Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (14) (Книга първа: Степта)

6.

Тъй Аспарух, възседнал Алтъй, а до него Акага, носена от четиримата снажни оногури, излязоха от стана и тръгнаха по светналата заледена степ. Пред тях някъде трябва да беше езерото. И земята около езерото беше хлътнала, та правеше широка и плитка долина — толкова плитка, че само при залез-слънце дългите сенки на невидимо по-високите склонове я пълнеха с мрак, преди вечерта да залее цялата степ. А при изгрев сянката в долината се смаляваше толкова бързо, колкото бързо попива ведро вода, плиснато върху пясък. И хубаво беше да се гледа как сянката се прибира към полегатия склон и мъничко се задържа в ръба на долината, извита като огромна вежда над блесналото око на езерото.

И Аспарух видя, че над долината и замръзналото езеро виси сив облак. Акага му каза:

— Търпи и ще разбереш.

А когато застанаха на ръба на долината, Аспарух видя, че като по чудо брегът на езерото се е превърнал в огромен лагер. И докъдето поглед стига, през блясъка на вледенената степ се провиждаха неподвижни разноцветни петна на шатри и в белите пламъци на отблясъците се движеха хора, коне и камили. Но само се провиждаха и окото не можеше изтънко да ги различи, защото всички лежаха в трептенето на отразеното небе и в дима от огньовете — като че ли бяха на дъното на бистра река, върху която грее слънце. Само една шатра, вдигната върху могилата с каменния истукан, червенееше срещу бялото небе като остров сред езеро от светлина. И далеч наляво трепкаше — измамливо като отражение върху облак — тъмният насип на крепостта на третия тумен от крилото на оногурите, който като че ли висеше между степта и небето.

Акага каза:

— Доведох тези хора, за да ти покажа широкия свят, събран в една долина. Върви напред.

И Аспарух подкара жребеца, без дори да се чуди, защото мислеше, че баба му, стига да поиска, наистина би могла да извика, незнайно откъде, тези хора и тези коне. Но колкото и да беше замаян, Аспарух разбра, че тя ги е довела за него, за последното конярче от рода Акага, което зъзнеше голо, докато чакаше да изсъхне единствената му окърпена риза.

И Аспарух неволно запита с детския си глас:

— Защо за мен?

Акага му каза:

— Спри коня си!

И като измъкна отнякъде парче въглен, тя издигна нагоре дългата си ръка и без да отделя лице от ръба на носилката, начерта нещо на челото на Аспарух. И той усети по движението на въглена, че на челото му кацна черна пеперуда, та запита баба си:

— Нали пеперуда се чертае вечер за щастливо съновидение?

Акага му отвърна:

— Кой знае що е сън и що става наяве? Върви напред.

И Аспарух тръгна напред. А пред лагера оголен кръг от степта беше насипан с пепел и върху това сиво петно тъпчеха и танцуваха най-красивите коне, които Аспарух беше виждал в живота си. И ристалището беше оградено с червен ремък, окачен на жълти колци, забити в леда. И пепелта убиваше блясъка на леда, та конете можеха да се видят с целия им блясък.

А конете бяха четири, може би пет дузини; и всеки от тях беше обграден от хора, като вожд от своята свита. И конете усещаха, че днес властват над хората, та стъпваха наперено и отмятаха надменно глави, пълни с нетърпение и високомерие. Това бяха конете, които трябваше да се надпреварват в първия бяг в деня на пролетното равноденствие. Тук имаше червени оногурски коне, черни коне на кутригурите, сиви коне на утигурите; дълговрати и дългокраки ахалтекински жребци; дребни арабски кобили от коляното Кохейлан и едри арабски жребци от коляното Хадбан; и дълбокогърди карабаирски коне и едри аварски жребци, отгледани да носят тежки конници; и тюркутски кобили, рошави със своята зимна козина; и хуски китайски жребци. Някои от конете бяха наметнати с кожа и коприна, едни бяха оседлани, други нямаха дори и юзди. Само по двама души държаха всеки кон, но около всеки кон бдяха по десетина души — да не се приближи чужд човек с лошо око или с билка, или с отровен трън, за да навреди на любимия кон.

А зад червения ремък се трупаше неизброима тълпа. Най-много бяха, разбира се, оногурите, но имаше хора с такива облекла и с такива цветове на кожата, че Аспарух се отказа да ги гледа поотделно, а остави пъстрото гъмжило да се отразява в очите му, без да спира никъде погледа си. И до самия ремък върху сивото ристалище се струпваха по-големи и по-малки купища кожи, седла, оръжия, накити, като че ли търговци се канеха да продават стоките си. Това бяха залозите за обзалаганията. Всеки кон имаше своя куп и колкото по-голям беше купът, толкова повече надежди носеше върху седлото си избраният кон. И Аспарух виждаше, без да съобразява и разбира, как някакви странни хора сваляха от гърбовете си шуби и копринени наметала, мятаха ги върху куповете; и други хора нещо записваха и нещо пресмятаха. И между тази пъстродреха, разноезична тълпа тичаха, провираха се и деряха гърла оногурските хлапета, всяко с кратунка или паница, в която плискаше багра, разтворена във вода. И хлапетата — целите оплескани с боята от своята паница, а и с боите на своите другарчета — топяха пръсти в багрите и ръсеха де кого срещнат сред ругатни, смехове, молби и оплаквания. И червената багра на огъня носеше радост, и бялата багра на водата даваше чистота, и жълтият цвят на слънцето награждаваше със справедливост, а синята боя на небето даряваше вечност. Но всеки се пазеше от черната багра на земята, която покрива всички багри — и червената радост, и бялата невинност, и жълтата правдивост, и дори синята вечност. И никой не можеше да се откупи с протегната ръка, в която имаше шепа монети или шепа смокини, или здрава тояга. Тъй пратениците на пролетта изливаха новите багри върху хората, конете и снега. Но някои мъже не само не се отдръпваха, ами подлагаха лицата си на багрените пръски — и се смееха, и дори търсеха хлапе с багра, която още не се стичаше от очите им — защото мъдрите знаят, а които не са мъдри, поне са чували, че шареното е силно, че колкото по се смесват багрите, по-богат е човешкият живот.

Никога Аспарух не беше напускал степите, в които се движеха конните стада на оногурите, а след тях и оногурските шатри. Никога той не беше влизал в град — ако не се брои крепостта на третия оногурски тумен, но там имаше само една каменна сграда, а конниците и сред каменните крепостни зидове живееха в своите бойни шатри. И Аспарух не знаеше, че баба му Акага го отпраща из стана, когато се очакват търговци, та да не срещне чужденци. Той живееше само в степта, но не знаеше, че Акага го огражда с най-добрите оногурски воини, хора без упрек и порок, които тя строго разпитваше за дните на своя внук. Затова чистата Аспарухова душа бързо се изпълни със звуци, багри и непознати благовония, та той почти ослепя и оглуша.

А хората видяха златния кон и почнаха да се бутат и да зяпат, изумени колкото от красотата на коня, толкова и от окъсаното хлапе на голия му гръб. И оногурите го познаха и се питаха:

— Не е ли това Алтън, златният жребец на оногурите? И не е ли това Аспарух, син без баща, внук на майка Акага?

И опиянени от врявата и нетърпението, хората се притискаха към Аспарух и коня, някои го докосваха, други, по-храбри, посегнаха към юздите. Тогава оногурите мълчаливо разбутаха тълпата и се наредиха с наведени глави в две редици, като сториха път на майка Акага. А тя премина на носилката, без да ги погледне, като говореше на Аспарух:

— Тези чужденци са пратеници на разни народи, а други са търговци от всички страни, дошли да поднесат своите дарове на Кубрат, великия хан на всички болгари.