Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (18) (Книга първа: Степта)

10.

А трябва да се върна още една година назад, в година Дилом — ще рече Змия. И самият Аспарух беше роден в Дилом Твирем, когато слънцето е било в съзвездието Дилом — Змия, на гръцки Дева, а луната в делението Твирем — девето. Така звезда на Аспарух беше Спика, която е първа звезда на съзвездието Дева, а около тази звезда като около златен гвоздей се въртят кръговете на болгарското време и на нея е окачено болгарското летоброене.

И ето как Аспарух получи името, с което го знаят всички и с което ще го знаят. Защото като дете той беше наречен Марал, което ще рече Елен. Болгарите, както и много други племена, менят имената на момчетата, когато станат мъже или когато извършат подвиг. А пък Аспарух получи името си, преди да стане мъж и без да мръдне дори ръката си — и всъщност за това, че не мръдна дори ръката си. И стана това в годината, преди Аспарух да срещне баща си Кубрат.

Имаше в племето на оногурите два могъщи рода. Единият се казваше Кувияр, другият Чакарар. А Кувияр бяха в деветото коляно на оногурите, където беше и родът Акага, пък Чакарар бяха в седмото коляно. И момък от рода Чакарар отвлече девойка от рода Кувияр и я позна. А девойката преди него не познаваше мъж. И като спа с девойката, момъкът я намрази, а сърцето на девойката се прилепи към момъка. И той я пусна да си върви в шатрата на баща си, в рода Кувияр. И всички мъже от рода Кувияр се заклеха да отмъстят за сестра си, макар, разбира се, тя да не можеше да бъде сестра на осемдесет души войници. Но в рода всички са братя и сестри и както конете и шатрите са общи, така е обща и честта. То се знае, че конете и шатрите вече не са общи, а силните вземат своето, но честта още беше обща. И степта щеше да се окървави от враждата между двата рода, както се е окървавяла от памтивека. А момъкът даваше двойно вено за девойката, но не я искаше в шатрата си.

Тогава Акага извика брата на момъка и го накара да вземе момичето. И човекът се съгласи, а беше той по-силен и по-добър от своя брат насилник. И старейшината на рода Чакарар реши да направи угощение, на което да покани силните мъже на двата рода да се помирят. Старейшината покани и Акага, ако и да не се канеха жени на тези угощения, но Акага не се броеше ни за жена, ни за мъж. А когато няма мъж от един поканен род, то може да го замести всяко мъжко дете, дори едвам да е проходило. Жена не може да отиде, както вече се каза. И Акага взе Аспарух — който още не се наричаше Аспарух, а Марал — за да се обляга на рамото му, макар да имаше сто души мъже в рода си, които носеха оръжие.

И Акага тръгна да приготви кумис за угощението. А беше късна пролет, тревите стигаха до пояса на човека и се подвиваха под коремите на конете, та отскачаха между задните им крака и рошеха опашките им. И конете се оправиха след зимата и кожите им лъснаха, сякаш току-що бяха къпани. И жените дояха всяка млечна кобила по четири-пет пъти на ден, та имаше доволно много кобилешко мляко.

Акага прати да извикат Марал предния ден и при залез-слънце Марал застана пред шатрата й с дванадесетте крила. И Акага излезе, превита на две, с двете къси патерици. И като хвана ръката на Марал, изкатери се по него, докато се изправи. Така лицето й стигна почти до лицето на Марал, ала беше изкривено от напрежение. И Акага дишаше тежко. Тя се усмихна на Марал и бръчките край устата и край очите й грейнаха като лъчите на три слънца. И тя каза на Марал:

— Ела да търсим дърва за кумиса. И вземи двата меха.

И тя се пусна по Марал както куче, което се е изправило и е сложило предните си крака на раменете на човек и отново застава на четири лапи.

Марал преметна през рамо двата свързани меха с кобилешко мляко. И Акага, отметнала назад глава, закрета през тревите към реката. А хората, които гледаха откъм стана на рода, виждаха само Марал, защото тревите бяха високи. И докато Акага с Марал измина пътя от шатрата си до реката, слънцето залезе. А този път конник би могъл да прокопити, преди друг конник да опъне лъка си, и пешак би го пробягал, без да си поеме дъх.

И ручеят ромолеше между тревите, та ловеше блясъците на първите звезди. В сянката на върбите и дивите вишни ручеят не се виждаше, само се чуваше ромоленето му. Акага седна да си почине и накара Марал да потопи двата меха в студените води на ручея. А когато истински се стъмни, Акага каза на Марал:

— Ето, виж, там тлее една съчка. Върви и ми я донеси.

И наистина до дънерите на върбите едва-едва тлееше студената светлина на гнила съчка. Марал отиде и я донесе.

Акага помириса съчката и каза:

— Добра е.

И я върна на Марал.

И дълго се лутаха край потока Акага и Марал, за да събират гнили светещи съчки и клонки, докато Марал напълни обятията си и трябваше да ги притиска до гърдите си, за да не ги изтърве в тъмнината. А те всички бяха влажни — тези студени бледни главни — и влагата проникна до сърцето на Марал, като че ли прегръщаше змии и гущери. И тази хладна влага беше първата горчива капка, която капна в чашата на още детската му душа.

Тогава Акага го накара да струпа клада от светещите съчки и да накладе огън, там, на брега на ручея. И падна роса, и стана хладно, и съчките бяха мокри, та момчето мъчно успя да разпали огън. И огънят гореше със странен бавен пламък и вдигаше гъст бял дим. Акага посегна с голямата си шепа, та гребна дим и го поднесе до носа си. И каза:

— Добър е.

И прати Марал да донесе от шатрата й чебура, в който бие кумиса. Кратък беше пътят до шатрата, но станът беше заспал, някъде край реката бухаше нощна птица, а кучетата познаваха Марал и дори не се разлаяха. Марал намери чебура и се върна. И докато отиваше и се връщаше, и слушаше злокобното бухане на птицата, сърцето на Марал се сви не от страх, а от лошо предчувствие. И втора горчива капка капна в чашата на детската му душа.

А тези чебури се правеха от бреза и според ръста на жената, която бие кумиса. Приличаха на широка тръба, запушена от едната страна. И чебурите на оногурите бяха дълги, защото оногурските жени бяха високи, а хунските чебури бяха къси, защото жените на хуните са дребни. И чебурът, направен за Акага, беше къс и се разширяваше в гърлото.

И Акага накара Марал да опуши кухия чебур на гъстия бял дим на гнилите дърва, та момчето дълго въртя чебура над огъня. После Акага наведе нос над отвора на чебура, помириса го и каза:

— Добре е.

И накара Марал да изкопае дупка в земята, а брегът на ручея лесно се копаеше, и момчето дълбаеше с ножа си и изгребваше с шепите си мократа пръст. И пръстта миришеше на гнило. А бабата му показа как да посади чебура в дупката, така че отворът едва се подаваше над земята. И му каза:

— Налей сега млякото.

И Марал изля изстуденото мляко в чебура. А бабата изля в него няколко глътки стар прокиснал кумис, който носеше в малко мехче в пояса си. И като хвана буталото, Акага се наведе над чебура. Бялото мляко също улови светлината на звездите, та светна в тревата, а когато Акага се наведе, едва забележимо бяло сияние избели лицето й. Акага каза:

— Хвърли дърва в огъня.

Марал хвърли съчки и суха трева в огъня и най-после пламъкът се вдигна и освети ручея, брега и бабата. И светлината опря в листата на надвесените върби, та момчето и бабата сякаш бяха затворени в светъл мехур.

И Акага тихо запя, потопи буталото в млякото, та почна да бие кумиса. Пееше в ритъма на ударите на буталото, което глухо кънтеше в брезовите стени на чебура. А млякото мляскаше и бучеше, сякаш играеше с песента на бабата. И пееше Акага на някакъв непознат език — нито на болгарски, нито на езика на мъртвите древни народи от степта, на който беше научила Марал. И навярно не беше това песен, а заклинание. Пееше тихо, със сетни сили, като се задъхваше и от време на време казваше по едно число на болгарски. А като изрече: „Седем“, отпусна се и рухна в тревата като вързоп дрипи. И Марал видя, че на лицето й блесна пот, та се уплаши, защото никога не беше виждал баба си така изтощена. И тя му рече с пресеклив глас:

— Ела и чуй сърцето ми.

Марал падна на колене и прилепи ухо до сухите й гърди. И чу да бие сърцето й — глухо, но силно, като че ли някой удряше в камък дълбоко под земята. Акага промълви:

— Брой ударите и ми кажи на кой удар сърцето ми прескача.

Марал се вслуша и каза:

— На седмия удар.

Акага се засмя и каза:

— Добре е.

И отново хвана буталото, примъкна се до чебура и се наведе над него. Марал видя, че млякото се е вдигнало и се пени. И чу тихо шумолене, като че млякото вреше.

А бабата отново започна да бие кумиса — сега по-бавно, като въртеше ту в една, ту в друга посока буталото. И вече не пееше, ами броеше ту на болгарски, ту на ирански, защото беше смъртно уморена, та смесваше езиците. И като преброи до двеста, отново се дръпна и рухна в тревата. И задъхано рече:

— На кой удар прескача?

Марал коленичи, чу и отвърна:

— На четвъртия.

Акага се засмя и каза:

— Зле е.

И като дишаше тежко, изрече:

— Това е грях, ала друго не можем да сторим. Ти трябва да биеш последните седемдесет и седем удара. Вземи буталото.

Тогава Марал взе буталото. Но беше вече изплашен от тази борба на немощната Акага с белия кумис и ушите му бучаха от задъханото дишане, от странните заклинания и от глухото шумолене на кумиса. И Акага се промъкна до момчето, клекна, както само тя умееше, с разтворени широко колене, и зашепна на ухото на Марал:

— Ще ти кажа тайната, ала ти ще мълчиш. Буталото трябва да играе с чебура, както мъжът влиза в жената.

И тя сложи горещата си огромна длан върху двете ръце на момчето, които стискаха буталото. И Акага почна да тласка ръцете му и с тях буталото, и запя отново някаква провлачена песен, пълна с въздишки, писъци и охкания. И момчето люлееше махалото насам-натам и нагоре-надолу и усещаше, че то прави някакви кръгове и въртележки, сякаш чертаеше числа или букви. А млякото бучеше, пенеше се и набъбваше.

И тогава не горчива капка, а горчива река плисна в гърдите на момчето. И то усети, че го залива нещо тъмно, неясно и мокро. Както беше коленичило, стиснало между коленете си облото бутало, с тяло, разклатено от странната песен на баба му, с тази гореща ръка, която го насочваше, накъдето си иска, момчето изведнъж и за първи път се докосна до любовта между мъжа и жената. А беше виждал Марал, който на другия ден щеше да стане Аспарух, беше виждал любовта на жребците и кобилите, на птиците и на пеперудите. Но това се вършеше посред бял ден, сгряно от слънце, та беше светло и ясно. А тази човешка любов гореше в мрака с някаква тлееща светлина, като съчките за огъня, мяташе се в някакъв странен танц, неясен като бълнуването на Акага, та оставяше в гърдите му мокрота и хлад като пяната на кумиса, що бучеше и мокреше пръстите на момчето.

И Марал чу гласа на баба си:

— Стига.

И бабата извади отнякъде някакъв рог и му каза:

— Опитай кумиса.

А беше гласът й студен и строг. И Марал гребна кумис и посегна да пие. Но чу отново гласа на Акага:

— Докосни рога до челото си.

Марал докосна челото си с мокрия ръб на рога. И пак потрепера, защото рогът беше объл и гладък като буталото. И пи. А бабата запита:

— Щипе ли езика ти като вино?

Марал отговори:

— Не съм пил вино.

Акага попита:

— Не се ли усеща — все едно, че си ял пресни бадеми?

Марал отговори:

— Да.

Акага попита:

— Разлива ли се в гърдите ти хлад и топлина?

Марал отговори:

— Да.

Акага попита:

— Стигна ли топлината до пръстите на краката ти?

Марал отговори:

— Да.

Тогава Акага каза:

— Добър е.

А Марал не беше усетил нищо. И до сутринта не спа, защото тази нощ три пъти горчилка капна в душата му.