Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (17) (Книга първа: Степта)

9.

И всички — и хората на лявата ръка, и хората на дясната ръка, и дори великият жрец — отправиха погледи нататък, накъдето гледаше ханът. Удивиха се, като видяха момчето и коня, защото там склонът на могилата беше стръмен, та те като че ли изникнаха из земята. И всички помислиха, че някакво конярче води нов кон на хана.

Но жрецът пръв обърна глава и се сепна, като видя лицето на хан Кубрат. Ханът имаше бялото вкаменено лице на човек, който е видял призрак.

А хан Кубрат се смрази, защото видя самия себе си, такъв, какъвто беше преди шестдесет години. Момчето Кубрат беше възкръснало. Никой не помнеше момчето Кубрат — може би само мъдрата Акага — всички други бяха мъртви, и приятелите, и враговете на момчето Кубрат. Но той самият се помнеше и носеше в спомените си очертанията на своето собствено тяло и на своето собствено лице.

Като че ли не е било.

Някога, преди шестдесет години, когато вдигнеше завесата на майчината си шатра — а майка му беше сестра на Моходу Хеу, момчето Кубрат се виждаше отразено в огромно сребърно огледало, изправено тъкмо срещу входа. Огледалото го отразяваше целия — от петите до косата, обгърнат от сребърното сияние на светлината, която струеше през входа откъм гърба му. От дванадесетата до седемнадесетата му година очертанията на тялото му не се измениха. И се помнеше — сякаш стотици пъти се повтаряше едно и също вдигане на завесата и в огледалото изникваше един и същи човек. Високо и тънко беше момчето, много високо и много тънко, с дълги нозе и ръце и с дълъг врат. Сиянието на светлината като че ли разтопяваше очертанието му и стесняваше черния силует, та Кубрат изглеждаше още по-висок и по-тънък. Светлината струеше и между колената му, защото нозете му леко се изкривяваха, светлина струеше и между гърдите и ръцете му, защото плещите му бяха много широки, а кръстът тесен, та ръцете висяха надолу, без да се опират в тялото. Светлината идваше откъм гърба на Кубрат и лицето му беше тъмно, но върнатата от огледалото светлина хвърляше призрачно отражение, и той помнеше лицето си — с големите продълговати очи, с голямата уста, с правите черни вежди. И нещо странно имаше в това лице — нещо, което Кубрат търсеше в лицата на другите, но се срамуваше да си признае, че го среща само в лицата на млади жени — светлината се плъзгаше по онова лице, светлината го милваше.

Но имаше и нещо друго, нещо съдбоносно важно, което отпечата този образ в паметта на Кубрат, та той го придружаваше през годините. Защото това не беше само спомен, то беше и ясновидство.

Когато за пръв път Кубрат се видя отразен в огледалото — беше болен и челото му гореше — той изведнъж си спомни, че вече е виждал тези очертания и това лице. Тогава момчето реши, че ги е сънувало, и реши, че това е пророчество. Той беше сънувал себе си още когато беше толкова малък, че очите му стигаха на височината на майчиното му ложе и това ложе му се струваше обширна поляна, по която могат да препускат коне. И юношата Кубрат реши, че човеку е дадено да сънува бъдещето си, та цели шестдесет години — цял кръг на Слънцето, Юпитер и Луната — за Кубрат неговият спомен беше доказателство, че човек може да прекрачва през междата на годините.

Затова, когато видя момчето, Кубрат усети, че се вледенява.

Преди тридесет години в далечната Джунгария някакъв отряд на вражите племена Нушиби, вечни врагове на Дулу, хвана Кубрат. А беше толкова студено, че когато човек плюеше, чуваше как замръзналата слюнка траква върху леда. И нушибите съблякоха Кубрат гол край една вледенена река и започнаха да го поливат с речна вода. Те лееха водата бавно и тя се разливаше като прозрачна дреха върху Кубрат. И пред очите му течеше сякаш разтопено сребро, та изгаряше плещите и тялото му, а от страшната болка в главата му светна и го ослепи бяла светкавица. Той се мъчеше само да държи отворени очите си, защото водата се вледеняваше и сковаваше клепките му, пък той искаше да умре с отворени очи. И пред очите му се ширеше степта, обляна от светлина, та се вливаше като река в главата му и в душата му. Дали от болка, или отворените му очи вече бяха обковани от тънко стъкло лед, но Кубрат виждаше степта странно разлята, мъглива като мираж. И бързо дойде мигът, когато той не можеше да повдига гърдите си, оковани от леда, и устните му поемаха бързо-бързо само капки въздух. А болката в сърцето му стана такава, че сърцето му най-напред се сви като просено зърно, после изведнъж се изду, изпълни тялото му и преля в степта, та целият видим свят се превърна в Кубратово сърце. И това сърце бавно се издуваше и свиваше, а заедно с него бавно се издуваше и свиваше степта, небето, кръгозорът, като че ли бяха направени от нещо като въздух.

Тогава Кубрат видя как в това огромно сърце бавно влезе Моходу Хеу. Да, Моходу Хеу яздеше през степта, която беше сърцето на Кубрат, и идеше бавно, бавно, като насън, а конят му летеше на скокове, защото снегът беше дълбок и конят се изправяше на задни крака и се хвърляше напред, сякаш с всеки скок прескачаше препятствия. И над главата на Моходу летяха черни като гарвани парчета сняг, вдигнати от копитата на коня. И на гърба на Моходу Хеу се вееше черното му наметало, сякаш той яздеше крилат кон. А Моходу Хеу се беше изправил на колене върху седлото, приведен напред, сякаш искаше да полети преди коня. И всяко движение беше странно, невероятно бавно, като непоносимото свиване на Кубратовото сърце, та конят сякаш прескачаше не дълбокия сняг, а цели години.

Като в сън призракът на Моходу Хеу плавно се спусна от коня, като в сън голите му пестници заудряха голите вкаменени гърди на Кубрат. И ледът се пръскаше със звън като разчупена чаша. А когато Кубрат пое дъх, върху него се срина сребърният водопад на отключените и размразени багри и звуци, та Кубрат рухна на колене като пречупена статуя. И видя на височината на очите си как пълната с блестящ бял сняг шепа на Моходу Хеу — сякаш Моходу Хеу държеше шепа бисери — премина върху червеното острие на сабята му и бисерите се превърнаха в шепа рубини. А острието светна на слънцето. Тогава Кубрат вдигна очи и видя надвесено над себе си лицето на Моходу Хеу, пресечено от наниза на зъбите му, блестящи като острието на сабята.

А след три дни Моходу Хеу поля с вода и остави сред степта голата ледена статуя на кагана Тун Шеху, и с него сто статуи на военачалници от племената нушиби, всички оковани от прозрачната броня на леда. Направи го, защото Тун Шеху изкла болгарските заложници и с тях тримата синове на Моходу Хеу.

Така Кубрат стана наследник на Моходу, защото беше син на сестра му, а болгарите признаваха на жените равно право на власт върху престола.

Но в ония дни Кубрат не мислеше, че е престолонаследник, защото месеци наред се будеше, облян в студена пот, и му се струваше, че е в леденото тяло на Тун Шеху и гледа пред себе си бялата степ — защото Кубрат беше сигурен, че времето замръзва с последното свиване на сърцето и се превръща в едно безкрайно бяло мигновение. И се будеше — докато разбра, че неукротимият Алп Илитвер, сегашният повелител на савирите и барсалите, тогава двадесетгодишен безумец, отчупил статуята на Тун Шеху като ледена шушулка и я закарал в Кавказ, та я потопил в каменно корито с алански мед, който не замръзва. И Тун Шеху все още лежи и гледа през жълтия мед — и казват, че болгарските жреци викат с духа му дъждове и вятър, но това бяха навярно само бури с град и гръмотевици, а не напоителен валеж, защото Тун Шеху беше жесток и опак човек.

И така — хан Кубрат се вледени, щом видя Аспарух и го помисли за възкръсналия юноша Кубрат. Хан Кубрат се превърна в ледено изваяние, както край реката в далечната Джунгария в ония далечни години. И усети същата непоносима болка в сърцето си. И отново сърцето му се сви, а после се изду, та степта и небето, и целият видим свят се превърнаха в негово сърце.

Тогава в Кубратовото сърце бавно се плъзна призракът на младия Кубрат и тръгна срещу вледенения хан. А след Аспарух послушно плуваше конят на мъртвия Абд ар Рахман. И Аспарух — който също като че ли живееше насън — вдигна ръката си, а в дланта му лежеше сребърно-златното прорязано яйце. И Кубрат прочете през ледената завеса, обковала зениците му:

„Аз съм ти. Слушай и се подчинявай.“

И жрецът стоеше неподвижен и напрегнат като хищник, готов да скочи. Той също не дишаше и повтаряше вцепенението на стария хан, но беше готов да протегне единствената си ръка, ако ханът залитне, или да удари момчето, което порази хана. А хан Кубрат, щом прочете надписа върху монетата, чак сега дълбоко въздъхна. Издигна десницата си, та сложи длан върху гърлото на Аспарух — палецът от едната страна, показалецът от другата страна, върху жилите, които бавно тупаха на мургавия дълъг врат. И другата си ръка ханът вдигна, та сграби с нея своето собствено гърло. И хората помислиха, че ханът иска едновременно да удуши и момчето, и себе си.

А Кубрат слушаше с пръсти тупането на Аспаруховото сърце. И слушаше биенето на собственото си сърце. И биеха двете сърца удар в удар като далечния тътен от стъпките на двама души, които вървят крак в крак. И двете ръце изпращаха в гърдите на Кубрат кръвта като че ли на едно-единствено сърце. А сърцата на мъжете от рода Дулу — сърцата на Кубрат и синовете му — биеха два пъти по-бавно от сърцата на обикновените хора. И жреците смятаха това за добър знак, защото хора с бавни сърца се уморяват по-трудно и живеят по-дълго, тъй като се знае, че всекиму са отредени броени удари на сърцето.

И Кубрат отпусна ръцете си. Не беше станало чудо — и все пак станалото беше чудо — срещу Кубрат стоеше неговият син, дошъл незнайно откъде, скрит досега незнайно къде. И Кубрат разбра защо Акага три пъти го извика в зимовищата на оногурите.

Кубрат каза:

— Коя е майка ти?

Аспарух все още плуваше в златните води на пролетното езеро. Той като че ли се носеше без тегло и крачеше във вода, а нозете му с усилие достигаха земята, както с мъка се стъпва върху езерно дъно. И Аспарух не се учудваше, той дори не мислеше.

Аспарух отговори със своя мъжки глас — и се изненада, че гласът му така лесно излиза от пресъхналото и сковано гърло:

— Майка ми отдавна е покойница.

Кубрат попита:

— Помниш ли майка си?

Аспарух се замисли и каза:

— Не…

Но той я помнеше. Тя беше млада и красива и никога не го милваше. Когато мислеше, че Аспарух е заспал, тя се свеждаше над него и той усещаше, че като луда го прегръща в мислите си. И над него като че духаше топъл вятър.

Кубрат затвори очи. И той си припомни, че преди петнадесет години беше идвал при Акага, но не си спомняше дали в шатрата му бяха довели жена. Навярно са довели. Сигурно е, че са довели. Кубрат се опита да си припомни още нещо — и под спуснатите му клепки нахлуха спомените за хиляди еднакви нощи, като че ли вдигаше една след друга завесите на нощни шатри. И отнякъде го лъхаше топъл дъх, а отнякъде го посрещаше стенание и плач, сякаш отваряше врата на мъчилище, в което той беше палачът.

И Кубрат отвори очи, та попита:

— Как се наричаш?

Момчето каза:

— Аспарух.

Тогава жрецът пристъпи напред — той се осмели да пресече чертата, която свързваше тези двама души, защото вярваше в себе си и в дружбата на Кубрат. И жрецът запита Аспарух:

— Кой ти даде това име?

А жрецът говореше не на болгарски, ами на езика на мъртвите конни народи, които някога бяха издигнали тази могила и бяха изваяли този каменен истукан. Защото името на момчето беше име на мъж от тези древни племена.

И Аспарух му отговори на същия език на мъртвите:

— Така ме нарече моята баба Акага.

И жрецът запита:

— А знаеш ли какво казва името ти?

Момчето сведе поглед и каза:

— Аспарух ще рече „Конеславен“.

И жрецът повели:

— Дай ми ръцете си!

И жрецът пое ръцете на Аспарух в единствената си ръка и опипа китките му. А държеше очите си затворени и пръстите му пипаха точно и плътно като пръсти на слепец. После жрецът коленичи пред Аспарух и грижливо прокара пръсти от нозете до челото му, сякаш търсеше нещо скрито под дрехите, та дори и под кожата му. И като се изправи, жрецът рече:

— Кубрате, хане на всички болгари, това момче има костите на вашия род. Всяка кост и всяка жила.

И жрецът вдигна дясната ръка на Аспарух пред очите на Кубрат и каза:

— Гледай, дори последната става на показалеца му е изкривена като твоя показалец.

И жрецът твърдо гледаше Кубрат в очите. А Кубрат чакаше. И жрецът се забави, но не се поколеба да изрече:

— Казвам ти — това дете е твой син.

А Кубрат вдигна нагоре разтворени ръце, отметна глава и започна да се смее. И щастливият му глас кънтеше в сребърната утрин. А отдясно и отляво дойдоха хранените му хора, съединиха се, та от две крила се превърнаха в един кръг.

И Кубрат викаше:

— Пратете глашатаи през степта, конници с рогове и барабани! Нека викат — напред към слънчевия изгрев, надясно към полудневната страна, назад към слънчевия залез, наляво към полунощната страна. Хан Кубрат кани всички на ешмедеме! Който може да ходи, нека дойде на своите си крака, който лежи, нека го донесат с постелката му! Нека кърмачките домъкнат люлките на пеленачетата си и нека бременните седнат на почетните места, за да могат и децата в утробите им да видят моя празник. Нека всички запомнят, за да разправят на хората, които идват след нас, как хан Кубрат срещна своя изгубен син Аспарух.

И Кубрат се отдръпна, та гледаше Аспарух. И виждаше себе си. Реката на времето потече обратно — то беше невъзможно, но беше вярно — и Кубрат се връщаше в своето юношеско тяло и душата му запяваше, защото го чакаха дни на растеж и зреене. Заедно с Аспарух той щеше отново да усети как гърдите му се разширяват и плещите наедряват, щеше да си пусне брада и да я чака да побелее. Заедно с Аспарух той щеше да преживее нови щастливи дни, щастливи години, докато Аспарух се превърне в Кубрат. Защото Аспарух не можеше да не стане Кубрат, старият хан помнеше всяка своя черта, отразена от сребърното китайско огледало, и Аспарух повтаряше като огледало тези черти.

Тогава пред очите на Кубрат светна нова истина, като че ли падна светкавица, та затъмни блесналата степ. И падна втора, и трета мълния, всяка по-нетърпимо светла, докато му се стори, че ослепява.

Най-напред Кубрат си спомни — а той го знаеше още навремето, че образът на съня се различаваше от неговото собствено отражение в огледалото, защото плещите и устните на образа бяха по-широки. И сега Кубрат видя, че плещите и брадичката на Аспарух бяха по-широки, отколкото неговите собствени плещи и устните му.

После Кубрат като че ли се докосна до тайната, която носеха тези образи, очертани от сребърно сияние — образът от съня, образът на младия Кубрат в огледалото и образът на Аспарух пред снежната степ. Нима… навремето Кубрат беше сънувал Аспарух? Не себе си?

И накрая за трети път в този ден при Кубрат се върна мъртвият Моходу Хеу. И Кубрат разбра — навремето, когато беше висок колкото ложето на майка си, той — Кубрат, не беше сънувал себе си, не беше сънувал Аспарух, а беше видял в огледалото отразения Моходу Хеу. И не беше това съновидение, нито ясновидство. Когато той — Кубрат, беше на три-четири години, Моходу Хеу е бил на четиринадесет години и огледалото е отразило неговото юношеско лице. А племенникът Кубрат беше повторил образа на вуйчото Моходу Хеу.

И Кубрат разбра — сега Аспарух, негов син, повтаря не само чертите на баща си, но и чертите на неистовия Моходу Хеу.