра на конник — с кожени чанти, мехове, оръжия, рогове и конско снаряжение по стените, с кожи на диви зверове, седла и ботуши — по земята. Само по страничните пръти като живи гледаха изкусно съхранените глави на барс, зубър и глиган и главата на див козел, която сега носеше златния шлем на рогата си. Но Скира не видя, че нищо в шатрата не беше направено от конска кожа.

И Аспарух вдигна от пода конско седло и го подаде на Скира, като му каза:

— Това е дар от мене и аз съм го правил с моите ръце.

А предният лък на седлото беше от желязно кавказко дърво, което потъва във вода и червей не го яде. И в дървото бяха изрязани два лъва, един срещу друг, които сплитаха лапите си. Скира си представи дългите пръсти на Аспарух да държат длето и да дълбаят желязното дърво. И Скира пое седлото и каза:

— Ти не ми отговори.

Аспарух каза:

— Още утре ще ти отговоря. Пиеш ли кумис?

И Скира каза:

— Дори го обичам.

Аспарух взе обратно седлото, сложи го на земята и каза на Скира:

— Седни.

А сам скръсти крака върху кожа и Скира се смая, като видя колко дълги и силни нозе има Аспарух. И Аспарух наля от мех два рога с кумис за себе си и за Скира. И като се усмихна отново с предишната си усмивка, в която имаше момчешко смущение, подаде единия рог на Скира и го попита.

— Ти знаеш ли защо баща ми е станал ромейски патриций?

И Скира взе рога, та отпи. А тъй като рог не може да се остави недопит, държеше го в ръцете си. И като гледаше в ниските пламъци на огнището, замислено изрече:

— Това беше в година 626-а, когато персите и аварите обсадиха Константинопол и патрициите вече говореха да преместват столицата в Картаген. Тогава император Ираклий остави Константинопол, дойде на Кавказ и събра войска от кавказките народи. Аз бях с баща си и с императора. Ние тръгнахме направо към столицата на персите. В средата на похода тюркутите и хазарите, които бяха четиридесет хиляди меча, изведнъж викнаха: „Хайде, тюркути и хазари, обърнете конете си. Когато змията глътне теле, тя ляга да го смели, а не се тътри по камънаците. Взехме толкова плячка, че няма да смогнем да я довлечем до своите шатри.“ Водеше ги Мохо шад, когото Моходу Хеу, Черния ураган, брат на твоята баба, уби след четири години. Тъй император Ираклий остана почти без конница. В похода дойдоха и десет хиляди болгари, които тогава признаваха властта на тюркутския каган, но винаги между тюркути и болгари като жарава тлееше вражда, пък вече се виждаха и пламъци.

А императорът дойде пред шатрата на хан Кубрат, който още не беше хан, и главата на императора не беше покрита. Императорът попита: „Курте, ти тръгваш ли си?“ И Кубрат мислеше да се връща, а му каза: „Не, оставам.“ Аз бях много млад и баща ми беше дясна ръка на императора. Толкова се уморявах, че всяка сутрин се събуждах на сто крачки от мястото, където заспивах. Влачеше ме конят ми, докато пасеше, защото връзвах юздата му за китката си, готов всеки миг да скоча на седлото. И като избивахме безпощадно всичко по пътя си, за да не влачим със себе си плячка и пленници, нашите войски продължиха пътя си към сърцето на Персия. И конниците на твоя баща не слизаха от конете, защото покриваха с мрежа от очи и саби целия път на ромейската войска. На първи декември 627 година ние видяхме развалините на Ниневия, старата столица на Персия. Тук ни настигна персийската войска, която тичаше подире ни. И на дванадесети декември ние се срещнахме с персите. Бог даде победа на император Ираклий… А моят баща умря и с него много други. Твоят баща хан Кубрат беше ранен, но не слезе от седлото…

И ромеецът изля на дланта си кумис и пръсна капките върху огъня — в памет на мъртвите. А сега, както беше потънал в спомени и не мислеше как изглежда, та не се младееше с изкуствена бодрост, видя се, че е стар, но още корав човек. И Скира продължи, и каза:

— След това ние тръгнахме към столицата на персите, град Ктезифон, а по пътя разрушихме царските дворци в Дастагерд. И до Ктезифон пред нас се изправи възродената персийска войска. И тук император Ираклий се изплаши, та обърна гръб на персите и побягна към Гандзак. А твоят баща и конницата му се въртяха след нас и ръфаха персийската войска, както най-силните бикове остават след стадата и с наведени рога пропъждат глутницата вълци, която ги преследва. И трябва да ти кажа, че щяхме да загинем, ако бог отново не показа, че е с Ираклий. А може би вашият бог Тангра беше с Кубрат, който още не беше хан. Защото дойде вестта, че нашият враг Хосрой Парвиз е убит от своите хора, а синът му Кавад поиска мир от император Ираклий. И тогава императорът провъзгласи хан Кубрат за римски патриций и сам окачи златната огърлица на врата му… Това е. А сега Персия вече я няма, няма го и Ираклий. А ние с Кубрат живеем…

И като допи рога си, Скира тежко се надигна и каза:

— Заседях се.

И Аспарух гъвкаво и без усилие се изправи. И Скира неочаквано каза:

— Княже, ела в Константинопол. Никога няма да съжалиш. Нашият град е най-хубавият град на света. Аз ще ти избера най-хубавия дворец и ще ти доведа в него най-красивите жени на ромеите. Недей отказва на императорската молба…

И Аспарух се изненада, и дори стресна, като чу какво говори и с какъв глас говори Скира. А усети, че ромеецът говори искрено и откровено, но имаше и нещо сякаш странно и немъжко в думите му и в гласа му. И Аспарух само каза:

— Трябва да стана жрец.

Тогава Скира изрече:

— Не ставай жрец. Остави на поклонниците на вашия Тангра, а и на християните и мохамеданите да мислят, че светът е създаден и върви според промисъла на боговете. Остави ги да вярват, че всяко нещо е на мястото си и че всеки човек има какво да свърши. Това е измама за страхливци, които не смеят да погледнат правдата в очите. Защото битието на света — това е игра. Светът възниква, бори се и загива по прищявката на случая. Не по мъдри закони, а според падането на зара. Сине на хана, хвърли и ти своя зар. Играй заедно с боговете.

И тъй като Аспарух мълчеше, още повече стреснат от страстта в словата и гласа на Скира, то Скира като че ли доби смелост и каза:

— Баща ти беше като цар в Константинопол, ти ще го надминеш. Когато тълпите се връщаха от хиподрума, те викаха името на баща ти: „Кубрат! Кубрат!“, защото никой не можеше да води колесницата като Кубрат и никой не можеше да плати конете му. И най-хубавите жени на Константинопол му отваряха нощем вратите на гинекея си…

И Скира млъкна, защото видя в очите на Аспарух вече не удивление, а като че ли жал. И сведе очи.

Да, той — Скира, не говореше с гласа на пратеника на великата ромейска империя. И като млъкна, Скира не можа да си обясни защо говори така. От него се отдели някакъв втори човек, когото Скира почти не познаваше, и този човек се молеше на едно момче. И останалата част на Скира, която се владееше, сякаш се вкамени и се изчерви от срам. Но изведнъж Скира разбра, че не презира и не мрази тая своя позорна част, която се молеше на Аспарух. Той я усети като свое дете, което се откъсва от баща си и прави пакости, а бащата стои на място, владее се, пълен е с горчивина, но пак обича детето. Какво имаше в Аспарух, та го накара да се моли, за да го види до себе си в Константинопол? И защо извиняваше позора си на императорски пратеник? Кое беше по-силно от достойнството му на ромей и на войник?

Аспарух се направи, че не е чул последните думи на Скира и неочаквано го запита:

— Тебе нрави ли ти се славянският княз?

Скира се усмихна и в усмивката му пролича горчивината, която още не беше се утаила след последните му глупави думи. И Скира каза:

— Един императорски пратеник не може да преценява хората като обикновен човек. Те не могат да му се нравят или да не му се нравят. Те са или врагове, или приятели — вредни или полезни.

Но Аспарух му каза:

— Не е така. Човек може да харесва и врага си — така казва баща ми. Когато първия ден ви срещнах двамата, помислих си колко различни хора сте и как случаят ви е събрал.

И той се наведе, взе подареното седло и го подаде на Скира. И Скира каза:

— Аз съм римлянин, а князът е славянин. И аз съм почти на шестдесет лета, а той е на тридесет и пет.

Аспарух каза:

— Не, не е това. Ти се гордееш с това, което си, но мислиш, че твоят баща е бил по-голям военачалник от тебе. И ти си чул, че твоят баща е хвалел дядо ти, който е бил още по-голям военачалник. И колкото се отива по-надалече в миналото, хората стават за тебе по-едри и по-достойни за хвалба. Това говориш ти. А славянинът е сигурен, че неговият син ще бъде по-добър от него и че внукът му ще бъде по-силен от сина му. Той вярва, че потомците му и всички славяни ще бъдат по-добри и по-силни утре — той е като дете, което се радва, че ще порасне.

И Скира застана като поразен със седлото в ръце, защото не очакваше младият Аспарух да е толкова проницателен, а досега само беше гледал колко е хубаво лицето му и колко е силно тялото му. И Скира беше принуден да се защити и да каже:

— Млади човече, всеки от изминалите дни, когато още не сме живели, прилича на гроздово зърно, пронизано от слънцето. И тия дни миналото ги е стъпкало, историята ги е стъпкала, та ги е превърнала във виното на спомените. И това вино опиянява всеки, който го вдигне до устните си. Не обичам да пия младото вино на предишната есен. И нима ти няма да признаеш, че старото вино е по-добро?

Аспарух поклати глава и каза:

— Ала старото вино вкисва, Алексис Скира — ако говорим с иносказания. Не зная къде е правдата — дали в тебе, или в славянина. Наистина, не мога да си представя по-добър хан от Кубрат, а той казва, че Моходу Хеу е бил по-силен от него. Но ако е вървяло все така, то преди хиляди години хората е трябвало да подпират с чело небето. А ти знаеш, че не е така. И ако сме ставали все по-слаби, сега нямаше да се виждаме върху земята. И аз не искам да е така. Ела пак, когато поискаш, моята шатра е отворена за теб.

И Скира излезе в нощта и погледна звездното небе. И си призна, че това седло ще бъде скъпо за него.

А като си легна, Земела вече спеше или се преструваше, че спи. И Скира си припомни дума по дума целия разговор с Аспарух, и се кореше, и се удивляваше на себе си. Но и твърде не се удивляваше. После, като слушаше дишането на Земела, спомни си за княз Слав и си спомни как неочаквано Аспарух заговори за княза. И преди да заспи, Скира започна да си повтаря наум: „Аспарух и Слав… Аспарух — Слав… Аспарух против Слав…“ Дали Аспарух не усещаше Слав като съперник? И защо? И дали Скира не можеше да спечели нещо от това?