Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (16) (Книга първа: Степта)

8.

Една-единствена могила хвърляше сянка сред равната степ на оногурските зимовища — могилата с Каменния истукан. Тя беше насипана повече в ширина, отколкото във височина още по волята на своите незнайни строители, а слънцето, вятърът и дъждът отсякоха върха й, та се ширваше кръгъл площад. Нощем — и лете, и зиме, върху могилата гореше огън, който се виждаше надалеч в степта; денем — и лете, и зиме, върху могилата стоеше конник, който при изгрев, по пладне и на залез караше коня си да играе някакъв непонятен танц — изправяше го на задни нозе, та го въртеше в кръг наляво и надясно. Тъй конникът говореше на своя език на другите съгледвачи в степта — дали стадата коне и стадата дивеч пасат спокойно, вижда ли се керван или конен отряд и колко саби брои отрядът. И всички виждаха конника изрязан на небето, защото никой не можеше да го погледне от високо. А лете и зиме — и денем, и нощем — на върха на могилата стоеше Каменният истукан и се взираше към заник слънце със своите слепи орбити — след някого, когото беше изпратил, за някого, който трябваше да дойде.

Сега на могилата жълтееше и червенееше копринената шатра на хан Кубрат, син на Денгизих, син на Заберган, син на Горда, син на Бушан, син на Ирник, син на Атила — повелител на всички болгари. И когато слънцето изгря — то не се видя кога слънцето изскочи на небето, но вледенената степ изведнъж заблестя с ослепителна нетърпима светлина, а роговете зареваха, жреците хвърлиха в огньовете пред входа на шатрата сух пелин, та лумнаха жълти пламъци. И двамата стражи вдигнаха с върховете на копията си жълтата завеса. И хан Кубрат излезе от шатрата.

От лявата страна на шатрата до самия ръб на площадката стояха хранените люде на лявата ръка — колобър боилът, неколцина жреци, неколцина писари. От дясната страна се тълпяха около двадесетина души на дясната ръка — двамата синове Баян и Котраг, кавханът и тументарканите. Всички гледаха лицето и ръцете на хана. Ако беше гневен, те щяха да си зашепнат любезно и доверително един към друг, забравили ежбите си, сплотени от общата опасност да попаднат на пътя на ханския гняв. Ако ханът беше весел, всеки щеше мълчаливо да се отдръпне и дори да стане враждебен към другите, с надежда, че ще може да каже на хана отдавна таена мисъл или да му поиска отдавна лелеяна милост.

Напразно се взираха хранените хора на хана в Кубратовото лице, за да отгатнат настроението му. Хан Кубрат гледаше пред себе си към светналата заледена степ.

Денят на пролетното равноденствие е ден на победата на светлината, която е небе. И затова й се принася в жертва червен кон. Ала на същия ден се жертва и черен петел — курбан за мрака, който е земя. И това е мъдро, защото, колкото и да е чудно, денят на новия живот е ден на смъртта и на мъртвите — и дори го наричат Черньов ден, тъй като тогава душите се отърсват от вкочанението и вцепенението на зимния сън и се трупат като ята прилепи и ята лястовици пред входовете на подземните пещери, като чакат слънцето да срути ледените планини, преградили пътя към земята на живите. Казват, че са виждали духовете на мъртвите, събрани около блюдата с жертвена кръв като слепи кученца около кучката, да лочат живителната влага, за да съберат сили да се вдигнат и да полетят. И докато петелът си е съвсем ясно рожба на подземните богове и се връща при тях, то жертвата на коня всъщност е хитрост човешка, тъй като конят е подарен на човека от земните сили, но има слънчева плът и за пръв път го възсяда небесен бог. Така чрез жертвата на коня хората омилостивяват едновременно и подземните, и небесните богове. Затова в деня на пролетното равноденствие не само се пролива кръвта на кон, но живите коне се надбягват, за да покажат, че зимата и мракът не са ги надвили. Всички коне са на почит на първия ден на пролетта — и враните, и сивите, и пъстрите, и белите, и всички конни народи празнуват на този ден, — но това си е празник на алестите коне и затова е най-голям празник на оногурите, които в общия боен ред на болгарите нареждат своята конница откъм полудневната страна и трябва да яздят червени коне.

И още в деня на зимното слънцестоене, преди три луни, Акага изпрати на Кубрат вест: „Ела да принесеш жертвата на пролетното равноденствие пред шатрите на моето коляно.“ А Кубрат не й отвърна, макар Акага да беше може би единственото същество, пред което той като че ли изпитваше нещо като страх. Не беше страх — тя го тревожеше. Кубрат знаеше, че Акага не изпитва ни капка почит към него, защото е хан; знаеше, че тя ще го цени и обича все толкова, ако той се провали, та стане коняр в неин табун или дори роб; знаеше, че тя мери хората на свои собствени теглилки. И всички пред нея са като голи, и то дори не изправени, ами легнали по гръб, а тя минава край тях, та им дава своя цена — кой знае според какво, може би и според дължината на ноктите им. И от дузина години, от цял Юпитеров кръг, не беше ходил Кубрат при коляното на Акага — не, от повече години. И не искаше да я среща. За него Акага беше като пратеник от някакъв друг свят, където всички бяха като нея, където живееха все такива приведени до земята, сгърчени, странни същества. Дори веднъж, след битка, когато лежеше ранен между труповете, Кубрат видя да се щукат в мрака около него такива черни, прегърбени сенки — и повече не искаше да усеща присъствието на този друг свят, откъдето идеше Акага.

Но Акага повторно прати гонци; и този път беше надраскала със своя ръка свещените руни върху опечена глинена плоча. Кубрат й отговори, че ще ходи другаде. Тогава дойдоха третите гонци, а сега Акага пишеше: „За трети път те каня, не смей да ми отказваш. Ела.“

Кубрат дойде. Защо?

И към Кубрат пристъпи жрецът на храма на Големия конник. Човек не можеше да приближи, без да бъде повикан, но Кубрат обърна към жреца лицето си.

Никой от хранените хора на Кубрат не само не се надяваше да се изправи като равен пред хана, но дори да го мразеше, не смееше да пожелае смъртта му. Толкова дълго Кубрат властваше над степта, че изглеждаше вечен. Той изглеждаше неприкосновен. Беше неразбираем. Той се сражаваше наред с Ираклий срещу Персия — Ираклий беше мъртъв, Персия изчезна. Той се би наред с Моходу Хеу срещу тюркутите — Моходу Хеу загина, тюркутските каганати се сринаха. Той отиде, та се вдигна срещу аварския каган Баян — и Баян умря, а силата на аварите секна. Той победи арабите на Абд ар Рахман — и Абд ар Рахман умря, и арабите се върнаха. А Кубрат беше жив, дори не се променяше. И нито един от хората му не беше достатъчно стар, за да си спомни младия Кубрат. И само жрецът на храма на Големия конник можеше да се изправи пред Кубрат почти като равен.

Двамина жреци поставиха пред краката на Кубрат тежък вързоп и се оттеглиха. А вързопът беше загърнат в добре обработена кожа и вървите бяха равни, та тънки, изплетени от кокосови влакна. Така пренасяха стоките си търговците от страната на лъвовете — Цейлон. И жрецът побутна кожения вързоп с обута в мек ботуш нога, та успя да го преобърне. Побутна го като с ръка, внимателно и едновременно гнусливо, сякаш беше труп на враг, легнал по корем, а жрецът го обръщаше по гръб, за да види лицето му.

И жрецът каза:

— Върху вързопа няма знака на тюркутския каган.

И Кубрат разбра — вързопът беше извървял великия керванен път от края на света до земите на болгарите, без до него да успеят да се докоснат ръцете на тюркутите. Вързопът беше като плод на дърво, посадено отдавна, който най-после беше узрял и се беше търкулнал в нозете на Кубрат.

Свършило се бе. Сбъднало се бе.

Тогава Кубрат видя пред себе си лицето на Моходу Хеу — Черния богатир, когото ромеите наричаха само Оркан, Урагана, който тръгна начело на един-единствен тумен конница към далечната Китайска стена, за да разсече възела, който стягаше гърлото на болгарите. А в тези дни — само преди тридесет години — от Днепър до Китайската стена лежеше върху вратовете на конните народи и върху Великия керванен път драконовата лапа на тюркутските каганати, толкова силни и обширни, че не можеше да ги води само една глава, та имаха като змейовете две глави — източния и западния каган. Болгарите бяха васали на далечния източен каганат и тримата синове на Моходу Хеу бяха заложници при кагана Тун Шеху. И Моходу Хеу прелетя степите от Черно море и Китай по-бързо от конниците на кагана, които носеха вестта за бунта на болгарите. А имаше Моходу Хеу любима игра: избираше ветровита нощ — той познаваше по плаща си силата на вятъра — и препускваше с факла в ръка. Вятърът го удряше в гърба и пламъкът на факлата, натопена в черната кръв на вечния огън от Каспия, тоя пламък в началото се стремеше напред и изпреварваше Моходу Хеу. И в нощта се чуваше само бесният тропот на копита и се червенееше езикът на пламъка. Но идваше мигът, когато Моходу Хеу най-напред настигаше вятъра и пламъкът се изправяше нагоре, а после изпреварваше вятъра и победеният огън се обръщаше назад, та в мрака се късаха пламъци, които летяха след невидимия кон. Тогава се разнасяше тържествуващият смях на Моходу Хеу, като крясъка на орел, който отнася в небето плячката си. А самият конник не се виждаше в мрака.

Този Моходу Хеу тръгна срещу тюркутите и до дясното му стреме яздеше Кубрат, сестрин син на Моходу. Тръгнаха десет хиляди, стигнаха две хиляди конници. Не че ги избиваха врагове, ами уморените изоставаха назад, като пламъците на факлата — откъснати от ветровете на степта, от реките, от планинските проходи. И в степта духаше черният суховей, та конниците яздеха през черна мъгла, в която висеше червено разкалено слънце. И виеха като вълци, за да не се изгубят в жълто-черния дневен мрак. И препускаха.

А върху изпотените лица на конниците лягаше черна маска от вкоравен прах. И тогава за пръв път Кубрат видя истинската усмивка на Моходу Хеу. Тогава Моходу Хеу се усмихна на Кубрат и черната маска се пукна от усмивката и се строши, и се посипа — и Кубрат видя в полумрака най-напред блясъка на зъбите, и после истинското лице на Моходу, освободено от маската. Защото иначе Моходу се усмихваше с неподвижно лице и студени очи — само с дръпване на устните и с блясък на зъбите. И Кубрат разбра, че онова преди не е било усмивка, ами озъбване на звяр, сякаш Моходу беше казвал — ето, усмихвам се. А сега се усмихна на Кубрат.

Когато вождовете на племената Дулу — от които протичаше кръвта на Моходу, пък и на самия Кубрат, когато събраните вождове видяха Моходу Хеу да иде насреща им, разлюлян като пияница от езда и безсъние — най-старият вожд каза: „Невъзможно е да виждам това, което виждам. Но съм уверен, че съм жив и виждам с очите си. Нима това е Моходу Хеу? Невъзможно е. Тогава какво да мисля? Това е необяснимо. Затова е по-добре изобщо да не мисля.“

Защото орлите вестоносци все пак летяха по-бързо от Моходу Хеу, та Дулу знаеха деня, в който болгарите са тръгнали към изгрева. И дори да не беше убил кагана Тун Шеху, само с този конен преход от Дон до Джунгария Моходу Хеу щеше да остане в песните на всички народи, които възсядат коне. А Моходу Хеу се обърна към Кубрат и се усмихна; и Кубрат видя блясъка на зъбите му в просъница, защото всичко наоколо беше като насън — от седмици Кубрат спеше само на седлото. И за втори път това беше истинската усмивка на Моходу Хеу.

А след две години Кубрат, който се върна в степите край Черно море, отново видя усмивката на Моходу Хеу — третия път се озъбваше мъртвата глава на Моходу, донесена в торба от конски косъм и хвърлена в краката на Кубрат от тюркутски пратеник. И през ушите на мъртвата глава беше прекаран черен ремък, край склопените очи и изсъхналите устни имаше зелена плесен като по медна монета, лежала дълго в земя, но зъбите на Моходу Хеу светеха като седеф.

Той можеше да тържествува. Източният тюркутски каганат загина, вързопите със стоки останаха само с един тюркутски знак, а болгарите бяха свободни. Сега китайците сринаха и западния тюркутски каганат — и китайски конници танци придружаваха керваните до брега на Каспия, където ги чакаха болгарски кораби.

И тъй — тюркутските каганати, победители на ефталити, перси, китайци — сякаш не са били. Моходу Хеу, тогавашният Кубрат, походът до Джунгария сякаш не са били. Сякаш не е било.

Нещо се беше свършило. Някакъв кръг се затвори. И откак се беше родил, Кубрат беше най-напред мечтал, а после беше очаквал този миг. Но свършването не го зарадва, той би предпочел сега да се качва на коня си, за да тръгва в своя път по кръга.

А някога сляп жрец го научи — преди безброй години — на тайната да се радва на живота. На умението да не забравя, че е жив. Защото ние забравяме, че живеем, и тогава ставаме като животните. Всички сме потопени в морето на живота. И вълните ни носят, заливат ни, галят ни — и само най-мъдрите могат да повдигнат главата си над водата. Но какво може да се види от височината на една глава? А жрецът научи Кубрат да излиза от тялото си и от морето, та да измъква душата си на брега — наистина за кратък миг, за един дъх, защото колко може риба да живее на брега — и от този бряг, където времето е спряло, Кубрат да погледне морето на живота, което плискаше в краката му. И Кубрат виждаше собственото си тяло там, долу, потопено в живота, и си казваше: „Аз живея, животът е мой! Радвам се, че живея!“ И отново се хвърляше сред вълните, в истинския живот, защото онова там, на брега, не беше живот — на брега нямаше звуци и багри. И зеленият мрак на морето се затваряше над главата му и Кубрат почваше да живее. В най-тежките и решителни мигове на живота си, но и в най-радостните и спокойни мигове Кубрат умееше да се спре, да излезе на брега и да погледне отстрани себе си и живота.

А годините минаваха и дойдоха дни, когато Кубрат можеше да излиза на брега, но трудно се връщаше сред вълните.

И сега той гледаше блесналата степ, виждаше хората и конете по нея, виждаше огньовете и шатрите, а усещаше, че не може да слезе при тях, да се слее с тях. Сякаш нарочно беше застанал на могила, за да бъде всичко в краката му. Животът течеше и плискаше в краката му, вълните гъмжаха от живинки, а Кубрат не можеше да се хвърли и да се гмурне във вълните.

Ето — вляво и вдясно са хранените му хора. Кубрат ясно си представя, той вече преживява срещите, чува думите, вижда погледите, знае какво иска всеки от тях. Но знае също така, че сърцето му ще бие все така равно и нищо няма да го развълнува.

Ето — там долу синеят шатрите на първата му жена, барсалката Чичек. Той ще бъде на обяд при нея. Тя ще иска да отиде при нея и през нощта, той дори може би ще отиде. Но тя няма да го развълнува. Не го дразни нейното тщеславие — дала е на хората от своята свита бели коне като конете на неговия личен тумен. Нека — тя е сестра на Алп Илитвер, хан на савирите и барсалите, нейна сестра е първата жена на хазарския каган.

Ето — вдясно са шатрите на свитата му. Кубрат вижда робите славяни, вижда дори как светят сребърните обръчи, оковали вратовете им. Те ще му покажат белите му ловни соколи. И Кубрат вече среща робите араби, които му говорят за любимите коне. И към Кубрат идват черните роби, които водят опитомените ловни гепарди. Кубрат си представя, че милва конска грива, соколови пера, топла козина — и знае, че няма да се развълнува.

А Кубрат не се изплаши от знанието, че стои на брега и не може да се върне в морето на живота. Той знаеше — и без предупреждението на слепия жрец, че никой безнаказано не може да стои без дъх на брега на съзерцанието. И като умен човек, комуто са запушили с длан носа и устата, та не може да диша, Кубрат се мъчеше да не се изплаши, да не се замята в тревога, а търсеше с поглед и мисъл някой или нещо, което да го нарани, да стигне до сърцето му, да го стресне и да го накара да си поеме дъх. И Кубрат знаеше, че миговете са броени, че той може да остане завинаги на брега на живота, където няма песен и няма багра, където няма болка, но няма и радост.

Тогава Кубрат вдигна глава и видя едно момче, застанало на ръба на площада. А до момчето стоеше златен кон.