Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1992 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
lavrentii (2011 г.)
Корекция
maskara (2011 г.)

Издание:

Антон Дончев. Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес. Книга първа: Степта

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

Коректор: Соня Илиева

Предпечатна подготовка: ЕТ „ПолиКАД“

ИК „Захарий Стоянов“, 2003 г.

Печат: ПК „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

3.

А след няколко дни, когато на сутринта Аспарух излезе от шатрата си, най-напред видя коня си Алтъй и после видя до него войника, комуто го даде. И Алтъй вдигна глава, та нежно изцвили, а войникът мълчеше. И Аспарух попита:

— Какво искаш?

Войникът отвърна:

— Откак имам тоя кон, аз изчезнах. Никой не ме забелязва, дори родният ми баща, а всеки гледа коня. Мене не ме виждат, както не се вижда човек, застанал пред слънцето.

Аспарух рече:

— Кажи ми името си.

Войникът отговори.

— Името ми е Севар, син съм на Горда, а съм от рода Вокил.

Аспарух каза:

— Родът Вокил е от савирите.

Войникът каза:

— Мнозина от рода преминаха планината и сега живеят при оногурите. Сине на хана, вземи своя кон и ми върни моя.

И Аспарух се навъси, защото Алтъй се връщаше при него, а после се усмихна, защото баба му Акага все пак щеше да се разсърди, че е дал коня си. Усмихна се още затова, че войникът изглеждаше сърдит и нещастен като малко дете. И му каза:

— Севар, не зная къде е конят ти. Иди при моите коняри и си избери, който кон искаш.

Севар се обърна да си ходи и Аспарух викна след него:

— Вземи поне седлото — нали ми даде своето седло.

И Севар свали седлото от Алтъй, та го положи на главата си. И тръгна наведен и тъжен, сякаш от разкаяние бе посипал главата си с пепел. И Алтъй дойде, та тихо положи главата си на Аспаруховото рамо.

 

 

А след още няколко утрини Аспарух стана, и ето — Севар отново стоеше прав пред шатрата. Без кон и без седло. И Аспарух отново попита:

— Сега какво искаш?

Севар му каза:

— Сине на хана, не мога да живея без златния кон. Искам да съм край него, да изтривам потта му, да реша гривата му, да му давам овес от шепите си. Вземи ме за коняр.

И Аспарух въздъхна, като видя тази любов към Алтъй, която той самият не можеше да изпита. И каза:

— Не мога да те взема, ако не те пусне родът ти. И не зная дали твоето седло не трябва повече на рода ти, отколкото на мене.

Севар му каза:

— Така се случи, че моят род има повече мъжки седла, отколкото конски гърбове. Баща ми ще се радва, че ще яздя твой кон.

И Аспарух възседна Алтъй, та заедно със Севар отиде при рода му — да пита старейшината дали пуска Севар. А далеч зад Аспарух, колкото да не го губят от поглед, яздеха трима дулусци. Те знаеха, че Аспарух мрази да го пазят и следят, но се страхуваха от Ак Йола седем пъти повече, отколкото от Аспарух. А пък Ак Йола беше казал: „Ще вървите след Аспарух, както вълците пасат стадо сайги — отдалеч, но да се вижда дали някоя нога не куца и дали друга глутница не следи същото стадо.“

А още като видя къде са определили място за шатрите на Севаровия род — без дори да види протритите кожи на шатрите, Аспарух вече знаеше какъв е този род и колко коне има. Защото сирачето Марал добре знаеше съдбата на пришълците, които се прилепяха към големите болгарски родове, та с вярност, труд и дарове плащаха покровителството им. Наистина големият род Вокил беше като цяло племе, което пусна корен край Каспия, но след упорити борби с други могъщи родове пръсна семе чак до Сицилия. Вокиловци имаше и при лангобардите, и при аварите, и при оногурите. А родът на Севар — по-право семейството му — броеше само пет шатри.

И кой знае защо, Аспарух си припомни сияйния поглед на пленничката Земела — и се почуди как Севар бе имал дързостта да си представи, че тази жена, родена за шатрата на хан, ще брои залъците в тези окъсани шатри.

А сърцето на Аспарух се сви, като видя раболепие в очите и гърба на Севаровия баща, и още повече му домъчня, като видя, че Севар се срамува за баща си. Но не можеше Аспарух да слезе от коня, да се поклони на обеднелия вокиловец и да му рече: „Татко, защо ми се кланяш? Някога моята дреха имаше повече кръпки от твоята.“ Да, Аспарух още не беше събрал силата да казва каквото мисли. И само светло и смутено се усмихваше на вокиловеца.

Но най го заболя, когато донесоха димящото блюдо с дроб на жребче и Аспарух видя гордост в очите на Севар, че родът му може да посрещне госта си както подобава на истински конници. А трябваше да му каже, че не бива да яде месо на кон и трябваше да изтърпи предателския блясък на влага в Севаровите очи. Тогава — колкото можа — Аспарух разказа за оня далечен ден, в който получи името си. И разказа — колкото му стигна смелостта — за теглата и бедността на момчето Марал.

И като яздеха назад, на Аспарух се стори, че Севар държи стремето си по-близо до неговото стреме.

Тъй Севар тръгна да язди редом с Аспарух — и вървя до смърт с него.